Една от многобройните улици

Слънчев предобед - нещо странно което обаче Клеър харесваше.Може да бе напуснала Лос Анджелис преди година-две,но все още обичаше слънцето и с удоволствие би оставила нежните му и топли лъчи да милват тялото и.
Но деня бе не особено топъл въпреки слънчевото време,затова и вместо да е край някой басейн - за което вече бе късно - Клеър се разхождаше из Лондон.Сама.Понякога го правеше с цел да събере мислите си...получаваше се.Размишляваше над важи въпроси,но честите зоо магазини и книжарници не бяха в полза на мисленето и тъй като тя влизаше във всеки един такъв магазин.А да не говорим за старите и малки книжарнички - обожаваше ги!
Вървеше с ръце в джобовете на якето и подритваше едно камъче с кецовете си.Все още не бе станало толкова студено,че да сложи ботуши.
Спря се на светофара чакайки го да смени цвета си,но сред тълпата хора успя да зърне едно бяло петно на улицата което притичва нагоре надолу.Смръщи се.Проправи си път напред и видя малко сладко кученце - бяло - макар и мръсно бяло в момента - с розово носле,дълъг косъм на козината и уплашени черни очички.Без да се замисля русокоската тръгна напред и едва не бе прегазена от един таксиметров шофьор който наби спирачки и колата поднесе напред.Единственото което Клеър направи бе да се мръдне малко напред и да продължи към кученцето което бе в средата на платното.Хората започнаха да мрънкат,а от колите недоволните шофьори надуваха клаксони...чу се лек удар и Клеър видя,че един Мерцедес се бе блъснал в един Опел,но тя продължи към своята цел - кученцето.Взе го в обятията си,а то се сви от страх в нея.
- Луда ли си?! - чу някой да подвиква.
- Погледни какво направи! - чу друг.Огледа се - положението около нея не бе никак розово.Колите бяха спрели под какъв ли не ъгъл...това,че бяха на кръстовище изобщо не помагаше,а някои дори се бяха ударили в други,но пострадали нямаше...слава на богу и все пак видя,че някои яростно хванаха телефоните си и започнаха да звънят по полицейските участъци.Отново бе загазила.Господи...това момиче бе магнит за беди!

"Почивка" с тази мисъл Майк запали котлона и с прозявка зачака кафето да се свари. През почивните си дни смяташе, че има пълното право да спи и до два щом могат да го привикват и два часа през ноща за щяло и нещяло. Обожаваше тези дни, защото не бяха особенно чести за него и ги чакаше с истинско нетърпение. Към кафето приготви, макар че приготви е силно казано, сандвичи със сирене и варено яйце с пипер и сол : закуската на неоженения. С хубаво свареното кафе седна на масичката и започна трапезата към която се включи и Спайк. Когато оставаше последният сандвич телефонът му звънна. Ето от такива моменти се опасяваше. Той без абсолютно никакво желание вдигна слушалката.
- Да? Днес ми е почивния. Какво? Добре, отивам. - Върна я на мястото и изпуфтя. Достатъчен е доста кратък разговор за да отиде цялата почивка по дяволите. Доизяде си закуската изпи кафето и отиде да се облича. Погали Спайк, грабна якето и ключовете от колата си. Набързо слезна до двора и мерна с очи бялото си BMW. Трябва да е нещо наистина важно, за да скочи веднага и да тръгне някъде, наистина важно. И то не за когото и да било а за него. Защото питаш ли го дори светът да пропада в ада той ще си остане в къщи щом е почивният му ден.
Доста бързо се оказа на продиктуваният адрес и вече горе-долу знаеше какъв е проблема. Беше кръстовише, до което вече не се стигаше лесно. Нямаше да оправя той проблема, не се занимаваше с такива неща, имаше си хора за това. В цялата тази групова катастрофа имаше само един човек който беше тук. И този човек, до колкото се виждаше на пръв поглед беше виновника. Майкъл излезна от колата и тръгна към момичето стоящо по средата на пътя.
- Клеър, по дяволите. Разбираш ли че не е това момента?! - Той я дръпна за ръката и я повече чрез насъбралата се тълпа към колата си. Да, наистина в нейното положение не беше никак добра идея, можеха да назначат още един съд и всичко да стане още по-лошо. Което не беше добрият вариант. Как това момиче успяваше така да привлича неприятности към себе си?! Ходеща катастрофа, и точно на Майкъл му се падна да води делото на тази ходеща катастрофа. Остави я на задната седалка на колата си. Ей сега щеше да започне на ново, въпроси, въпроси и още въпроси. Добре, нека но утре, други ден. Защо точно днес?!

Не след дълго дойде и полицията.Е всъщност дойде само една кола чийто номер и външен вид бе пределно ясен и известен на Клеър.Тя смръщи вежди и притисна кученцето още повече към гърдите си.Прехапа устна и след секунда бе задърпана от детектив Майкъл...
Клеър се настани на задната седалка на патрулката и пусна бялата топка козина до себе си.Погали я по главичката,а тя само се сви на седалката.Милото животинче,сигурно бе в шок.И като заговорихме за шок...детектива май никак не бе доволен от случилото се.Самата тя не бе никак доволна тъй като вече с триста зора бе избягала от дългата ръка на закона,а сега и това...само се молеше Майкъл да измисли нещо да я отърве И от това.
- Съжалявам... - изрече тя и направи гримаса.Вдигна кученцето така,че той да го види в огледалото. - Но нямаше как да го оставя на улицата!Можеха да го блъснат!
Тя леко разтърси топчето което почна да се облизва.Остави го в скута си и започна да го гали.Замисли се какво ли може да стане.
- Какво ще стане с мен?Нали няма да ме пратят в затвора... - е тя нямаше все още осемнадесет,но сигурно щяха да искат да я пратят все някъде тъй като тя бе ходещо бедствие в по-голямата част от времето.

Майкъл седна на шофьорското място и затвори вратичката. Запали мотора и колата потегли. Имаше ли смисъл отново да и чете лекция на тема "Как да гледам къде ходя." Всичко само се осложнавяше с всяка подобно произшествие от нейна страна. Процедурата ставаше макар и по лека, но на разследване сто пъти по сложна поради причината че още не е навършила 18. За нея това естественно беше огромен плюс.
Полицая кихна, не беше точно сега времето да се разболява. Клеър заговори и Майк я погледна в огледалото. Но това което видя постави всичките му мисли на място. Не, не се разболяваше и му беше ясно от къде на къде изведнъж 16-годишното момиче се оказа по средата на кръстовището. Той поклати недоволно глава. Имаше алергия към всички движеши се топки козина.
- И какво смяташ да го правиш това животно? - Той отново кихна. Не, нямаше да издържи присъствието му в колата си дълго. - Можеха да го блъснат, момиче.. А теб по средата на кръстовище пълно с коли не можеха да те блъснат? - Той започна да се изнервя. Нямаше да си пропилее почивният ден кихайки заради едно пухкаво топче козина.
- Затвора? - Майк се засмя. - Затвора бледнее пред психологическото отклонение което ще изпишат и на двамата ни. - И кихна пак, да кихаш всеки две минути и да караш кола не бяха от най свързаните неща.

Клеър се смръщи на кихавиците му.Щеше да ги убие така!
- Спри да кихаш или ми дай аз да карам! - вярно,че тя нямаше книжка,но надали щяха да и се скарат като все пак в колата имаше И ченге.
Тя пусна кученцето отново до себе си и въздъхна като погледна през прозореца мислейки над думите му.Вярно,че можеха и нея да блъснат и за малко това не се бе случило,колко..два пъти?!Видя,че той завива на някъде и тогава и просветна нещо.
- СПРИ! - извика. - Трябва да го заведем на ветеринар!И най-малкото да му намерим временен дом!
Изрече тя сериозно гледайки в огледалото към полицая.Не беше все едно да не я познава.Занимаваше се с нея от известно време...знаеше я каква е луда.
- Хм...можеш ли да го задържиш? - попита тя,а очите и грейнаха.Определено не и се искаше да оставя мъника на улицата. - Отиди на 254,Лафейет стрийт.
Русокоската знаеше ,че там има ветеринарна клиника.Винаги ходеше там,а и персонална бе добър и мил.
- Ако не ще скоча от колата заедно с него! - добре де може би мааалко блъфираше,но трябваше да накара Майкъл да заведе кученцето на лекар. - И спри да кихаш!
Макар,че това нямаше как да се спре,но той кихаше през две минути...поне да бе като котенцата..ама не.

Аха, ей сега. Отдаваше предпочитание на варианта да води кола в полумъртво състояние от колкото да даде на Клеър. Имаше по малка вероятност да се блъснат в някой стълб, кола, човек?! Кой знае от кого ще и хрумне и кого да спаси. А като говорим за спасение. Майкъл също трябваше някак да се "спаси" от тази топка козина, съвсем не му беше на добре близо до такива. Пък и идеята да ходят до ветеринар му се показа хубава, колкото и да бе странно. Той наби спирачки и рязко зави.
- Разбирам че не харесваш полицаи, но чак до такава степен. - Каза той като погледна Клеър. Да го задържи? Още малко и на на кучето а на Майкъл мястото му щеше да е в болница. - И да направиш още една катастрофа? Не, мерси. - Той за всеки случай заключи вратите, кой го знаеше това момиче какво ще му хрумне да направи още. Вярно че и той беше на годините и и вършеше и все още върши чудновати постъпки. Но до такава степен с закона проблеми не е имал. Да, определено беше пропуснал много. Е, нищо имаше време да си навакса.
- Ще спра. Когато тази топка козина стои далеч от мен, или в болница. - Измъмри той недоволно и с ирония. След което кихна, отново. Харесваше животните, но не харесваше това което се случва когато стои близо до повечето от тях.
След малко колата спря, на адреса който момичето бе продиктувала пред ветеринарна клиника.
- Не се отдалечаваш от мен на повече от пет крачки. - Предупреди я Майк и излезна за да и отвори вратата. След което дружната кампания от алергичният полицай, ходеща катастрофа и топка козина влезнаха в ветеринарната клиника. Топ въпроса на седмицата беше, в коя болница да вкара Клеър Монгомъри.

Русокоската се намръщи.Тоя тук явно я имаше за пет годишна,но тя не му каза нищо макар и да си умираше да изкаже някоя хаплива забележка,но се въздържа макар и доста трудно.Продължи да си гали кученцето което се поотпусна и се загледа някъде навън абстрахирайки се от звука на кихащото ченге.
Накрая колата спря пред клиниката и естествено той и даде ултиматум.Тя се намръщи,отново.
- Както кажеш,татенце! - натърти на последната дума и се оплези на полицая.Навлезе в клиниката гушната бялото топче и поклащайки се леко.Жената зад бюрото вдигна глава и се усмихна като я видя.
- Клеър,каква изненада. - изрече тя с блеснали очи.Монгомъри и отвърна със същото - същата усмивка и блясък. - Кой е този сладур?
Момичето се надяваше лекарката да няма предвид полицая,а кучето тъй като определено не би искала да признава,че детектива от отдел убийства е сладък...макар,че секси по му отиваше.Особено за възрастта си.Той бе на колко..тридесет?Повече?Но дори до нейните "невинни и детски" уши бяха достигнали прякорите му.
- Ами..този сладур го намерих на улицата с което си лепнах и ония отзад за мен. - направи физиономия. - На практика го спасих от прегазване и ,ако може да го прегледаш...
Клеър метна поглед на Майкъл.
- Той плаща..така,че не щади сметката.Обстоен преглед...може да му напраивш прическа. - и с тези думи тя остави кученцето на плота и се оплези на полицая. - Съжалявам,ченге...не всъщност не съжалявам!
Макар и това да бе грубо от нейна страна тъй като той работеше по нейния случай,ОНИЯ случай в който тя бе...убийца.Потръпна при мисълта.Та тя не би убила дори муха...така да се каже.Тя отново обърна глава към полицая и му смигна закачливо след което помогна на ветеринарката като държеше кученцето за да бъде прегледано.

Майк поненчи да възрази нещо на това "татенце" но се спря. Ден беше почивка, ако това може да се нарече почивка. А през тези свещенни дни нямаше нужда да се прави на сериозен.
Да, в ветеринарните клиники определено му харесваше повече от колкото в болниците за хора. Този мирис на лекарски кабинет го мразеше от малък. А тук не беше така, и имаше много плакати налепени по стените, да има с какво да си убиеш времето. Клеър заговори с ветеринарката, а Майк който се бе отплеснал по плакатите реши да се включи чак когато чу фразата "той плаща". А единственният той освен може би кучето, с който бе дошла Клеър беше Майкъл. Да, наистина за това някак си не беше помислил, но тежката истина.
- О да. Във нищо не му отказвайте. Направете му прическа, малко грим, облечете го и го лакирайте с розов лак. Настоявам да е розов. - Майк се усмихна мило на ветеринарката и я проследи с поглед докато не влезна в един от кабинетите. - О спокойно, бързо ще намеря на кого да те пробутам за органи. Колкото похарчиш, толкова и ще си върна. - Майкъл се ухили и и намигна.

Докато изчакваше жената да се върне Клеър се обърна към полицая като го изгледа злобно с присвити очи.
- Внимавай,ченге...да не те убия докато спиш. - заяви,но по-скоро се шегуваше и все пак в сегашното и положение - обвинена в убийство - нямаше много голямо право да се шегува с това.
Ветеринарката се върна и отново се зае с кученцето и Клеър пак би игнора на Майкъл.
Неочаквано се появи и ветеринаря,бе млад и хубав и доста мил.Работеше тук от няколко месеца,но Клеър вече го познаваше много добре,бе го проучила.
- Хей. - поздрави тя с ангелска усмивка.
- Клеър. - кимна той и се приближи към жената и погледна кученцето. - Нека да позная - поредното намерено и спасено от теб?
- Аха! - кимна енергично русокоската. - Ще...може ли да го задържите?
Тя си помисли,че ще откажат,но всъщност момчето веднага се съгласи да го вземе у тях.Това изненада Клеър,но доста приятно.
- Виждаш ли ченге...не всички са гадни като теб.Най-малкото което можеш да направиш е да платиш.И да не си искаш нищо в замяна. - пак му смигна.
Прегледа приключи - кученцето бе здраво.Докато ветеринаря го гушкаше,жената се отправи към "рецепцията" където щеше да изсмуче на Майкъл портфейла.
- Е,татенце.Плащай! - тя го сръга леко в ребрата,но усмивката на лицето и казваше всичко - бе му благодарна.
И докато чакаше всичко да приключи се обърна за да види своето мъниче което вече се радваше на новия си временен стопанин,който за учудване на Клеър и смигна.
- До скоро русокоске. - след което каза той,а кучето излая след него.

- Това за заплаха ли да го приемам? - Майк повдигна вежди и погледна момичето. Заплахите на лица служещи на закона през работното им време можеха да костват 24 часа зад решетката. Вярно че на него сега не бу бе работното време, но май никой за това освен самият него не искаше да знае. Цялата процедура от там на татък полицая пропусна, тъй като беше прекалено заблеян или да чете цветно напечатаните записки по стените, или да проследява с поглед някоя друга минаваща ветеринарка. Или помощничка ветеринарка, не разбираше много от ранговете им по болниците. О и естественно не забравяше да кихне по някое време. Върна се в реалноста чак когато Клеър му заговори.
- Имам ли избор? - Той поклати глава а от гърдите му се изтръгна въздишка. Да вместо сега да лежи на дивана и да гледа нещо той се мотаеше по ветеринарни клиники когато към почти всичко там той бе алергичен. - Но за нищо в замяна не обещавам. - Той се усмихна. След невероятно любимата му фраза "плащай" той естественно плати прегледа на топката козина и колкото по-бързо толкова по добре да се махат. Ако питате Майк на него му писна да киха вече. Макар и неговото условие не бе спазено, както винаги.
- Момичето което се занимава с боготворителност от чужди пари. Имаш два избора или в районното, но тъй като там не ми се седи и на мен предполагам ще избереш другият вариант. А той е да отидем у нас. А ти ще избереш този вариант. - Той се усмихна мило. Но в никакъв случай нямаше да се мотае из зградата в която прекарваше достатъчно дълго време, па и в почивният си ден. Вече двамата излезнаха от ветеринарната клиника и отново седнаха в колата.

» Една от многобройните стени
» Лондон, лятото. Един от многобройните паркове.
» Една тренировка по куидич
» След една година
» Една буква, пет думи

Една от многобройните улици

Една от многобройните улици

Similar topics

Similar topics