Някои неща никога не се променят. Слънцето винаги ще изгрява от изток и залязва на запад. Земята винаги ще се върти около слънцето. Кислородът винаги ще е необходим на хората,за да оцелеят. Съвестта винаги ще ни преследва, докато истината не излезе наяве. Някои неща просто никога не се променят.
Всичко започна когато Ария бе едва на пет години. Нощта бе ветровита, но какво да се очаква от месец октомври. Малкото момиченце лежеше в топлите завивки, докато майка й внимателно бе обвила ръце около крехкото телце на дъщеря си. Милваше бледото личице на детето и го гледаше с тъжна усмивка. Бе последният ден, в който я вижда. Бе последният ден, в който я държи в ръцете си. Бе последният ден, в който я целуваше. Тя не бе като нея. Бе полубог и не принадлежеше на този свят. Мястото й бе в обителта на баща й, който едва ли знаеше, че това малко същество съществува изобщо. И въпреки това, Евтерпа трябваше да я пусне да отиде сред своите. Затова целуна момиченцето по челцето й, след което се изправи внимателно от леглото и я остави. Така, Ария срещна баща си.
В началото й бе трудно, имайки предвид, че не го познаваше добре нито той нея. Имаше жена, която ненавиждаше както нея, така и повечето от посестримите й. Ала в очите на Посейдон грейваше пламък всеки път, когато зърнеше това тъмнокосо създание. Държеше се по-снизходително с нея, но, разбира се, не я подценяваше. Често прекарваше време с нея, в опит да я приобщи към новия й дом. Докато не се появи тя - перлата в короната, любовта на живота му - Мегара.
Ария не приемаше пристигането й с особена радост, както и повечето от сирените. Ала това бе съвсем нормално за малки деца, които все още не разбираха нещата като големите. В последствие обаче свикнаха с присъствието на младата дама. Много от тях започнаха да гледат на нея като на майка. Ария също я приемаше. Разбираше се с нея, до колкото й бе възможно. Харесваше я, но с течение на времето нещата се промениха.
Годините минаваха и Ария растеше. Тъй като повечето от сестрите й бяха по-големи от нея, те отдавна бяха напуснали дома на баща си. Брюнетката бе почти на десет,ала все още обитаваше подводното царство на Посейдон. Ала усещаше, че мястото й не е зад мраморните стени на подводния палат. На всичкото отгоре, душата й бе разкъсвана от хилядите въпроси, които сякаш нямаше смелост да зададе на притежателя на тризъбеца. Но бе дошъл денят, в който маските щяха да паднати истината да излезе на яве.
Детето стоеше на каменния под, потопило опашка в хладката вода. Взираше се в тъмносинята вода. Изглеждаше замислена, до толкова, че не разбра кога баща й бе влязъл в стаята. Чувайки гласът му, Ария бързо се измъкна от собствения си водовъртеж от мисли и отправи пъстрия си поглед към мъжа. Искаше да му се усмихне, ала не можа да се насили. Притвори леко устни, но не каза нищо, защото не знаеше как да разбере това, което я интересува.

П.П: Страдам от липса на муза, затова не ме съдете за краткия пост, моля. ;д