По улицата

Заглавие: Re: По улицата Чет Авг 29, 2013 7:27 pm

Знаех, наистина че мога да си изпатя, ако г-ца Мемориал, разбереше къде съм в момента. Но пък аз си бях доста любопитна, въпреки ,че никога не бях нарушавала правилата ,този път реших да се разходя там на " Мракон али". Веднъж и аз да бях взела решение да прескоча правилата на нашите. Навлизах все по - навътре ,а на улицата ставаше все по тъмно ,по земята се стеляше гъста мъгла ,а аз не можех да видя къде стъвам , за това вървях бавно и внимателно на пред ,напрягайки очите си ,само и само да видя да не се спъна някъде ,като се знам колко непохватна бях преди ,не че сега не съм де ,но скоро време не ми се беше случвало да се спъна някъде или да падна. Както майка ми казваше " Момиченце ,та ти дори и на правото падаш". Поклатих глава не исках да се сещам за нея... Беше ми много мъчно ,но и не съжалявах ,че ни е напуснала. Малко по - малко почвах да се замислям ,дали щях да мога да намеря обратния път , така де надявах се да го намеря.. Въпреки ,че до сега не се бях губила ,но просто в този мрак и мъгла можеше да се случи всичко ,чух някакво виене в дълечината ,а след като продължих напред ,чух нещо да шуми в храстите и застанах на место. Осетих как тръпки ,започнаха да побиват тялото ми и как пръстите ми се свиха в юмруци ,молейки се да е някое зайче или някоя лисица ,въпреки че не ми се вярваше тук да има такива...

Заглавие: Re: По улицата Вто Сеп 03, 2013 4:52 pm

Скоро пак щеше да започне учебната година и това означаваше едно - пазаруване на "Диагон-али".Аз и двама мои приятели обаче не се спряхме до там.Минахме през едни варели и бъчви наредени край една затънтена уличка и продължихме по нея.Имаше табелка в формата на ръка която сочи на някъде и на нея пишеш "Мракон-али".
- Яко... - изхили се единия.Мен пък не ми допадна толкова много.Тази улица бе пуста,мръсна и мрачна.Общо взето почти нищо което да ти грабне окото,но пък бях чувал,че тук се навъртят много черни магьосници,а това си бе голям кеф.
След още няколко завоя ние подминахме някакво заведение с огромна глава на глиган на входа.Кофти работа.Само от тук като го гледах и мога да кажа,че никога не бих влязъл там...Стигнахме почти до края на улицата където бе леко буренясало.Меко казано.Имаше няколко растения които бяха между две сгради.Единия от приятелите ми се шмугна в тях,а ние с другия го последвахме.В крайна сметка за наше разочарование не стигнахме до някакъв таен вход зад който да има змей примерно,а до една обикновена стена...
- Задънена улица.Нищо чудно,че е така обрасла... - при връщането си обаче ние май уплашихме почти до смърт едно момиче.Тя леко изписка и изскочи назад.
- Хей,дишай де! - ухилих се насреща и. - Няма да те изядем...много.

Заглавие: Re: По улицата Чет Сеп 05, 2013 1:53 pm

Изведнъж пред мен се появи някакъв силует.Погледнах го ,но не можех да видя, много хубаво лицето му, но след като се загледах ,лицето му ми се стори някак познато ,започнах да се чудя къде бях срещала това лице ,но не изникне в съзнанието ми ,определено не го бях виждала тук ,което беше доста страмно. "Кой беше той ,и какво ли правеше тук?"- два въпроса се завъртяха в съзнанието ми..
- А защо реши ,че не съм избрала подходящото време? - попитах го аз и тялото ми се отпусна ,а свитите ми юмруци вече бяха по спокойни и отпуснати.Дишането ми се нормализира ,и сърцето ми определено нямаше да изкочи всеки момент
- Ти какво правиш тук ,сигорна съм ,че не съм те виждала наоколо? Но пък лицето ти ми се струва доста познато ,въпроса е от къде и кой си ти? - боже имах чувството ,че мозъка ми ще се пръсне от въпросите ,който се въртяха в главата ми ,а както винаги "голямата ми уста" ги изтреля ,без въобще да се замисли..Но вече беше късно за връщане назад ,за това просто млъкнах загледана в него ,очаквайки отговорите му. Просто седях и го гледах ,забелязвайки че очите ми вече бяха започнали да привикват с малаката светлинка , разкривайки лицето му ,не знаех кой е ,но определено беше симпатичен...

Заглавие: Re: По улицата Чет Сеп 05, 2013 2:10 pm

Засмях се.Беше ми изключително забавно което бе странно.
- Стига де малката.Не бъди толкова лоша. - заявих и пристъпих още малко напред.Тук лампи нямаше така че си стояхме на тъмно. - На колко си?Четиринадесет?Петнадесет?
Още пеленаче?
Помислих си,а самодоволната усмивка все още стоеше на лицето ми.Доста свойствено дръпнах момичето към мен и тръгнахме към Диагон-али.
- Това място не е за крехка душица като теб. - изхилих се аз. - Аз съм Лукас Скот...от "Грифиндор" съм.Седми курс...мм да.И съм секси!
Другарите ми се изкикотиха отзад,а аз само им смигнах.Всъщност не целях нищо лошо да направя на девойката.Пък и май бе твърде малка за мен...Стигнахме отново знака с ръката.
- Е загубено девойче - започнах като някоя бабичка - от тук ще излезеш на Диагон-али.

Заглавие: Re: По улицата Вто Сеп 10, 2013 7:31 pm

Гледах го, но не разбирах на интересен ли се прави или нещо се случва в протата му руса главица. Прегътнах лекичко и отново се вгледах в него.
-Защо реши, че съм се загубила- започнах аз, много добре знаех къде се намирам, но той явно си бе наумил да се прави на интересен пред приятелите си. Явно или просто се предполагаше, че е това, нямаше какво друго да е ..
-Мислиш ли, че това, че си Грифиндорец и, че си седми курс, те прави голяма работа? По – скоро държанието ти те прави задник, който дори не заслужава да знае годините ми, а какво остава за името ми – заявих му, като се засмях и се обърнах подминавайки го, да определено дори и при Грифиндор ги имаше онези надути пуяци, който можеха да ти съдерат кожата.

Заглавие: Re: По улицата Нед Окт 20, 2013 12:34 pm

ПРЕГЛЕД
Ауч!
Това заболя,помислих си и се намръщих.Това момиче не бе със всичкия си.Приближих се леко към нея,хванах я за лакътя и я обърнах към мен.
- Може да съм Грифиндорец,може да съм и седми курс,но това не ти дава причина да си толкова злобна. - заявих. - Или вие всички Слидеринци сте такива?Боже сигурно се раждате мрънкайки,а не ревейки....
Кимнах към момчетата и те тръгнаха на някъде така и останах сам със Слидеринката.
- Слушай малката - натъртих на думата. - ще опитаме ли отново?Как се казваш?
Облизах устни гледайки я с проницателен поглед.Наистина не ги разбирах тези слидеринци - какво толкова им доставяше удоволствие да се държат гадно с другите и да се мислят за нещо повече.
- Или твоя милост смята да се сърди като пет годишна?Че май си на толкова! - ами нямаше да и оставям длъжен,я!Щях и аз да се държа така...макар ,че това,че бе по-малка и доста сладка леко ми пречеше да се държа като гадняр,но щях да го преживея.Щях да притъпя мъничко...мъжките си инстинкт.

Заглавие: Re: По улицата Нед Окт 20, 2013 12:56 pm

Луси повдигна едната си вежда гледайки го и чудейки се от къде да започне, или просто да се обърне и да си тръгне. Въздъхна лекичко като дръпна ръката си от неговата, и отстъпи крачка на зад.
-Слушай какво, това че съм в Слидерин, не ме прави гаднярка, злоба или мрънкаща. Просто ти явно не знаеш как да говориш с хората, което пък от своя страна не ти дава никакво право да ми викаш малката. – започна момичето вглеждайки се в него, а след секунда въздъхна какво можеше да направи да се навре в миша дупка ли? Или пък да избяга като оплашено паленце? Не не, нямаше да го направи.
-Виж сега, това че ще започнем от начало не значи нищо, бая ще се постараеш, за да се издигнеш. – започна момичето, като леко усмивка се появи на лицето й.
– Лусинда.. или просто Лус, както искаш и съм четвърти курс. – обясни се тя, докато все още се вглеждаше в очите му.

Заглавие: Re: По улицата Пет Яну 03, 2014 10:56 pm

Чудех се какво правя тук по това време. Отдавна трябваше да съм прекосила Диагон-Али и да вървя по улиците на Лондон към апартамента ми. Ама че глупава бях!
Часът беше единадесет и половина и всяка сграда, всяка витрина в която видех отражението си ми крещеше, че не бива да бъда тук. Шестото ми чувство ми подсказваше, че нещо лошо ще се случи, но предполагах, че страхът който изпитвах е причина за това. Почти нямаше хора по мрачната улица. Разминах се единствено с някаква жена, която дори не можах да видя добре, заради забързаната ми походка. Дъхът ми беше учестен, а очите ми шареха наляво-надясно, оглеждайки се за евентуална заплаха. Беше толкова нелепо, че изпитвах страх. По принцип бях смела и не ме интересуваше дали бях сама или не или къде се намирах, но сега беше различно. Не знам кое точно го правеше такова, но беше различно.
Започнах да ставам параноична. Имах чувството, че чувам стъпки зад себе си точно както във филмите на ужасите, които съм гледала. Но когато се обърнех назад, имаше единствено празна улица осветена от няколко улични лампи. Може би и лошото осветление беше една от причините да усещам пеперудите в корема си. Сякаш бяха стотици. Стотици малки пеперудки, които неуморно пърхаха в корема ми, създавайки още по-голямо напрежение.
И тогава се случи.
Чух зад себе си нечии стъпки и се обърнах рязко, надявайки се за пореден път да ми се е причуло. Но не беше. Преглътнах с огромно усилие и извърнах главата си отново напред за да продължа да вървя, сякаш нищо не се беше случило. Сякаш момчето, което вървеше след мен не ме преследваше и не се беше появило от нищото просто така. Но когато се обърнах напред се блъснах в друг човек, който също така мистериозно беше изскочил пред мен и ме гледаше със странните си очи, които отразяваха светлината от нощната лампа. Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да прикрия уплахата, която изведнъж изпитах. Ръцете ми, които по-рано бяха скърстени пред гърдите сега бяха отпуснати надолу.
- Внимавай къде ходиш малката. – подсмихна се човекът пред мен със зловещ глас – Не трябва да се разхождаш вечер сама по улици като тази – каза той и сложи ръцете на кръста си. Очите ми бяха впити в неговите и се опитвах да разгадая мислите му.
- Не се притеснявайте – измънках с голяма трудност. Имах огромна топка в гърлото, която сякаш ми пречеше да говоря и гласа ми прозвуча глухо и толкова далечно, че се запитах дали изобщо бях казала нещо или си въобразявам. Поех си въздух и направих крачка да го заобиколя, но непознатия разпери ръката си и ме спря. Погледнах го учудено, като всячески се опитвах да скрия ужаса който изпитвах. Само ако си носех пръчката... Всичко щеше да е много по-различно. По принцип никога не излизах без нея, но сега...Изругах наум и отново направих крачка назад. Не можех да си представя ръцете му още веднъж да ме докоснат. Прехапах долната си устна – нещо, което правех напълно несъзнателно, когато бях нервна.
- Какво искате от мен? – попитах с най-безстрашният тон, който можех да произведа в момента. Един кичур от черната ми коса падна пред лицето ми и побързах да го махна. С едно бързо движение на ръката сложих част от косата си зад ухото и погледнах въпросително мъжа.
- Баща ти скоро да е убивал черен магьосник? – попита ме човека, който стоеше зад мен. Напълно бях изключила за присъствието му, но когато усетих как се приближава, косъмчетата по врата ми настръхнаха и застанах така, че да виждам и двамата мъже. Когато чух въпроса му разбрах за какво става въпрос. Баща ми беше аврор и вероятно искаха да си отмъстят за нещо, което беше сторил.
- Не се интересувам от деойността на баща си – изръсих бързо изпускайки дъха, който не бях усетила, че задържам. – Какво значение има? – попитах аз, но знаех, че въпросът бе напълно излишен.
- О, има, повярвай ми! – в този момент видях усмивката на човека, който по-рано стоеше пред мен. Той застана под лампата и успях да видя очертанията на лицето му, тялото му. Беше пълен човек, доста по-висок от мен. Почувствах се адски безпомощна и малка пред него. Брадата му беше много набола, сякаш не се бе бръснал от седмица. Като цяло изглеждаше като клошар. Устата ми беше пресъхнала и знаех какво ме очаква. Щяха да ме убият или отвлекат. Да ме измъчват, за да си отмъстят на баща ми. Отново изругах наум и направих нещо изключително необмислено. Докато се усетя вече бягах по улицата с все сила опитвайки се да избягам от двамата мъже, които в момента тичаха след мен. Не можех да разбера защо все още не ме бяха използвали пръчките си. Защо не бяха използвали никаква магия. Докато успея да помисля над каквото и било извднъж усетих някаква огромна тежест да се стоварва върху мен и в следващия миг се намирах на земята с хилав, но корав мъж върху себе си. Усещах остра болка в главата, както и силен задух от тежестта му. Ръката ми беше извита в необичайна позиция и ме болеше ужасно много, но въпреки това се опитах да го избутам. Бях по-слаба от него. Изправи ме и ме хвана за ръцете, като ги сложи зад гърба ми.
- Пуснете ме вие гадни... – не успях да довърша, защото другият мъж ме удари през лицето и металният вкус на кръв се появи в устата ми. Започнах да се дърпам, но последва още един удър и нещо, което не смятах да правя. Завиках за помощ. Това беше нещо, което надали щеше да ми помогне по някакъв начин и все пак бях длъжна да опитам.

Заглавие: Re: По улицата Съб Яну 04, 2014 1:25 am

Поредната нощ. Тишина. Мрак. Малко пламъче идващо от почти загасналата камина. Самота...
Сбръчках нос. Намирах се отново в огромния кабинет на шибания психиатър. Искаха да идвам тук всеки месец. Тези копелета. Искаха само пари. Живееха в охолство. Цял живот бяха нещо велико, бяха гордост за всички. Не знаеха какво е мизерия. Не знаеха какво е да си сам и да си нищо за никой.
Дори не помнех името на този пред мен. Гледах безизразно, но всъщност кипях от ярост. Стаята му бе отрупана с награди. Кожени кресла и аромат на ванилия. Отвратително. Всички го мислеха за нещо всевишно. Нямаше човек, който да не излизаше здрав през тези врати. Нямаше някой който е излязъл и отново се е върнал с някакво психично отклонение. Всички излизаха излекувани. Явно аз щях да съм първият различен...
Огледах го отново. Руса добре сресана коса ( не като моята ), сини очи, добре поддържана усмивка, костюм и скъп часовник, който бавно отмерваше времето, което ми оставаше да прекарам тук. Богаташко копеле. Без семейство, заради разгоненият си любовен живот и парите си. Ако трябваше да прекарам цял месец с него, бих предпочел да се самоубия или да убия още дванайсе, доказвайки некопетентността му.
Затворих очи. Ех свобода... Тъмна свобода. Ако можех да разперя криле и да полетя във вечността, дали щях да го направя? Със сигурност. Можех да усетя поривът на вятъра, удрящ се в лицето ми, слънчевите лъчи ми даваха едно необичайно спокойствие. Но всичко бе просто илюзия, в която се потапях винаги, когато успеех. Клепачите ми натежаваха. Дали бе от хапчетата или от умора, не знаех.
Мистър Вселена каза нещо и ме откъсна отново от мечтите и илюзиите ми. Погледна скъпият часовник на ръката си, което ме накара и аз да погледна онзи, който висеше на стената. Оставаха още няколко минути. Щях да се отърва от гнусната му физиономия. Тази мисъл ми донасяше някаква странна радост. Не обелих и думичка. Не мисля, че той бе човекът, с който щях да споделя каквото и да е нещо. Първо – той бе психиатър. Второ – нелепата му физиономия, която се появяваше на лицето му, всеки път, когато ме погледнеше, ме караше да го мразя. Просто мълчах.
Попита ме дали искам да кажа нещо. Не исках. Бе отвратителен. Чудех се, защо не ми се падне някой нашмъркан дядка, с който щяхме да си шмъркаме заедно. Най- вероятно никой нямаше такъв късмет, още по- малко – аз. Продължаваше да е с онази мазна усмивка, която ме отвращаваше още повече. Кимна с глава, когато разбра, че няма да говоря. Стана от коженото си кресло и ме изпрати до вратата. Радвах се, че не ме докосна, защото ако го беше направил щях да се върна и да изтръгна всяка една малка негова костичка. Исках да видя как се вие от болка. Исках да премахна глупавата усмивка от лицето му.
Закопчах черното си яке. Беше студено. Всъщност беше мразовито. Пръстите на ръцете ми бавно замръзваха. Не исках да се прибирам. Вкъщи беше още по- студено. Беше мръсно. Беше самотно. Понякога обичах самотата. Помагаше ми да се съсредоточа в мислите ми, а пък и можех да направя каквото си поискам. Но понякога можеше да ме убие.
Чудех се защо не ме изпратиха в Азкабан. Толкова ли бях важен? Толкова ли искаха да се излекувам? Аз си бях такъв. Нямаше да се променя. Онзи с лигавата усмивка нямаше да ми помогне и отново щях да се връщам на същото положение.
Влязох в един мъгълски денонощен магазин. Вече бях свикнал да се мъкна и по мъгълските улици, вървейки към Мракон- али или някоя друга магьосническа улица.
Взех кутия цигари и излязох. Запътих се към тайния вход за Диагон- али, от където щях да стигна и до мрачните улици на Мракон- али. Всъщност сега там бродеха само изгубени души. Не знаех защо отивам там.
Докато се усетя вече бях стигнал. Пребърках джобовете си. Знаех, че тук лесно можех да бъдеш ограбен. Пръчката ми бе в задния джоб на дънките ми. Извадих я от там и я мушнах във вътрешния джоб на черното ми яке.
Пъхнах една цигара в устата си и понечих да я запаля. Огън... Беше толкова невероятен. Можеше винаги да стопли човек. Беше приятел и нямаше да остави някой в нужда. Нямаше да си замине, както си заминаваха всички. Ако те оставеше, щеше да е защото ти си го направил. Защото си го претоварил и е искал малко почивка.
Преди да успея да запаля цигарата си обаче чух вик. Отначало ми се острува като биещи се черни котки, за някое старо късче месо, но последва нов вик. Заслушах се. Нямаше съмнение, че идва от човешки устни или по- точно от момиче. Нещо се надигна в мен. Затичах се. Усещах как приближавам звука, как се приближавам до целта си. Можеше да е всичко. Някоя пияна стара вещица или група момичета, решили да се позабавляват със страшни истории. Защо се втурнах така? Викът звучеше толкова отчаян.
Не бях далеч от истината. Или всъщност бях. Двама мъже, държаха момиче и я удряха безмилостно. Може би ако аз бях на нейното място нямаше да изглежда толкова жестоко, но тя... Но аз не трябваше да се бъркам в личния живот на хората. Това беше грешно, както казваше психиатърът ми.
Последва нов удар, който отключи нещо в мен, нещо в главата ми. Времето спря... Затичах се отново. Всъщност да си психопат си имаше известни предимства. Можеше да видиш нещата с други очи.
Извадих бързо пръчката си. Не можех да рискувам с някое по- мощно заклинане. Размахах пръчката си и я насочих към този, който удряше момичето. Така шансът да я улуча беше много- по малък.
- Инкарцерус!
За секунди целият бе завързан с дебели, здрави, въжета. Скоро нямаше да се измъкне, затова можех да се заема с другият, който вече бе пуснал момичето. Не знам защо, но не ми изглеждаха много магички типове. Тръгнах към него с пръчката си, но нещо в мен отново се задейства. Ударих го с юмрук и това някак си ми достави голямо удоволствие. Сега той бе моята боксова круша, лицето на онзи мазен психиатър, който исках да размажа. И този беше същият. Богаташ. С още един ритник и повален на земята. Не беше нещо много трудно, но нямаше да спра. Започнах да сипя юмруците си върху него. Всъщност идиотът беше добър, защото след секунди успя да се съвземе и въпреки кървящият му счупен нос, ме преобърна и започна да ме удря. Въргаляхме се на студената земя. Щях да го убия...
Щях да го направя и нямаше връщане назад. И най- лошото бе, че знаех какво правя. Знаех какво ще се случи. Отново щяха да ме пратят в лудницата. Отново. И отново. И отново. И тази мисъл само ме караше да удрям все по- силно.
Щях да убия човек, който дори не познавах, само заради една прищявка. Достатъчна причина за един луд. Присъда най- малко десет години. Но този път нямаше да има кой да ме измъкне.
Той престана да се бори. Отпусна тялото си на земята, но не беше мъртъв. Щях да го убия. Стиснах гърлото му. Нямаше как да се освободи. Нямаше да го пусна...

Заглавие: Re: По улицата Съб Яну 04, 2014 2:25 pm

Студ. Изведнъж ми стана толкова студено.
Силната хватка на мъжа, който ме държеше се отпусна и краката ми сякаш омекнаха. Паднах на колене като едва се задържах и в тази позиция. Не разбрах какво се случи. Когато отново отворих очите си видях човекът, който до преди малко ме удряше, завързан. Не можах да се задържа и толкова изправена и залитнах напред, но успях да се подпра на ръцете си. Усещах земята ледена под себе си и докато гледах паветата със замъгления си поглед, няколко капчици кръв се търкулнаха по лицето ми и капнаха на земята. Тогава осъзнах, че главата ми кърви, но не можех да мисля за това сега. Болката се беше разпростряла по цялото ми тяло тъпа и силна. Но и за това не можех да мисля. Ароматът на кръв и влага се бе разнесла наоколо. Мъжки гласове отекваха в главата ми, но имах чувството, че бях толкова далеч от всичко, което се случваше на не повече от два метра от мен. Всичко ми беше толкова далечно.
Изведнъж ръцете ми ме предадоха и се озовах легнала на земята. От този ъгъл забелязах момчето, заради което все още бях жива. Беше красив, но физиономията на лицето му му придаваше непоколебима жестокост. Точно като този, който ме налагаше. Русата му коса беше полепнала по челото от пот. Очите му бяха втренчени в тези на другия. Удряха се безмилостно и за един миг си помислих, че този, който ме държеше ще надделе, защото смениха позициите си, но докато се усетя, русокосият отново забиваше юмруците си право в лицето на мъжа.
Тръпки пробягаха по цялото ми тяло. Студа бе започнал да ме обхваща, а и цялата бях схваната. Насилих се да се изправя и успях. Донякъде. Застанах на колене, като от време на време се подпирах с ръце. Не откъсвах поглед от мъжете, които се биеха. Не можех да повярвам, че някой непознат се биеше толкова ожесточено заради мен. Твърде ожесточено. При мисълта, че може би му доставяше удоволствие да вижда как човека под него се гърчи, потръпнах. Изправих се на крака. Трябваше да го спра, защото по този начин щеше да си навлече проблеми и на мен и на себе си. Когато се изправих напълно видях ръцете му, изцапани с кръв и кал, стискащи тънкия врат на магьосника.
- Спри – казах с немощен глас, но след бързо прочистване на гърлото успях да овладея гласа си – Спри, ще го убиеш – почти извиках, но русокосият ми спасител дори не трепна. Преглътнах шумно. Виждах как живота на този, който ме държеше по-рано, изчезва от тялото му бавно и мъчително. – Спри, по дяволите, спри! – отново извиках и отново беше напълно безполезно. Трябваше да направя нещо и преди да обмисля добре своите действия вече се бях хвърлила върху момчето. Избутах го от немощното тяло на умиращия, в който бе останало съвсем малко живот. Достатъчно да оцелее. Не ме интересуваше скъпоценният му живот. Той си заслужаваше да умре. Но нито аз, нито младежа заслужавахме да си изпатим заради нещо такова.
Сгромолясах се върху русокоското. От толкова близо можех да забележа всяка извивка на лицето му. Всяка бенка, петънце и косъмче. Миришеше на цигари, парфюм и на момче. Кафявите му очи ме гледаха сякаш го бях зашлевила, но не ме интересуваше. Нямаше да го оставя да убие този човек, въпреки че си го заслужаваше. Нямаше да го оставя да съсипе живота си заради мен – една непозната.
Побързах да се изправя, но ми беше много трудно, понеже ръцете ми бяха омалели.
- Съжалявам, но трябваше да го направя – казах аз и погледнах към дрехите си. Бяха в изключително окаяно състояние. Косата ми също изглеждаше ужасно. Имаше засъхнала кръв и кал в нея.
Погледнах и към лежащите мъже. Този, който беше увит с въжето, гледаше с изцъклени от ужас очи, които блестяха на светлината. Страх. Сега поне знаеше какво изпитвах аз. А другия – той лежеше неподвижно на земята и единствения признак на живот от него, беше лекото надигане на гърдите му. Очите му бяха затворени, а лицето изкривено в странна гримаса. След това погледа ми се спря върху русокосият младеж, който тъкмо се бе изправил.

Заглавие: Re: По улицата Съб Яну 04, 2014 11:01 pm

Не знам дали сте гледали онези филми, в които дават всичко на забавен кадър. Боят, погледите, които си хвърлят главните герои и всяко друго малко нещо. Сега обаче моментът определено не беше като по филмите, за мое съжаление. Нямаше забавен кадър, който да покаже всичко в главата ми – бавно, така че да го обмисля. Всичко се въртеше толкова бързо, че не можех да осъзная какво се случва. Не можех да побера всичко в главата си, а и не исках.
Лудостта бе седнала на трона и не искаше да стана от там. Бе взела малкото шишенце черна отрова и бавно сипваше в душата ми. Как се намести там? Как взе цялата власт над мен? Защо? Толкова ли бях слаб или тя бе толкова силна? Не можех да го разбера. Не можех да го побера в главата си. Тя се бе впила в мен. От дълго време вече живеехме под един покрив. Или по- точно тя се бе намъкнала под моя покрив. Дори сега можех да осъзная, че след време ще видя деянията си като грешка, нуждаеща се от опрощаване. Тогава.
Не сега.
Но сега всичко бе фокусирано върху този в ръцете ми. Какво ли бъдеще щеше да има той след тази нощ? Имаше два варианта. Единият бе да се вози в черна катафалка на сутринта. А другият да предава подробно описание на министерството на магията и отдел – защита на обществото. А те щяха да се правят, че им пука, заради дебеля му портфейл.
Дрехите му бяха нови. Изпрани и изгладени преди час. Някой му даваше пари, грижеше се за него. Някой сменяше чаршафите му, чистеше мръсотиите в стаята му, слагаше храната на масата му. Майка- не, леля, може би прислужница или както ги наричаха вече – икономки.
Никога не съм имал някой, които да се грижи за мен. Родителите ми, но те отдавна бяха спряли да го правят. Бях оставен сам. На крилете на съдбата.
Но главната роля тази вечер заемаше този в ръцете ми, със своите нови дрехи. Нека позная. Можеше да си позволи най- скъпата метла, най- добрата храна и всичко, което ние не можехме да имаме. Някой се хвалеше с него и с нещата, които правеше. Не е ли така?
В техният свят всичко се отмерваше с пари. Една нула и получаваш целувка. Сложи две и ще получиш нещо повече.
Наричахме ги мръсници, лекета. Мразехме ги защото никога нямаше да можем да имаме това, което имаха те. Защото те бяха те, а ние бяхме нас. Заради въпроса: „С какво те заслужават повече от нас? “
Всъщност нито едно от тези неща не изникна в главата ми, докато стисках врата на чудовището.
Не можех да премахна цялото зло на света. Дори да убиех този, нищо няма да се промени. Не можех да премахна цялото зло от света. А и да можех, трябваше да започна първо със себе си, ако бях решил да вървя по петите на всеки насилник, наркозависим, лъжец, използвач и ... убиец.
Някъде отстрани започнаха да долитат развълнувани думи, откъслечни фрази, разпръснати парчета пъзел, които съзнанието ми не можеше да слепи. Момичето изглежда... Викаше. Да го пусна, може би, да го помилвам. Да се махаме, докато е време. Тя беше крещяла достатъчно, за да привлече внимание. Сигурно вече някой идваше насам. Можеше да не е сам. Да са много. Те. Идват да ме отведат.
Преди да се усетя какво ставаше, точно когато пусках врата му, момичето се хвърли върху мен. Какво правеше? На тяхна страна ли беше? Бях сгрешил? Да не би да се бях въобразил? Какво ставаше?
Усещах топлината и. Красота... Не исках да гледам. Не исках да бъда пленен. Тя каза нещо. Какво каза? Не можех да чуя. Трябваше да превъртя моментите. Да си спомня. Думите и бяха някъде в главата ми. Извини се... Никой не го беше правил досега.
Станах и отидох до неподвижното тяло на този, който до преди секунди беше в ръцете ми. Животът му зависеше от мен. Можех да го довърша, но вместо това просто избърсах кървавите си ръцете от новите му дрехи. Нямаше смисъл да казвам нещо.
Тръгнах напред, залитайки. Пътят се премрежваше пред очите ми. Не можех да спазвам правата линия, удрях се в каменните блокове на стените на магазините, светът ми се въртеше, виеше и усукваше като на виенско влакче. Нагоре, надолу. Кое беше долу? Почакай... земята ли е новото горе? Спрях се, подпирайки ръце в коленете си. Затворих очи и пак ги отворих. Трябваше да се осъзная. Къде се намирам и какво правех. Кого бях оставил... Момичето!
Обърнах се, погледът ми я намери по-бързо, отколкото мисълта протече в съзнанието ми, инстинктивно хванах ръката и и се затичах напред. Нямах си ни най-малка представа къде отиваме. Просто исках да се махна от тук. Нуждаех се от кислород. Нуждаех се от нещо, което да ми докаже, че съм жив. Нещо, което да ми покаже, че не съм развалина, че все още мога да изпитвам някаква чувствителност, че не съм парче лед.
Спрях по средата на улицата и се опитах да фокусирам погледа си върху момичето. Сигурно ме мислеше за пиян, надрусан, наркоман. Как се очакваше да и обясня за всичко? Как да и обясня, че за всичко бе виновен гневът ми?
Нещо се освободи в мен. Тази вечер. Можех да убия човек толкова лесно, но не го бях направил.
Имах толкова много неща, които исках да и кажа – за боя, за момчето, да я попитам дали е цяла, уплашена, ужасена, да и предложа да се махаме... но не знаех как да побера всичко това в едно изречение, затова просто отвърнах на учудения и поглед с думите:
- Ако ми имаш доверие, ела с мен, ако ли не – още тук те пускам и те оставям да бъдеш свободна.
Пуснах ръката и, като осъзнах колко грубо я бях хванал и понесъл нанякъде. Нямах право след кошмара, през който премина тази вечер. Сега никой нямаше право да я наранява. Тя беше порцелановата кукла на витрината, която беше създадена само за съзерцание.

Заглавие: Re: По улицата Съб Яну 04, 2014 11:57 pm

Стоях като вцепенена, но този път не от ужас, а от...учудване? Удивление и може би малко любопитство. Опитвах се да разбера какво се случва в главата му. Нима ме бе намразил заради това, което стори заради мен? Съжаляваше ли, че го е направил? Тези въпроси ме накараха да потръпна. Не исках да е така.
Русокосият младеж тръгна напред без дори да ме поглежда. Толкова ли жалка изглеждах в очите му? Стоях на едно място, а погледа ми следеше движенията му. Исках да отида при него. Да му помогна, както той помогна на мен. Но сякаш някаква невидима сила ме държеше на мястото ми и не можех да помръдна. Исках да му кажа да спре. Но не го направих. Нямах право да го спирам, след като бях съсипала вечерта му с моята неразумност. Щеше да е прекалено да поискам още нещо от него. Но не исках да си тръгва. Не исках всичко да свърши просто така, без дори да науча името му. Очите му все още изникваха в главата ми.
Докато мислех за това един от мъжете се размърда и ме върна отново в реалността. Аз...Аз трябваше да направя нещо с тях иначе на следващия ден щяхме да сме на първа страница по вестниците. „Дъщерята на аврор пребива заедно с приятеля си двама магьосника“; „Двама мъже, пребити почти до смърт, на Маркон-Али“ и още десетки подобни заглавия изникнаха в главата ми. Цялата изтръпнах. Как щях да се прибера у дома? Какво щях да кажа на баща ми? Не можех да оставя нещата така. Трябваше да направя нещо. Паниката ме обзе и корема ми сякаш се преобърна. Започнах да дишам по тежко и да се оглеждам по земята, която беше пропита с кръв. Дали моята или тяхната не можеше да се определи.
Преди да ужаса да ме беше обзел напълно, усетих как някой хваща ръката ми и ме повлича след себе си. Той. Беше се върнал за мен? Но защо? Аз бях само пречка за него. Не ме интересуваше. Бягах след непознатия. Чувствах се така сякаш го познавах от години. Сякаш бе най-добрият ми приятел, а всъщност бе един непознат спасил живота ми. Очевидно сега го правеше за втори път тази вечер, защото ако бях останала още няколко минути на „местопрестъплението“ вече сигурно щях да пътувам към Азкабан. Ах колко нелеп беше животът. Всичко беше толкова нечестно! Сега аз и красавецът щяхме да излезем виновни, а тези изроди – жертви. Само защото бяха хора с връзки. Само защото трезорите им в Гринготс бяха по-пълни от нашите, щяхме да го отнесем. Усетих как в мен пламва искра на яд. В такива моменти се чувствах използвана. Чувствах се безсилна. И така си беше. Аз бях безсилна. Аз бях никой в сравнение с тях. Е, утре може би нямаше да съм никой. Щях да съм момичето зад решетките. Провала в очите на баща ми. И защо? Заради тези отрепки.
Изведнъж мислите ми отново се насочиха към момчето, което бягаше пред мен и ме дърпаше след себе си. Не знаех на къде, но бягах след него непоколебимо. И тогава спряхме. Той рязко пусна ръката ми. Силната му хватка остави лека зачервена следа по ръката ми, но не беше това, което ми направи впечатление. Усетих някаква празнина, когато ръцете ни се отделиха и сърцето ми се сви. Да не би да се беше осъзнал? Да. Сигурно бе разбрал, че аз единствено го дърпам надолу. Но отново предположенията ми бяха погрешни.
- Ако ми имаш доверие, ела с мен, ако ли не – още тук те пускам и те оставям да бъдеш свободна.
За един кратък миг стоях и го гледах безмълвно с беззизразно изражение на лицето си. Как можех да не му вярвам? Та той щеше да пожертва живота си, за да спаси моя. Пък и нямах къде да ида. Не знаех какво да правя.
Единственото, което направих беше лекичко да се подсмихна. В тази малка усмивка се криеше отговора ми, както и в следващото нещо, което сторих. Хванах ръката му така, както се държахме по-рано и отново изпитах някакво странно облекчение.
- Вярвам ти – казах тихо аз, но ме чу.
Той беше просто един непознат, но го чувствах по много по-различен начин. В момента той беше моя рус спасителен пояс, който не ме оставяше да потъна. Въпреки че не знаех дори името му, му вярвах. По принцип не бях толкова доверчива, но сега беше различно. Може би факта, че той бе спасил живота ми беше причината. Не знам. Но беше неуспорим факт.
Много хора на мое място биха си задали хиляди въпроси. Биха пресъздали десетки сюжети на кървави и мрачни сцени в главите си. Биха го изкарали психопат, убиец, крадец и изобщо човек, на който не бива да му се вярва, само защото не го познаваха. Но аз му вярвах безрезервно и някак си това не ме очудваше.
Погледах го изпитателно. Не знаех какво беше намислил да правим, за да се измъкнем от това положение, в което се намирахме, но бях сигурна, че ще е нещо по-добро от моите „гениални“ хрумвания. Оставих се да ме поведе на където бе решил.

Заглавие: Re: По улицата Нед Яну 05, 2014 12:27 am

Знаете ли онова чувство, което хората пораждат у вас при първото ви запознанство? "Първо впечатление" или там както му казват. Първи досег с личността на другия. Дори само за миг да си видял пламък в очите им или преминаваща за кратко емоция, това се докосва и до теб. Кара те да се довериш на този някой, дори да си нямаш и ни най- бегла представа за него.
Аз, не се запознавах с много хора, нямах любопитството, нито пък желанието. Обичах да мълча. Но понякога ей така можех да пресека улицата и да попитам случаен минувач защо носи тениска с надпис „Keep calm and be crazy”, а всъщност няма вид на някой купонджия. Нямах особено притеснения и предразсъдъци в разговорите си с хора. Темите можеха да бъдат най-разнообразни – всичко вършеше работа, щом се смяташе в графата „общи приказки”.
Но аз не се доверявах така лесно на никого. Всъщност можех лесно да осъзная, че аз не вярвам в нищо и в нигоко, дори не вярвах на себе си.
Но ето че новите ми слабости ме учудват с всеки изминал ден. Не знаех нищо за това момиче.
Глупости, никога не трябваше да мисля така. Винаги очевидното е повече от достатъчно. А и трябваше да оправдая някак си импулсивното чувство на доверие и загриженост, което строеше от мен, като някой еднорог, яздещ розови дъги по детските канали в неделя сутрин.
Първо, тя ме спря преди да довърша жалкото подобието на човек, точно преди да отрежа онази деликатна нишка, на която висеше живота му. Познавам хора, които не биха го направили. Важното е, че тя се осъзна навреме и показа добрата страна в себе си, победи отвратителните чувства, за които съм сигурен, че в този момент раздираха съзнанието й. Не би могло да бъде иначе. Има и друга група хора, пасивни, страхливи, които щяха да използват шока си за прикритие. Нямаше дори да трепнат. В последствие щяха да разберат какво са извършили. Което ме довеждаше да заключението, че тя е изключително смела. Възхищавах се на нейната смелост в онзи момент.
Второ, цялата трепереше. Очите й бяха пълни със страх, объркани, търсещи нещо, за което да се уловят, нещо сигурно, надеждно. Нещо, което няма да потъне в забъркана каша. Очите й бяха истински. Нямаше как да не повярвам в нейната искреност. В моите очи тя беше по детски му невинна. Нуждаеща се от защита, която по някаква случайност в този момент можех да й дам.
Трето... тя е смела. Невероятно смела, щом не побягна, когато имаше възможността да го направи. Действията й щяха да бъдат оправдани. Нямаше да я съдя или нарека „страхливка”, защото това би била реакцията на нормален човек с чувство за самосъхранение. Тя просто успя да ме изненада. Затова не трябваше да я разочаровам. Никой не трябваше да го прави след тази вечер.
Ако имах пари, щях да я заведа на някое хубаво място, където да сервират топла супа, рулца от раци и много други префърцунени ордьовни. Но не бях толкова платежоспособен. Всъщност можех да се нарека такъв, преди да изляза от лудницата. Там имах много пари, които ме чакаха и бяха пропилени, за да бъда измъкнат от там. Колко пари на вятара. Какъв парадокс. За момент ми беше хрумнало да преджобим онези хлапаци, но краденето никога не е било по вкуса ми. Странно защо, след като бях наред с убийство, а не с крадене на всякакви вкусови бонбончета от магазина на малката улица, където седях по цял ден преди време...
Мястото изскочи само в ума ми. Неканено и не търсено. Беше чакало там за удобен момент. Бях забравил за него. А и как нямаше да го направя, като загърбих всичко, щом ме приеха в лудницата? Беше си цяло чудо, че все още помня пътя дотам. На няколко пресечки от тук, всъщност бяха повече от няколко. Мракон- али бе тъмно място и преди не си позволявах да го посещавам.
Времето минаваше бързо, може би защото се надбягвахме с него. Тичахме. Преминавахме през изоставени сгради, тичахме по изкривените плочки на тротоарите, просто тичахме и не спряхме, дори за момент. Знаех, че забавянето само би ни отказало да вървим. Нощта беше студена, усещах преумора в краката си, но нарочно продължавах да ги натоварвам. Имах нуждата да изпитвам всичко докрай. Пък било то и болка. Знаех, че и тя е уморена, дори повече от мен.
Достигнахме стъклената врата на стар, изоставен магазин. Беше боядисан в приятно червеникав цвят, който сега дори не се забелязваше. Оставаше още малко. Какво правех? Не знаех дори и аз.
Вече стояхме до една стара сграда. Най- вероятно никой не бе влизал тук от както ме изнесоха с белезници. Хората ги бе страх. Смятаха я за прокълната, но всъщност прокълнатия бях аз. Дървената изпочупена врата се отвори с един ритник. Оставаше още съвсем малко. Изкачих няколкото стъпала и повдигнах одърпаната изтривалка на пода. Както и предположих. Старият блестящ ключ бе там. Пъхнах го в ключалката на апартамента. Това е. Бе същият. Не можех да повярвам. Изоставен преди години, но все пак годен за ползване. Усмихнах се.
- Добре дошла...
Все още държах ръката и. Придаваше ми някакво усещане на... топлина и уют. Не исках да я пускам...

Заглавие: Re: По улицата Нед Яну 05, 2014 1:21 am

Знаете ли онова усещане, когато бягате, а имате чувството, че стоите на едно място? Така се чувствах аз. С русокоското бягахме толкова дълго, колкото не бих бягала при други обстоятелства. Времето минаваше, а аз имах чувството, че се въртим в кръг. Добре че той познаваше Маркон-Али по-добре от мен. О, какви ги говоря! Всеки познаваше Маркон-Али по-добре от мен. Това беше единствената нощ в която си позволявах да минавам от тук и точно тази нощ трябваше да ми се случи нещо такова.
Всички сгради ми изглеждаха съвършенно еднакви. Нощта ги правеше да изглеждат такива, но не бяха. Просто конструкцията им беше подобна, защото са строени в такъв период, в който този архитектурен стил е бил на върха на класацията. Въпреки че надали в магьосническият свят класациите някога се променят. Та ние все още носехме мантии. Но това беше, което ни различаваше от обикновените мъгъли.
Усещах как краката ми започват да ме предават. На няколко пъти се препънах и щях да падна, но успях да се подпра на младежа, който беше едиснтвеното нещо, което ме крепеше да не се сгромолясам на земята. Като цяло тази нощ той беше моята упора и му бях изключително благодарна. Чувствах се длъжна по някакъв начин да му върна всичко, което бе направил за мен за толкова кратко време. Никой друг на негово място не би постъпил по този начин и само при тази мисъл някак странно чувство се появяваше в гърдите ми.
Ръката му стискаше моята и сякаш с това ми казваше „няма да те пусна“. Това беше достатъчно за мен да продължавам да тичам след него. Въпреки болката в главата ми, от която все още се стичаха малки капчици кръв, както и останалата болка в цялото ми тяло, напрягах целият си дух и сили да продължа да бягам. Студеният въздух брулеше лицето ми и не спирах да треперя, но нямаше да се откажа. Не можех да си позволя да изглеждам слаба пред него. И без това достатъчно се проявявах по този начин. Не знаех къде ме води, но се надявах там да има баня. И легло. Знаех че ще заспя веднага щом успея да се отпусна, но и в същото време не го исках, защото това означаваше, че няма да мога да говоря с него.
Спряхме. Намирахме се пред поредната стара сграда, която на пръв поглед не се различаваше много от останалите. Погледнах русокоското въпросително и в следващия миг вратата вече беше разбита. Направи го с такава лекота. Просто един ритник и вече бяхме вътре. Изглеждаше ми като влизане с взлом, но нямах сили да мисля за това. Пък и щеше да бъде най-малкото, в което можеха да ни обвинят тази вечер. За пореден път непоколебимо последвах момчето. Когато видях стълбите ми се зави свят. Това щеше да бъде последното усилие, което трябваше да направя, а нямах нужните сили. Поех си дълбоко въздух и набързо изкачих стълбите, като знаех че след това ще получа нужната почивка.
Вратата пред мен се отвори и пред очите ми се разкри уютен апартамент. В гърдите ми се разля приятното чувство на спокойствието и малка усмивка се появи на лицето ми. Когато влязохме вътре, осъзнах, че все още се държим за ръце. Не ми се искаше да го пускам, защото когато бях толкова близо до него се чувствах в безопасност.
Направих една крачка и застанах по-близо до него. Огледах апартамента, като надничах над рамото му. Всичко беше покрито с дебел слой прах, но все още изглеждаше уютно. Личеше си, че никой не бе стъпвал тук от доста дълго време. След малко отново върнах вниманието си, върху младежа. Бях толкова близо, че можех да усетя аромата на дрехите му. Можех да усетя колко напрегнати бяха раменете му. Но все още не бях пуснала ръката му. Държах я здраво, сякаш се страхувах, че ако го пусна ще падна в най-дълбоката бездна.
След малко застанах до него. Рамото ми беше опряно в неговото и двамата гледахме напред към невидима точка в пространството. Не знаех какво да направя или кажа. Преглътнах трудно и прочистих гърлото си.
- Аз...ъм... – започнах несигурно и извърнах главата си към лицето му. Беше по-висок от мен и трябваше малко да вдигна главата си, за да го видя добре – Благодаря ти – казах след не повече от няколко секунди и му се усмихнах лекичко. Шоколадовите му очи ме погледнаха и сякаш потънах надълбоко в тях. В този миг забравих за болката в главата и в тялото. Забравих и за умората, която изпитвах, въпреки че краката ми бяха омекнали от бягането.

Заглавие: Re: По улицата Сря Яну 08, 2014 11:34 pm

Да имаш някаква опора, защита, някой или нещо, на което да разчиташ е една огромна привилегия. Едно щастие. Аз можех да дам това на момичето. Можех да и дам нещо, което никога не бях имал. Винаги трябваше сам да се справям с живото. Нямаше кой да ме потупва по рамото и да ми казва „с теб съм“. Нямаше кой да ми помага с домашните, нито кой да ми помага с летенето. Бях сам. Винаги. Но така ми беше по- добре. Израснах като личност, като човек, който може да се справи с всичко.
Веднага щом влязох в старото си жилище усетих някакво облекчение. Дали това бе моята опора. Не. Бе просто място, на което се чувствах спокоен. Вдишах дълбоко, потърквайки очи. Струваше ми се че сънувам. Извадих пръчката си и я насочих към огнището. Отдавна не бе горял огън там. Вече бе забравено, отрупано с паяжини и прах. Бързо можех да му придам отново старият уютен вид.
- Лумос Солем! – размахах пръчката, а един огнен лъч се изстреля от нея, създавайки пламък в камината. Усмихнах се. Харесваше ми тъмнината, но още по- приятно бе, когато малкото светлина се обгръщаше от мрак. Виждаше се борбата не светлината, но някак си винаги тъмнината побеждаваше. Показваше, че колкото и да се бориш, накрая оставаш победен. Без капчица енергия.
Усещах погледа на момичето. Беше и любопитно. Изглеждаше леко стресната, но някак си усещах и спокойствието в нея. Не можех да го разбера, но беше много силно. Караше ме да се усмихвам. Ръцете ни все още бяха хванати. Притесних се. Не обичах близостите, но това ми харесваше. Стиснах ръката и по- силно, но след това бързо я пуснах, обръщайки се към нея. Не знаех какво да правя. Рядко общувах с момичета, а и в повечето случай когато го правех определено не бе по обикновенният начин на общуване. Бях забравил всичко. Всяко нещо, което биваше и което не биваше да правя.
Погледнах я. Очите и бяха пълни с желание и надежда. Поставих ръце на раменете и. Бях чувал, че това кара хората да се чувстват по- сигурни и е символ на приятелство, а също така показваше, че харесваш човека и нямаш лоши чувства към него. Не знаех дали наистина е така, но се надявах. Винаги правех лошо впечатление на хората, затова се надявах сега да не е така.
Обърнах се и се отправих към канапето, близо до горящата камината. Седнах и извадих цигарите от джоба си. Запалих една. Беше успокояващо. Вредно, но успокояващо. А и не смятах, че нещо можеше да навреди на човек, повече от самият него. Хората си вредяха толкова много, че с държанието и мислите си скъсяваха живота си на половина. Не знаеха това. Дори не го предполагаха, но го правеха. Мислеха, че са щастливи, правеха се на такива, но всъщност просто умираха бавно, но сигурно. Пътуваха с еднопосочен билет към ада.
Погледнах към момичето. Стоеше там, като вцепенено. Не знаеше какво да прави. Усмихнах се и вдигнах ръка към притворената изпочупена врата.
- Можеш да се изкъпеш ако искаш. Не знам дали има топла вода, защото от доста отдавна не съм бил тук. После ще си починем.
Станах и отидох до малкият скрин. Апартамента не беше голям. Една стая, в която спях, хранех се и стоях по цял ден и една баня. Отворих скрина. Все още имаше мой дрехи вътре. Стари. Можех сам да усетя все още аромата си впит в тях. Взех една риза и някакви стари панталони, с който по принцип спях. Подадох ги на момичето.
- Нямам нищо друго.
Преглътнах. Беше красива. Уморена. Прекрасна. Усмихнах се отново. Не знам дали знаете чувството, когато нещо присветне в съзнанието ви и ви накара да се почувствате сякаш се раждате отново, сякаш живота ви започва на нова.
Седнах отново на канапето, дърпайки от цигарата си. Като се замислех, най- вероятно бе от Хогуортс, а аз не я бях забелязвал. Не забелязвах хората. Стоях там, но се пренасях в друго пространство, в мислите ми. Там където никой не можеше да ме притесни и където се чувствах себе си. Не общувах с никой. Не правех нищо, просто мислех и стоях там, изгубен в спомени и разсъждения. Мислех за съдбата, за нещата, които мразя, за нещата които не харесвам, за нещата, които щяха да се случат. Беше като магия. Като нещо, което винаги се случваше и се повтаряше. Не забелязвах нищо и никой.

Заглавие: Re: По улицата Чет Яну 09, 2014 12:30 am

Предложението за душ беше нещо, от което отчаяно се нуждаех. Бях в изключително окаян вид и дори се срамувах от това. Но в крайна сметка вината не беше моя. Имах засъхнала кръв по ръцете и лицето си както и вероятно сравнително голяма зейнала рана на главата и спукана устна. Представяте ли си колко привлекателна изглеждах в този момент? Да не говорим, че дрехите ми бяха накъсани и също изцапани с кал и кръв навсякъде. Не можех да се понасям в този вид повече, макар че да не се бях виждала в огледалото все още.
Влязох в банята. Беше някак зловеща с това мръсно огледало, но с малко помощ от ръкава си го зачистих и успях да видя отражението си. За първи път се отвратих от себе си. Докоснах с пръсти раната на челото си и усетих щипеща болка. Несъзнателно издадох някакъв съскащ звук и веднага махнах ръката си от там. Продължих да се взирам в лицето си. Сякаш не бях аз. Сякаш гледах някое друго момиче.
Набързо съблякох дрехите си и потръпнах от студа, който не бях усетила, преди да премахна всеки остатък от плат, който ме топлеше малко или много. Надявах се да има топла вода, въпреки че силно се съмнявах. Влязох под душа и пуснах водата. От гърлото ми се откъсна лек писък, който беше като някаква загадка дори за мен. Ледената вода ме обля и цялата потръпнах. Трябваше да съм изключително бърза ако не исках да премръзна. Студа се разпръсна по цялото ми тяло, болките се засилиха, а щипенето на раната ми бавно отминаваше.
Водата отмиваше всичко от мен. Калта и кръвта, които ми напомняха за случилото се тази вечер. Видях как отиват право в канализацията, но спомените щяха да останат. Отново десетки въпроси се появиха в главата ми и сякаш някаква невидима ръка сви сърцето ми. И за това не бе виновна ледената вода. Баща ми. Щеше да се поболее от това, че не съм се прибрала у дома тази вечер. Не можех да му го причиня, но не можех и да се прибера. Трябваше да остана тук поне тази вечер. Налагаше се, а и не исках да си тръгвам. За първи път се чувствах толкова спокойна в присъствието на някой, а още повече че този някой беше напълно непознат. Ново лице в моя живот. Поглеждайки очите му забравях за това, което се случи тази нощ. За удърите, за болката и унижението, което изпитвах, а точно от това имах нужда сега. Защото всеки път, щом си спомнех лицата на двамата мъже ми се приискваше да се свия на кълбо в някой ъгъл и да не мръдна от там. Точно като уличните котенца. Но не. Не се чувствах толкова беззащитна като тях и въпреки всичко исках да остана сама. Или поне докато отново не усетех присъствието му. Някак си, по някаква необяснима причина ме караше да се чувствам добре.
Завъртях кранчето и водата спря. Бях напълно вцепенена, измръзнала до мозъка на костите си. Имах чувството, че току що излизам от ледено-студените води на някоя река. Сега, когато бях толкова студена чувствах въздуха около себе си с една идея по-топъл, но все още треперех. Погледнах се в огледалото. Отново бях същата Ара, която бях свикнала да гледам, с единствената разлика, че имах няколко белега по лицето и устните ми бяха посинели от студа. Опитах се да се усмихна на себе си и бързо се увих с хавлията.
Отворих вратата на банята и веднага щом го направих усетих топлият въздух, който ме погълна като цунами и успокои треперещото ми тяло. Все още усещах, че съм замръзнала, но сега беше по-добре. Въздъхнах облекчено, затваряйки очите си с блаженство. Когато ги отворих видях русокосият, който стоеше на дивана с цигара в ръка. Никога не бях смятала, че някой изглежда по-добре с цигара в ръка, както бяха твърдели хората, но при него определено придаваше подобен ефект. Изпитах огромно желание и аз да усетя вкуса на цигарата, да я усетя в белите си дробове и с удоволствие да издишам дима, но всичко с времето си.
Ръката, която придържаше хавлията към тялото ми затегна хватката си. За един момент се запитах дали не бях сгрешила с отварянето на вратата на банята, защото се чувствах изключително гола, макар и частите от тялото ми, които обикновено криех да бяха останали скрити. Капчиците вода се стичаха по гърба и ръцете ми и това ми напомни, че трябва да се облека възможно най-скоро.
Взех дрехите, които бе приготвил за мен. Бяха прилежно сгънати и дори от това положение си личеше колко по-големи щяха да ми бъдат. Върнах се в банята и по най-бързия начин се облякох. Отново потреперих от студа и за пореден път тази вечер се погледнах в огледалото. Блузата ми беше поне три пъти по-голяма от необходимото, а за панталоните да не говорим. Изглеждах толкова малка в тези дрехи. Толкова малка, колкото бях изглеждала преди шест години.
Излязох от банята и някакво странно чувство на смут се появи някъде в дълбините на сърцето ми. Босите ми крака несигурно запристъпваха към камината, като от време на време настъпвах крачолите на панталоните, които ми бяха доста по-дълги от необходимото. Но нямах право да се оплаквам. Всъщност бях доволна и на това. След не повече от няколко секунди вече стоях на дивана до камината. Усещах горещината, която се излъчваше от нея и несъзнателно затворих очи. Оставих се да ме погълне и да ме върне отново в онзи свят, където тялото ми не бе премръзнало от студа навън и ледената вода от банята. Поех си дълбоко въздух, усещайки как се чувствам по-добре и чак сега усетих аромата от дрехите. Прииска ми се да обгърна коленете си с ръце и да заровя нос в панталона, за да усетя аромата по-добре, но не го направих. Останах все така отпусната на дивана, но отворих очи.
- Може ли? – попитах като посочих цигарите. Гласът ми беше прегракнал – Между другото, аз съм Арабела – представих се докато взимах една цигара. Беше крайно време да го направя. Най-после, след всичко, което тази вечер се случи с нас, стигнахме и до запознанството.
Когато запалих цигарата и си дръпнах от нея, усетих как дробовете ми горят. Толкова отдавна не бях пушила, че се чудех дали няма да започна да се давя, точно както първият път, който опитах. Но не. Познатото блаженство ми върна много спомени от времето, когато бях изключително безгрижна. Спомени за караници с баща ми относно цигарите, но той така и не разбра, че не мисля като него. За мен цигарите не беше отрова, а средство за успокояване. До сега нямаше случаи на хора починали защото са пушили. Не ме интересуваше какво щяха да причинят на белите ми дробове или на който и да било друг орган, защото така или иначе стотици други неща ме убиваха бавно всеки ден. Всеки от нас щеше да си отиде от този свят. Смъртта на беше нещо, което можеше да ме изплаши, защото така или иначе щеше да настъпи.
Вдигнах погледа си към русокоското и бавно издишах дима. Хвърлих цигарата в камината и видях как се сви до неузнаваемост и изгоря в горещите пламъци. Не бях усетила, кога се бях затоплила толкова, но вече почти не треперех. Косата ми бе започнала бавно да изсъхва от топлината и обичайните ми къдрици бяха започнали да се оформят.

Заглавие: Re: По улицата Съб Яну 11, 2014 8:26 pm

Чувствах се като парцал. Мокър, мръсен, парцал. Едвам държах очите си отворени. Казваха ми, че трябва да починат. Главата ми пулсираше, а единственото нещо което чувах беше „Заспивай“. Не можех да си го позволя. Цигарата продължаваше да пуши в ръката ми. Дръпнах отново. Белите ми дробове се изпълниха. Умирах.
Исках да усетя нещо. Прокарах пръсти през канапето. Харесваше ми да усещам този допир. Беше нещо различно. Нещо друго от допира на стиснатите му юмруци. Знаех много усещания. Бях докосвал много неща. От всички части на човешкото тяло до нарязаните белези по китките ми. Прокарах ръка през тях, затваряйки очи за секунда. Усещането бе някак си неописуемо и невероятно. Спомените ме връхлетяха. Толкова много пъти бях опитвал да отнема живота си и за какво? За нищо. Помня първия път, когато срязах вените си. Бях на ръба, когато в стаята влетя баща ми и ме мъкна по всички стълби. След това ме качиха на линейката. Нататък спомените ми се губеха. Бях опитвал и с натравяне. Просто взимах всички хапчета с който разполагах и им рисувах тъжни личица. Хиксчета за очи и вълнообразна линия за уста. Последното правех щастливо. Смятах, че след като съм изпил всички вече ще съм изпълнил мечтата си и ще бъда щастлив, но винаги нещо се получаваше и плановете ми пропадаха. Третия път бе епичен. Възнамерявах да приложа Авадата на себе си. Щеше да бъде епично. Отидох на най- пълното с хора място, а именно министерството на магията. Може би щеше да се получи ако не бе глупостта ми да изпия цяла бутилка уиски преди това. От цялата случка помнех единствено това, че някой ме зашемети с зашеметяваща магия и след това лежах в лудница няколко дни, но ме пуснаха поради факта, че нямаха достатъчно доказателства, че съм невменяем.
Усетих присъствието на момичето, но не помръднах. Отворих очи. Вече бе до мен. Колко бързо минаваше времето. Изражението ми не се промени. Беше толкова студено. Лицето ми пареше поради близостта му да пламъците в камината, но въпреки това не помръдвах. Хвърлих цигарата в огъня. Не исках повече. Беше достатъчно. Тя каза името си, но аз продължих да стоя така сякаш не бях там, сякаш бях невидим. Не исках да говоря. Поне не сега. Станах и влязох в банята. Не исках и да се поглеждам. Пуснах докрай студената вода. Свалих всичките си дрехи и влязох под душа. Студената вода ме обля. Нови спомени нахлуха, отново.
Помнех как ни къпеха в лудницата. С маркучи и ледено студена вода, разбиваща се в телата ни. Беше болезнено, затова сега не усетих никаква болка. Студената вода се стече по тялото ми. Мразех когато косата ми бе мокра и се полепваше по челото ми. Отметнах я и спрях водата. Плочките бяха хлъзгави. Взех кърпата и я омотах около кръста си. Прокарах пръсти отново по косата си. Разтърсих глава. Наистина бе ужасно. Излязох и седнах отново на канапето до момичето. Не мислех да си правя труда да се обличам. Взех още една цигара и я запалих. Обърнах се към нея и подадох ръката си. Не знаех какъв беше правилният етикет за запознанство, но реших, че това ще свърши работа.
- Тейт Уокър. – казах си името сякаш бях на разпит.
Винаги трябваше да го казвам, когато ме разпитваха. Това бе първото нещо, което винаги казвах. Името си. Защо? Не знаех. Никой не го запомняше. На никой не му трябваше. Трябваше да го казвам просто така, за етикета. Вдишах дълбоко. Всичките ми спомени се събираха в главата ми. Мразех ги. Не исках да си спомням нищо, защото ме болеше. Обичах да се чувствам празен, а те ме изпълваха с някакво ужасно чувство. С гняв. Сега не трябваше да изпитвам гняв. Трябваше да се успокоя.
Погледнах Арабела и се усмихнах. Очите и ме успокояваха.

Заглавие: Re: По улицата Пон Яну 27, 2014 6:52 pm

Стоях на дивана загледана в огъня. Нещо в гърлото ми беше заседнало, а в гърдите си усещах странна тежест. Толкова много емоции се бяха насъбрали в мен, че се чувствах като бомба със закъснител. Имах чувството, че всеки момент ще избухна и от мен ще остане единствено това, което оставаше в камината след пламъците – непотребни сажди. Дишането ми беше учестено и накъсано. Не знаех какво да правя. Не знаех какво се очакваше от мен. Може би най-правилно щеше да бъде просто да си взема чантата и да напусна този апартамент, докато непознатият все още беше в банята. Нямах право да усложнявам живота му повече. И без това се чувствах ужасно, заради проблемите, които щеше да си навлече с мен. Изругах на ум, когато осъзнах едно нещо. Винаги носех проблеми със себе си. Винаги. Сякаш съм нещо като прокълната. Милата Арабела със своите добри намерения. Само че едни добри намерения не винаги означаваха „добри последици“. Всъщност никога.
В главата си няколко пъти станах, взех чантата си, обух обувките си, написах бележка и тихичко напуснах апартамента отправяйки се към родният ми дом, където щях да измисля нещо. Само дето нищо от това не се случи. Знаете онова чувство, когато искате да направите нещо, но нямате нито силите, нито волята да го направите. В представите ви то се случва, но не и в реалността. Това се случи с мен. И знаех, че може би щях да съжалявам за това, че не съм си заминала, но не можех да помръдна. Сякаш бях от камък. Поне външно, защото вътрешно изгарях.
Осъзнах, че очите ми са се насълзили, чак когато извърнах главата си към русокоското, който току що излезе от банята. Не знаех дали причината бяха емоциите ми или просто жаркият огън, който огряваше лицето ми, но това нямаше значение, защото до истински сълзи нямаше да се стига. Мразех да плача, особено пред хора. Плюс това не бях ревла. Винаги съм поддискала емоциите си и нищо нямаше да ми попречи да го сторя сега.
- Тейт Уокър – прозвуча в главата ми и няколко пъти си повторих това име. Ъгълчетата на устните ми се извиха в едвазабележима усмивка. Погледнах към полуголото момче до себе си и не знаех какво да кажа. Почувствах се някак смутена от голотата му и усетих как прилив на кръв се насочва право към бузите ми сякаш за да покаже колко странно се чувствах в момента. Обърнах се отново към огъня, за да си помисли, че руменината избила по лицето ми е единствено в следствие от топлината на камината.
Не след дълго отново огледах стаята. Не беше много голяма, но изглеждаше така просто защото нямаше кой знае колко много неща. Но имаше един предмет, който по някакъв начин жегна любопитството и задоволството ми. Едно черно пиано стоеше в ъгъла на стаята. От тук можех да видя колко прашасало беше. Бавно се изправих и босите ми крака стъпиха на студения под. Това някак си не ми направи впечатление и с бавни крачки стигнах до пианото. Прокарах нежно пръсти по него и се подсмихнах. Не бях свирила от около година и желанието ми да го направя отново беше по-голямо от всякога. Седнах на малката пейчица пред него и вдигнах капака. Натиснах единия клавиш и в този момент си помислих колко раздразнени биха били паяците вътре. Отново се подсмихнах и в следващият момент пръстите ми се движеха плавно по клавишите. Тоновете сякаш не излизаха от пианото, а от душата ми. Спомням си как старият ми учител по пиано винаги казваше, че ако искам да свиря, трябва да го правя с чувство. А това чувство винаги е болка. Страхотно, защото сега изпитвах изключително много болка в душата си, която можех да излея спокойно. Очите ми бяха затворени докато свирех. Очудвах се на самата себе си как все още помня любимата си соната. Как пръстите ми все още намираха правилното място. Как изливах душата си пред някой, който дори не познавах, и въпреки че не го правех с думи се чувствах някак гола пред него. Сякаш бях отворена книга и можеше да разбере всичко за мен. Но в крайна сметка единствеото, което можеше да разбере е страстта ми към музиката и начина по който ме караше да се чувствам тя. Както и болката ми.
Когато спрях да свиря очите ми все още бяха затворени. Въздъхнах шумно и отворих очи вперила поглед в ръцете си. Усмихнах се лекичко след което погледа ми се спря върху Тейт.
- Аз ъм. Извинявай – казах и се изправих нервно, затваряйки пианото. – Позволих си твърде много. Извинявай – продължих като осъзнах колко нахално бях постъпила. Да пипам нещата му? Та аз бях просто непозната, която той приюти и нямах право да си позволявам подобни действия. – Ъм... – промълвих и завъртях очи в опит да открия правилните думи – Изморен си. Ще те оставя да спиш – въздъхнах и седнах на малкото канапенце срещу Уокър. Чувствах се като пълен идиот.

Заглавие: Re: По улицата Сря Юли 16, 2014 11:21 pm

Елвира крачеше смело по паветата на тъмната улица, умислена как да привлече повече хора към черните магьосници. Беше обещала на леля си да търси нови попълнения, но й беше пределно ясно, че не всеки слидеринец бе подходящ за подобна роля. При мисълта, че тя бе заслужила мястото си, Ел се усмихна и вирна глава, сякаш някой беше наоколо и можеше да забележи самодоволството й. Единственото, което я притесняваше бе, че няма тя да бъде лидера. Вярно, Елизабет й беше леля, но за червенокосата беше немислимо да приема заповеди от друг. И въпреки че с директора имаха сладък разговор последно, тя все още мразеше и не зачиташе правилата на Хогуортс.
Елвира Елейн ясно се римуваше с "трън в задника" в главите на директорите и преподавателите.
И не само. Спомни си за Себастиан, с когото имаха малък спор при първата си среща, а после и закачките при втората. Умът й не побираше как можеше да съществува такъв човек - така самовлюбен, но и наивен, и самонадеян, и... какво ли още не! Себастиан Монтевин представляваше един куп лоши качества и страхотен външен вид, който компенсираше всичко отвътре. За жалост това не беше съвсем достатъчно за Ел, макар че и тя се опита да поиграе с него. Само дето той й се опъна и започна да се прави на недостъпен, сякаш му беше съвсем безразлична. Стига, та тя сигурно бе първото момиче, което да не му се мята на врата, когато го види!
Червенокосата прогони мислите за него от главата си, когато нещо пред нея я накара бързо да ги върне.
- Монтевин! - извика тя към него, изучавайки реакциите му с изумрудените си очи.
Мъжът се бе облегнал на една от витрините и както обикновено, из пръстите му се размотаваше цигара. Отначало Ел не се приближи. Гледаше да спазва дистанция, тъй като бяха сами в тясната уличка, а и той очевидно бе по-силен от нея. И беше смъртожаден. Защо въобще го заговори?

Заглавие: Re: По улицата Чет Юли 17, 2014 5:20 pm

Колко сладко, малкото протеже на Елизабет се показа от някъде и го заговори. Себастиан вдигна глава, издиша дима от цигарата и се усмихна самодоволно, но усмивката му граничеше направо с злоба. Вече и сам не знаеше какво изпитва към племенницата на своята лидерка, която можеше да си завре заповедите където слънце не изгрява ... преди той самият да го е направил.
С малкото и отроче бяха имали две прекрасни срещи. На първата той и бе изкарал ангелите докато тя му се мусеше насреща, а на втората ... която определено бе по - добра и любима на мъжът се бяха позабавлявали и си бяха поиграли. Котката и мишката. И какво винаги Монтевин бе котката.
- Елвира, радост за моите очи. - изрече той с лек присмех, но в думите му се съдържаше голяма доза истина. Имаше нещо в това момиче което го привличаше и го караше да я желае по някакъв извратен начин. Та тя бе дете, бе тотално копие по характер на леля си, а на външен вид бе плашещо сексапилна. Далеч не беше от неговия тип, но това, че бе единствената която не му падаше в краката и която го гледаше лошо почти постоянно го възбуждаше и отвеждаше мислите му в друга посока.
С бързи и грациозни движения, Себастиан хвърли цигарата си на земята, настъпи я и огънчето замря завинаги. Продължаваше да върви докато спря до нея. Бе доста по - висок, тялото му направо я скриваше от всичко зад тях. Колко жалко... той можеше да я опази от всичко и всички, но не и от себе си. Бедното дете. А тази мисъл бе достатъчна да го накара да изръмжи от удоволствие и да я иска в колекцията си. По някакъв начин.
- Как е леля ти красавице? - попита я. Не се отмести. Стоеше пред нея в цялата си прелест, като някой великан или поне се чувстваше като такъв. Тя бе от онези момичета които всеки можеше да нарече "джобно гадже". - Не, че не сме се виждали скоро, но обикновено като ме види само ръмжи нали разбираш? Чак почвам да се чудя дали някоя магия не е разменила мозъкът и с този на кучето и.
Подсмихна се. Да, кучето на Елизабет понякога бе видимо по - умно от нея. Макар и да бе минало много време, сигурно поне година, ако не и две ... Себастиан Монтевин така и не успя да преглътне това, че човека който бе решил да възроди смъртожадните и да продължи занятието на Черния Лорд бе жена. Но бе красива и сексапилна жена ... която имаше по - отровен характер и от Континентален тайпан, най - отровната змия в света до колкото бе запознат мъжът.
- Но по - важния въпрос е ти как си? Как е в Хогуортс? Май още малко ти остава да се махнеш от там ... изобщо учители там нещо? Май не, като гледам на къде си се запътила.. макар, че сигурен съм и моята леля, ако бе лидер на смъртожадните и да учех и да не учех пак щях да и застана зад гърба. - някак си той наблегна на думичката "зад'. Той самият не обичаше да следва заповеди и не го правеше. Каквото и да му казваше Елизабет той все и се покланяше казваше, че е на нейните услуги и , ако и потрябва нещо то да си го направи сама. И разбира се тя пак започваше да ръмжи, даже понякога и викаше. Веднъж даже го и предизвика на двубой ... от което няколко стаи в имението в което живееха някои от смъртожадните и други обикновени черни магьосници, бяха съсипани. Бедните стаи, но какво да се прави... Монтевин можеше да се моли момичето пред него да не е толкова лудо като леля си.

Заглавие: Re: По улицата Съб Юли 19, 2014 9:55 pm

Ел се изсмя подигравателно и кръстоса ръце. Очите й следяха приближаващата се фигура и я изучаваха внимателно.
- Няма ли да ме почерпиш? - повдигна вежди и кимна към цигарата, която мъжът току-що бе хвърлил. - Зарежи фамилиарностите, Монтевин, не ти прилягат.
Устните на Ел се извиха в ехидна усмивка. Какво ли знаеше той за фамилиарниченето? Беше харизматичен и магнетичен, всяка жена гледаше след него. Получаваше всичко на секундата, в която щракне с пръсти, умееше го. Бе опитен в почти всичко, с което се захванеше и това не го предаваше.
Червенокосата не помръдна от мястото си, когато мъжът застана пред нея, закривайки всичко, което достигаше до погледа й. Затова младата слидеринка реши да "надникне" иззад фигурата му, едва ли не, за да не се окаже, че имат публика. Елвира презираше да я виждат в компанията на вечерята й, предпочиташе храната й да си остане тайна. Нали все пак само тя успяваше да й се наслади.
Себастиан Монтевин и наслада - двете думи си подхождаха идеално, римуваха се в главата на Ел. Той бе застанал като великан пред нея и тя нямаше възможност да наблюдаваха нищо освен него. Очите й бавно се плъзнаха по чертите на лицето му, оценявайки изсечените му скули, страховитите тъмни очи и устните му, които небрежно бе прехапал.
Гласът му я избави от транса, в който попадаше и тя примига няколко пъти.
- Наистина ли си мислиш за леля ми, когато сме заедно на обезлюдена улица? Грубо.
Елвира извъртя очи и кръстоса ръце пред гърдите си. Позата й си остана тип "не те допускам до себе си", държанието й също, въпреки че въобще не беше съгласна с това твърдение.
- Кой въобще се интересува от училище? - изсмя се девойката, подпирайки се на близката витрина. - Ако не те познавах, щях да кажа, че долавям завист в думите ти. Да не би да плачеш за власт над света?
Ел въздъхна тежко и демонстративно.
- И Елизабет не е вечна - измънка червенокосата, взирайки се в лицето на смъртожадния.

Заглавие: Re: По улицата Нед Юли 20, 2014 7:48 pm

Смехът на мъжът отекна наоколо. Колко бе интересна само. Правеше се на невинна, но и в същото време се мусеше. Погледна нещото което представляваше бившата му цигара и после погледна Елвира. Бе се облегнала на една витрина и също го гледаше. Усмивката му стана самодоволна, злобна. Изобщо на лицето му появяваше ли се друг вид усмивка?
- Кутрето явно е решило да настигне кучето. - изрече той присвивайки очи. Той далеч не ламтеше за власт. Това най - малко го интересуваше. Бе в обкръжението на Елизабет защото така му изнасяше. Бе му изгодно. Имаше покрив над главата си и храна на масата за които не плащаше. Приемаше съсканията на водачката за "Добро утро" и "Приятен ден" и кимаше в отговор. Така протичаха дните му щом видеше русокоската. Разговорите с племенницата и бяха далеч по - интересни, особено щом решеше да си изкара рогата и да пусне отровата си.
- Първо - цигарите не са за такива като теб. - хвана ръката и след което грубо я издърпа към себе си. Тялото и се долепи до неговото, а главата му се наведе за да може да я вижда по - добре. Усмивката му бе като на някой психично болен, който си пада по убийства и сега ще извърши поредното. Донякъде това си бе вярно, Монтевин наистина си падаше по убийствата и може би бе психично болен, но никога нямаше да убие красавицата пред себе си. Бе прекалено ... ценна.
- И второ .. да, повярвай ми. Мога да мисля за леля ти докато сме на тази уличка. - ръката му се озова на кръста и, затягайки хватката силно с което отцепи пътя и за бягство. Сега можеше да си тръгне само, ако той решеше да я пусне. А Себастиан нямаше намерение да я пуска. - Това ме възбужда.
Изсъска в ухото и. С бързо движение я завъртя и след миг момичето беше долепено до студената тухлена стена. Тялото на Монтевин се притискаше в нейното. Бе напрегнат, тя бе толкова малка, толкова крехка на пръв поглед, а той ... той не го обичаше кротко. Харесваше нещата да са груби и резки.
Впи устни в нейните хващайки я леко за врата и стискайки я. Другата му ръка бе от другата страна на главата и. Точно така го искаше, точно тук му бе идеално ... , но не бе чак такова чудовище, а и можеше да се сдържи. Можеше да си играе още дълго на тази игра.
- На никого не му пука за училище, особено щом нещата опрат до теб. - призна той. - Сигурно ходиш там колкото да им съсипваш нервите. Бедните учители. А колкото до властта ... съжалявам малката, но далеч не се интересувам от това. Щом Елизабет е решила да си трови русия мозък с нещо такова, да продължава.
Отдръпна се от Елвира със същата лека и бързина с която я бе допрял до стената. Сега стоеше в тясната уличка облегнат на срещуположните тухли, а на лицето му играеше шеговита и предизвикателна усмивка. Той бе започнал, тя трябваше да довърши.

Заглавие: Re: По улицата Чет Сеп 04, 2014 8:42 pm

-Тeйт, ставай!
-Хайде, момче, събуди се!
Чувах гласовете на родителите си, но все още бях сънен. Имах чувството, че си бях легнал преди тридесет минути, макар и това да не беше изцяло така. Беше час, но причината беше изключително сериозна, както щях да разбера след няколко минути. С голяма мъка отворих очи и видях, надвесени над мен, майка ми и баща ми. Израженията по техните лица бяха по-сериозни от всякога. Веднага разбрах, че нещо не е наред, но не можех да осъзная какво точно.
-Какво става? Колко е часът?
-Няма значение! Хайде, облечи нещо отгоре и да тръгваме.
Отвън се чуваха писъци. През няколкото си години тук бях свикнал да чувам тези звуци. След известно време те дори се превърнаха в музика за мен. Една доста зловеща, изразяваща неописуема човешка мъка, симфония. Симфония на болката. Но не беше нещо, което ме изненадваше. Всяка вечер ставаше нещо. В този свят нямаше спокойна вечер. Тук ако можеш да спиш вечер, то най-вероятно няма да се събудиш на сутринта.
Но имаше нещо допълнително зад тези изражения. Те изказваха някакво друго чувство, различно от обичайната тревога. Те изразяваха страх. Никога не бях виждал това изражение на лицето на баща ми.

Отворих очи. Поредният кошмар. Случваше ми се често да сънувам старите времена и родителите си, които в момента лежаха в Азкабан. Не знам дали трябваше да се гордея с тях или да се срамувам от тях. Поех дълбоко дъх. Тези кошмари не ми действаха добре. Дори дланите ми бяха потни. Станах от леглото и отидох до една от висящите на стената дъски. Бях ги закачил сам. Трябваше да имам къде да слагам нещата си. Хапчета, картини, стари карти от шоколадовите жаби. Взех едната кутийка с хапчета и изсипах няколко в ръката ми. Глътнах ги. Усещането не бе приятно. Бавно минаха през гърлото ми и затова трябваше да преглътна повторно. Имах чувството, че бяха заседнали някъде там в тялото ми, но не бе така.
Днес бе ден за изповед. Психиатърът ми най- вероятно ме очакваше. Не го понасях. Онази отчаяна двадесет и четири каратова усмивка, тъмните му коси и пълните с някаква надежда очи. Всичко това бавно ме убиваше. Сеансите бяха тихи. Аз стоях в коженото му кресло и мислех за нещо. Не обелвах и дума в повечето случай. Той, обикаляше, разглеждаше многобройните си награди, понякога ги наместваше и от време на време ме питаше, дали имам какво да кажа. Имах. Но на дали щях да кажа нещо на него или на което и да е друго по- нисше същество. Аз кимвах отрицателно с глава и продължавах да се рея из мислите си. След това той ми напомняше, че „сеансът“ е свършил и „любезно“ ме подбутваше към вратата. Бих го запалил, но знаех, че това щеше да свърши отново в Азкабан. Днес нямаше да отида на този сеанс. Щях да изляза. Най- вероятно някъде из Мракон- Али. Там всички някак си ми отдаваха почит, дори да не изглеждах толкова страшно. Дори изобщо не виждах нещо страшно в мен, освен мрачният ми поглед и знакът на смъртожадните, които дори не се виждаше в повечето случай. Аз бях торба кости, със светла коса и устни тънки като струните на старата ми китара. Но в магьосническият свят не бе важно дали си силен или не. Само уменията ти имаха значение, а моите бяха достатъчно, че да помета околността с едно размахване на пръчката ( стига да имах желание ).
Та, бях се запътил към Мракон- али. Трябваха ми някой неща, а и се чувствах като у дома си сред стотиците луди на свобода. Отново ме очакваше да разбера, че животът е кучка и всичко може да ми се случи дори без ни най- малко да предполагам.
Докато си вървях, усетих силен удар в гърба си. Инстинктивно извадих пръчката си и се обърнах. Бях застанал на пръсти в очакване на епична битка, която не се състоя. Защо ли? Защото се оказа, че ударът по гърба ми е бил нанесен от най- вероятно бързащо момче, опитваше се да се спаси от улицата. Дори не ме бе видяло.
- Не гледаш ли къде вървиш?
Извиках се. Видях, че носеше шал със тюрклазено зелени черти. Този цвят ме караше да откачам още повече. Действаше ми странно. По великите ми заключения, разбрах че е от слидерин.
- Слидерин вече да не са започнали да приеман, нескопосани нисши същества?
Гледах го. Щях да откача.

Заглавие: Re: По улицата Нед Сеп 07, 2014 6:35 pm

Скука.
Всичко в Хогуортс през лятната ваканция се описваше точно с тази дума. По цял ден да лежиш на леглото, между четири стени, защото дори няма с кой да излезеш, да се заядеш с по - малък или по - голям от теб. Слънцето напичаше. Слънчевите лъчи проникваха през завесите и стаята беше чиста печка. Виктор лежеше в мекото си легло, мислейки за малкото оставащи дни до началото на новата учебна година. До новите глупости, които щеше да извърши. До професорите, които не можеше да търпи и искаше да превърне в пепел. До новите първокурсници, които щеше да тормози и измъчва заедно с приятелите си.
Въздухът в стаята му го задушаваше и не можеше да стои още в тази "кутия". Стана от леглото си и започна да търси дрехи. От куфара, стоящ до дървеното шкафче до леглото му извади черна, изчистена тениска и къси, тъмно сини панталони. Друга хубава черта на лятото е, че можеше да носи каквито дрехи поиска. Не можеше в час да се появи с потник, къси панталони или нещо от сорта. Нахлузи кецовете си, взе черната си мантия, която беше изпокъсана на няколко места в долния й край, сложи магическата си пръчка. Преди да потегли забеляза, че в небето се бяха натрупали черни облаци, които почти скриваха кълбото от топлина. Затова бръкна в шкафчето и сложи шала си, който беше зелен, тюрклазен.
Както и се очакваше по коридорите също беше безлюдно, скучно, еднообразно за лятото. А сега и трябваше да реши накъде щеше да се запъти. Не искаше да е в рамките на замъка. През тези три месеца беше научил всяко едно място в Хогуортс. Беше научил повече от скритите стаички и тайните в тях. Именно за това сега се изкачваше по стълбите, нагоре към кабинета по Защита срещу Черните изкуства. В него се намираше камина, която щеше да го отведе където си поиска.. с помощта на малко летежна пудра. Винаги когато се е намирал пред кабинета, той е бил заключен, "Алохомора" помагаше доста в такива ситуации. Както и при тази. Вътре положението беше същото. Същите дървени, непреместени от мястото си, чинове. Същите учебници, които се намираха върху бюрото на професора и разбира се, камината. Виктор влезе в нея и със шепата си взе от пудрата.
- Мракон - Али ! - каза точно и ясно. За по - малко от секунда вече се намираше на ново място, което всъщност познаваше много добре. Всичко тук му харесваше и го привличаше. Хората, опознали Виктор, знаеха че тъмните магии го влечеха. От джоба си извади шала и го сложи на врата си. Тук беше наистина доста по - студено от училището за вълшебство и магия. Първата стъпка от това пътуване до Мракон - Али, беше магазинът "Боргин и Бъркс". Трябваше да си набави нови неща за забавление. По улицата се размотаваха странни хора. Не, че не се очакваше точно това. Минавайки бавно по улицата забелязваше, че почти всеки го гледа. Това го дразнеше адски много и искаше да използва забранено проклятие и да сложи край на жалкия им живот. Погледът му се местеше. На ляво, на дясно. Очите му съзряха някой, който не трябваше да го вижда тук. Заместник - директора на Хогуортс. Какво ли правеше тук? Е, нямаше време да мисли точно за това. Инстинктивно започна да бяга по дългата зона. Внезапно усети блъсък. Не беше забелязал, че пред него има човек. Висок, слаб мъж със светла коса. Разкрещя му се. За кой се мислеше този тип ? Явно беше забелязал, че учи в Хогуортс или по - точно, че е от Слидерин, защото се заяде с Виктор. В едната си ръка непознатият държеше пръчката си, сякаш щеше всеки момент да нападне младежа.
- Ти за кой се взе, че да говориш така? Стоиш като дърво посредата на улицата, глупак. - не му пукаше дали е стар, дали е млад. В момента беше ядосан и притеснен. Но дали щяха да го видят тук.. Е, беше си намерил ново занимание. Погледът на слидеринеца се стрелна към ръката му, при което трепна. Знак. Не какъв да е - на смъртожадните. Дали той беше смъртожаден? Какво щеше да направи сега? Нервите му се късаха, нямаше да се остави да го мачкат.

» На улицата
» Улицата водеща към "Мракон-Али"

По улицата

По улицата

Similar topics

Similar topics