Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.

Hogwarts School of Witchcraft and Wizard RPG forum BG
 
ИндексТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВходВлез като PR
Гласувайте за нас :)
BGtop
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Точки на домовете
- 320
- 1340
- 1280
- 780

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm
Statistics
Имаме 423 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Sandwich

Нашите потребители са написали 22434 мнения in 1533 subjects

Share | 
 

 Понякога си мисля, че е по-добре да нямаш приятели. Защото, когато един ден си тръгнат, болката е по-лоша от празнотата, която си изпитвал преди те да се появят.

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Понякога си мисля, че е по-добре да нямаш приятели. Защото, когато един ден си тръгнат, болката е по-лоша от празнотата, която си изпитвал преди те да се появят.   Сря Дек 17, 2014 9:42 pm

Самотата бе красива, ала студена. Наподобяваше видение с кожа бяла като сняг, с коси като сребро, с очи като бисери и устни червени като рубин. Движеше се бавно сред огромната тълпа от хора, невидима за техните очи, но не и за сърцата им. Усещаха я като някой неканен гост, решил да се промъкне безцеремонно в душите им. Протягаше ледените си пръсти и бавно обгръщаше всички в снежна пелерина. Усмихваше им се, защото знаеше, че колкото и да се дърпат, накрая винаги търсеха нейната утеха, нейното рамо, на което можеха да излеят цялата си мъка.
Самотата бе красива, ала опасна. За нея нямаше лимит. Можеше да обгърне хиляди разбити души в прегръдката си. Бе удовлетворена от безбройните отчаяни погледи и тежки въздишки. Но противопоставиш ли й се настава ужас. Красивите й черти придобиваха непозната грубост, нежния шепот се превръщаше в пронизващ писък, о меките длани потичаше алена кръв. Тя ревнуваше, когато някой я изоставеше. Ревнуваше до болка и не можеше да допусне да потъне в забрава. Нуждаеше се от сълзите и празните погледи. Нуждаеше се от тях.
Самотата бе едно красиво проклятие. Наказание за всичко и всеки. Не зависимо колко се стараем да избягаме от нея, да се скрием, тя е дълбоко просмукана в нас. Впила е здраво нокти в плътта и като паразит се храни от чувствата ни. Докато накрая не вземе контрол над цялото ни същество. Спуска конци, след което внимателно ги раздвижва в меланхоличния такт на реалността. И така хората се превръщаме в кукли водени от неповторим кукловод. Самотата, тя отдавна играеше една от главните роли в живота на София Августин.

Началото на деня не се различаваше по нищо от отминалите. Бе един от онези юлски дни, в които човек просто не можеше да не се наслади на слънцето, което както обикновено, показваше гордо своя разкош и блясък. Бе разперило лъчите си като орлови крила, с които нежно галеше земната повърхност. Жегата се бе настанила навсякъде дори в най-сенчестите места на града. Маранята се забелязваше в далечината, ала не се усещаше така тежко благодарение на лекия ветрец. Училищния двор бе оживен, ала сред тълпата не можеше да бъде открита тя.
Там, в далечината, под голямото старо дърво, лежеше русокосата девойка - София Августин. Крехкото й тяло бе настанено удобно на меката зелена трева. Дългите й светли коси бяха разпръснати, наподобявайки паяжина - деликатна като самото момиче. По млечнобялата й кожа пробяга лъч светлина, но щом стигна алените устни на ученичката изчезна. Ръце бе разположила върху корема си. За разлика от обикновено, днес в тях нямаше четиво, което бе крайно учудващо, имайки предвид непреодолимата й страст към книгите. Очите на Софи бяха затворени. Изглеждаше така сякаш спеше своя вечен сън, ала истината бе друга.
За пореден път бе потънала в собствения си океан от мисли. Като Титаник, нейната съдба бе вечно да се скита из дълбините на съзнанието, в търсене на отговори, от които имаше нужда. Бяха като лекарство, което ако не вземеше в точно уречения час имаше опасност да изгуби разсъдък, а в най-лошия случай - душата си. А за нея нямаше нищо по-страшно от това, което й се струваше като една твърде голяма възможност.
София вървеше по тънка летва, която се поклащаше всеки път щом усети несигурност, т.е постоянно. От едната страна стоеше майка й и рода Августин, които силно се надяваха, а и до някъде работеха по това младата им наследница да върви в правия път. От другата обаче стоеше рода Кроу, който бяха на мнение, че детето само трябва да реши, ала щеше да е лъжа, ако кажем, че не се опитваха да я тласнат в друга посока, в тяхната посока. Пораждаха чувство на раздвоение, което никак не се харесваше на младата дама. В подобни мигове, момичето с огромна и болезнена носталгия се връщаше в далечното минало, където бе под опеката на баща си. Където бе безгрижна и щастлива. Където бъдещето нямаше значение, защото настоящето бе красиво.
Имаше и моменти, в които спомени или по-точно моменти от живота й преди съжителството с Максим Кроу, притичваха в съзнанието й, но те бяха твърде бледи, и сякаш забравени. Освен може би един.

1.2.3

Девойката отвори очи. Тюркоазените й ириси блеснаха като звезди на фона на мастиленосин небосвод. Устните й едва-едва се разтвориха, позволявайки на топлия въздух да ги погали. Дробовете й се изпълниха с кислород, освежавайки цялото тяло на петокурсничката. Слънчевите лъчи се подаваха иззад старите клони, хвърляйки бял сноп светлина в очите й. Усети как погледът й се овлажни, затова и плавно вдигна ръка нагоре, препречвайки пътя на лъчите. За миг се загледа в собствената си длан. Изглеждаше й някак различна, непозната сякаш я виждаше за първи път. Не разбираше. Нима това бе нещо като аналог на същността й? Нима и тя щеше да се превърне в една никому непозната фигура? Щеше да потъне в забрава също като Максим? Може би това бе нейната орис. А може би страха отново се опитваше да си пробие път до сърцето й. Не можеше или по-скоро не желаеше да мисли за това. Не повече, не днес.
Плавно надигна тяло от твърдата повърхност и се огледа. Нямаше никой, което я успокои. Изправи се на двата си крака и прилежно оправи униформата си. Мина с ръка по русата си коса, в опит да й придаде малко обем. След това просто закрачи на някъде. Слабата й фигура галантно се полюшкваше по каменната пътека. Около нея имаше хора, прекалено много хора. Чуваше гласовете им, ала не й думите. Като жужене на огромен кошер пчели, те сякаш жилеха деликатния й слух. Усещаше неприятното пулсиране в черепа си, което никак не зарадва младата Августин. Движеше се с умерени крачки като от време на време забързваше, в опит да се измъкне по-бързо от цялата какофония. И тъкмо, когато бе на няколко незначителни метри от входната врата, чу някой да изрича името й гласно.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Hugo Crouser.
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Понякога си мисля, че е по-добре да нямаш приятели. Защото, когато един ден си тръгнат, болката е по-лоша от празнотата, която си изпитвал преди те да се появят.   Чет Дек 18, 2014 2:54 pm

Бъркал ли си някога мечтата с реалността?
Когато искаш нещо толкова силно, че влагаш цялото си същество, за да се приближиш и с крачка по-близо, но съдбата често го подритва в друга посока и не те оставя да го достигнеш. Мислиш за него всеки ден, дори не се усещаш, когато запращаш мислите си в дълбоката бездна. Забравяш реалността, живееш в нереалната реалност и усмивката го издава. Ухилваш се като глупак, преживяваш всичко онова, което ти се иска да бъде, дори си позволяваш тайничко да се вълнуваш и допускаш капка надежда да погали пресъхналите устни, уморени от чакане. После се връщаш обратно в същината на живота, озовал се в претъпкана стая с хора, които правят всичко възможно, за да привлекат вниманието ти, но не го задържат за повече от минута. Посягаш, взимаш смачкания лист хартия от пода, хвърляш го към някого и се надяваш, че това ще е достатъчно, за да заблуди околните, че не витаеш в облаците, изплували в празния ти поглед и широката усмивка.
Звънецът оглася целия коридор, веселите писъци на другарите ти те атакуват и ти по инстинкт прибираш недокоснатата тетрадка в чантата си, мяташ я през рамо и закачаш химикалката между устните си, защото си бил прекалено разсеян да я пуснеш заедно с купчината бели листи. Свиваш в десния коридор, махаш с имитация на усмивка и продължаваш да крачиш, бързайки не заради някого, а заради самото бързане. Или по-скоро го правиш в името на петте минути тишина, които ще изпиташ ако се прибереш пет минути по-рано в стаята си и имаш възможността да се гмурнеш в океана от мислите си.
Хюго машинално движеше краката си, правейки равномерни крачки, метнал раницата на едното си рамо, а пръстите му се бяха увили около дръжката като змии, докопали своята жертва. Тананикаше си стара песен, а плътните му розови устни изговаряха тихо думите, сякаш нашепваха най-съкровените му тайни. Сините ириси бяха погълнали зениците, прегръщайки ги със синята си магия. Слънцето галеше нежно лицето му, почти успявайки да стоплят и душата му. Въпреки горещия юлски ден, Крузер не беше в обичайното си настроение, готов да извърши някоя глупост. По-скоро искаше да си даде малко почивка от всичко и всички, да се отърве от публиката, готова да ръкопляска на следващото му изпълнение. Дори и със сестра си не искаше да се вижда, защото знаеше, че мрака, настанил се в очите му, ще предизвика куп въпроси, на които не искаше да отговаря.
Лятото беше особен период от живота на Хюго. Налягаше го носталгия, връщаше се към определена категория спомени, които му се щеше просто да задраска от дневника, който си води. Синеокото момче бързо се озова в двора, заобиколен от нова група магьосници и се смръщи едва забележимо. Мързеливите му крачки го отведоха на метър разстояние от стълбището, когато осъзна, че бе в бързината си бе забравил дебелия учебник, който бе оставил под чина. Завъртя досадно очи и почти изрече ругатня на глас, когато пред погледа му попадна познато лице. Устните му се разтвориха в изненада, влажният му език побърза да ги навлажни за миг и забрави да си поеме въздух, докато сърцето му блъскаше упорито в гърдите му.
- София!
Извика силно, зареден с невидима енергия, пропълзяла по тялото му. Помнеше бледата кожа, златните кичури коса, спускащи се като водопади по раменете, алените устни, неспособни да изрекат лъжа.
Помнеше нея.  
И последният спомен за нея разбиваше сърцето му. Но почакайте, това не беше поредната любовна история, която ще ви разкажа, не, далеч не беше така. Те бяха просто деца, завладяни от смеха, роби на щастието. Прекарваха всяка възможна секунда в компанията си, учейки се заедно, откривайки живота докато взаимно преодоляваха предпядствията. И изведнъж тя изчезна, сякаш никога не е била там.
Хюго си пое дълбоко въздух, наложи си да престане да се държи като срамежливо момиченце и се приближи, все още дъвчейки капачката на химикалката. После я извади нехайно от устата си и се ухили по детски.
- Не очаквах да те видя тук. Или изобщо някъде другаде, всъщност.
Призна си и въздъхна тежко, сякаш носеше нещо толкова голямо в душата си, че отнемаше въздуха му. А единственото, което беше пред него, бе тя.
А тя беше мечтата, която никога не се сбъдна.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Понякога си мисля, че е по-добре да нямаш приятели. Защото, когато един ден си тръгнат, болката е по-лоша от празнотата, която си изпитвал преди те да се появят.   Съб Дек 20, 2014 5:01 pm

Пролетен дъжд се сипеше по крехката земна повърхност. Заиграваше се склоните на дърветата. Докосваше ги нежно, така сякаш ги целуваше. Обгръщаше ги със своята любов, с ласките си. А те танцуваха във вихъра на меланхолната мелодия. Малките капки, не успели да се докоснат до вековните растения, се разбиваха в земята. Сблъсъкът бе силен, отнемаше живота им, ала едновременно с това даваше нов. Разпръснали се на хиляди парченца, те се скриваха из стръкчетата зелена трева. И като звездици в нощта блещукаха с все сила. Последните лъчи, подаващи се иззад облаците, носеха надежда за нещо ново, непорочно и красиво. Да, точно тази картина си представи русокосата девойка, спомняйки си нежните черти. Гласът му, който за секунди я бе омаял, наподобяваше пролетния дъжд. Светлите му коси бяха слънцето, а очите - надеждата. Приличаше на видение, призрак от миналото, който тя се съмняваше, че някога ще срещне отново.
Хюго Крузер - един блян, плод на нейното въображение, ала толкова реално, че предизвикваше съмнение дали в действителност, той не е една съвсем истинска личност. Един спомен, възвърнал се с пълна сила в мислите й. Някого, когото тя смяташе, че е забравила, ала за пореден път се бе самозалъгала. И ето, че илюзорния свят на момичето бе разбит за секунди. Ледената стена се пропука и тя отново зърна светлината. Сякаш всичко се нареди. Сякаш откри дълго търсените отговори на своите вечни въпроси. Намери онази малка част от себе си, която липсваше толкова дълго, че София не веднъж си бе помисляла дали не е било една лъжа. Но ето, че той стоеше пред нея, от плът и кръв.

Спомените са красиви...

Спомените са част от миналото ни, от живота, от нас самите. Те ни напомнят кои сме, от къде сме тръгнали, за къде сме се запътили. Помагат ни да не се изгубим. Осветяват пътя, по който бавно крачим. Правят ни щастливи, но и тъжни. Пораждат усмивки, ала едновременно с това и сълзи в очите. София не знаеше като какъв да определи споменът за това момче. Въпреки че бе лесно, на нея й изглеждаше прекалено трудно. Ала в едно бе сигурна - никога нямаше да го забрави. Независимо от годините, които минаха и тези, които предстояха. Независимо от съмненията, дълбоко в себе си, ученичката щеше да пази онези лаконични, но безценни мигове на радост.
Те бяха просто деца. Невръстни, щастливи деца. Живееха в един собствен свят - красив и непорочен. Там страхът и мракът отсъстваха. Къпеха се в светлина и радост, в смях и веселие. Споделяха си всичко, подкрепяха се, обичаха се. Вървяха по една обща пътека, където препятствията нямаха значение, защото бяха заедно. Приятелството им бе чисто и истинско. Докато един ден всичко приключи за секунди. Крилата им бяха отрязани, прекратявайки полета завинаги. Ударът с действителността бе болезнен. Светът им избледня, докато накрая не изчезна така сякаш никога не е бил там. Една лъжа, една илюзия... Тя си замина, а с нея и светлината.

Спомените са красиви, ала отровни.

Младата Августин присви пръстите на едната си ръка, стискайки плата на робата, който, за нещастие, бе остана между тях. Струваше й се твърде нереално, ала може би... В следващия момент, девойката съвсем леко обърна глава. С периферното си зрение успя да разграничи фигурата, която с всеки изминал миг се приближаваше. Тя бавно обърна тялото си и вдигна глава, стрелкайки студения поглед към момчето, изрекло името й. Беше той, както и предположи. Наистина бе той. За секунда дъхът й сепна. Очите на светлокосата трепнаха, а тя инстинктивно пое крачка назад. Бе отвикнала от близостта, което ясно си пролича от действието й. Дробовете й се изпълваха с въздух при всяка негова крачка. За миг затвори очи.

Сънувам ли?

Когато отново ги отвори, Хюго бе скъсил разстоянието помежду им, но без да навлиза в личното й пространство, което на свой ред някак си я успокои. Ученичката изпусна количеството кислород натрупала в себе си преди да отправи тюркозените ириси право в тези на младежа.
- Очаквай неочакваното - две простички думи се откъснаха от рубинените й уста. Крайчетата на устните й се извиха съвсем леко, образувайки едва доловима усмивка. Имаше нещо тайнствено в нея може би някакво скрито значение или бе просто една обикновена усмивка, появила се на лицето й от чиста учтивост.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content



Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Понякога си мисля, че е по-добре да нямаш приятели. Защото, когато един ден си тръгнат, болката е по-лоша от празнотата, която си изпитвал преди те да се появят.   

Върнете се в началото Go down
 

Понякога си мисля, че е по-добре да нямаш приятели. Защото, когато един ден си тръгнат, болката е по-лоша от празнотата, която си изпитвал преди те да се появят.

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

 Similar topics

-
» С кой грим Селена Гомез изглежда по-добре?
» Кой герой е най-добре изглеждащ?
» Познай за какво си мисля.
» 5 неща които си мисля най-често,докато гледам Дневниците на вампира
» Любими мисли - цитати

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard :: And some more ... :: Друго :: Минало-