Х Е Л Е Н А ДРАГОМИР
“Никой не избира злото, защото е зло.
Той просто го бърка с щастието – доброто, към което се стреми”
- Мери Уолстънкрафт
Години: 17 | Кръв: Човек/ Мъгъл | Лик: Кая Скоделарио
Затворете очи! Вдишайте и издишайте! Опитайте се да вникнете в сърцето си, да разкриете какво всъщност изпитвате. Всичко, което усещаше е болка, нали? Виждаше ли мрака, който ви завладява? Ако ли не, значи има нещо сбъркано във вас.
По принцип бих вкарала някой саркастичен коментар или нещо такова, някаква мъдрост или нещо устроумно, но нека започна направо. Казвам се Хелена Драгомир и съм човек. Или мъгъл, както вие магьосниците там си го наричате.
Родена съм в Румъния, но съм отраснала в Норвегия. Имам бегли спомени за майка си, а баща ми е просто един непознат. Жената бе убита. Доколкото знам се е замесила с някакъв черен магьосник, който фактически е бил нейният край. Ето защо казват, че любовта убива. Бизнесът на смъртожадните никога не е чист. Да се надяваме, че не приличам на нея!
Мога да кажа, че съм обиколила всички домове в страната. Лудниците също. В едно от сиропиталищата имаше едно момче – Колт. Той бе чистокръвен, а и зоомаг. Правеше невероятни неща, за чиито съществуване дори не подозирах. Разбира се, когато хората чуха разказите ми за тях ме помислиха за луда. Това ги подтикна да ме изпратят в психиатрична клиника, където ме диагностицираха с Шизофрения.
Параноя.
Депресия.
Делюзии.
Халюцинации.
Агресия.
Все симптоми, характерни за притежателите на това заболяване. Бяха ми приписани, но донякъде бяха и реални.
Но аз не съм луда.
Прекарах години в този затвор, най-добрите ми приятели бяха плъхове. Прекрасно, нали? Въпреки че казвах истината, никой не ми вярваше. Накрая просто реших да лъжа. Лъжех най-безсрамно, че съм си измисляла, защото искам внимание. Така хората започнаха да вярват, че състоянието ми се подобрява. Помислиха си, че съм излекувана. Каква ирония като се има в предвид, че никога не ми е имало нищо! След 7 години мъчения ме пуснаха, оставяйки ме да се оправям сама на този свят. Нямах образование, а пък и хората страняха от мен, защото им бе известно каква съм.
Напуснах Норвегия и се преместих във Великобритания. Избрах Лондон за местоживеене, защото бе мрачен и студен... точно като мен. Имах само една цел – да отмъстя за смъртта на майка си, както и за съсипания ми живот.
Май злобата наистина ме бе довела до ръба. Бе ме превърнала в психопат.
Характерът ми е искрено ужасен. Аз съм много пламенна личност, прекалено емоционална и неконтролируемо темпераментна. Разбира се, старая се да прикривам чувствата си зад ледена маска и железен самоконтрол. Душата ми е обгърната от мрак, светлината отдавна ме е напуснала. Не желая спасение, копнея за унищожение. Не възприемам положителните емоции. За мен има само гняв и омраза. Любовта, която само съсипва, и щастието, породено от безсмислени надежди, са нещо неприемливо. За мен няма съдба или някакви невидими сили, които движат света. Аз сама определям живота си, сама избирам пътя си. Сама отговарям за действията си и заставам зад решенията си. Не искам вътрешен мир. Лудостта се е просмукала в костите ми, влюбена съм в тъгата си. Обсебена съм от свободата и това ме ужасява до такава степен, която дори не мога да обсъждам. Замайва ме и ме заслепява.
_________________________________________________________
- Готова ли си, малката?
Гласът ме върна в реалността. Беше студен и дързък, подейства ми като студен душ. Вдигнах очи и ги преместих върху мъжа, седнал зад масата пред мен. Гледаше ме отегчено. Бях поредната, чието душевно състояние трябваше да провери преди да обяви за нормална. Не бе възрастен, сигурно четиридесетте го бяха заковали. Имаше тъмно-руса коса и ледени сини очи, които ме изпиваха, взирайки се изпитателно в мен.
Намирахме се в малка стая, без прозорци. Имаше само една маса, два стола и камера, закрепена на източната стена. Чудесно! Явно ни наблюдаваха.
- Хей, на теб говоря – досадникът размаха ръката си пред лицето ми, опитвайки се да прикове вниманието ми.
Започваше да губи търпение.
- Не съм малка – отвърнах му хладно.
Тази гола стая ме депресираше. Наподобяваше моята, но път в сравнение с тази и тя бе по-богато обзаведена. Мъжът изцъка. Хвърлих поглед към табелката с името му и примигнах. Деклан Райли.
- Както и да е – продължи той – Разкажи ми за себе си! Защо си тук?
- Вие сериозно ли? – повдигнах вежди и попитах невярващо – Сигурно сте изчели картона ми два пъти преди този разпит.
- Отговаряй!
- Казвам се Хелена Драгомир и съм тук, защото бях най-безцеремонно обявена за откачена шизофреничка.
- И какво ни наведе на тази мисъл?
Стиснах зъби толкова силно, че чак челюстта ме заболя. Този шегуваше ли се? Определено си играеше с мен, искаше да види колко ще издържа преди да избухна. Нямаше да му доставя това удоволствие. Нямах търпение да изляза от това място, ала агресивните реакции от моя страна нямаше да ми помогнат особено. Затворих очи и си поех дъх. Издишах. Добре, можеш да го направиш! Дори и собствените ми окуражения не можеха да ми помогнат. По дяволите, ще му изтръгна гръкляна!
- Измислях си разни истории – започнах едва чуто – Нямам си никого, просто исках малко внимание.
- Какви истории? – настоя онзи със самодоволна усмивка.
Радваше се, че ме е пречупил. Продължих, шептейки, без да отварям очи.
- За магии и всякакви чудеса. За едно момче, което можеше да се превръща в най-различни неща; което владееше умения, непознати на човешкия свят.
- И защо отказваше да си признаеш?
- Защото съм горда и страхлива.
И двамата млъкнахме. Думите едва излизаха от гърлото ми, точно защото наистина бях горда. Бях и лъжкиня. Но не бях страхлива, или може би малко. Да, бе ме страх, че ще изгния в тази дупка. Затова лъжех все едно е краят на света и щях да го правя, докато свободата не ми бе осигурена.
Деклан ме изгледа преценяващо и кимна, явно доста доволен от отговорите ми. Записа си нещо в някакъв средно-голям тефтер и наклони глава на една страна, изучавайки ме.
- Какво смяташ да правиш след психиатрията?
Бях обещала вечност, изпълнена с нещастие, на виновниците за положението ми. Смятах да спазя думата си.
- Ще живея живота си и ще се преструвам, че вие не сте се опитвали да го превърнете във ваша собственост така упорито.
- Човек като теб, смятащ се за жертва, не изпитва ли нужда за отмъщение?
- Никога не съм твърдяла, че съм жертва.
Отново си записа нещо. Тонът ми бе нисък и равен, спокоен. Внезапният ми изблик на гняв бе отшумял. Обаче постоянните му записки ме изнервяха.
Опитах се да надникна и прочетох нещо, набързо надраскано между редовете. Никакво добро, липса на човечност... И той закри останалото.
- Не надничай! – направи ми забележка, без да ме поглежда.
- Защо пишете тези лъжи за мен?
- Лъжи ли са наистина, Хелена?
Предпочитах да ме наричат Хел. Прякорът ми идваше от английската дума за “ад”.
- В теб няма човечност – констатира безлично Райли.
- Човечността е нищо, когато няма за какво да я използваш.
Сви устните си в тънка линия, като че ли изтеглена с тебешир.
- Ами, добротата? Защо не оставиш хората да видят доброто в теб?
- Защото, когато видят добро, очакват добро, а аз не искам да ми се налага да живея според очакванията на хората.
Следваше последният въпрос.
- Някога ще се опиташ ли да допуснеш някого до себе си?
- Не мисля, че е нужно. Накрая, когато загубиш някой… нищо няма значение. Нито намеренията ти, нито чувствата ти, нито желанията ти. Единственото, което ти остава е празнината, която човекът, от който си се интересувал, някога е запълвал.
Само веднъж. Допуснах някого само веднъж и ми го отнеха. Той свърши на електрическия стол, а в досието му бе записано, че смъртта му е била инцидент.
Мразех ги, мразех ги всичките.
За моя изненада Деклан Райли затвори тетрадката и отново ми кимна. Изправи се и заочаква да направя същото. Объркано застанах лице в лице с него. Явно бе прочел въпросите в очите ми и просто ми нареди:
- Последвай ме!
О, не! Отново ме връщаха в стаята. Нямаше никога да ме освободят.
За моя изненада той отвори вратата, пред която ме чакаше багажът ми.
- Намирам здравето ти за добро. Свободна си.
Това бе твърде… лесно?!
Естествено, че имаше и още. Когато понечих да тръгна, той се приведе и прошепна в ухото ми:
- Чакай ме отпред!
Дъхът му ме погъделичка и ме накара да потреперя.
След десет минути чакане, мъжът най-накрая се появи. Бе облечен в небрежна тениска и джинси, косата му сега бе разрошена. Хвърлих му недоумяващ поглед. Изражението му бе изключително сериозно, което ми подсказа, че предстои нещо лошо.
- Трябва да поговорим.
- Добре – заекнах аз.
Бе събудил любопитството у мен.
- Ти не си луда, нито пък си си измисляла. Всичко, в което някога си вярвала, е истина.
- Моля?
Наблюдавах го като зашеметена, все едно ме бе връхлетял ураган.
- Хелена Драгомир, знам кой уби майка ти. И смятам да ти разкажа всичко, което ще те насочи към този човек, и ще ти помогне да се отървеш от него.
П. П. Може ли да промените името ми на Helena Dragomir?
Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.
