- Разкажете ми за Уилям. Изглежда интересно дете. - помоли с дрезгав глас Оливър и се усмихна едва.
От тежката температура го тресеше, крайниците му бяха изтръпнали и вече губеше представа за времето. Още с пристигането си в Блекпул силните ветрове от океана бяха подействали върху крехкото здраве на новият собственик на дома и той бе легнал на легло под грижите на икономката - госпожа Хапълсмит.
- О, той израстна тук. Чудесно момче е, за жалост съвсем скоро ще напусне сиропиталището. - отвърна възрастната жена, която седеше на стола до Оливър и постоянно подменяше компресите му.
- Бях чувал, че децата в подобни домове не достигат до нормалното общество. Уилям обаче ми изглежда различен. Разкажете ми историята му. Как се озова тук? - помоли мъжът. - Всъщност той е едва на единадесет, защо ще напуска?
Госпожа Хапълсмит се усмихна и свали очилата си. Опитваше се да прикрие притеснението си. Навън вече имаше виелица, снежинките се удряха в прозореца, а песента на северняка караше кожата да настръхва от ужас и притеснение. Точно в такава нощ на вратата бе почукал малкият Уилям.
- Преди седем години, в една такава зимна нощ на долната врата се почука. Беше около един през нощта и никой не искаше да отвори. Последваха още няколко удара, но много по-слаби и само аз си позволих да отворя. Така се разкри ужасна гледка. Долу лежеше премръзнал малкият Уилям. Беше само на четири годинки, още помня как тракаха зъбките му, но това което разби сърцето му бяха думите, които изрече щом го прибрахме вътре "Мама не ме иска, защото съм лошо момче.", така и не станахме свидетели на пакостите му. Напротив, приемаше подигравките и се опитваше да бъде смел. Често го спасявахме от опасните шеги на другите деца. Обиждаха го и се подиграваха на вида му, защото като малък той бе закръглен, а знаете, че в обществото тези неща не се преглъщат. Децата могат да бъдат много жестоки. Вярвам обаче, че Уилям от грозно патенце ще стане красив лебед. След няколко месеца ще го изпратят на училище и ще трябва да напусне дома.
Възрастната жена погледна Оливър, но той беше заспал. Дишаше тежко, но лицето му имаше спокоен вид. Тя докосна челото му и се усмихна. Температурата падаше.
- Така и не разбраха откъде и как идваха всичките преместени предмети или звуците по тавана, но аз го видях. Той беше магьосник. И сега ще отиде на място, което никой от нас не познава...