"Auf einen großen Klotz gehört ein großer Keil.'’

Astrid Adalbert; 35 ; pure-blood ; orphan ; headmaster of the Departament of Mysteries; fc: eva green

Прозорецът на тавана беше широко отворен. Стаята беше старинна с едно скърцащо и изтърбушено легло. Подът не беше почистван от толкова години, че изглеждаше все едно е направен от прах. Имаше люлеещ се стол в ъгъла и наоколо се носеше специфична миризма. Като от библиотеката на починал човек, която не е била отваряна от много време. Във въздуха се носеше и нещо като шепот, сякаш наоколо имаше много хора, които говореха изключително тихо. Но всъщност нямаше никой. Освен малкото момиченце, скрило се зад люлеещия се стол. Но дотолкова никой не я приемаше за нещо, че сякаш стаята беше празна. В стаята беше ужасно студено- все пак беше средата на декември в Берлин, но Астрид бе прекалено уплашена, за да излезе от скривалището си и да затвори прозореца. Малкото й телце трепереше. Дори нямаше сили да заплаче. Големите й зелени очи просто гледаха празно в пространството. Беше на девет години. И вече беше преживяла достатъчно и за възрастен човек. Живееше в това сиропиталище от както се помнеше, но децата винаги я бяха мразели. Не знаеше защо, тя не беше лош човек, винаги се опитваше да се впише, да бъде добра, да бъде като тях. Но не можеше. И не разбираше защо. Последните две седмици бяха толкова хубави, но естествено завършиха зле. Даже катастрофално. Мислеше, че най- сетне е успяла да се сприятели с някого. Едно от момичетата – Ава беше започнало да си говори с Астрид, да я кани да си играе с останалите и да й дава да разглежда играчките й. Разбира се тя беше ужасно наивна, за пръв път някой й обръщаше внимание и Астрид напълно й се довери. Всички знаеха за странните неща, които се случваха около нея, чупенето на чинии и чаши, как завързваха косата й за леглото и на сутринта тя се събуждаше все едно нищо не е станало.. като цяло децата я мислеха за вещица. И тъй като всички те растяха в не особено дружелюбна среда, бяха като гладни кучета и плюеха по нея, биеха я и тайно подозираха, че „силите й“ идват от някъде. Адалберт беше споделила в миг на слабост на Ава за красивата си порцеланова кукла, която криеше и която беше единственото нещо свързващо я с родителите й, макар тя да не знаеше кои са. Русокосата кукла се беше усмихнала и обещала, че ще пази тайната й. И Астрид разбира се й повярва, а и защо да не й? През последните две седмици това момиче й беше показало само доброта и приятелство. Само че снощи момчетата я бяха събудили през нощта, заливайки я със студена вода. Дърпаха я за косата по стълбите, без да обръщат внимание на писъците й. Всички знаеха, че на възпитателките тук не можеше да им пука по- малко за децата и какво се случва с тях. Ако някой умреше, вечно го пишеха като пневмония и недостатъчни средства, с които би могло да бъде излекувано детето. Долу в общата стая, всички се бяха събрали около камината, като бяха оставили празно място посредата от където да минат двете момчета и Астрид. Пред камината стоеше Ава и се усмихваше зловещо. В ръцете си държеше... куклата на Адалберт. Зелените очи се отвориха широко и се напълниха с ужас и сълзи. Другото момиче вдигна куклата високо над главата си и обяви, че това е източника на силата на вещицата и сега всички веднъж завинаги щяха да се оттърват от нея и злините й. Астрид се задърпа и закрещя, но никой не й обърна внимание. Ава хвърли куклата в камината и тя се строши на хиляди парченца. Преди момиченцето да може да направи каквото и да било, „приятелката й“ метна клечка кибрит и куклата пламна. Единственото нещо, което имаше останало от родителите си изгоря в тази камина. Както и последните следи на доброта в сърцето й. Всичко това, Астрид си спомняше на тавана, скрита зад люлеещият се стол. Но душата й беше толкова изтощена и наранена, че дори и сълза не потече от окото й. Тялото я болеше, устната й беше разцепена, а може би и носа й беше счупен. След като изгориха куклата й я бяха ритали на земята безбожно много време. Тя не знаеше къде е. На личицето й се изписа решимост. Стана и събра малкото дрехи, които имаше в една раница. Обу си ниските ботуши, които бяха толкова опърпани, че на човек му се плачеше като ги погледне. Сложи си якето, дръпна качулката и тръгна надолу по стълбите. Пред вратата я спря Ава.
- Къде си мислиш, че отиваш, Hexe? - в очите й имаше толкова злоба и желание да трови хората, че Астрид се дръпна отвратена.
- Някъде далеч от теб.
Ава се изсмя и понечи да й удари шамар. Само че Адалберт се беше наслушала на обиди и понесла достатъчно удари.
- Не. - каза тя, със студен пламък в очите си. Хвана ръката на русокоската и я изви докато не се чу зловещо пукане. Ава изпищя и падна на земята. Астрид стъпи на лицето й и продължи през вратата навън към надяваше се – един по- добър живот.
Почти година детето скита из улиците на Берлин, прехранвайки се от просия или заработване за малко пари при някого, който имаше нужда от метене или някаква банална физическа работа. Макар че беше трудно й се струваше като рай след ада в сиропиталището. После я прибра една жена, която беше съжалила момиченцето, което винаги се мотаеше по улиците около пазара, но никога не крадеше. Даде й дом и нещо, което Астрид никога не бе имала – обич и майчина грижа. Но като че ли беше твърде късно за това. Сърчицето й отдавна беше станало на ледена топка. Не че беше зла или измъчваше хора, или каквото и да било – беше просто възпитана. И това е, нищо друго. Просто не чувстваше нищо. Дори когато стана на единайсет и писмото й от „Хогуортс“ пристигна. Да, вълнуваше се, но нищо повече. Завърши като горд възпитаник на Рейвънклоу с отлични оценки и започна работа в Министерството на Магията. Вече на 35 години беше управителят на отдел Мистерии, където беше работила 18 години. Почти цял живот, нали?
- Госпожице Адалберт?
Гласът на един от младите асистенти, работещи в отдела я върна в реалността.
- Да?
Немският й акцент все още личеше леко, когато говореше, никога не се беше опитвала да се оттърве от него. Колкото и да мразеше детството си, в Германия бяха корените й.
- Имаме проблем в стаята с времевъртите, дали бихте могла..?
Астрид се намръщи. Това беше за трети път тази седмица. Тези деца изобщо не знаеха как да си вършат работата, май щеше да се наложи да уволни няколко. Нямаше да излязат добри Непродумващи от такива некадърници, които не спираха да говорят по всяко време. Сигурно в другите отдели беше приятно да се чува хорски говор и смях, но не и тук. Тук беше Мистерии и всичко се пазеше в строга тайна. Нямаше място за шегички и смях тук. А и без това можеше да усети миризмата на страх, която се носеше във въздуха. Те не искаха да бъдат тук. Стаите в комбинация с не особено любезната им отговорничка бяха студени, неприветливи, непознати и най- вече страшни. Адалберт заобиколи бюрото, дръпна качулката на жилетката върху главата си и стажантът бързо заприпка зад глухото туптене на кубинките.

Магьосник с толкова трудно минало не се среща всеки ден, но за да усетиш истински живота ще трябва да отвориш сърцето си

"Auf einen großen Klotz gehört ein großer Keil.'’ 4JTUnha

"Auf einen großen Klotz gehört ein großer Keil.'’ 4JTUnha

Одобрена и добре дошла