Накратко.
#Име: Савана Евърет;;
#Прякор: Сани;;
#Години: 21;;
#Кръв: Смесена, баща, мъгълокръвен магьосник; майка, чистокръвна;; 
#Семейство: баща, Итън Евърет,мъгълокръвен магьосник, мъртъв; майка, Жаклин Мъри-Евърет, чистокръвна магьосница, мъртва;;
#Черни магии: Не владее, макар че и' се иска;;
#Работа: Няма такава в момента, но и не търси;;
#Допълнително: Пуши, пие, пише разкази; била е в Грифиндор, за разлика от родителите си, които са били в Рейвънклоу; след насилствената смърт на родителите си, коренно се променя;;
#fc: Dianna Agron;;

---

---

---

Тъмнина. Студенина. Мрак и тишина.
Напоследък в съзнанието на Савана Евърет се въртяха само тези няколко думи. Момичето вървеше насам-натам с бледа кожа и тъмни сенки под очите. Може би не бе спала няколко дни, беше само на енергийни напитки, не ядеше въпреки хилядите подтиквания от страна на Джейсън. Попиташе ли я, или не бе гладна и ако хапне нещо, щяло да и' се догади, или скоро била яла. А това естествено беше лъжа. И въпреки че не обичаше да го лъже, тя просто нямаше друг избор. Беше и' дошло до гуша и тя сякаш бе пропаднала в бездънна яма, от която не можеше и не можеше да излезе. 
Надигна се уморено от дивана, който така добре и' служеше в последните пет-шест часа и се затътри към стаята си, за да си намери някакви по-свестни дрехи от тези, с които бе в момента. Отвори с нежелание гардероба си и извади от там първото нещо, попаднало и' пред очите - дънки и блуза с три-четвърт ръкав. Нахлузи ги неохотно и без да се огледа дори, затръшва вратите след себе си и тръгна да се разхожда из града. 
Не знаеше къде да отиде, а то все едно, че и' пукаше къде точно ще я завлекат краката и'. Не искаше да мисли за нищо, дори вече не намираше смисъл да живее, сякаш кошмарът от преди две години сега отново се повтаряше. Ямата като че ли ставаше все по-дълбока и по-дълбока и Савана не намираше сили и смелост да се изправи на крака и да излезе на белия свят. 
Умислено в тъжни мисли, момичето не осъзна кога се бе отклонила към гората. Огледа се наоколо и щом вдигна рамене, тя, безрасъдната, се усмихна някак вяло и навлезе в дебрите и'. Не смяташе, че ще открие някой там - според нейните източници, никой, абсолютно никой, не припарваше до гората по това време на деня - а именно - свечеряване. Но на Савана точно сега не и' пукаше, дори и да се натъкнеше на някой звяр. Всъщност, още по-добре да го срещнеше - така щеше да се отърве от ненужния си живот. 
"Ненужен ли, Сани? Винаги усмихнатата Савана нарича живота си ненужен! Що за лудост е това?! Някой май е изпаднал в депресия!"
Обади се тихо някакво гласче в главата на момичето и то се озърна няколко пъти, преди да разбере откъде идва. Поклати отвеяно глава и продължи да опрескача паднали клонки, навлизайки все по-навътре в гората. Внезапно обаче се натъкна на нещо. Или беше някой? В първият момент тя не успя да разбере, нужни и' бяха няколко мига, докато осъзнае, че пред нея стои високо, красиво, тъмнокосо момиче с проницателни кафяви очи. Отначало Савана стоеше пред нея и само мигаше, докато осъзнае, че пред нея стои не някаква картонена реклама от някой магазин, а живо същество. Когато го направи обаче, разклати леко глава и се насили да се усмихне. И въпреки това погледът и съзнанието на блондинката блуждаеха някъде из пространството около двете момичета и определено не бяха там, където беше тялото и'. Беше се замислила за времето, в което бе щастлива. Времето, което и' се виждаше така далечно и така чуждо. Сякаш не беше тя тогава, а някакво нейно подобие, радващо се на всяка минута от краткия си живот. Толкова и’ бе хубаво, а сега сякаш всичко... умря. Да, умря е най-точната дума. Целият и’ живот, чувства и приятелите... изчезна. Сега тази Савана бе нова и непозната. Тъжна и замислена. Сякаш предишната мила Савана бе отдавна умряла. 
Момичето гледаше през брюнетката, но не я виждаше. Сякаш бе безплътна, прозрачна. А думите, които изрече, бяха толкова глухи, сякаш двете се намираха на далечно разстояние. Евърет едва успя да ги чуе и доколкото успя, се върна на земята при непознатото и уж загрижено момиче. Загрижено? Не. Едва ли. Савана добре бе разбрала, че хората са безчувствени егоисти, които знаят само да създават интриги.
- Съжаляваш? - като в транс промълви момичето и от устните и' се изтръгна тих, безрадостен смях. 
- Не мисля така. - допълни, като след това затвори очите си и студен, ураганен вятър се появи и произведе страшен, скърцащ звук, двойно усилен от дърветата и шубраците им. Слабичката ръка на блондинката се вдигна бавно и в сумрака успя да се види, че държеше нещо тънко и заострено в края. Нещо, от което се изтръгна червеникаво-бяла светлинка, а брюнетката отсреща се строполи на земята.
- Вече никой не съжалява за нищо.