Годрикс Холоу,август месец.

Годрикс Холоу,малкото градче никак не се бе променило,заключи Елизабет докато вървеше по улиците в своето черно наметало.Подмина статуята в центъра на градчето и мина по една слабо осветена улица.Не искаше никой да я вижда тук,освен тези които тя искаше да види.От години си бе така....още от както бе завършила "Хогуортс" и бе напуснала "Слидерин".Докато по-голямата част от рода и бяха примерни магьосници,Ели се бе забъркала с черната магия и слидеринците.И не съжаляваше за това.

Русокоската мина по още една тъмна улица след което излезе пред една голяма къща.Подсмихна се.

- Алохомора. - изрече тя,а усмивката и стана още по-голяма.Но не бе някаква приятелска или топла.По-скоро самодоволна.Както винаги.След нея в къщата се намъкна огромно черно куче и огледа помещението. - Спокойно,Баскервил.После ще ти намерим мъгълчета за вечеря.

Е разбира се тя се шегуваше.Не хранеше кучето си с толкова противни неща като мъгълите.Все пак обичаше тази огромна топка козина...може би единственото нещо което обича?!Пък и не случайно го бе кръстила Баскервил,защото той си бе тотално Баскервилско куче.Кой да предположи,че мъгълите могат да бъдат полезни с нещо ,като литературата си?!

- Пиленца златни? - провикна се Елизабет и влезе в трапезарията.Това нейното си бе влизане с взлом,но стопанина на дома нямаше да се сърди много,много.А и тя не идваше точно при него,а по-скоро при дъщеря му,сладката племенничка на Елизабет.И като казвам сладка...не си представяйте пет годишно русо момиченце с огромни сини очи,защото нейното момиче нямаше нищо общо с това.

- Как е моето момиче? - попита Ели приближавайки се към Слидеринката с горна усмивка на лице. - Реших да те посетя преди да отидеш на онова ужасно място...,а ти - нито дума за това!

Тя насочи пръчката си към бащата на Елвира,но после само разтегли устни в злобна усмивка,а ледено сините и очи направо го пробождаха като кол в сърцето на вампир,но помръднеше ли погледа си леко в страни всичко това изчезваше,защото тя викаше Ел и бе неописуемо горда с младото момиче и я искаше в редиците си...,но щеше да почака сладуранката първо да завърши Хогуортс.

За жалост почти никой от другите ми роднини не беше толкова забавен и занимателен като леля ми Елизабет. Тя нахлу в къщата ни в компанията на високото си самочувствие, сарказмът и разбира се, голямото черно куче Баскервил, на което обеща вечеря по-късно.
- Пиленца златни? - меденият й глас заглуши напрегнатото дишане на баща ми и тежките стъпки на Баскервил по скърцащия дървен под. - Как е моето момиче? Реших да те посетя преди да отидеш на онова ужасно място...,а ти - нито дума за това!
Стряскащите й блестящи очи, както и пръчката й, се насочиха към баща ми, а той затаи дъх. Какъв страхливец, помислих си и направих погнусена физиономия, която по-късно прерасна в поглед на възхита и подражание на леля Елизабет. Тя беше моят модел за подражание. Щях да приличам на нея след последната година в Хогуортс и най-важното - щях да съм една от черните магьосници. Може би това най-много смятах за мечта... или по-скоро цел.
- Лельо! - възкликнах и обгърнах слабото й тяло, на което тя не отвърна както очаквах. - Каква приятна изненада само. Очаквах да те видя, но не и толкова рано.
Устните ми се разтеглиха в усмивка и веднага усетих, че онзи пламък - видим дори и на мъждивата светлина - се прокрадна в очите ми.
- Татко, защо не се разходиш? - изстрелях и забелязах как ниското му набито тяло минава покрай мен, потърквайки нервно дланите си - Е, да не си размислила? Да няма да ме допуснеш сред приятелите си по-рано? - сложих ръце на кръста си в очакване на омайващия отговор.

Елизабет изгледа стареца който напусна стаята и се усмихна чаровно на малкото си момиче.Гордееше се с нея.Някой ден,ако Ели имаше деца,което надали щеше да е в близко бъдеще,то тя искаше те да бъдат точно като Ел.
Погали момичето по главата след което замахан с пръчката си и един стол се мръдна така,че тя да се настани удобно на него.Усмивката и - властна,чаровна и предизвикателна не слизаше от лицето,а в очите и горяха с опасен пламък мънички звездички.
- Не мила моя.За жалост ще почакаш. - не искаше да рискува с въвеждането на Ел още сега.И без това в редиците на черните магьосници цареше смут напоследък.Никой,никой не слушаше и това ужасно много вбесяваше Елизабет.Единственото хубаво нещо бе,че половината бяха тръгнали да обикалят света и имението се бе изпразнило драстично.Сега всичко там бе на нейно разположение. - Но скоро и това ще стане.
Ели погали кучето по главата и се огледа.
- Нещо за пиене имаш ли? - е не дочака отговор,а просто тръгна към кухнята и хладилника като си извади някаква мъгълска напитка.Отпи,хареса и. - Колкото и да искам да те взема по-скоро първо искам да завършиш Хогуортс.А ,ако този твой старец нещо те притеснява...е можеш да ме намериш на Мракон-али,но не те съветвам да ходиш там сама.Така,че едва сова е достатъчна и те взимам при мен.Ясно?
Плъзна още един поглед по стените на стаята.Имаше всякакви движещи се фотографии - типичен магьоснически дом.В имението в което се помещаваха черните магьосници...което по-скоро бе техен "щаб" бе пълно с такива.Големи портрети,малки снимки и какво ли още не.
- Искаш ли да се разходим? - Елизабет не обичаше да седи в толкова малки пространства.Напоследък бе свикнала да се шири затова и имаше лек неприязън към малката уютна къщурка на племенницата си.

Очите ми се отместиха от изпитото лице на леля Елизабет и се стрелнаха към баща ми, който надничаше и подслушваше от все още отворената входна врата. Ръката ми се плъзна към колана на дънките, извадих пръчката си рязко и замахнах, затръшвайки вратата.
- Нямаме нужда от публика - изсъсках и върнах пръчката си, където й бе мястото. - Защо ми е Мракон-али? Имам всичко, което ми трябва в тези стари скърцащи шкафове. Да не забравяме, че и баща ми се опитва да се меси с черните магьосници.
Лицето ми се изкриви в гримаса. Леля ми профуча край мен, чувствайки се вече като у дома си. След като утеши жаждата си и се върна, ми предложи разходка.
- Разбира се! - съгласих се на момента.
Хванах мантията си и я облякох, тръгвайки към вратата, следвана от леля Ели. Дървеният под изскърца и подразни ушите ми както винаги. Нямах търпение да се преместя в друга къща, отговаряща на всичките ми високи изисквания.
Излязохме от старата барака и подминахме баща ми. Забелязах как леля го подразни с усмивка, която също така го плашеше до смърт. Бедният старец! Хванах под ръка Елизабет и я задърпах настоятелно към една по-далечна и не толкова оживена улица.
- Предполагам, че няма да бъдеш засипана от много любов като бъдеш забелязана да се разхождаш по улиците на Годрикс Холоу - подхвърлих, усмихвайки се леко. Лицето ми се бе сковало от привечерния есенен вятър.

Двете напусната дървеното нещо което скърцаше недоволно при всяка тяхна стъпка и малката веднага задърпа Ели на някъде.Е русокоската кимна одобрително към мястото което бе предложила племенницата и - пусна и тъмна уличка.Докато вървяха натам пред тях мина Баскервил като вечен защитник на Елизабет.Тя наистина обичаше това куче.
- Ел...просто не мисля,че тази малка къщурка е за теб. - призна нашето момиче. - На теб ти трябва нещо голямо и хубаво.Нещо което ще отговаря на статута ти.Особено след като станеш част от моята групичка!Искам те при мен.Още коледната ваканция.Е стига да не решиш да я прекараш с баща си...,ако е така...е ъ..ще те разбера.
Ели не бе сигурна в последното.От години не бе говорила със своите родители...нямаше и намерение да го прави отново.Те я бяха зарязали буквално зареди малката и сестра така,че Елизабет не знаеше много,много какво е бащина любов и нямаше как да разбере ,ако малката искаше да остане тук...,но нямаше да каже нищо.Все пак после Елвира щеше да е само нейна.И Елизабет щеше да я превърне в свое протеже,в идеалната смъртожадна в чиито крака ще бъдат всички мъже - било те черни или обикновени магьосници,та дори и мъгъли.
- Ти имаш потенциал,мила.Още от малка знаех,че ще бъдеш силна и способна магьосника.Не искам да пропилявам всичко това...докато ти си на места като това...или онова проклето училище!
Навлязоха в една по-тъмна пряка и Елизабет извади магическата си пръчка от черното си наметало.Много харесваше пръчката си - дърво от тис и перо от феникс - доста лоялна и вярна пръчка.
- Лумос Максима!Така е по-добре,а? - тя се ухили на племеничката си като и смигна закачливо. - Е кажи ми..какъв подарък искаш?За това,че постъпваш ТАМ...

Адам се разхождаше из Годрикс Холоу макар и самият незнаеше какво търси тук. Може би щеше да се натъкне на някоя хубава книга, хубавите книги в наше време ставаха все по-малко и по-малко. Губеше си времето общо взето. Той подмина няколко магазина, хотела, къщи и зави в някакви задънени непосещавани от никого улички. Дори ако до сега си губеше времето с вероятността да срещне някого из улиците на Годрикс Холоу, в това задъдено място тази вероятност ставаше минимална. Вървейки из лабиринта от улички той забеляза познато лице.
- Елвира? - Той се доближи до Слидеринката от седми крус която говореше с някаква госпожа. - Извинете ако ви попречих, но случайно да знаете къде е изхода от този лабиринт? - Той погледна двете дами и се усмихна. Може би на някой ще му се строи че е глупаво да пита това човек от Слидерин. Но те сега не бяха в Хогуортс, а и той не ги смяташе за чак толкова страшни. Може-би в този дом са учили най-много черни магьосници, в Рейвънклоу не бяха също мълко. Така че той не се чувстваше особенно застрашен.

Не успях да сдържа усмивката си и тя се разля върху лицето ми. Наистина обичах да ми говорят мило, едва ли не да ме боготворят по този начин. А леля ми го умееше перфектно.
- Наясно съм, че мястото ми не е тук, но засега няма как да оставя баща си. Без мен той ще се погуби заради лекомислието си. - въздъхнах тежко и поклатих глава.
Очите ми се спряха на познато лице - някакъв рейвънклоулец, не бях сигурна за името му. Но фактът, че май не се бяхме запознали официално не му попречи да се приближи и да направи жалкия си опит за завързване на разговор.
Изражението ми се смекчи, когато разчетох объркването по лицето му. Не, не, не беше това причината. Момчето беше интересно, направо предизвикателство. Или прикриваше отлично страха си или... ами, не изпитваше страх. Въпреки че аз бях още малка, леля ми беше доста внушителна, така че ми идеше да скоча с поздравления и да му стисна ръката на... Стоукс? Всички знаеха семейството му - все пак бяха чистокръвни магьосници.
Кимнах, когато русокосият изрече името ми. Последва въпрос. Нима не беше идвал в Годрикс Холоу досега?
- Всички пътища водят до центъра, Адам - отвърнах, подсмихвайки се почти подигравателно - Колко съм груба само! - ахнах, поглеждайки ту към леля си, ту към младия Стоукс. - Запознай се с леля ми Елизабет.
Отдръпнах се в очакване да се здрависат, но можех и да се постарая повече да накарам момчето да се поизпоти от притеснение.

Преди Елизабет да каже нещо към нея и Елвира се приближи някакво момче.Бе високо и русо и доста сладко всъщност на пръв поглед.Но бе далеч,далеч под годинките и най-вероятно нивото на русокосата смъртожадна.
Тя го изгледа намръщено.Бе много мил...и Ел май бе мила с него.Метна недоволен поглед на племенницата си,наведе се леко към момчето,хвана брадичката му и врътна главата му първо на една страна,а после на другата.Устните и се разляха в усмивка.
- Стоукс,ако не се лъжа? - попита тя.Общо взето знаеше повечето чистокръвни семейства...все пак не бяха останали много такива. - И в кой дом си ти?
И все пак нещо не и се вярваше това сладурче да е от Слидерин.Цялата тази прелест отива по дяволите,каза си Ели и изцъка.
- Сладък си,но не си мой тип...дори да бе няколко годинки по-голям. - заяви тя с недоволна физиономия. - Но си сладък.С Ел приятели ли сте?
Всъщност не се интересуваше много от това...пък и не вярваше да са.Самата Елизабет не знаеше колко вярва в истинското приятелство тъй като нейните така наречени приятели сигурно се брояха на пръстите на едната и ръка.

Когато Адам получи отговор на въпроса си той кимна и се усмихна. Макар че не му вършеше особенно ръбота. Всъчките пътища и да водеха до центъра, той все щеше да завъие направилно и да се изгуби още веднъж. Така се случваше, ами почти винаги. Трябваше да си взима карта..
Втората дама се оказа леля на Елвира. Макар че съвсем не преличаше да е леля на който и да е. Когато той получи предложение да се запознаят той се обърна към Елизабет но преди да успее да протегне ръка да се здрависат тя направи нещо което обезмисляше здрависването.
- Да госпожо. - Отвърна Адам с усмивка. - Адам Стоукс, седма година вече в Рейвънклоу. - Добави и погледна Слидеринката която преди малко бе определила думите си като "груби". И защо в повечето случаи смятаха че е така? Повечето бяха обикновенни отговори на глупави въпроси.
Следващите думи на г-жа Елизабет го разсмяха. Елвира си имаше наистина интересно семейство.
- Благодаря госпожо. С Ел? Мисля че по-скоро не от колкото да. Но и не сме врагове, предполагам? - Стоукс погледна Елвира. Все пак ако не дружиш с някого не означава че си му враг, нали? Макар че не се знаеше какво беше мнението на Ел.

Сладък? Чак пък. Момчето имаше потенциал, но леля ми определено прибързваше със заключенията. Въздъхнах отегчено и направих физиономия.
- Не, не сме приятели - отговорих на въпроса на леля Ели. Поколебах се за миг дали да игнорирам думите на Адам. - Не дружим заедно, всъщност сме си никакви.
Пръстите ми се заиграха с висулките на пътната мантия, която бях облякла в бързината, когато с Елизабет излизахме от вкъщи. Отвърнах на усмивката на Адам, която не беше кой знае колко искрена, но вършеше работа за пред непознати.
- Какво правиш в Годрикс Холоу? - изстрелях, избягвайки да се обръщам към русокосия по име.
Хванах леля си под ръка, очаквайки отговора на другия, и продължихме разходката си. Той ни последва - очаквано - като почти подтичваше, докато успя да се изравни с нас. Гласът му и шумните стъпки нарушиха тишината на забутаните улички и ме подразниха. Предпочитах да слушам свистенето от мантията си отколкото нечии тракащи обувки по паветата.

Злобна усмивка се появи на лицето му още щом прекрачи пределите на Годрикс Холоу.Това градче притежаваше всичко което той искаше - един куп чистокръвни магьоснически семейства.А на Себастиан нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да гледа как някой му се моли за живота си.Или в последствие - да бъде убит.Все пак той не си падаше по убийството направо.Искаше да гледа как жертвите му страдат.Да види страха в очите им.Това бе незаменимо.
Той тръгна по тъмните улици,а черното му наметало се вееше след него.И за пореден път осъзна,че това да имаш наметало е нож с две остриета.Хем бе хубаво и помагаше в тъмното,но пък и бе доста по-бавно от него самия.
Стъпваше с такава грация която бе направо неестествена.Нищо не убягваше на погледа му,независимо,че на пръв поглед бе загледан право напред.Дори и плъх да протичаше на десетина метра щеше да го види.
И като стана дума за виждане - Себастиан видя в далечината едно познато лице и две непознати.Физиономията му стана самодоволна.Приближи се безшумно към триото.Облегна се на близката стена,скръсти крака в глезените и ръце пред гърдите си.Прокашля се.
- Елизабет,Елизабет... - заяви той с студен глас.Май не притежаваше друг. - Въобще не си се променила.
Прокара ръка по лицето на привлекателната блондинка,но нещо друго привлече вниманието му - по-младото момиче до Елизабет.Себастиан я огледа и кимна одобрително.
- Коя си ти? - попита той.Реши да отрази и третия член,някакво момче. - И ти?Макар,че не ме интересува толкова много.
И върна погледа си отново към девойката което май никак не се хареса на дружката му смъртожадна.
- Спокойно красавице,няма да я нараня...макар,че от кога ти пука за някой друг освен за теб самата?Да не си си ударила хубавата руса главица?Или това е новата ти играчка?Да не си убила последната?Което всъщност няма да ме учуди,чака че - зарежи!
Той махна пренебрежително с ръка и когато погледна в очите на тъмнокосото момиче,в неговите проблесна опасен пламък,а устните му се разтеглиха в дяволита усмивчица.

Елизабет изръмжа недоволно към новодошлия.Никак не и харесваше,че той е тук.Говори и по този начин,докосва я изобщо и гледа племенницата и с блеснали очи.
- Омитай се,Себастиан! - нареди му тя.Не,че той щеше да я послуша.С някои смъртожадни все още имаше лек проблем.Някои като Себастиан изобщо не искаха да я слушат тъй като била по-млада и на всичкото отгоре била жена.
Застана леко пред Елвира като я избута назад и вдигна поглед към високия магьосник.Той само се усмихваше злобно.
- Изобщо не я докосвай!Дори не си го и помисляй! - заплаши го тя и светкавично бързо извади пръчката си като я допря до гърлото му. - Защото за нея - убивам!
Пък и без това Себастиан и лазеше по нервите,би го убила независимо дали закача Ел или не.
- Да тръгваме. - нареди тя,но Себастиан май отказваше да ги пусне.Просто си личеше в погледна му.А за това време през което го познаваше знаеше,че ако той поиска нещо - ще го получи.И Елизабет потръпна защото май знаеше какво иска...,но нямаше да му даде Елвира просто така.Нямаше намерение да пусне малката си и сладка племенница с това чудовище без душа.

Очите на Ел се заковаха върху мъжа, застанал пред тях и повдигна вежда. Не беше никак интересно да гледаш как някой сваля леля ти, колкото и млада и привлекателна да беше тя. В момента, в който въпросният Себастиан прокара пръстите си по кожата на Елизабет, Ел направи физиономия.
- Коя си ти? - ледено спокойният му глас привлече вниманието на червенокосата и тя отново го погледна с известна доза неприязън.
Елвира бе готова да отвърне с нещо хапливо, но в този момент леля й застана пред нея, сякаш искаше да я предпази от негативната енергия, която Себастиан пръскаше.
Елизабет заплаши мъжа и насочи пръчката си към гърлото му, в готовност. Беше малко крайно, тъй като той изглеждаше, че има някакви наивни прищявки и намерения, които в никакъв случай нямаше да затруднят Ел да му избяга. Всъщност, дори нямаше да му позволи да стигне до където и да е.
- Себастиан... Монтевин? - меденият глас на Елвира прекъсна кръстосаният бой с очи между леля й и Себастиан. Тя пристъпи няколко крачки напред, гледайки го предизвикателно. Той се озадачи, не му беше ясно откъде тя го познаваше. - Кой не знае за Себастиан, черната овца на семейство Монтевин?
Ел се усмихна доволно и рязко избута мъжа от пътя си. Той залитна встрани, но си придаде небрежен вид.
- Хайде - подкани леля си Ел и я погледна.

Очите на Себастиан просветнаха.Той изцъка с език и издърпа красивото младо момиче към себе си.Стисна здраво китката и,а по лицето му пробяга злобна усмивка.
- И ,ако не сте роднини - гръм да ме удари. - подсмихна се той и за пореден път плъзна поглед по сладкото момиченце след което погледна и русата черна магьосника на която това никак не се харесваше.А и преди малко тя доста очевидно бе показала това.
- Не се безпокой Елизабет...аз никога не си играя с храната. - каза той хапливо и облиза устни при мисълта за тази сладурана в неговото легло.Но той бе такъв - пълен и тотален задник.Нищо ново под слънцето. - Ами ти красавице?Знаеш моето име,но аз не знам твоето...и все пак искам да го науча.
Прошепна той в ухото на червенокоската като отметна няколко кичура назад.Единствено защото тя се бе държала така - различно - той искаше да узнае името и.И щеше да го узнае по един или друг начин.
- Елизабетке...къде се загуби? - той изцъка недоволно. - И това ми било лидер...ставаш единствено за...
Е той не довърши,но злобната му усмивка бе достатъчно красноречива както и блясъка в очите му.Само,че той нямаше намерение да се хаби зареди блондинката и реши отново да се съсредоточи към червенокосото момиче.Тя му допадаше малко повече макар и Монтевин да не знаеше защо.
Вдиша от аромата и.Хареса му.Накара го да измърка доволно като котка която току що бе получила порция риба и часове галене...дори Себастиан би живял така.

Пп:Съжалявам,че е толкова кратко.

Елвира направи погнусена физиономия, но не се бунтуваше, тъй като й бе пределно ясно, че е по-силен от нея. Нямаше смисъл да се излага с нищо и никаквата си мускулна маса.
- Правило номер едно - погледна го унищожително. - Никакво пипане. И не, благодаря, не мисля да съм поредното ти завоевание, Монтевин.
Репутацията му на най-големия женкар беше ясна на всички. Себастиан беше толкова наивен - дотолкова, че дори външния му вид не би могъл да го компенсира. Но това разбира се беше мнението на Ел, докато толкова други момичета биха и са се изредили през леглото му без да им пука колко е посредствен или нещо подобно.
Очите му пронизваха тези на Елвира, сякаш искаше да й предаде някакви отрицателни чувства, да я изпълни с гняв и омраза. Или просто я гледаше с обожание. Тя потръпна, когато той я докосна и цялата настръхна, когато вдиша от аромата й. Не знаеше дали й се струва лигаво или извратено.
Без да му мисли рязко отдръпна ръката си от неговата и присви очи заплашително.
- А сега бързам. Знаеш ли, ако ще има полза, мога да ти дам копие на графика си.
Усмихна се и тръгна напред по улицата без да чака леля си Елизабет, която дори не взе участие последните минути, оставяйки Себастиан да прави каквото си иска. Може би и е интересно как ще се развият нещата, помисли си Ел и въздъхна.

Малка долна....Себастиан не продължи да мисли нататък.Устата му прие някаква жалка версия на усмивка ... е по-скоро можеше да мине за иронична такава ,каквато всъщност се опитваше и да докара.Очите му се плъзнаха по тялото на малкото сладурче крачещо напред.Толкова сладка и наивна,мислеща си явно,че щом леля и ръководи черните магьосници то тя можеше да се разпорежда наляво и надясно и да мрънка за щяло и нещяло...толкова сладко,че Себастиан на мига би и откъснал главата,но разбира се преди това всички крайници - той обичаше жертвите му да страдат.Бе роден за това - да гледа болката и да и се наслаждава.
- Много ти знае устата,красавице. - заяви той като метна унищожителен поглед към русата придружителка играеща ролята на "скъпата и мила леля,която ще опази якото дупе на малката лигла". - Изобщо не си мисли,че ще се справиш сама с мен и,че леля ти ще успее да те опази...бих я убил тук и сега,но по-голямо удоволствие ще ми достави гледката да я видиш как се гърчи в собствената си кръв и е на прага на силите си докато тя от своя страна с последен дъх гледа как те чукам тук кучешката...
Той извади кутия цигари,облегна се на близката стена и запали една от хартийките.Дръпна си и издиша дима.Как ги обичаше тези малки нещица...и те го правеха толкова щастлив,имаше нещо вярно в онези поговорки,че и малките неща могат да те направят щастлив.
- Елизабет,кога ще се научиш да си дресираш кучетата?Нито направи нещо с това - той посочи голямото черно животно - нито с това.
Посочи с поглед момичето.
- Ама нали си ми руса...простено ти е.

Елизабет стоеше като забучена в земята.Изобщо не и харесваше начина по който Себастиан говори на племенницата и както и на нея самата,но сякаш не можеше да помръдне.Бе благодарна на Бога обаче,че Ел не е някоя лигава курва и не му се даде.Пое си дълбоко дъх,погледна към племенницата си,хвана нашийника на кучето си като го накара да седне и се приближи към черния магьосник.
- Отвори си добре ушите и ме слушай,нещастнико! - тя го избута с пръст в гърдите,голямата заплаха особено като се имаше предвид,че е глава и половина под него. - Ако още веднъж си отвориш устата и кажеш нещо за племенницата ми ще те кастрирам!Ако още веднъж си позволиш даже да си помислиш,че ще я имаш,то ще ти отрежа оная работа,ще ти я завра в устата и ще те оставя така докато не ти свърши въздуха.Ясно?
Тя премести ръката си между краката му и го стисна силно.
- Разбрахме ли се? - тя повдигна вежда,пусна го,избърса ръката си в черната мантия сякаш бе държала някакъв боклук и като децата - в дрехите да се обърше след което настигна племенницата си. - Баскервил,тук!
Черния плат изплющя след нея,а изражението и бе буреносно.Идеше и да убие Себастиан.
- Ел!Ще взема да си променя решението и да те взема при мен от сега,накрая...каквото и да става ,при каквито и да е обстоятелства не те искам близо до този тип!Освен,ако не е на живот и смърт!Ясно?

У Ел се надигна неимоверен гняв. Очите й съзерцаваха неговите с всичката си неприязън.
- Не си познал, Монтевин... - поде тя, но леля й заплашително хукна към момчето, избутвайки го.
Елизабет нарина куп обиди пред него, също така използва сила, за жалост не такава, за каквато Ел се надяваше. Дано не й даваше пример да стиска непознати мъже между краката и да ги заплашва с кастрация. Можеше просто да извади пръчката си и да използва някоя страхотна магия, с която червенокосата все още не беше запозната. Но да си признаем, тя не беше и особено добра в магиите, тъй като пропускаше повечето си часове. Затова и за миг й се прииска да бъде по-веща, за да не може никой хлапак като този пред нея да й повишава тон.
И въпреки всичко, Елвира поне се зарадва на неговия гняв и начина, по който го изкара извън релси. Не, че всичко това и беше чуждо - отваряше си устата и след пет минути все някой искаше главата й откъсната.
- Ел! - чу леля си и насочи вниманието си към нейните думи. Нямаше нужда да обещава или да се заклева, че ще спазва дистанция, така и така летвата й беше твърде висока за този тип.
- Ясно - отговори простичко. - Но и ти не се занимавай с него. Не го докосвай повече и не го оставяй да докосва теб. Ясно?
Тя се усмихна дяволито и се загледа в очите на Елизабет, очаквайки нейната реакция. Вече сама забелязваше колко много черти беше наследила от нейния характер.

» След две години, Годрикс Холоу.
» Годрикс холоу, пролетната ваканция
» Шантавата къща на Върколаците Лейджън в Годрикс Холоус

Годрикс Холоу,август месец.

Годрикс Холоу,август месец.

Similar topics

Similar topics