Някой хора казват, че живота започва когато се родиш. Но дали наистина е така? Лично аз не вярвам в това. Да, може и да дишаш, да изпитваш глад или жажда, можеш да лазиш, ходиш, говориш, но това не те прави по-различен от останалите. Прави те едно малко сиво допълнение към скучния живот. Прави те част от скучното общество, което не приема различните и ги отбягва.
Кога започнах да живея аз ли? Когато открих изкуството. Рисуването е наистина успокояващо. Помага ти да покажеш как се чувстваш. Понякога картините ти, казват много повече от самият теб. Разкриват тайните ти, мечтите ти, чувствата ти. Просто размахайте четката пред таблото и започнете да рисувате това, което чувствате.
Но аз не започнах да живея с рисуването с нормални водни или темперни боички. Започнах да живея, когато за първи път рисувах с кръв. Не беше нещо, което нормален човек би направил, нали? Със сигурност се питате какво се е случило? Интересно ви е да разберете миналото на един художник убиец? 
Преди 2 години
Лунната светлина осветяваше пъкетата в гората. Песента на щурците галеше слуха ми. Всичко беше толкова красиво и успокояващо. Но цялата тази красота беше само заблуда за невинното око. 
- Не са ли те учили, че не е безопасно да ходиш сама из горите? - обърнах се, но не видях нищо. Макар и луната да светеше силно, не виждах човека, който ми говореше. Или може би полудявах? И тогава усетих болка в гърба си. А след това? След това единственото, което виждах е мрак. Клепачите ми бяха натежали и не виждах нищо. Единствено усещах мускусния му аромат.
***
- Събуди се красавице. - по тялото ми полазиха тръпки от допира му. Ръцете му бяха нежни, но нямаше начин да се поддам на изкушението. Но странното беше, че ръцете и краката ми не бяха завързани. Единствено очите ми бяха покрити.
Нежен допир. Сега беше момента. Хванах ръката му, докато не стигнах до плата, покриващ гърдите му. Придърпах го към себе си и се оставих на интуицията ми да ме води. Намерих устните му и ги слях с моите, а той глупака, побърза да премахне единственото нещо, което ми пречеше да го видя и да се ориентирам в стаята, а след това... Може би и да го убия.
Бях на легло, а до мен имаше поднос с храна и вода. Купа с плодове, а до нея нож. Но преди това трябваше да довърша играта си. Дори не погледнах лицето му. Устните ми се спуснаха жадно към неговите, а ръцете ми разкъсаха ризата му. Продължих да настоявам с целувките и едната ми ръка се спусна към пакета му, за да го превъзбуди още малко, а другата си проправи път към купичката с плодовете или по-скоро ножа. Грабнах го и без да се замислям го забих в гръдния му кош няколко пъти. Кръвта бликна от него. Беше толкова червена и пленяваща. Докоснах я с пръсти и започнах да рисувам по стената. Рисувах с часове докато не чух някой да говори наблизо.
***
От тогава тези, които знаят малката ми тайна ми казват Художника Убиец.