Св. Мънго. Никога не бях идвал тук. Щеше да бъде доста трудно да вляза- поне така разбрах. Влязох изключително лесно. Навсякъде имаше хора, болни от различни болести. Трябваше да се справя. Притеснявах се да не би да ме оперират. Никога не бях влизал в такава болница- магическа. Да, в болничното крило, но иначе не. От няколко дена се чувствах все по-отпаднал и пребледнявах все повече.
- Добър ден!- поздравих и си сложих фалшивата усмивка. Погледнах жената и тя изведнъж изписка. Видя лицето ми. Знаех си. Разпространило се и ще продължава да се разпространява. С треперещ глас започна да обяснява къде да тръгна, но изведнъж с висок и ясен студен глас я прекъснах:
- Заведете ме! - гласът ми звучеше властно и тя кимна и тръгна, трепереща цялата. Не ме притесняваше, че ще вземат да разберат, че съм смъртожаден, а това, че ще взема да хвърля топа преди да убия Министъра на Магията. Влязохме в един коридор и след малко се озовах на операционната маса. Усетих как премахват дрехите ми и ахват.
- Хайде! Оправете ме!
Тогава изгубих съзнание. Събудих се в някаква стая. Усетих вериги около ръцете ми. Обърнах глава на една страна и видях познато лице. Беше ученик от Хогуортс. Бях го виждал няколко пъти, но не го познавах, защото сигурно е бил прекалено малък, когато съм завършвал.
- Какво става тук?- попитах, но пронизваща болка се разпростря из тялото ми.

-Здравей... братко! - казах му аз със студен глас, който би вцепенил всеки. Обаче той дори и ни потрепна.
-Какво- само ми каза.
-Казах здравей... - усмихнах му се. - Съжалявам за веригите, обаче трябваше да се подсигуря, че няма да избягаш... както иии... - показах пръчката му която беше в лявата ми ръка, докато с дясната стисках моята
-Защо съм тук- ме попита Джейкъб.
-Тук си, заради мен, заради теб, заради семейството ни...
-Семейство ни... - повтори той като ехо...
-Да, нашето семейство!!!

Джейкъб започна да се върти. Като го видях веднага му се развиках:
-Спри, защото ще се удушиш.
-Пусни ме! - крещеше той
-Първо ще ти разкажа историята.
Той се поотпусна, но аз виждах, че е готов да ме хване за гушата на секундата.
В стаичката беше доста тъмно и студено затова аз замахнах с пръчката му и запалих камината, така нямаше да разберат, че правя магия.
-Родители те ни са мъртви. Този път наистина. Починаха в катастрофа.
Видях изражението му, което смесваше чувства като омраза и нещо което не можеше да се опише с думи но приличаше на яд, яд в който искаше да убие някого, и си мислех, че този някого съм аз.
-Ти си ми брат. Разбрах го преди седмица и оттогава чакам удобен случай в който да ти го кажа. Знаех, че няма да ми повярваш затова си и вързан - посочих веригите - Смъртожадните са те разделили от родителите ни! Те са виновни, че не знаеш нищо за тях и че те не са знаели нищо за теб.
След като изрекох това, махнах с пръчката му и премахнах веригите.

Веригите издрънчаха и аз станах мигновено. Взех пръчката си и се облякох веднага.
- Ти идваш с мен!- обявих и му наредих да се облече. Трябваше да се махна от тук. Но тогава вратата се отвори и вътре влезе докторът.
- Г-н МакКуин?!- попита той и аз кимнах- Ще трябва да си почивате! Защо сте станали? Трябва да лежите, а не да ставате. Тук съм написал диагнозата. Пийте от тази отвара и всичко ще бъде наред. Написал съм всичко каквото ви е необходимо!
- Добре... Ние си тръгваме!- обявих и задърпах момчето.
- Но не можете! Трябва да платите и трябва да напишете обяснение за Черния знак, който се намира на ръката ви.
Подадох му една кесийка, пълна с галеони. След това изхвърчахме от стаята. След малко вече бяхме отвън в Лондон и се магипортирахме.
Намирахме се в парк. Нямаше никой друг, освен нас.
- Сега искам да ми разкажеш отново...- повторих заповеднически.

-Какво? - почти изкрещах аз...
Дали този глупак знаеше колко ми е трудно да говоря за това... Явно не...
-Повтори го пак... - той изрече бавно и ясно...
Аз се сепнах... Все пак бях видял Черният знак на ръката му... Дали все още беше смъртожаден... Това щях да го питам по-късно...
-Слушай ме бавно и внимателно, защото няма да повтарям отново - предупредих го аз - Излъган си, че родителите ни са мъртви... имам предвид тогава... заащото сега наистина са мъртви... Аз съм твой брат... Смъртожадните са казали на мама и татко, че си се родил мъртъв... затова не знаеш нищо. Аз знаех, че имам брат... мъртъв брат... до преди месец... тогава случайно разбрах, че е жив и зарпочнах да се ровя в болницата... Разбрах, чеси ти миналата седмица, и от тогава се чудя как да ти кажа...
Почесах си косата, не че ме сърбеше, просто навик, и попитах:
-Сега разбра ли?

- Защо трябва да ти вярвам? Ти си един непознат! Откъде може да си прав? Докажи ми всичко! Нали не си се надявал, че със сладки приказки ще ме накараш да повярвам в твоите глупости? Естествено, че няма как да повярвам- изръмжах на един дъх и седнах на близката пейка. Започнах да дишам бавно и се опитвах да се концентрирам какво ми говореше.
Исках да повярвам, но също така и не исках, защото един вид съм живеел в лъжа. Исках този брат. Исках да имам дори малко семейство. Откакто се присъединих към смъртожадните тя ми беше опората, тя беше за която живеех и дишах. Прекрасната, без която не можех да живея. Искаше ми се тя да бъде до мен. Искаше ми се да сме винаги заедно."Ребека- помислих си- Къде си?". Защо тя не беше тук? Защо ме беше изоставила? След толкова години...

-Доказателство ли... Доказателство...
Вече не издържах... Той продължаваше да не ми вярва... Огледах се и започнах да се чудя какво да му кажа... Усещах как сърцето ми тупти... Вените на ръцете ми започнаха да пулсират.
За момент помислих и изведнъж се разкрещях:
-Защо не попиташ проклетите смъртожадни на които си роб? Защо? Отговори ми де, скапано копеле!

Погледнах го, сякаш ми бяха зашлевили шамар. Извадих светкавично магическата си пръчка и го отблъснах. Той се удари в отсрещното дърво. Прибрах магическата си пръчка и го приклещих до дървото.
- Ако още един път ме наречеш копеле, всичко това-посочих парка и наоколо- няма да успееш да го видиш, освен от онзи свят. Явно си много наивен, че си мислиш, че ще дойдеш и ще ми разправяш някакви измислени истории за някакво си семейство!
Отдръпнах се и го пуснах да си поеме въздух. Не можех да си намеря място. Чувствах гняв и не можех да търпя повече. Извадих пръчката си и замахнах няколко пъти. Няколко дървета паднаха. Момчето се беше кротнало и не говореше.
- Какво стана? Май не си толкова убеден в думите си вече, а?- попитах ядно и разпалено.

Повдигнах се измежду дърветата. Извадих пръчката си толкова бързо, че той не разбра какво стана. Беше на земята в безсъзнание.
Станах потупах се и си изчистих дрехите...
-Така е, като не признаваш вината си.
Усмихнах се и казах:
-Енервате!

"Инкарцерус, Патрификус Тоталус, Експелиармус"- бяха магиите, които си помислих и те веднага се изпълниха. Момчето беше хванато и не можеше да помръдне. Подсмихнах се, след което се изправих.
- Мили мой... Явно не са те учили в Хогуортс на Защита срещу Черните изкуства?!- попитах с ехидна усмивчица, а след това промълвих- Круцио!
Лъчът се стрелна към него и тялото му леко се поклащаше, неспособно да реагира поради въжетата и пълнотяловкоченясването.
- Сега... Дали да те убия или да си поиграя с теб? Колко забавно...

Коэопелето наистина ползваше черни магии... Щеше да ми е доста по трудно да го убедя, че ми е брат, но за моя радост можех да се освободя...
И това стана факт само няколко секунди по късно...
Джейкъп чеднага прати ново проклятие, но аз го блокирах...
-Наследил си бързината на татко, както и аз... - му казах...
Той ме погледна, сякаш ще ме убие на секундата...
-Защо да ти вярвам - попита ме той.
А аз веднага го срязах:
-А защо не попиташ твоите приятели, смъртожадните?