Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.

Hogwarts School of Witchcraft and Wizard RPG forum BG
 
ИндексТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВходВлез като PR
Гласувайте за нас :)
BGtop
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Точки на домовете
- 320
- 1340
- 1280
- 780

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm
Statistics
Имаме 423 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Sandwich

Нашите потребители са написали 22434 мнения in 1533 subjects

Share | 
 

 I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.   Сря Ное 05, 2014 6:56 pm

Юли, преди една година, някъде из Ню Йорк.



По дяволите! Не можеше ли да ми пратят пак някой двуглав дребен досадник? С тях поне бях научила как да се оправя. Усвоих до съвършенство гъвкавите всевъзможни избягвания на късите им ножове, а двете им глави, едната отегчена, а другата гнева, вече не ме плашеха. Но не, откъде такъв късмет! Не, трябваше да я преследва грамаден гаден минотавър! Тичах по улиците на Ню Йорк, толкова претъпкани, че едва се разминавах с хората, а как огромното чудовище успяваше, е, това бе мистерия. А още по-голяма мистерия беше как ще се спася от този страшен тип с рога.
Трябваше ми план. Веднага ми трябваше план, за да се измъкна от този досаден преследвач. Как можех да се спася от смъртта? Като я надхитря. Така правеха доста герои. Аз още не бях героиня, но ми трябваше малко повече живот, за да стана такава. Татко защо не ме беше предупредил за всички тези чудовища, които я преследваха? Бе ми казал, че ще се оправям от тук насетне сама, но изобщо не предполагах, че става въпрос за такова чудо. Можеше ей-така между другото в последния ни разговор да вметне "Хей, да знаеш също и че всевъзможни същества ще се опитат да те убият и сигурно следващия път, когато идваш в царството ми, ще си като всички останали гости. Мъртва.". Не е толкова трудно, нали, защо просто не й бе казал? Нямаше да му се разсърди много.
Хрумнаха ми наченките на изключително откачена идея. Профучах и завих по улицата, залепяйки се за стената на близкия магазин. Извадих ножа си Нерев и задишах тежко. След миг се усетих, че не чувам нищо. Минотаврите не бяха особено тихи и не ги биваше да се сливат с тълпата. Рискувах и надникнах зад ъгъла.
-О, мамка му! - извиках аз и се дръпнах в последния момент.
Острите нокти на минотавъра се забиха в земята, където до преди миг стоях аз. Осъзнах се бързо и забих ножа си в дланта на чудовището. Той извика и се дръпна, но знаех, че не съм го наранила особено.
Плюх си на петите и влетях в първия магазин за дрехи, който ми попадна. Вътре имаше хора, все пак бе съботна нюйоркска сутрин, а Нюйоркчаните са ранобудни, или по-скоро никога не спят. Погледът ми бе привлечен от един манекен, на който висеше грамадно дълго палто с леопардова шарка, от онези, които можеш направо да си подстригваш. Избутах една жена от пътя си и свалих палтото от манекена, навличайки го бързо. Беше ми огромно, но още по-добре. Грабнах една шапка с широка периферия от близката закачалка и я нахлупих на главата си под учудените погледи на клиентите и служителите. Една от продавачките тръгна към мен, но нямаше да ми попречи. Размахах ножа си във всички посоки и изхвърчах от магазина. Вниманието ми привлече едно голямо красиво хъски, вързано на близкия пожарен кран, лежащо спокойно и най-вероятно чакащо стопанина си. Отвързах го и хукнах по улицата, теглейки го с каишката. То се обърка и стресна доста, но ме последва. Обърнах се през рамо и видях минотавъра на няколко метра от нас. Завих в близката уличка със задънен край, една от онези със изоставени блокове и ръждясали стълби към покривите. Вързах хъскито за най-крайната стълба, наведох се и като обгърнах главата му, потъвайки в пухкавата мека козина, му заговорих:
-Слушай внимателно. След малко тук ще дойде един грамаден бик. Ти трябва да го разсееш и занимаваш. Лай, хапи, тичай около него, накарай го да те забележи, нападни го. Когато разрежа веригата ти нападаш, ясно? Моля те, Лед. 
Гледах настойчиво ледено сините му очи, докато то не излая и не видях разбиране и съгласие в тях. Погалих го бързо, преди да скоча на крака и започнах да се катеря като светкавица по ръждясалата стълба. Бях я преполовила, стиснала ножа за дръжката между зъбите си, когато чух рева на минотавъра. Взех още няколко стъпала, докато той се приближи, и се наложи да спра. Увиснах на една ръка и един крак, взех ножа със свободната си и се прицелих. Хвърлих ножа надолу и той преряза каишката на хъскито. Лед, както нарекох животното заради ледено сините му очи, веднага залая диво и започна да скача и хапе минотавъра, който сведе объркан поглед. Хукнах нагоре по стълбата, която свършваше в някаква дупка в стената на последния етаж, май беше счупена. Дупката беше огромна, все едно цяла стена липсваше. Озовах се в някакви тъмни помещения, изоставени и с много паяжини. Не им обърнах внимание и се надвесих надолу. 
Игнорирах комично трагичната битка между чудовището и кучето, което хапеше и ръмжеше, тичайки около него, и се съсредоточих върху ножа си, който лежеше на чакълената земя. Събрах силите си и концентрирано затворих очи. Ножът изчезна от земята и миг по-късно чух тихо тупване до главата си. Отворих очи и видях ножа, материализирал се до мен от нищото. Това бе една от силите ми на полубог, дете на подземното царство. Можех да пренасям неща през мрака. Беше още известно като пътуване през сенките, надявах се да го усвоя още по-добре, за да мога аз да се придвижвам така. И това бе нещо, понеже сега вече планът ми беше наполовина успешен. Скочих на крака и свалих палтото си. Взех ножа си и прокарах пръсти по страничната част на острието, прилагайки натиск. Ножът потръпна и се превърна в дълъг остър меч. Обожавах го това оръжие, толкова практично е за напечени ситуации, когато не можеш да намушкаш чудовището отблизо. 
-Спри, Лед! Достатъчно! - извиках аз, поглеждайки надолу.
Хъскито се отдръпна встрани. Беше леко одрано, но изглеждаше невредимо. Седна си кротко сякаш пред него не седеше опасен минотавър, който искаше да го стъпче.
-Ей, глупак! - викнах аз на чудовището.
Минотавърът вдигна глава към мен и аз метнах палтото си право върху нея. То се заплете в рогата и закри очите му. Ето това е ползата от едно десет пъти по-голямо от нужното палто, може да покрие дори минотавър. Чудовището вдигна ръце и изпръхтя, очевидно издразнен, че е пратен да се разправя с толкова глупава героиня, че да си пусне палтото върху него. Това и чаках, да се разсее и да помисли, че съм в безизходица и затова правя безсмислени ходове. Но следващия ми ход щеше доста да го учуди, направо да пукне от изненада.
Прицелих се, съсредоточих се и секунди след палтото хвърлих и меча си право към главата му. Той се заби право между рогата на звяра, потъвайки до дръжката. Гледах с ококорени очи как минотавърът изрева и съвсем забрави за палтото, тресейки се от раната, която му нанесе.
Богове. Успях. Току-що победих минотавър с куче, леопардово палто и меч. С един съвсем бегло нахвърлян в главата ми план и достойна за награда импровизация.  Ха, какво ще кажете? Настръхнах и не обвиних хъскито Лед, когато излая уплашено и избяга. Виковете и пръхтенето на минотавъра бяха толкова ужасни, че и аз се плашех, макар че знаех, че вече той не е заплаха.
Отхвърлих желанието си да остана и да гледам как минотавъра се превръща в прах. Не знаех много за чудовищата, но ми беше ясно, че не умират лесно. Трябваше да се отдалеча, защото можеше следващите да са наблизо и да чакат реда си да ме нападнат.
Усмихната невярващо и гордо аз дадох крачка назад от дупката в стената. Внезапно нечия ръка сграбчи моята и ме дръпна рязко към тъмното помещение. Забих се в стената точно в ъгъла на тъмната стая. Извиках и се опитах да се измъкна, но когато очите ми привикнаха със слабата светлина спрях объркана. Не се учудвах, че не съм забелязала, че има някого. Не бях надникнала в стаята, беше тъмно и адреналина на битката ме бе завладял. Очаквах поредното чудовище, но се оказа че греша.
Срещу мен стоеше младо момче, вероятно колкото мен на възраст, с рошава тъмно руса коса, бяла коса, чипо носле и невинно излъчване. Ръката му стискаше моята малко над дланта, а големите му кафяви очи ме гледаха някак любопитно.
-Кой си ти? - попитах го аз.
Усещах, че не е обикновен човек, но не можех да преценя какъв точно е. В слабата светлина различавах добре само лицето му, а може би и защото стоеше само на крачка от мен. Сбръчках носле, както правех, когато съм объркана, и попитах:
-Какво става?
Докато чаках отговора му изучавах лицето на момчето. Мисля, че и той правеше същото. Сигурно за него бях странна птица. Все пак току-що бе видял как по възможно най-откачен начин убивам чудовище, а и на главата ми още стоеше онази шапка, която незнайно защо взех от магазина с палтото, бежева и с широка периферия. Не се връзваше много с кожения ми колян, тъмно сините тесни дънки и късия черен потник. Съвсем различен стил беше шапката, тц, модно престъпление. Не смяташе обаче, че младежът срещу нея ще обърне много внимание на това, обстоятелствата на срещата им бяха достатъчно странни. Какво правеше тук? Прехапах нетърпеливо устна и го гледах в очите, докато чаках думите му.
Сърцето ми биеше силно в гърдите. Най-вероятно и непознатия можеше да го чуе. Сигурно от големия адреналин. Защо иначе?


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Nell C=
Хафълпаф
Хафълпаф
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.   Сря Ное 05, 2014 11:44 pm


Фавий
РП на тема : Боговете на Олимп



Добре, какво се очаква от мен в този момент? Как би постъпил един постигнал много неща в живота си сатир? Хее, никой не знае. За нас книги не са писани, ние само сме споменавани по край истинските герои. А и никога нито един от нашият род не е и претендирал за "главното" място. Всъщност като се замислиш, така на заден план е дори по спокойно. От друга страна ако бе написана поне една книга за подвига на един сатир, може би щях да зная как трябва да се държа в този момент. Или поне някой да бе създал наръчник "Как да бъдеш Сатир щом се изправиш пред детето на Хадес." О не по полезно щеше да е " Как да бъдеш Сатир щом се изправиш пред детето на Хадес, който всъщност те изпрати да го отведеш до лагера този полубог." В случая полубогиня. Ох. За тези двете не знам но едно наръчниче "Как да мислим бързо в сложни ситуации" определено е трябвало някой поне да нахврля. Как се нуждаех от него сега!
 Може ли да изям тази отвратително голяма шапка на главата на момичето? Толкова развълнуван щях да я изям за нула време. Нямаше дори да забележи, че съм аз.
 Сигурно трябваше да кажа нещо умно. Като някой от онези древни фолософи. Трябваше да кажа нещо, защото честно да си кажем изпитвах страхопочитание към баща и. А мисълта да изпитам гнева му не беше съвсем привлекателна. Нещо умно..
 - Фавий.- Да, да. Най умното в този момент изглеждаше просто да отговоря на въпросите и. Хее, а вие какво очаквахте?! - Какво е доста сложен въпрос. И ти току що уби минотавър! - Вдигнах глава над рамото и и надникнах към мястото където преди малко стоеше чудовището. Празно. Но не за дълго. Отново ме посети онова не за пръв път срещано желание : да я изям тази огромна шапка. - Доста...впечатляващо. - Задъвках долната си устна. Трябваше бързо да се махаме от тук. Не ми харесваше когато положението от лошо става още по-лошо.
 Задърпах момичето на долу по стълбите обратно от там от където бе се появила тук, тя а след това и аз. Преди да излезнем на улицата подадох глава между заобикалящите ни стени. Без признаци за опасност. За сега. Обърнах се към момичето.
 - Аз ще те изпратя..надявам се, че нямаш против? 
Моля те, кажи, че нямаш. Моля те, моля те, моля те. Отново задъвках долната устна. И как не бях се сетил да взема някое друго кенче със себе си? Когато самият Хадес ти дава зор... как не съм забравил да се обуя не знам. Всъщност. Поглеждам към краката си. Фух, кецовете са на място. Колко ли ще да е забавно расхожда се по улиците нещо. Нещо - от кръста на горе човек, от кръста на долу...хъх това копита ли са? Цок, цок, цок? Да се изложа когато още не съм намерил момичето!
 Не си представяте колко е неудобно с тези обувки! Понякога наистина се хващам на мисълта, че ужасно искам да ги сваля и да става каквото става.
 Вървяхме по улицата постепенно напълваща се с хора. Може би докато бяхме на толкова людно място нямаше да рискуват да ни нападнат? Дори ако греша, трябва да сведа риска до минимум.
 - Тук близо има спирка с автобуси...автобусна спирка. - тръснах с глава. Пред краката ми тупна нещо. Шапката! Не нейната, моята. Вдигнах я и се опитах почти да я залепя за косата. Да пада постоянно по такъв предателски начин не ми се нравеше. Представях си този момент. Когато най на края ще открия полубог, когото трябва да изпратя до лагера. Представях си, че ще е интересно, на моменти забавно но и опасно. Но това, че моят път ще е преплетен с дъщерята на един от тримата... Хеее!
 Дъвчейки висулка от суичъра, която просто не попадна на подходящия сатир в не подходящо време. Накуцвайки вървях по край тълпите хора, без да пускам ръката на момичето. Без да я изпускам и от поглед.



Listen to your heart, when he's calling for you; Listen to your heart, there's nothing else you can do; I don't know where you're going and I don't know why; But listen to your heart before you tell him goodbye.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.   Чет Ное 06, 2014 12:29 am

Фавий. Така се казваше. Да не бе някой второстепенен бог, от онези, който са били по-важни преди хилядолетия, а сега... е, още са си богове и си имат статуи и фонтани? От една страна името му и държанието му ми напомни за онези горкички безсмъртни, които никого нищо лошо не са сторили, но ето, че никога няма да живеят в мир и ще носят последствия за несъществуващи грешки. Нещо старовремско, нещо класическо и може би римско. От друга страна звучеше много различно. Бях свикнала със съвременните имена. Аз се казвах Алексия, второто ми име беше Кембърли, а фамилията Соул. На пръв поглед нищо фрапиращо, нали? Едва ли някой щеше да спре по средата на поздрава си, за да ме погледне объркано, щом се представех. Но с този младеж Фавий е по-друго. Не само името му беше различно и рядко срещано. Самият той изглеждаше така. Досега не бях виждала подобен човек... Само че той не е човек, припомних си. 
-Ти току-що уби минотавър! Доста впечатляващо! - заяви Фавий и аз не сдържах усмивката си.
Бъбривостта ми, която се проявяваше в определени ситуации, когато не знаех какво точно става, сега се отприщи и аз отговорих развеселена:
-О, мерси. И аз съм впечатлена от себе си. Хубаво е да действаш бързо и да имаш пъргав ум. - добре, не беше много сладко от моя страна да се хваля така самонадеяно, но пък не беше лъжа. Наистина се радвах, че успях да убия минотавъра. - Аз съм Алексия, между другото. Приятно ми е.
Усетих, че още е стиснал ръката ми и я отскубнах внимателно от хватката му, за да му я подам и да се здрависаме. Но преди това да стане, Фавий, сякаш подканен, се сети, че има някаква задача, сграбчи ме отново за ръката и ме задърпа по стълбата. Погледнах нагоре към него и свих устни. Поколебах се за момент, после осъзнах, че нямам друг изход. Спуснах се по ръждясалата стълба, изчаках Фавий също да слезе, като го наблюдавах внимателно. Да, той не беше човек. Не мисля, че беше и полубог. О, колко полезна би ми била в момента една книга за магическите създания, където всички са подредени по азбучен ред и имат ясни снимки. Жалко, че нямах такава. Татко можеше поне да ми изнесе една лекция за другите необикновени същества, но не го направи. Знаех само че има и други полубогове, а от собствен опит се бях убедила, че чудовищата са толкова много, че трябва да си имат собствена енциклопедия.
Фавий ме изпревари и надникна към главната улица. Отново хвана ръката ми, пак над дланта. Завъртях очи и го оставих да ме върне обратно сред тълпите от хора. Да не би да се страхуваше, че ще избягам?
-Нямам против. Къде отиваме? Къде ще ме изпратиш? - започнах с въпросите аз веднага след като той каза нещо. - Как ме откри? Аз нямам представа кой си, но ето че някак си свързан с мен. Как?
Боже, сигурно му звучах като досадно малко дете. Какво да се прави, аз наистина имах нужда от отговори. Фавий ми обясни, че отиваме към автобусната спирка. Намирала се наблизо. Отдавна не се бях возила в автобус. По принцип понякога хващах такъв за училище, когато на мама не й се занимаваше да ме кара. Замислих се за нея и как ли се чувства. Мисля, че бе ядосана и на мен, макар че й обясних, че идеята за лагера е на татко. Тя не искаше да я оставям. И аз не исках, защото знаех, че всички тези божествени и необикновени неща, както и старата й любов към татко, я измъчваха. Не исках да съм още едно от нещата, които я тревожат. Аз трябваше да бъда нейната опора, да съм винаги до...
Нещо тупна в краката ми и аз се сепнах. Отърсих се от мислите си и погледнах надолу. Шапката стоеше на земята. Не моята, а тази на Фавий. В началото не бях забелязала, че носи шапка, понеже бе черна и се сля с тъмнината в помещението, а след това не обърнах внимание. Досега. Преди да успея да насоча вниманието си към Фавий, той светкавично грабна шапката си, бутайки ме лекичко и си я нахлупи на главата. Улових погледа му и се усмихнах някак свенливо. 
-Хубава шапка. - казах накрая, защото не исках да си мълчим. Сетих се за моята и с танцувално движение прекарах ръка по периферията й, насочвайки вниманието на момчето към нея. - Какво мислиш? - наклоних глава и направих възможно най-моделското изражение, за което се сетих. В следващия момент осъзнах, че май не е времето за шегички, защото трябваше да ме изпрати до някъде, както той каза. Все пак не се сдържах и допълних, клатейки глава: - Не е много шик.
Засмях се и този път когато Фавий посегна да ме хване отново над дланта, аз хванах ръката му. Така както трябва, длан с длан. Поехме бързо по улиците. Шмугвахме се между тълпите от хора. Беше толкова шумно, че не можехме да си говорим, защото той се беше съсредоточил в това да ме преведе възможно най-бързо до спирката, а аз гледах да не изоставам. 
Най-сетне стигнахме автобусната спирка. Облегнах се на табелата, където пишеше автобусите и застанах с лице към момчето. Усетих, че съм ожадняла и имам нужда да си поема дъх. Откога не си бях почивала? Леле, и колко бях гладна. Наложих си да се спра, защото бях съвсем наясно, че тези нужди ще останат на заден предел. Чудовищата и спасяването на живота ми бяха нещо, с което скоро пак щеше да трябва да се заема, а сега, точно в този момент, щеше да е най-добре да насоча вниманието си към младежа.
Той изглеждаше много нервен и дъвчеше висулката на суитчъра си. Не го винях, може би той за разлика от мен знаеше каква съм. Децата на Хадес винаги са ги приемали по-предпазливо, сякаш очакваха от нас да сме някакви малки дяволчета. А не беше така. Поне не всички. Само половината ни днк е божествена, нали? Следователно другата половина беше на смъртните ни родители, които едва ли бяха същите като татко. Макар че една смесица между Хадес и майка ми... е, ами вижте ме. Не съм лесна за удържане и самата аз не мога да се определя с едно изречение. 
Свалих най-сетне скапаната си шапка, която ми топлеше прекалено много, и я закачих на ъгъла на табелата, поне докато седим и чакаме да не е на главата ми. Свих устни разсеяно и разклатих силно глава, за да разроша косата си и да й придам малко обем. Харесвах много черните си кичури. Косата ми бе много дълга и непокорна също като мен. Имаше нужда от свобода, но и от разнообразие, затова често редувах някоя прибрана прическа с пусната свободно коса. Не че това беше важно в момента. Отметнах кичур коса назад, подръпнах потника си и се обърнах към Фавий:
-Ти не си полубог, нали? Тогава какъв си? Съжалявам, че питам много. Не съм водила нормален разговор от повече от седмица. Скапаните чудовища не ме оставяха дори да ям. - и коремът й се обади в този момент, къркорейки утвърдително. Усмихнах се и свих рамене. 
Фавий ме караше да се чувствам някак спокойна и весела. Не знаех защо. Преди пет минути го бях срещнала. Може би просто усещах, че той е добър. Че няма да ме нарани и няма да се наложи аз да нараня него. Отпускаше ме. Просто ей така, стоеше пред мен, нервен и притеснен, говорейки бързо и играейки си с връвчицата на суитчъра нетърпеливо, а в същото време караше мен да се чувствам по-сигурна.
-Не съм сама вече, нали? Ти ще ме изпратиш до безопасното място? - попитах след кратко мълчание аз, когато подредих мислите си.
Нямах търпение да стигна там и да си отдъхна. Честно казано малко щяха да ми липсват приключенията, независимо колко трудни бяха. Не обичах да стоя на едно място. Бях също доста любопитна да науча какъв е Фавий. Напомних си наум да помоля татко за някоя и друга лекция по същността на нашия свят и съществата в него. Можеше и да го направя, ако някога изобщо го видех отново. Беше си грижил за мен досега, бях му омръзнала и ме беше оставил да се оправям сама. Това е, едва ли би искал да се връща пак към мен. Все пак още вярвах в него, защото досега той се бе проявил като добър баща, колкото и невъзможно да звучи. Аз самата бях учудена, че ми е обръщал толкова внимание цели шестнадесет години. Не можех да го виня, че е искал да си даде почивка от мен. Все някога щяхме да се срещнем пак и да си поговорим. Баща и дъщеря все пак, все тая че той е богът на Подземното царство. Аз съм негова кръв. Това е по-важно, нали? Тръснах глава и погледнах Фавий пред мен. Хрумна ми, че и той е странна птица като мен, което ме накара да се усмихна. Аз се разбирах добре със странните птици. Те също бяха моя кръв, метафорично казано. По-скоро мои приятели, макар че аз нямах много приятели. Тези, които имах оставаха в живота ми на обикновено момиче и се наложи да си стоят там, понеже го оставих зад гърба си. Татко също го бе казал. Аз бях полубогиня. Време беше да живея като такава. С всичките рискове, недоразумения и чудесии, които носи.


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Nell C=
Хафълпаф
Хафълпаф
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.   Чет Ное 06, 2014 10:37 pm


Фавий
РП на тема : Боговете на Олимп



Алексия, Алексия...Имаше наистина хубаво име. Кимнах на въпроса и. По скоро кимах на почти всички от въпросите и на които можеше да се отговори с едно простичко кимане. Въпросите и бяха толкова много а отговорите на тях толкова безгранично дълги, че едва ли щеше да ни стигне един ден за всичките обяснения. По добре беше да види всичко сама от колкото да и обяснявам аз. Така винаги се получаваше по описателно.
На спирката още нямаше много хора но с всяка изминала минута прииждаха. Кето значеше само едно: автобуса наскоро е минал, тоест ще чакаме. Значи имахме още достатъчно време!
- Какво ще кажеш първо да хапнем нещо? - Честно казано умирах от глад, особенно в този момент. Според думите на момичето и тя също. Едно хапване преди пътуването нямаше да ни повлияе лошо, дори обратното лично върху мен щеше да се отрази доста добре. Проблема беше друг. Когато тръгвах да я търся никой не ме снабди с пари или храна. Свалих раницата от раменете ми и я отворих. Извадих сандвич с кашкавал и го подадох на момичето. Всъщност преди бяха два, но първият го изядох няколко часа преди да намеря Алексия, преди тя да убие минотавъра. Затворих раницата и я нахвърлих обратно на раменете.Трябваше да имам и пари, не много но определено имах. Бръкнах в джоба на дънките. Да, супер! Извдих цялото съдържание на този съкровен джоб. Онзи ойто е измислил джобове в дрехите е бил наистина мъдър човек. В частност защото е предвидил, че някой ден един сатир ще го пратят да търси полубог и той ще забрави да вземе пари. Но ще облече дънките си и там ще намери пари забравени преди! Добре, дори и да не го беше предвидил точно това, нали в крайна сметка се случи. Преброих монетите, щяха да стигнат точно като за две кенчета!
- Пие ли ти се кока кола? - попитах местейки очи от монетите върху момичето. Не я питах дали тя имаше някакви пари, не я питах и нямаше да я питам. Не и сега. А дори ако имаше, по добре и беше да ги запази, можеби още ще ни потрябват.
Поколебах се дали да не я взема за ръката или не. Коко ли е глупаво да се страхувам, че може да избяга? - От една страна. А от друга не исках да я оставям сама. Кимнах към едно малко магазинче съвсем близо до спирката. - Да отидем там?
- Ще те отведа до лагера на нечистокръвните. - Прошепнах на ухото и когато вече излизахме от магазина с напитките си в ръка. Сандвича го оставих на дъщерята на Хадес, но не кръвната връзка с бога на подземното царство ме накара да направя това, не. Просто своят вече го изядох. Макар, че още ми се изкаше да я изям тази огромна шапка, нещо ми подсказваше, че може-би и е нужна. Както моята на мен. При тази мисъл докоснах шапката си с ръка и я поправих да седи по добре. Не изгарях от желание да падне пред тълпа хора кой знае какво ще успеят да видят.
- А, хм сега. Може би по ред. Доста сложно те открих, предвижваш се невероятно бързо. Е, не по бързо от някой сатир. Хее! Да видиш какво става като махна тези гадни кецове! - Последното го казах радостно. Не защото се хвалех по някакъв начин, о не. Но ужасно исках вече да ги махна, да ги сваля и да ги забутам някъде възможно най-далеч. Отворих колата си и я пресуших на няколко огромни глътки. Изчаках момент в който Алексия не гледа към мен и изядох и кенчето. Не знам защо точно го направих, може-би за да не ме мисли за толкова странен. Макар, че вече е видяла достатъчно странни неща. Може би няма да се учуди толкова и на този факт.
- Ам, Алексия.. Като си изпиеш питието ако кенчето не ти трябва.. Би ли ми го дала на мен? - Попитах в крайна сметка престъпвайки от крак на крак или по скоро от копито на копито?
Върнахме се отново при спирката и съвсем скоро дойде автобуса. Влезнахме вътре търсейки празни места, а ас междувременно не спирах да хвърлям поглед на всяко едно лице. Така за всеки случай.



Listen to your heart, when he's calling for you; Listen to your heart, there's nothing else you can do; I don't know where you're going and I don't know why; But listen to your heart before you tell him goodbye.


Последната промяна е направена от Nell C= на Чет Ное 06, 2014 11:16 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.   Чет Ное 06, 2014 11:14 pm

 
- Ще те отведа до лагера на нечистокръвните. - думите му накараха канчето ми кока кола, което току-що бях отворила, да застине на сантиметри от  устните ми. Спрях и се усмихнах, загледана в далечината.
-Супер, нямам търпение. - също прошепнах аз в отговор.
Първо ми даваше храна и ми купуваше кока-кола, която не бях пила от толкова много време, че не бях сигурна ще си спомня ли вкуса й, а след това ми казваше, че няма да ми се налага да се изправям сама срещу повече чудовища. Вярно, най-вероятно пак щеше да ни се наложи да се бием и мъчим да се спасим, но друго е, когато сме двама. Можеш да разчиташ на другия, независимо че си го срещнал преди половин час. Понякога нямаш нужда от повече време, за да разбереш, че един човек заслужава доверието ти.
Чакайте. Човек ли казах? В същия момент, когато си го помислих, Фавий заяви, че трудно ме е настигнал и открил, защото се придвижвам много бързо. А, също така вметна и че е сатир. Тъкмо отново се бях наканила да отпия от колата си, докато вървяхме към спирката обратно, когато чух това негово признание и зяпнах.
-Сатир? Ти си сатир? Получовек, полу... - започнах аз без да мога да се сдържа, но успях да прекъсна изречението си.
Усетих се да снижа глас и накрая той просто заглъхна. Знаех, какво представляват сатирите, разбира се, не бях чак толкова глупава. Все някакви знания имах. След миг спряхме до спирката и погледът ми неволно се насочи надолу. Очаквах да видя копитата му или пък как рине пръста в земята като някое истинско животно, но момчето пред мен беше съвсем нормално с дънките си и кецовете. Май се отнасях с предразсъдъци към сатирите. Това, че бяха наполовина козели, не значеше, че са животни или нещо подобно. Напротив, те си бяха същите като мен, като полубоговете. И както можех да установя в този момент и изглеждаха съвсем нормално и обикновено. Нямаше нужда да обявявам на висок глас какъв е, мисля че Фавий си знаеше достатъчно добре и без да му напомням.
-Леле. - измънках аз накрая и вдигнах поглед, усещайки че не се ли спра с тази тема ще го накарам да се почувства неудобно. Ухилих се доволно. - Страхотно. Полубог и сатир. Ще сме добър отбор.
Усмихнах му се и най-сетне отпих голяма глътка от колата си. Възкликнах доволно и отново надигнах кенчето, като не го свалих обратно, докато не преполових съдържанието. Богове, обичах кока-кола. Вярно, че не бе особено здравословна и можеше да се отрази зле на фигурата ми, но реших да не се тревожа, защото така или иначе щях да изгоря всички калории при следващото чудовище.
Фавий се обади след малко и видях, че ръцете му са празни. Помоли ме да му дам кенчето си, когато изпия напитката. В първия момент го гледах объркано изпод вдигнати вежди, после си казах, че няма нужда да знам. Свих рамене, дадох му знак да изчака секунда и отново започнах да наливам кока-колата в устата си, преглъщайки бързо. Изчаках и последната капка да падне, след което избърсах устните си с опакото на дланта и му подадох канчето.
-Заповядай, може. - замълчах за миг и добавих, внезапно озадачена: - А защо всъщност ме търсеше, Фавий? Защо трябваше да ме откриеш?
Преди да отговори автобуса дойде, той ми го посочи и двамата бързо се качихме. Намерихме две свободни места в средата и аз се настаних на това до прозореца, облягайки се удобно. Наистина отдавна не бях пътувала с автобуси. Но винаги досега бях знаела накъде водят и на коя спирка ще сляза. Сега нямах представа и разчитах на сатира, който седна до мен, да ме напътства. В автобуса имаше доста хора, но не толкова, че да е пълна гъчканица. Шофьорът бе пуснал радиото и сега старо класическо рок парче огласяше превозното средство. То бе идеалното прикритие за мен и Фавий от чуждите уши, за да можем да продължим разговора си.
-Този автобус право до търсеното от нас място ли ще спре? Ти бил ли си там? На колко години си? Аз съм на шестнадесет, мисля, че най-сетне навърших възрастта, за да постъпя там.
Ох, бях като някаква латерна, която не може да се изключи и постоянно бълва въпроси. Какво да се прави, такава си бях. Любопитна и бъбрива. Странно за едно дете на Хадес, а? Сигурно го бях наследила от мама. Доколкото знаех от старите й приятели, преди да срещне татко и да се остави любовта да я обземе изцяло, тя е била душата на компанията и непрекъснато говорела и се смеела. Почувствах се леко тъжно при мисълта за мама. Тя донякъде бе продължила напред, дори си бе намерила приятел, който да не е Бог и да не се казва Хадес, но се страхувах, че аз съм прекъснала тази редица от подобрения, като я оставих сама. Вярно, че не беше моя идея, но пък когато я получих и аз проявих желание да отида в лагера. Майка ми винаги е била много привързана към мен, аз към нея също. Съмнявах се малко, че нейната толкова силна обич към мен е предизвикана от това кой е баща ми и че аз съм олицетворение на миналата им връзка и самата сегашна и с него. Тръснах леко глава, сякаш за да прогоня досадна муха, и се върнах в настоящето, в реалността. Нямах време за минали тревоги сега. Ако случайно успеех да стигна жива до лагера заедно с Фавий и си вземех почивка, то след това можеше пак да започна да се тревожа за мама, но точно сега не е точният момент. Огледах автобуса и подпрях глава на стъклото, издишвайки на пресесулки с леко звънтене в гласа. Спомних си, че бях задала въпрос на Фавий и се надявах да се сети да ми отговори. Бях доста изморена и имаше голяма вероятност, че ако останех така удобно облегната и необезпокоявана можеше да задремя. Ако пътуването беше дълго, то можеше направо да си заспя дълбоко. Но това не беше хубава идея. Нямаше да натоварвам Фавий с допълнителната задача да бди над мен и докато спя. Достатъчно трудна задача съм, когато съм будна и мога да действам и мисля, а когато сладко-сладко спя оставам изцяло под негова отговорност и го затруднявам много, защото би бил принуден да ме носи на ръце, хъркаща на рамото му, докато бяга от някое предполагаемо чудовище. О, беше ми така писнало от чудовища и се надявах да няма повече. Нямаше ли да се разкарат най-сетне? Дано се бяха изморили. Щях да се оплача от тях на татко, наистина са нагли и досадни. 


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Nell C=
Хафълпаф
Хафълпаф
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.   Нед Ное 16, 2014 1:00 pm


Фавий
РП на тема : Боговете на Олимп



-Сатир? Ти си сатир? Получовек, полу...
Погледнах към Алексия не знаейки как точно да реагирам на тези и думи. За да ви е по лесно да разберете как се чуствам : ами, същото е като а застане срещу теб някой с думите " ти си човек? наистина ли си човек? такъв с две ръце, де уши, две очи...". Не знам дали в този момент се опитвах да различа дали този и възглас означаваше одобрение, не одобрение или повече все пак ме беше страх да не ни чуе някой. Не толкова защото ще ни помислят за луди. Защото на един стандартен описващ се с думите "знам вече много от този живот и нищо не може да ме удиви", а такива бяха по голямата част от бизнесмените и вобще възрастни разхождащи се из тези улици, точно такива щяха да са мислите. Не едва ли беше заради това, по скоро се страхувах да не ни чуе някой от подчинените на Хадес.
Повдигнах рамене и се усмихнах. Да си призная ми олекна. Не знаех, как може да реагира Алексия на тази невероятна новина. Макар и няма на какво толкова да се учудва. Не било толкова страшно, я. А аз често си го представях този момент. Седях в една класна стая пълна с деца и си представях как някой ден най на края ще дойде моят ден и как ще кажа на едно дете, че всъщност всичко което познава е доста по сложно а Фавий вобще е полу-човек, полу-козел? Единственното което знаех на сто процента, е че нямаше да се размине с изяждане на някоя друга ябълка.
Докато дъвчех кенчето от колата на момичето си мислих как ще е по добре да и отговоря. Ох, колко добре биха се отразили едни курсове "как с успех да изпратим полу-бог до лагера". И как още никой не се е сетил да направи такива?! Знам с какво ще се заема, като се върна...ако се върна. Автобуса! Дойде на време, веднъж на век се случваше това.
- Не. Да. Много. - На последният и въпрос просто кимнах. Настаних се на мястото до момичето. Не беше кой знае колко удобно. Не, не си представяте колко е неудобно с тези дънки и обувки. Кой вобще ги е измислил?!
Пътят не беше дълъг, но и не утвърждавах, че ще стигнем бързо. Побутнах момичето с лакът. Скоро вече ще слизаме. Но имахме проблем. Огледах внимателно автобуса. Или по-скоро присъстващите в него. Не, нещо не ми се харесваше тук. И все трябваше да и съобщя "плана". Или по скоро отсъствието му?
- Алексия? - прошепнах за да я накарам да се приближи. - На следващата спирка ще слизаме. Ще сме на едно.. хм населено място. Но до лагера ще трябва да ходим пеша. - Поклатих с глава преценявайки как точно да и съобщя, че всъщност тази част от пътя ще е най-опасната. - Първо ще излезнем от селото. Алексия, слушай ме внимателно и запомняй. За всеки случай. Трябва да вървим колкото се може по-бързо. Ще излезнем от селото по най-главният път там. Въсъщност ще продължим малко по пътя на автобуса. Веднага щом излезнем от селото ще има разклонение. - Опитвах се между временно да и го показвам по някакъв начин с мимики, за да може да си го представи. - Пътят на който води в една гора. Него го подминаваме. И скоро ще има още едно, но по малко. Пътечка всъщност. То е към едно поле не може да се подмине. - А колко добре висчо се вижда там..Което го прави още по опасно. Тази забележка и я спестих разбира се. - Ето там завиваме. Вървим по това поле докато не стигнем още един бетонен път. По него вече на горе и се оглеждаш за хълм, хълм с една огромна ела. Ето на този хълм, към елата и трябва да се качиш. Ясно? - Гледах момичето в очите. Ако не е запомнила пътя щях да и го повторя още веднъж и още. Но това вече докато го изминаваме този път. Ако имам възможността. Автобуса спря. На нашата спирка. А в присъстващите тук нещо не ми харесваше. Или просто започваше да ми се привижда?



Listen to your heart, when he's calling for you; Listen to your heart, there's nothing else you can do; I don't know where you're going and I don't know why; But listen to your heart before you tell him goodbye.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.   Пет Ное 21, 2014 10:48 pm

-Алексия?
Отворих едното си око, после и другото, макар и с нежелание. Наистина бях изморена. Знаех, че като сляза от автобуса и се пораздвижа бързо ще се стегна отново, но тук, в топлия автобус, на седалката, която, след като почти не бях сядала на нещо по-различно от циментния тротоар или някои стари стълби пред последната седмица, ми се струваше много мека и удобна, както и студения прозорец, който разхлаждаше лепнатата ми за него буза. Ох, беше толкова удобна, и най-важното, което ме бе докарало до това отпуснато и сънено състояние бе Фавий, който стоеше до мен и лакътят му се опираше в моя. Усещах, че е до мен, и се чувствах в безопасност, което ми помогна поне за три-четири минути да не съм на тръни и да не ми се налага да скачам и да се озъртам при всеки шум. От доста време не се бях чувствала в безопасност. Изключително се изненадах, че един весел и изнервен сатир може така бързо да спечели доверието ми, че да понамаля инстинктите си за самосъхранение, които се държаха на върха, дори и когато бях убила чудовището и можех да се опра на стената и да си почина, и най-сетне да се почувствам достатъчно сигурна, за да съм готова да заспя без да се налага да държа ножа в ръката си и да спа съвсем леко, че да скоча при най-лекото движение. Той е първото необикновено същество, подобно на мен, което срещам. Може и да е сатир, а не полубог, но според мен разликата не е съществена. Пък и изглежда по-детски невинен и сладък и не можеш да го възприемеш за опасен, а за много мил и дружелюбен. А и е тук да ми помогне. Колкото и да ми се ще да вярвам в собствените си способности, съмнявам се, че сама щях да се справя още дълго с всички тези чудовища, които ме нападаха. Още не съм сигурна защо е тук и защо ми помага, но му вярвам. Надявам се да съм права с преценката си.
-Мм? - измънках аз и премигнах няколко пъти бързо, за да фокусирам и да се поразсъня. 
Вдигнах глава и се обърнах към Фавий, с доста кичури коса паднали пред лицето ми, и с по-високо от необходимото вдигнати вежди, а той каза, че на следващата спирка трябва да слезем.
Отметнах косата от лицето си, докато го слушах внимателно. Исках да стигна до лагера, нали? Тогава трябваше да се взема в ръце и да събера сили за още малко приключения. При възможността за приключения се усмихнах. Аз обичах приключенията и адреналина. Щом щеше да има екшън, трудно щях да се изтощя, за да не участвам. Заследих жестовете му, докато ми обясняваше какъв път трябва да изминем.
Е, не съм сигурна, че запомних всичко, но автобуса спря преди да мога да помоля Фавий да повтори къде завиваме. Успях само да му задам един въпрос, преди да ни се наложи да станем от седалките:
-Ти няма ли да дойдеш с мен? Да се качиш до елата и да дойдеш в лагера? 
Нямаше как да получа отговор веднага, понеже трябваше да слезем от автобуса. Минахме между седалките, разминахме се с хората и след минута стъпалата ми тупнаха на асфалта. Огледах се, изпънах потничето си и разтъпчих крака, качвайки се на тротоара, за да не преча на автобуса. Чак когато го видях да потегля се усетих, че шапката ми я няма. Посегнах към главата си, но единствено прокарах пръсти по косата ми, а не по меката плетка на шапката.
-Шапката ми! - възкликнах аз и направих няколко крачки тичешком след автобуса, но нямаше смисъл.
Той скоро зави зад ъгъла, а аз стоях на мястото на автобусите и го зяпах намръщена. Не знаех дали съжалявам заради загубата на самата шапка, която честно казано не бе особено модерна и не се връзваше с рок-спортните ми дрехи, или за това, че няма да мога да си я запазя за спомен. Да, исках спомен от тази седмица и повече, през която се бих с чудовища и се борих за живота си, защото колкото и странно да звучи, като се има предвид, че не съм си почивала, не съм можела да седна някъде спокойно, и постоянно съм била с меч в ръка, независимо колко часа е, аз се чувствах смела и силна през тези дни, защото за първи път се сблъсках с истинските проблеми на героите и се почувствах такава каквато наистина съм- полубог, дете на Хадес, което има необикновени сили.
И днес, около десет дни по-късно, аз бях в пъти по-силна, отколкото преди да напусна дома на мама. Имах много повече опит, бях научила много нови неща и най-важното- бях опознала себе си и открила нещо в мен, което веднага обикнах- бързата ми мисъл и желание към непознатото. Пък и това колко добра съм в екстремни ситуации, когато имам само десет секунди да измисля план се оказа нещо, в което много ме бива. Импровизациите определено ми са в кръвта. Дали от мама и татко съм наследила таланта си да действам бързо и импулсивно, най-важното - успешно, не знам, може да питам мама следващата ваканция или когато изпадне до такава степен в депресия по мен, че ми се наложи да се върна за някой уикенд да я успокоявам, или пък татко, когато реши да се свърже с мен... ако изобщо реши. Макар че в такъв случай първото нещо, което ще го попитам определено няма да е кое качество съм наследила от него, а по-скоро ще му се развикам, че изобщо не ме е предупредил и подготвил за това. Имаше много години да го направи все пак, а той така и не е намерил време. Страхотно.
Врътнах се на пети и се върнах при Фавий.
-Не си струва да хабя сили за нея. - така и мислех. Можех да си взема друго за спомен. А и всъщност всички тези случки бяха запечатани и запазени в главата ми, аз помнех достатъчно добре как се биех, как се справих и как срещнах този сатир, който сега стоеше пред мен и изглеждаше по-притеснен и от преди минута. -Какво става, ще вървим ли? Искам да стигна този лагер вече. Нямам търпение да седна да обядвам и после да легна отново на меко легло. Леле, колко прости са станали желанията ми.
Засмях се и потупах леко по рамото Фавий, за да го успокоя. Поехме по пътя, докато аз разсеяно си зяпах напред и още бях в онова меланхолично спокойствие. Това не бе нормално за мен, аз бях в 99,9 % от денонощието нащрек. Свих рамене на прокрадващия се въпрос дали няма да се наложи отново да вкарам импровизираните си планове в действие, защото честно казано не ми се занимаваше пак да се чудя кое ли чудовище ще ме нападне. Ако ни нападнеха добре, тогава щяхме да му мислим. Сега си позволих да си представя, че ние сме просто двама нови приятели, излязли на разходка в това спокойно селце.
Почти бяхме стигнали края на селото, когато чух стъпки зад нас. И досега ми се струваше, че има други хора зад нас, но честно казано улиците не бяха пусти, все пак не бе десет градуса под нулата, а и много хора бяха излязли на разходка в свободния си следобед. Пък и аз се бях разбъбрила и разказвах на Фавий за чудовищата, срещу които е трябвало да се изправя тези десет дни. Спокойно, шепнех и не използвах истинските имена на чудовищата, ами си измислях някакво абсурдно. Не ме винете, не исках да мълча, исках да се почувствам по-добре и да се насладя на компанията на друго същество, което може да води разговори, а не само да ръмжи, както правеха повечето същества, които бях срещнала през изминалата седмица.
 Но после завихме и ни оставаше само още една пресечка до главния път и хората намаляха, улицата беше пуста, като изключим работещите магазини и супермаркети и хората вътре, все пак те не бяха точно на самата улица. Бъбренето ми заглъхна, защото чух стъпки зад нас и реших този път да проверя, а не да чакам нещо да ни нападне, ако е намислило да ни напада. Нормалността на нещата, която бях чувствала преди да завием в тази уличка, беше изчезнала, и сега сетивата ми отново се изостриха.
-Фав... - прошепнах аз и го хванах под ръка, поглеждайки бързо през рамо.
Зад нас на около три метра вървеше жена облечена в черен панталон, черен потник и черно дълго палто, независимо че беше юнска жега. Да не би и тя да го носеше, за да убива минотаври с него? Прехапах тревожно мисли, когато се сетих, че може би тези, които трябва да нокаутира със зимното палто, сме ние. Не гледаше към нас, а надолу към краката си, ходеше с нашето темпо, а черната й коса се развяваше зад нея от летния бриз, дълга до раменете и права. Дори обувките й бяха чисто черни. А аз си мислех, че прекалявам с този цвят.
-Какво ще кажеш да побързаме, Фав? Имам лошо предчувствие за... - прошепнах аз и съвсем леко посочих с глава назад, към жената.
Искрено се надявах да се окаже някоя обикновена женица, която е особено зиморничава, и изобщо не се интересува кой върви пред нея, а просто гледа да се прибере по-бързо и да седне пред телевизора в отоплявания от климатик апартамент, но ми се струваше много много малко вероятно. Както държах Фавий за ръката забързах крачка и ускорих, и с периферното си зрение, извила съвсем леко глава, забелязах, че жената направи същото, без изобщо да отмества погледа си от маршируващите си крака.
Стана ми ясно. Имахме си опасна компания, която определено не ни харесваше.
-Мамка му. - прошепнах аз и сложих ръка на меча си, който бях смалила до нож и затъкнала в колана си. - Май ще се наложи да импровизираме, Фавий.


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content



Профил
ПисанеЗаглавие: Re: I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.   

Върнете се в началото Go down
 

I don't want you to save me. I want you to stand by my side as i save myself.

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

 Similar topics

-
» The Last Stand

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard :: And some more ... :: Друго :: Никъде и някъде,навсякъде-