I am an angel with a shotgun! Angel with a shotgun! (Alia Blake)

Alia Blake

- 16 -МЪТНОРОД - ЛИТА БЛЕЙК (МАЙКА), БЕНЕДИКТ БЛЕЙК (БАЩА) - ЛИК:FREYA MAVOR -

Дъхавия мирис на мента гъделичкаше носа й и й доставяше онова спокойно чувство, което само дома можеше да ти даде. Босите й крака потъваха в меката пръст на малките, тесни пътечки между плантациите мента и мащерка. Обожаваше мириса им. Двата аромата се сливаха в едно и караха усмивката да изгрее на лицето й. Тук беше винаги сама. Тя и мислите й. Чувстваше се така, сякаш имаше цялото време на света. Сякаш света бе неин.
Воя на Грей се разнесе из хилядите метри зелена шир известявайки я, че наближава. Сивата му козина блестеше на последните лъчи слънце, които галеха кожата й и целуваха за сбогом нежните стръкчета мента. Повечето момичета имаха кучета. Други котки. Али имаше вълк, но не гледаше по този начин на него. Той бе просто едно изоставен създание в този свят и продължаваше да го мисли. Още от деня в който извади гърчещото му се тяло от реката до днес не спираше да си повтаря колко трябваше да бъде благодарна, че го има. Че все още той бе с нея.
Тежкото, мъхесто тяло на животното се стовари върху нея и тя изгуби равновесие. Мокрия му език нежно ближеше лицето й, а тя не спираше да се смее. В такива моменти си казваше колко прекрасен бе живота.
- Алиа Блейк! Ела тук малко чудовище! - крясъци удавиха спокойствието и разкъсаха тишината. Сивото създание застана на лапите си и започна да ръмжи по посока на една приближаваща се фигура. Зъбите му бяха застрашително оголени, а фигурата се приближаваше бързо и с нервна походка към тях. Русокоската си пое дълбоко въздух. Знаеше какво следва. Винаги имаше избор. Да избяга и да не се върне повече тук. Да живее сама с Грей. Ново начало. Или да остави всичко да се случи както се случваше винаги и да продължи да живее с нея. С тази възрастна пропита със злоба жена, която трябваше да нарича своя майка. Тъжно, но избора винаги бе втория. Не я бе страх да избяга. Нито я бе страх да остане. Просто се надяваше, че може би един ден нещата ще се променят. Лита ще се промени. Ще гледа на нея като на дъщеря, а не като на бреме.
- Алиа! Веднага ела тук! - злобното съскане на жената се приближаваше. Само още минута и вече щеше да усеща болките лазещи по цялото й тяло, а след това щеше да се бъде отново там. В онзи изгнил килер, който имаше огледала навсякъде по стените си. И отново щеше да избира между острото стъкло на пода и правото да яде в следващата една седмица. А може би щеше да избере стъклото този път. Погледа й се отклони към белега на ръката й. Първия и последния път когато посегна към острия предмет наистина болеше. Сякаш целия Ад се бе изсипал върху нея, но веднага след това можеше да се нахрани като хората. Спомняше си вкусната супа, която бе сервирана на масата й я чакаше. Крехкото й тяло жадуваше за подобна трапеза, но щеше да се засити само с хляб.
- Здраво си загазила! Този помяр още ли е тук! - този път носеше със себе си и пушка. Грей изскимтя след като възрастната дама го изрита грубо. Тялото му се претърколи назад и побърза да се изправи.
- Сега го виждам за последно! Както и ти! - насочи дуото към вълка, а сърцето на момичето се сви. Трябваше да мисли бързо. Да направи нещо, но всичко на което бе способна бе да гледа пръстите на майка си. Как бавно поставя показалец на спусъка канейки се да го натисне. Изведнъж метала по кожата й се нагря и тя изпусна оръжието с писък на агония. Клющавото, русо момиче нямаше представа какво се случва. Сините й очи се впиха в жената, която бе не по-малко изненадана от случващото се.
- Бягах, Грей! - изкрещя момичето, а вълка хукна да бяга през плантацията от мента. Аромата на стъпканата от него зеленина пропи въздуха зареждайки Алиа с нови сили. Опомни се бързо и грабна пушката преди майка й да се е осъзнала. Изпразни куршумите и ги захвърли надалеч. Направи същото и с пушката, която потъна някъде сред морето от мащерка. Преди да успее да реагира по какъвто и да е начин, грубата ръка на майка й се уви около косата й и силно я дръпна назад. Момичето падна на земята, а Лита започна да я рита и да я засипва с тежки удари. Сипеше хиляди обиди, но момичето не чуваше почти нищо. Бийтовете на сърцето й заглушаваха всеки звук от заобикалящата я среда. Бе радостна, че Грей се бе спасил. Знаеше какво следва сега. Стаята. Стъклото. Тялото й молещо за храна. Щеше да го понесе. Не я бе страх. Щеше да преживее това отново.

Беше нервна. Много нервна. Ментора й, който я бе довел на това ново място й бе помогнал да се запаси с всичко от, което имаше нужда. Всички странно изглеждащи книги. Пръчка. Дори вече имаше сова. Странно как до сега не бе забелязвала колко прекрасни бяха тези животни. Перата им и великолепните очи през които сякаш може да видиш целия свят. Допадаше й този нов живот, но не и харесваше единствено факта, че тук имаше прекалено много хора, които очевидно знаеха какво правят тук. Водеха оживени разговори. Разказваха истории, а тя нямаше ни най-малка представа какво се случва. Все още всичко й се струваше като сън. Една приказка или може би халюцинация. Сигурно щеше да се събуди на сутринта в огледалната стая припаднала от глад. Отново щеше да е в огромната, пуста къща. Щеше да тича сред плантациите, а когато майка й имаше лош ден, отново русокоската щеше да го отнася. Понякога й липсваше баща й. Защо ги бе напуснал. Знаеше каква беше Лита и колко много му навреди, но защо не бе взел Али със себе си. Тя винаги го бе обичала, а той винаги й бе отвръщал със същото. Тогава защо така я бе оставил?
Произнесоха името й и тя за момент се огледа. Всички тези погледи вторачени в нея. Никога не бе виждала толкова много хора на едно място, а още по-малко бе виждала толкова много деца като нея. Залата бе огромна.
Пое си дълбоко въздух, за да утеши притеснението в себе си и пристъпи напред. Бавно стигна до стола и се обърна, за да седне. Усети меката част на шапката около главата си и тогава изведнъж проговори. За момент се стресна, но после усмивка завладя лицето й. Беше забавно ако го погледнеш от друг ъгъл. Притеснението се изпари за момент, но щом чу първия въпрос то отново я връхлетя като ударна вълна.
- Сила. - каза без колебание. Никога не бе усещала любов затова и нямаше потребността от нея, но сила. Винаги се бе нуждала от сила, за да преживява.
Следващ въпрос и тя отново отговори бе колебание.
- Великите дела.
Последва трети въпрос. Трябваха й няколко секунди докато успее да разбере този въпрос. Та тя нямаше представа какво прави тук. Бяха й обяснили, но някак си все още не можеше да си представи, че всичко това се случва. Напрегна мозъка си, за да си припомни нещо, което бе чувала.
- Всичко в сферата на магията. - колкото повече знаеше толкова по-добре, нали. Щеше да е на ясно какво се случва с нея и как да се възползва от това.
Четвърти въпрос. Представи си четирите бокала. Можеше да види всяка една течност пред себе си.
- Златната. - бе така интригуваща за нея.
Последва още един въпрос. Отново отговори без да се замисли дълго време с усмивка на лице.
- Кентаври. - щеше да й е любопитно да научи повече за тях.
Шести въпрос. Може да усети как косъмчетата й настръхват. Нямаше нищо с което да сравни всеки един отговор. Никога не бе изпитвала нужда да говори с Грей. Тя просто го разбираше и може би затова не искаше тази дарба. Да чете мисли? Може би би било хубаво, но не бе сигурна дали ще може да се рови просто така в главите на хората. Не искаше да е силна, защото сили можеха да се придобият, а и това не бе най-важното.
- Невидимост. - би могъл да видиш, какви са хората когато те няма. Би могъл да знаеш неща, които другите не. Би могъл да ходиш дори на забранени места без никой да разбере, че си бил там. Може би това бе най-полезното от всички.
Предпоследния въпрос я стресна. Как се предполагаше да опише себе си. Не можеше. Не знаеше как. Може би не се познаваше достатъчно добре. Опита се да си спомни какво бяха казвали хората за нея. Майка й, но тя не бе съгласна с нея. Защото майка й искаше да я пречупи. Искаше я на колене, но Али никога не бе падала на колене. Бе достатъчно смела да остане и да изтърпи всичко. Бе достатъчно смела да търпи затова никога не вярваше на Лита.
,,Слаба си, Алиа!'' ехидния глас на възрастната жена се прокрадна в съзнанието й.
- Смела. - започна описанието си.
,,Фантазьорка!'' отново се обади гласа на майка й.
- Вярвам в себе си. - сигурно изрече.
,,Боклук! Нищо няма да стане от теб!'' отново изсъска жената в съзнанието й.
- Боря се за мечтите си. - нямаше и следа от колебанията, които я обсипваха по-рано. Казваше толкова ясно думите сякаш бе репетирала милиони пъти преди това.
,,Ти си мишка! Ще се криеш в ъгъла от страх! Ще молиш, защото си нищожна!''
- Не ме е страх. - гласа й проряза вятъра пред нея сякаш с нож. Сама се изненада на сигурността в гласа си.
Последен въпрос. Очите й се стрелнаха към герба с величествения лъв. Не бе сигурна в името, но още в първия момент в който влезе в залата зърна този герб. Привлече погледа й. Спомняше си какво казваше баща й. ,,Ти си едно малко, силно лъвче, Али.'' след това я целуваше нежно по челото и я прегръщаше силно. Тя вече не бе малка. Щеше да накара баща си да се гордее с нея.
- Грифиндор.

Толкова смело но и в същото време самотно човече. Дано в Грифиндор намериш приятели и вече не се чувстваш самотно.

I am an angel with a shotgun! Angel with a shotgun! (Alia Blake) Gryffindor_crest2

I am an angel with a shotgun! Angel with a shotgun! (Alia Blake) Gryffindor_crest2

Одобрен и добре дошъл smiley