Болничното крило

Заглавие: Болничното крило Чет Авг 15, 2013 3:51 pm

Не се притеснявайте.Мадам Помфри лекува всичко.

Стоях и гледах вцепенен от ужас. Ами ако умираше? Ами ако я бяха проклели? Толкова много мисли минаваха през главата ми. Стоях неподвижно за няколко секунди, докато тя се гърчеше и превиваше от болка пред мен. Когато се осъзнах веднага я притиснах към себе си и се опитах да я успокоя.
- Спокойно мила. Ще мине. Обещавам ти. Мадам Помфри ще знае как да ти помогне.
Взех я на ръце и я притиснах внимателно към себе си, излязох от стаята и бързо слязох до Блоничното крило с нея. Щом влязох я оставих на едно от леглата и извиках бързо Мадам Помфри, която на мига дойде и почна да се суети около нея. Даваше й различни отвари и правеше различни заклинания. Стоях отстрани и гледах към русокоската притеснено. Боях че всеки момент нещо може да й се случи. Скоро медицинската сестра се отдръпна и аз отидох до РЕбека и поех ръката й като я целунах нежно. Сестрата се прокашля и заговори спокойно.
- Г-це Майкълсън не трябва да се претоварвате много. Има опасност да изгубите бебето си.

- ДАНО!- извиках и едвам живеех. Исках да се метна от Астрономическата кула. Не можех да издържа на всичкото това напрежение и болка. Усетих леглото и някаква течност, която се стичаше в гърлото ми. Болката отминаваше. Усещах, че вече не течеше кръв от половия орган. Погледнах изморено към Алекс. Беше целия в кръв. Хванах ръката му. Не знаех от какво е, но скоро всичко щеше да се преобърне. Облегнах се назад, а мадам Помфри веднага отсече, че трябва да продължа да лежа, за да се регенерирам. Изглеждаше притеснена, но после лицето и' грейна.
- Какво става?- попитах я любопитно и тихо, но тя не отговаряше. Сияеше като току що лъснат сребърен предмет. Някой щеше ли да ми каже какво става. Исках да се надигна и да благодаря на Алекс, но не можех.
- Мадам Помфри! Кажете, какво става!- почти извиках и тя най-сетне изплю камъчето.
- Г-це Майкълсън не трябва да се претоварвате много. Има опасност да изгубите бебето си.
- Какво?!- почти не изписках. Това трябваше да е някаква шега. Очите ми се ококориха. Това не е истина. Тя лъжеше. Нямаше как да забременея.- Моля повторете. Аз съм бременна?
Но това. Това... Погледнах Алекс уплашено. Със сигурност беше от него, защото с него последно. Но как така. Как..Защо?
- Алекс, не искам това дете и ще го премахна!- извиках, а слънчевото настроение на Мадам Помфри изчезна и беше заменено с изпълнено със страх такова.- Не го желая. Да знаеш, че ще бъде премахнато.

Мисълта, че ще стана баща ме връхлетя като гръмотевица! Аз баща? Та аз дори не бях завършил това училище още. Но от друга страна това детенце беше плод на любовта ми към Ребека и нейната любов към мен. Представях си едно малко русо като нея ангелче, което да търчи из огромна къща, а след него да тичаме аз Ребека. Представата в главата ми ми хареса страшно много. Но думите на Бека ми подействаха като отрова. Бързо унищожиха прекрасната представа!

- Еми решението си е твое, но искам да знаеш че аз искам това дете!
Погледнах я в очите и стиснах леко ръката й. БЯх сериозен. Бях че в момента и тя е изплашена и объркана. НО бях сигурен, че когато се успокои може да промени решението си. Гледах я настоятелно но и в същото време нещо. Погалих косата й нежно, и клекнах до леглото й.
- Помисли си мила, няма ли да е хубаво. Да го отгледаме, в една голяма къща с двор. Да гледаме как расте.

- Алекс.. Ти.. Ти.. не разбираш. Всичко беше грешка.. Не трябваше да се събирам с теб. Прекалено си малък. Аз.. Аз.. Не знаех. Всичко е една грешка- започнах да търся думи, с които да опиша всичко. Не можех да си се представя с голям корем и да съм майка. Нямаше как да стане, защото не исках. Обичах децата, но не толкова, че да имам дете. Какво щяха да кажат хората? Алекс, все още не е завършил, има дете от педофилската си преподавателка по куидич, която не го иска. Пропускам ли нещо?
- Алекс. Помисли за бъдещето си. Ако задържа детето, ти няма да имаш бъдеще, каквото си искал. Няма да можеш да си избереш професия, защото си прекалено малък и ще трябва да се навърташ покрай него. Представи си как всичко това звучи, но..- въздъхнах- .. ако наистина го искаш, няма да го убивам.

- Знаеш ли какво! Прави каквото искаш, щом аз съм грешка за теб! Няма да те карам насила да го задържаш прави каквото искаш!
Пуснах ръката й и се отдръпнах една крачка назад. Думите й просто ме смазаха. Обичах я с цялото си сърце, но все пак болеше. Бях готов да умра за нея, а можеше да излезе че тя е с мен само от съжаление. Погледнах надолу. Нямах сили да погледна към нея или към когото и да е била. Въздъхнах леко и попитах тихо:
- Щом съм грешка за теб защо си с мен? От съжаление ли? Отговори ми Бека!
Думите й звучаха отново и отново в съзнанието ми, забивайки се все по надълбоко и по надълбоко. Все едно бяха пирони и някой ги заковаваше с невидим чук във съзнанието ми отново и отново без край.

- НЕ!- извиках и се надигнах, а огромна болка ме поряза в корема. - Алекс. Обичам те.. Но аз не съм добре за околните. Всеки е страдал, заради мен. Днес едва не умря два пъти или повече заради мен. Не са те изключили все още, защото си с мен. Не виждаш ли, че съм зле за теб. Не виждаш ли, че аз не мога да съм с теб заради твое добро. Защото ако се разделим, ще е по-добре да е навреме, отколкото късно.
Станах, въпреки че ме болеше адски много. Болката беше неописуема. Исках да легна, но нямаше. Доближих се до него едвам-едвам и го прегърнах.
- Алекс. Обожавам те... Никога не си и помисляй, че съм с теб заради нещо друго, различно от любовта, защото ти си единствен за мен и това няма да се промени никога.- отдръпнах се и легнах, като отпих отново от отварата.- Грешка си, защото не трябваше да те обричам на това... Да си с по-голяма жена и да имаш дете на тази крехка възраст.

Усмихнах се леко и седнах на ръба до нея и погалих лицето й. Не ми пукаше, че можеше да умра. Ще ми пукаше за останалия свят, моя свят лежеше на това легло. Хванах ръката й отново и я целунах нежно. Погалих косата й.

- Радвам се че съм с теб. Не мисля, че се зле за мен. Вярно е, че днес се случиха много неща, но се радвам че прекарах деня с теб.
Завих я внимателно с завивката и продължих да галя косата й и да я гледам в очите. Можех да потъна и да се удавя в тези прекрасни очи. Прибрах внимателно зад ухото й един паднал върху лицето й кичур. Притеглих един стол плътно до леглото и се настаних на него, като в същото време продължавах да държа ръката й.
- Спомняш ли какво ти казах вечерта когато се запознахме, че винаги ще съм до теб каквото и да става. И наистина ще е така. Ще се справим с това заедно Ребека. А сега, почивай си. Затвори очи и заспивай, когато се събудиш, аз ще съм тук.

Имах чувството, че мадам Помфри беше като на тенис мач. Следваше всичко, като клатеше глава ту на едната страна, ту на другата. Усмихнах се на Алекс. Защо постоянно се усмихвах дори когато знаех, че аз съм възможно най-лошият избор за партньор в живота. Исках да изкрещя да се разкара и да ме остави намира, но нямаше да го направи. Исках да стоя само при него. Сега не ме интересуваха уроците- исках да прекарвам времето си с Алекс постоянно.
- Ох!- превих се, а после се постарах, че изглежда все едно се намествам. Не исках да го притеснявам с глупостите си. Мадам Помфри замахна с пръчката си и доближи едно от другите легла до моето.
- Може да легнете при нея, г-н Колинс. Поне за тази вечер. Утре вечер обаче си отивате, защото тя трябва да почива, а вие я напрягате!- обясни строго лечителката, а после загаси цялото осветление с едно трепване на пръчката. А след това си тръгна към нейната стаичка. Скоро и светлинката в нея угасна.
- Обичам те, Алекс...- промълвих и го прегърнах, а след това затворих очи.

- И аз те обичам, принцесо.

Целунах я по челото преди да я прегърна внимателно и да затворя очи. Усещах как сърцето й бие, и това ми действаше успокоително, но по някаква странна причина не можех да заспя и затова отново отворих очи и просто я гледах как спи. Тя беше толкова спокойна докато спеше, погалих косата й внимателно за да нея събудя и я завих по добре.

Нощта минаваше бавно, по бавно даже и от изпитите а сънят все още не ме хващаше. От време на време галех нежно косата й а през останалото време мислех за случилото се. Наистина, не си представях да ставам баща толкова рано, но щом детето беше от нея. Това ме радваше много, ако беше от някоя друга щях да настоявам да го махне но не й Бека. Усмихнах се при мисълта, че скоро може да се появи малко същество, което да ме нарича "татко" сърцето ми се изпълни с радост. Радостта стана по голяма, при мисълта, че е от Бека.
Скоро слънцето почна да изгрява, усмихнах се и погледнах през прозореца. Слънцето проникваше през прозорците и осветяваше залата. Усмихнах се и отново погалих косата й.

Отпуснах се назад и се унесох в съня си. Беше изморителен ден, а още повече, че любовта ни беше подложена на изпитание. Сега всичко щеше да остане назад.
Сутринта се събудих рано. Слънчевите лъчи проникнаха през прозорците, а с тези лъчи дойде и надеждата за по-добър ден. Отворих очи и погледнах към лицето на Алекс. Дали беше заспивал въобще? Сега той ме гледаше, както и снощи. Усмихнах му се.
- Аааа, будни сте значи. Ето ви закуската- промълви Мадам Помфри и донесе един поднос. Чувствах се страхотно.
- Благодаря ви, но не. Ние ще ставаме и искам да тръгваме- усмихнато съобщих и я погледнах решително.
- Ама как така?- попита тя и ме изгледа със строг вид.
- Така.
Станах рязко и прокарах пръсти през косата си, а после я отметнах назад. Погледнах към слънцето и се засмях. Наистина беше хубав ден и си заслужаваше да си кажа "Чувствам се жива". Взех близките дрехи, които кой знае откъде се бяха появили и ги облякох бързо-бързо. Замахнах с пръчката си и леглото се оправи. Алекс също стана и се доближих до него.
- Ей сега идвам.. Да се срещнем в Голямата зала?- попитах и го погледнах въпросително. Не го дочаках. Целунах го по бузата и изхвърчах към моята стая.
Пп. Пиши в Голямата зала ^.^

» Северното крило на библиотеката

Болничното крило

Болничното крило

Similar topics

Similar topics