След ден в "Хогсмийд"

Отне ми малко усилия да си вдигна седалищните част от леглото и да изляза навън, но бях горд със себе си, че го направих. Затътрих крака, влачейки останалата част от тялото си с тях и излязох навън, където за пореден път бях ослепен от красотата на покрайнините. Или щях да бъда, ако някак се интересувах от всичко това. Бе един от тези дни, в които се чувствах някак си странно добре. Слънчевите лъчи трудно достигаха до мен, а това ми носеше някакво спокойствие. Не бе нужно да се напрягам, нито пък трябваше да се отпускам прекалени много. Бях в едно необяснимо състояние на спокойствие.
Започнах да крача навън, вървейки без посока, наслаждавайки се на тишината, изпълнила цялото пространство. Колко хубаво беше, когато никой не ти пълнеше главата с глупости, когато никой не ти досаждаше, когато просто можеше да се наслаждаваш на застоя, в който се намира света. Не исках нищо да се променя – ако можех, бих избрал един живот, в който всичко да си стои едно и също, а това, което желая, да се случва на момента. И да живея щастлив до края на живота си. Никакви тревоги за бъдеще, никакви притеснения за настояще, никакви съмнения за минало. Просто моментът и насладата, който той щеше да ми носи. Блаженство.
Но не така ставаше в реалния свят, както скоро щях да осъзная. Имаше едно нещо, което хората наричаха баланс и което работеше с всички сили, за да изравни силите във вселената. Ако нещо твърде хубаво се случваше, нещо лошо трябваше да се случи, за да изравни силите. Ако нещо лошо се случеше… е, ясно е. Наслаждавах се на покоя си. И тогава сякаш изневиделица в главата ми се появи едно място, което не бях посещавал от може би няколко години- „Трите метли“. Не бях посещавал Хогсмийд, откакто напуснах Хогуортс. Много спомени изникнаха в главата ми. От разпределянето ми в слидерин, до присъединяването ми към смъртожадните.
Реших, че трябва да отида там, независимо какво ще ми костваше това. Веднага щом стигнах в Хогсмийд, разбрах че все още нищо не се е променило. Растителността придаваше някакво мистично спокойствие на това място, нарушавано само от птички, животинки и други съвсем нищожни дразнители. Но звуците, издавани от тях, не бяха такива, които ме караха да забода молив в носа си, след което да го мушкам навътре, докато достигна мозъка си и след това да го завъртя. Това бяха звуци, които ме унасяха и на които всъщност се радвах. Очите ми оглеждаха всяка подробност на това място, докато краката ми движеха другите части на тялото ми. Тук всъщност можеше да се окаже приятно, ако прекарах малко време в опознаване. Но тук идваше уловката – ако не ми беше толкова скучно, никога нямаше да се озова тук. Или поне в близкото бъдеще. А след днешния ден, най-вероятно и нямаше да повторя визитата си. Но кой знаеше – нещата можеха да се променят. Можех да се озова тук, дори в утрешния ден. Никой не знаеше. Бях дошъл тук за да търся спокойствие. И понеже намирането на такова, беше невъзможно, реших да изляза навън и да го потърся. И реших беше относителен израз. Не бях решил, а просто бях принуден от обстоятелствата. Решението беше отчасти мое и отчасти на някой друг, който ми дърпаше конците. Кукловод, който сигурно се смееше, развеселен от борбата на мисли, провеждаща се в съзнанието ми. Прокълнах го на ум и реших да продължа напред.
Знаех че в Трите метли приятните звуци ще прераснат в крясъци и бурен смях, но все пак нещо продължаваше да ме привлича на там, без видима причина. Най-вероятно кукловод бе решил да провали опитът ми за намиране на спокойствие.
Щом отворих вратата на Трие Метли, ме лъжа приятния мирис на бирен шейк. В същото време звуците ме засипаха и главата ми започна да пулсира.
Продължим напред към масите в най-тихото място в бара ( ако можеше да се нарече така ).
На една от масите видях момиче, което седеше само. Реших да продължа, като дори не се обръщам настрани, за да я огледам по-добре. Но тогава усетих нещо. Не беше нещо, което аз чувствах или което исках да чувствам. Не, това беше нещо далечно, но все пак толкова близко. Усещах го по-близо с всяка крачка, която правих. Беше все по-силно и по-силно. И горещо. Много, много горещо.
Усещах някакъв огън, някаква буйна енергичност. И все пак това усещане беше някак любопитно. Не исках да го следвам, но в същото време, някак исках. Бях запленен и отвратен. Мислех едно, а щях да направя друго. Мамка ти, кукловод!
Обърнах се встрани и забелязах повторно момичето, което седеше там. Видях че е съсредоточена. Не исках да го призная, но беше някак запленяващо. Всичко беше като едно безкрайно движение. Като приказка, която сякаш никога не достигаше своя край. Като точка в пространството, която пътуваше към неясна цел.
И изведнъж всичко това сякаш спря. Или беше спряно. Отново, въпрос на гледна точка.
Моето местоположение вече беше близко до нейното, което ме накара да я попитам един простичък въпрос.
- Извинете, свободно ли е?
Очевидният отговор веднага изскочи в съзнанието ми, но се надявах това да не се обърне срещу мен. Точно затова никога не търсех контакти – всичко винаги се обръщаше в обратната посока. Рано или късно, всяка реплика, казана от мен, биваше използвана срещу мен. И тогава светлината си отиваше, красотата погрозняваше, цветовете посивяваха, а аз имах нуждата да насиня нечие око. И вероятно бих, ако тялото ми не беше толкова хилаво.
Живот? Кукловоде? Какво Ви става? Защо постъпвате така с мен? Вярно, убил съм няколко човека, но не исках вече нищо, нищо освен спокойствие, а вие ме карахте да си го отнема сам.

Напоследък, дните й се бяха превърнали в огромно бяло платно, върху което бяха изобразени всички възможни нюанси на сивото. Всичко бе толкова еднообразно, че светлокосата губеше желание да отваря очи сутрин, а това определено не й се нравеше. Само че нямаше друг избор, имайки предвид безсънието, което я следваше като собствената й сянка. Както обикновено, бе станала по-рано от останалите. Стоеше на прозореца, държейки чаша горещ чай, взираща се в далечината. Небето бе отрупано със сиви облаци, които сякаш бяха вкаменени и не помръдваха, въпреки вятъра, който брулеше крехките клони на дърветата. Слънцето едва намираше сили, за да пробие през тъмната завеса. Девойката допря устни до ръба на чашата и внимателно отпи от напитката си. Усети как горещата течност се стече по гърлото й и затопли цялото й тяло. Чувството бе някак приятно, но за кратко.
Застана на няколко крачки в страни от входната врата на замъка. Стоеше мирно, наподобявайки майсторски изваяна статуя. Бе вдигнала глава към небосвода. Бледото й лице търсеше нежните ласки на слънчевите лъчи, които едва се подаваха измежду сивата пелена, закриваща синевата. Обичаше, когато топлината я обгръщаше с невидимите си длани. Пораждаше чувство на безопасност и спокойство в душата на девойчето. Действаше й някак опияняващо, ала едновременно с това й даваше един вид надежда, че може би днес нещата ще са различни. Надяваше се, че съдбата ще й поднесе нещо вълнуващо, защото сърцето на София копнееше за това.
И като заговорихме за съдбата. Каква роля играеше тя в нашите животи? Всъщност не бе ли тя нашият живот? Може би ние бяхме просто пионки в ръцете й. Кукли, с които тя обожаваше да играе. Някои биха ме опровергали, казвайки че всеки сам контролира живота си. Други биха се съгласили с мен, а трети, те дори не вярват, че подобно нещо съществува. Ала истината е, че ние всички се носим по течението, докато в един момент то не се разпръсне в хиляди не милиони разделения и не запрати всеки един по своето собствено. Звучи някак необичайно може би дори неприемливо, но това бе единствената теза, която госпожица Августин подкрепяше. Тя се носеше плавно над водата, която съвсем скоро щеше да я погълне, отвеждайки я не където трябва.
Светлокосата вървеше с равномерно темпо по улицата на селцето Хогсмийд. Бе свела глава не позволявайки на минувачите да зърнат тюркоазените й ириси, които следваха невидимите точки по земната повърхност. Бе се сгушила в сивата жилетка, която бе облякла преди да напусне училищните предели. От време на време вдигаше глава и се заглеждаше в къщите със закривени комини. Оглеждаше витрините на магазините дори се заслушваше в разговорите на околните. За щастие, почти нямаше хора навън, което караше улицата да изглежда някак приветлива с царящата тишина в нея. Ала брюнетката не бе тук, за да се разхожда. Имаше работа, макар и малка, за вършене. Достигайки крайната си цел, а именно пощата, София протегна ръка и обви пръсти около дръжката на вратата. Натисна съвсем леко, за да я отвори и да влезе вътре. Предвижи се бавно до гишето, където кротко си стоеше един старец. От джоба на връхната си дреха, момичето изкара бял плик, който подаде на мъжа. Уточни за къде е пратката, след което излезе.
Отново се намираше на улицата. Хладният полъх на вятъра я обгърна с плаща си, приканвайки я да му се отдаде напълно. Но тя не искаше. Не желаеше да се връща между стените на замъка нито да се скита в необятната шир безцелно. Искаше един кратък миг спокойствие далеч от всичко и всички.
Късмет или съдба, молитвите й бяха чути. Стрелкайки погледа си безцелно наоколо, най-накрая той се закова на „Трите метли”. Не веднъж бе чувала това име, но пък никога не бе посещавала това място. Но нали знаете, за всичко си има първи път. Бе да чака и секунда повече, София се отправи към мястото.
Щом отвори вратата, девойката установи къде се бяха покрили всички днес. Имаше много хора, които вдигаха твърде голям шум, който пък действаше изнервящо на пъстрооката. За миг се поколеба дали е добра идея да остане, или ще е по-добре, ако си тръгне възможно най-бързо. Ала имаше нещо, което я теглеше навътре. Някаква странна и необяснима притегателна сила, която не й позволяваше да напусне. Може би дори усещане, че трябва да бъде тук точно сега. И както никога до сега, момичето реши да се довери на инстинкта. Предвижи се до възможно най-отдалеченото и тихо място в ‘заведението’ и се настани удобно. Облегна гърба си на стола и отправи поглед през малкото прозорче в близост до нея. Знаеше, че всеки момент ще потъне в мислите си и това й носеше един вид удовлетворение, но и известен страх. Цялата драма около живота й или по-скоро семейството никак й носеше не особено приятни чувства, които девойчето упорито се опитваше да игнорира. Но се съмняваше, че това ще продължи дълго.
Ала преди дори да има възможността да попадне в своя собствен свят, няколко простички думи я накараха да откъсне очи от прозореца и да ги стовари върху момчето, от чиято уста бяха излезли. Софи отлепи гръб от облегалката, изпъвайки го като струна. Притай дъх и без да обели дума даде одобрителен знак на непознатия. Имаше нещо различно в този, на пръв поглед, обикновен младеж. Някакво излъчване, което й се струваше толкова познато и приятно. Събуждаше любопитството й, тласкайки я към непознатото. Това никак не бе хубаво, но започнало веднъж, за край бе трудно да се говори.
Дълго време избягваше погледа на мъжа. Нейният постоянно бягаше някъде навън. Опитваше се да се съсредоточи върху нещо или някого, ала някак си не се получаваше. Не можеше да се насили да продължи да се взира някъде там в нищото. Затова и плахо отправи тюркоазения си океан към събеседника си. Неприятното чувство от побиващите я тръпки я обзе за краткия момент, в който бе срещнала погледа му.

Не отговори нищо. Само кимна. Приех това като сигнал, гласящ „Да“, но можеше да значи много други неща. Най- вероятно не бе дошла тук с мисълта, че някой ще дойде и ще иска да седне на нейната маса при положение, че има доста свободни маси.
Седнах бавно. Нещо ми казваше, че тук има нещо нередно. Аз никога не бих направил нещо подобно. Щях да си тръгна, щях да отида на друга маса, дори нямаше да я питам дали може да седна, но това. Това не бях аз. Може би бях обладан или омагьосан. Нещо или някой ме контролираше? Моят кукловод най- вероятно или хапчетата, които не изпих сутринта. Но не. Те не можеха да променях мисленето ми. Не можеха да направят нищо с мен. Това бе нещо друго. Бе магия... но на дали скоро щях да разбера каква.
Бях готов да се защитавам, търсейки с поглед терен, който да е в моя полза. За съжаление всичко в радиус от неколкостотин метра беше едно и също, което малко ме отчая. Очаквах някаква атака, като с периферното си зрение следях околността за засади. Не можех да видя какво става зад гърба ми, понеже така засилвах шансовете си да бъда превърнат в хранителни продукти с поне 75%. Надявах се да няма никого зад мен, понеже в противен случай бях прецакан. Приготвих се за неизбежния сблъсък. Ръцете ми бяха напрегнати, краката ми бяха готови да танцуват, а мозъкът ми работеше по-здраво и от кореец, играещ World Of Warcraft. Зачаках.
Но нищо не последва. Момичето просто стоеше тихо и се опитваше да избегне погледът ми. Дълбоко в себе си не усещах никаква агресия или омраза, която да идва от нея. Дори напротив – усещах някакво любопитство, нещо незнайно и неизвестно. Някакво от една страна познато чувство, но толкова далечно от мен. Не можех да определя какво беше точно, но със сигурност знаех, че това момиче не се опитва да ме превърна в детайл върху земята. Отпуснах се. Или поне дотолкова, че да бъда способен да формулирам думи, които да бъдат разбрани от нея.
- Тейт. – подадох ръката си към нея. Предполагам това беше етикета при запознанство. Много хора бяха пострадали точно защото не бяха внимавали, когато им биваше подадена ръка. Други хора биха казали, че подаването на ръка е символ за помощ, за предлагане на подкрепа. Аз бих казал, базирайки се на няколкото години, прекарани в Хогуортс, че подаването на ръка ти доставяше един куршум в сърцето, доставен с бърза поръчка. Не бях на „Ти“ с тези неща. Живот ми бе преминал без мили думи и жестове. – Приятно ми е. – Универсалната реплика, която можеше да има значения от „Бих искал да прекарам повече време с теб” до „Искам да видя вътрешностите ти разпилени по тая стена, след което да ги събера, да ги смеля в една течност, която да използвам за да напиша по същата стена „Майната ти!””. Не бях сигурен точно къде се намирах аз, но знаех че е някъде най- вероятно по средата. Към коя посока щеше да се наклони везната, щеше да се разбере в следващите няколко минути. Или в следващите няколко секунди, съдейки по действията, които се развиха.
Имаше толкова много неща, които ме навеждаха на мисълта, че всеки момент там някъде, ще кацне някоя летяща чиния и няколко зелени човечета ще излязат, информирайки ме, че родната ми планета ме зове за една последна мисия. И аз, разбира се, от патриотски дълг ще ги последвам, за да освободя планетата си от нашествието на други зелени човечета. И така всички щяха да заживеят щастливо, живеейки щастлив живот и раждайки зелени бебенца. И приказката щеше да свърши.
Но тази приказка, ако можеше дори да бъде наречена така, беше далеч от своя край. О, не, тя беше в своята кулминация.
Твърде много неща, които не ми се случваха по принцип бяха станали, за да чувствам нещо друго, освен една изключително извъртяна подозрителност. Твърде много неща бяха съмнителни в цялата тази картинка. Не можех да си позволя точно сега да се отпускам. Не! Трябваше да си остана спокоен и готов да извикам всички Богове и всякакви религии, да ме пазят от това, което можеше и сигурно щеше да ми се случи. Щях да извикам морската пехота, тюлените и цялата американска войска и най-вероятно отново нямаше да се чувствам достатъчно сигурен. Въздушните сили, противотанковите дивизии, танкове, които можеха да свалят Хогуортс и отново нямаше да имам достатъчна увереност, че ще напусна Трите метли на една част.
Но не пречеше да опитам.
И въпреки това вътре в мен напираше някакво чувство на...спокойствие, което се изливаше като новогодишното чакано шампанско, всеки път щом погледнех към момичето. Очите ми бяха фокусирани върху нея.
Изучавах всяка точица от съществото и. Косите и се спускаха спокойно по раменете и. Очите и играеха на някъде. Гледаха навън, насилствено отправени в някоя посока. Погледът и казваше, че е чиста, че не е като мен.

Комуникацията определено не бе нещо, в което София бе добра, а на младата дама й се отдаваха много и различни неща. Предпочиташе всичко друго, но не и това да разговаря с някого. Това донякъде се дължеше на факта, че бе интровертен характер още от детските си години. Не само че не прекарваше никакво време с връстниците си, а и може би това, че намираше книгите за по-добра компания. Чрез тях тя попадаше в един нов и много по-красив свят. Места, в които с удоволствие би останала завинаги. Изпълнени с загадъчни тайни и мистика, те представляваха нейно вдъхновение. Подтикваха я към живот, разноцветен и много по-забавен от реалността.
Друг бе въпросът, че липсата на желание да разговаря или търси нови запознанства, се дължеше на околните. Демони скрити зад ангелските си маски. Хората отдавна бяха приели облика на чудовища, грижещи се единствено и само за собственото си благо. Бяха допуснали егоизмът, в най-чистата си форма, в душите и сърцата си. Търсеха единствено облагите от това да познават някого, било то известна или не личност. Августин се бе нагледала на достатъчно лицемерие, бе чула достатъчно лъжи, бе почувствала достатъчно разочарования. Не желаеше още, затова избягваше контактите. Единствените, с които разменяше повече от едно "Здравей" или "Довиждане" бяха съдомниците както и приятелите й. Всички останали бяха просто фигури, преминаващи покрай живота на светлокосата за кратко.
И на пук на всичко това, съдбата бе решила да я постави точно в така ситуация, в която разговорът бе някак неизбежен. Защото от всички възможни свободни маси, тя реши да подтикне момчето да седне на нейната. Вместо да запази прекрасната тишина, царяща помежду им, реши да даде началото на запознанството им. Все пак защо да позволи на ученичката да се пренесе в необятния свят на собствените си мисли и разсъждения, като бе далеч по-забавно да наблюдава нескопосаните й опити да разговаря със събеседника си.
Моля ви, не оставайте с впечатлението, че София не умее да разговаря. Напротив. Девойката имаше един наистина богат речник, който с радост използваше, ала в други обстоятелства. Но ето че и тук щеше да бъде приложен.
- София. - отвърна момичето с равен и спокоен тон. Съвсем леко помръдна тялото си, приближавайки го до загладения ръб на масата. Повдигна дясната ръка от скута си, където я бе наместила доволно и прилежно, докосвайки дланта си до тази на мъжа. Обви пръсти около нея, като не приложи почти никаква сила в захвата, който образува. Единственото, което стори бе изпращането на лек импулс, чрез незначителното стискане на ръката му. Нещо съвсем характерно при извършването на този тип действие.
- На мен също. - добави малко след това. На лицето й се изписа бегла усмивка, която всеки човек използваше, когато се запознава с някого. Обикновено тя бе символ на добра воля. Един вид като хубав старт на нещо ново и все още непознато. И на пръв поглед изглеждаше така, все едно всичко бе до тук. Но, разбира се, нашата добра приятелка със сигурност щеше да дръпне някой конец и да промени посоката.
В един друг свят, където всичко стоеше по различен начин. Наопаки. Или по-скоро като отражение на този, в който пребиваваме ние, случващото се щеше да се развие по друг начин. Може би тези двама непознати щяха да се държат като стари приятели или Тейт просто щеше да подмине София. А имаше вариант, в който един от двамата не си правеше труда да прекрачи прага на въпросното място, в което се намираха. Да, в един друг свят нямаше да съществува черна магия, Августин щеше да израсне в едно съвсем нормално семейство, щеше да има един съвсем различен характер и всичко, което в момента наричаше своя реалност, щеше да бъде просто един лош сън. Ала обстоятелствата бяха други, а и както се виждаше те никак не пречеха на пъстроокото дете.
Онова така характерно за девойчето притеснение бе напуснало тялото й. Разбира се, това не означаваше, че се е отпуснала в компанията на русокосия младеж. Чувстваше се някак спокойна, което обикновено се случваше единствено, когато бе сама, бродеща из непознатите земи на ''Хогуортс''. Любопитството й започваше малко по малко да нараства, побутвайки брюнетката все по-близо и по-близо до опасността. Да, добре ме чухте - опасност, защото честно казано София бе някак си убедена, че това запознанство е началото на игра, която едва ли щеше да спечели. Макар безобидното си излъчване, момчето със сигурност криеше някаква тайна, тъмна и ужасяваща, като всеки един от нас. И въпреки всичко, Софи бе прекалено заинтригувана. Искаше да разшифрова събеседника си. Ала едва ли щеше да успее само с погледа си, който често се спираше върху Тейт. Понякога обхождаше цялото му лице, друг път се спираше върху определена черта. А в моментите, в които срещаше неговия, на бялото й лице се появяваше конфузна усмивка, която също като слънцето днес едва се забелязваше. От време на време, устните й леко се притваряха така сякаш някоя дума прави неуспешните опити да се измъкне. Но тя оставаше все така безмълвна с очи прескачащи от предмет на предмет, а понякога спиращи се върху някоя от заобикалящите я личности.

В момента, от една страна се чувствах като в кабинета на стария си психиатър. От друга пък ме облъчваше някакво спокойствие сякаш се намирам на някоя зелена поляна, а в близост до мен се чуваше тиха спокойна музика, която бавно ме унасяше. Но някак си, кабинетът на психиатър ми ( нека го наречем... Фил? ), той някак си надделяваше. Всеки път щом отидех там се получаваше едно и също. Мълчането надделяваше и тишината обгръщаше цялото пространство. Чуваше се само звукът на тънките токчета, на русокосата секретарка на Фил. Той най- вероятно имаше доста големи симпатии към нея и навярно дългогодишният му брак и двете му деца не му пречеха, за да остава след работа с нея, за по едно кафе или чай, а може би и още нещо, стига русокоската да бе в настроение.
Аз от своя страна се въртях в голямото му кожено кресло. Оглеждах купите му от състезания по шах-мат и волейбол. Герой на родителите си, емблемно лице на гимназията си, голямата провинциална гордост на малкия, шибан град. Лечителят. Единственият. Неповторимият. Пример за подражание. Затова ли ме бяха пратили на него? Казваха, че нямаше неуспешни случаи. Явно аз щях да бъда първия. Ако трябваше да слушам глупостите на този средностатистически боклук до края на годината, със сигурност щях да премина към самоубийство. Не е като да не съм се замислял. Лесно е. Правих го вече. След като „сеансът“ свършеше той ме изпрашеше, подбутвайки ме. Викаше русокосата секретарка и дори не изчакваше да направя няколко крачки, за да не го чувам. Там бе трикът. Никой не можеше да устои на сините му очи и 24 каратовата му усмивка. Пациентките му идваха само, за да зърнат лицето му, да почувстват някаква топлина и уют, които трудно намираха някъде другаде. Бяха заврени в луксозните си къщи. Хвалеха се наляво, надясно със синчетата си, каращи последен модел спортна кола ( метла ), които никога не сядаха да учат, но за сметка на това завъртваха главата на доброто момиче, което им пишеше домашните. Не е ли така? Не спираха да обсъждат блестящите им бъдеща с префърцунените си приятелки, докато на пресекулки се спираха да покажат новия няколко каратов пръстен, който мъжете им току що им бяха подарили. В техния свят обичта се измерваше с размера на банковата сметка. Допълнителна нула, още една целувка. Сложи две и ще получиш повече. Това бе светът на богатите. От части това бе и моят свят. С няколко малки разлики. Аз нямах родители, които да се хвалят с мен и парите ми на дали щяха да стигнат за скъп пръстен за някога бъдещата ми жена ( ако до тогава не съм се споминал ).
Колкото повече си мислех за Фил, толкова по- зле се чувствах и безжизнената, нищо не изразяваща физиономия на лицето ми, бавно се превръщаше в яростна. Точно поради този факт просто реших да изляза от тези мисли, в които мозъкът ми така силно се бе вкопчил и да погледна навън.
Вятърът леко полюшваше клоните на дърветата и понякога се промъкваше през пукнатината на прозореца, за да създаде усещане на живот. А нейното лице оставаше все така безизразно. Понякога се обръщаше към мен, но не отронваше и дума. Едва сега, когато бях дълбоко замислен върху нейните черти забелязах, че е доста по- малка от мен. Лицето и бе все още жизнено, въпреки че в него бе заключена някаква нотка на тъга и на живот изпълнен с нещастия. А може би просто грешех и скиптичността ми идваше в повече.
- Учиш в Хогуортс, нали? – най- глупавият въпрос, който можех да задам, но трябваше да кажа нещо. Не можех просто да мълча, сякаш Фил стоеше пред мен. Защото не бе той. Не бе глупавото, богаташко психиатърче, а бе едно невинно момиче, което не можех да виня за нищо, на което не можех да кажа нищо или да се вбеся за нещо, защото просто от очите и излезеше онази топлина, която ми напомняше за дома. Не за префърцунената скъпа къща ами за схлупената барака, която човек строеше сам и след това живееше там със своето сплотено семейство. – Колко глупав въпрос. – засмях се, но смехът ми сякаш се впи в стените на Трите метли и не успя да се разнесе. Бе по- тих от всякога. – Разбира се, че учиш там, къде другаде може. И аз, преди време намерих подслон в един от домовете на Хогуортс.
Докоснах лявата си ръка. Знакът бе там както винаги. От една страна доста ми напомняше за Слидерин. Сякаш още при влизането си в този дом знаех, че ще тръгна по този път дори и да не исках, а аз го исках. Не знаех защо, но просто трябваше да го направя. Трябваше да бъда от тях. Бях достатъчно достоен, бях преживял достатъчно, за разлика от някой други, които се бяха вмъкнали незабелязано при Смъртожадните. Страхливци. Всички трябваше да се подбират, защото иначе нещата се разпиляват. Едно грешно решение и всичко можеше да се разпадне.
А може би днес аз бях направил точно това. Бях взел едно погрешно решение, сядайки на тази маса, представяйки се и задавайки въпроси. Или може би това бе просто едно обикновено запознанство, което в бъдеще можеше да ми послужи за нещо или да ме напъти на някъде.
Никой не знаеше това. Най- малко аз или кротко седящото пред мен момиче. Единственото, в което бях сигурен е че скоро всичко щеше да се разбере и аз също щях да осъзная дали решението ми е било грешно или съдбата и вътрешното ми чувство този път са работили в моя полза.

Тишина. Така приятна, ала тъй пагубна. Носеше зрънце спокойствие в себе си, но също и студенина, неприветливост. Приличаше на топъл летен дъжд, галещ всичките ни сетива, обаче способен да прерасне в опустошителна буря. Обгръщаше ни с ръце преди да впие острите си нокти в кожата ни. Виковете остават нечути, а болката нетърпима. И въпреки това, затваряме очи, отпускаме глава и просто се потопяваме в тишината. Пристрастяваме се към нея, така както изпитваме зависимост от самотата. Когато усетим, че ни напуска, бързаме да си я върнем, защото губим смисъл, причина да продължим.
На София й харесваше да живее в тишина. Нямаше какво да каже, така че съжителството с нея бе най-добрият избор, който бе направила. Не й бяха нужни лицемерните думи и усмивки на околните. Бе спокойна, смирена, щастлива. Е, поне така си мислеше.
За краткия си живот, девойката не бе преминала през кой знае какви трудности. На пръв поглед изглеждаше като всяко едно нормално дете на разведени родители. Проблемите, с които се сблъскваше бяха типичните за подобен случай. Друг бе въпросът, че тя приемаше нещата съвсем различно. Още от малка бе поставена на кръстопът. Вечният Хамлетов въпрос - да бъдеш или не, който щеше да я следва навсякъде, докато най-накрая не се реши. Неспирната битка между добро и зло се водеше пред очите й. Каква бе ролята на светлокосата? Да избере, разбира се. Кроу или Августин? Коя всъщност бе тя? Две фамилии - две крайности. Имаше чувството, че всеки път щом тези две имена изникнат в ума й получаваше раздвоение на личността. Да не забравяме, че и двете страни имаха някакви очаквания от детето.
Благородните Августин гледаха на Софи като лъч светлина, въпреки роднинската връзка с Максим. Те смятаха, че след завършването на Хогуортс, ученичката ще стане част от Ордена на Феникса и ще работи в Министерството или като преподавател в замъка. Всъщност те не само си го представяха, а и бяха в готовност да помогнат по всевъзможен начин, за да стане на тяхното. Все пак не можеха да допуснат името им да бъде опетнено. Само майка й изпитваше притеснителни съмнения в бъдещето на дъщеря си. Имаше едно на ум, но никой не я винеше.
Фамилия Кроу, от които девойчето не познаваше абсолютно никого освен баща си, държаха дете под око, но се бяха постарали това да остане в тайна. Цялото семейство бе част от смъртожадните и с удоволствие щяха да приемат още един млад и амбициозен член сред редиците си. Ала за разлика от противниците си, те смятаха за добре, София сама да направи този избор. Защото какво бе по-хубаво от това човек сам да направлява съдбата си, особено в тази посока.
Въпреки че имаше доста време до решителния момент, светлокоската не спираше да мисли за това. Като водовъртеж, то я поглъщаше. Държеше я в плен. Давеше я бавно, причинявайки й единствено меланхолия. Звучи някак пресилено, ала това бе самата истина. Подобен потоп от песимистични чувства би изкарал всеки един от умствено равновесие, особено дете на нейната възраст. Учудващо бе как София все още се крепи здраво на двата си крака. Всъщност едва ли някога щеше да успее да я сломи, знаете какво са казали - никога не казвай никога.
Лекият полъх на вятъра, успял да се промъкне през пукнатините, погали нежно лицето на девойката. Заигра се с кичур непокорна коса, олюлявайки го съвсем леко. Действаше й някак успокояващо, а и опияняващо. Като наркотик, от който не би се отказала така лесно. Но, за щастие, или не желанието на срещустоящата страна да общува я измъкваше от транса, в който имаше опасност да попадне.
Въпросът на Тейт накара девойката да отправи погледа си към него. Ала нищо повече. Остана в същата поза, в която бе преди малко. Ръцете й все така почиваха в собствения й скут. Дишаше равномерно. Никакъв признак на притеснение или неспокойство не трепна в брюнетката. Напротив. Тъкмо се реши да отговори, ала не успя, тъй като младежа сам го стори. Като се замислеше, въпросът наистина прозвуча малко глуповато, но понякога не се замисляме преди да изтърсим нещо. Но това не бе от значение, имайки предвид, че за пореден път усещаше как жаждата за знание се надига в крехкото й тяло.
Отлепи се от стола, извивайки леко гърба си в лоткообразна форма. Плъзна длани по тапицерията на предмета, върху който седеше, докато не достигнаха крайчеца му. Обви пръсти около ръба и стисна здраво, предвижвайки се съвсем бавно напред. В студените й очи, които поради незнайни причини днес излъчваха някаква странна топлина и приветливост, проблесна характерния за тях пламък, който обикновено я забъркваше единствено в неприятности. Но дали щеше да стори същото и сега, щеше да разбере само ако продължи.
- Нима? - поде тя. - Простете за любопитството, но в кой дом бяхте разпределен? - въпреки че тонът й бе равен, в него се долавяше плахост. Не че се чувстваше неловко от въпроса, който ненадейно бе изстреляла, защото бе нещо съвсем обикновено и нормално. Просто трябваше да внимава да не би случайно да задълбае прекалено навътре. Въпреки всичко в едно бе безупречна - етикета.

Странно бе как понякога в главата ми изникваха въпроси, на които никои не можеше да отговори. Например защо няма световен мир, които аз така или иначе не желаех и дори не се интересувах от него. Защо хората спят нощем, а не денем. Защо това момиче продължаваше да мълчи и най- важното: Как аз, един смъртожаден, които не прави друго освен да стои сам, да гледа през прозореца на постройката, която нарича своя къща и да мрази хората и целия свят около тях, се озова тук?
Съдба, късмет? Не бях сигурен как трябваше да го наричам. Дори не бях съвсем сигурен какви са тези неща. Някой хора казваха, че късметът и съдбата са „произведени“ от Бог, в които аз така и не вярвах, но не исках да се изпречвам на пътя му. Други, смятаха, че това са просто поредица от множество съвпадения, които допринасят неща друго към живота ни, което смятаме, че се нарича късмет. Например, за мен си е чист късмет, че влязох в Хогуортс. Първо убих доста хора още преди да лежа в лудницата, там ме държаха доста време и отгоре на всичко си правеха какви ли не опити с мен. Всички смятаха, че психопатите са лесни за разгадаване. „О, сега ще ги опънем на кушетката, ще ги облъчим с невиждана за нас светлина, ще забодем няколко игли из цялото им тяло и ще разберем какво им има.“ Така и не разбраха какво ми има. След времето прекарано в лудницата, се оказа, че ще трябва да пропусна една година в училището, затова отидох година по- късно, а малко след това вкараха родителите ми в Азкабан. Учителите не можеха да ми кажат нищо, а дори и тези от Слидерин не се осмеляваха да говорят с мен. Знаеха, че обичам тишината и че които и посегнеше биваше ометен. Все още се чудех как не ме изключиха и не ми взеха пръчката, но както казах, явно това бе моят късмет. И явно той бе на привършване, защото в последните една- две години нищо хубаво не ми се случваше. Но пък и не можех да се оплача. Явно около мен цареше един баланс, които бе като въже закачено между две планини, а аз вървях спокойно по него без дори да се притеснявам от факта, че нищо не може да ме спаси ако залитна или пък ако въжето се скъса. Но, аз бях човек на рисковете, поне в повечето случай, защото понякога просто не можех да рискувам и трябваше да играя на сигурно. И все пак взимах доста рисковани решения в живота си. Дали да освободя родителите си от Азкабан, дали да премина към смъртожадните, дали да се разхождам така спокойно из улиците и схлупените постройки разположени по тях, дали да вляза тук и да седна точно на тази маса. Всъщност не знам какво ме привлече в нея. Трите метли бе пълно и въпреки това имаше свободни маси. Защо бях седнал тук? Защо бях избрал точно това място? Дали бе заради косите на момичето, които се полюшваха при всеки по- силен полъх на вятъра, дали бе заради така съсредоточения и поглед или пък заради спокойствието, което излъчваше стойката на тялото и. Аз не знаех и на дари ако попитах някой философ или мислител, щеше да отговори на въпроса ми.
Щом и казах, че съм учил в Хогуортс, усетех някакво чувство на любопитство, което идваше от нея. Изправи стойката си и се приближи по- близо до мен, сякаш щях да и разкажа последната си история.
Въпросът и бе очакван и не бях сигурен, дали трябва да се учудвам защо го задава или не. Тя не ме познаваше, не знаеше достатъчно за мен, че да може да предполага от кой дом съм бил. Усмихнах се. Не знаех дали на любезността и или на това, че най после можех ясно да видя лицето и.
- Можеш да ми говориш на "Ти". - или поне така смятах - И не знам, най- вероятно можеш да предположиш, а аз да ти кажа дали си познала.
Потропах с пръти по масата, като исках да насоча вниманието и върху палеца си, от които не свалях старият, изнемогнал пръстен с двете змии. Всъщност харесвах змиите. Дори имах такава като домашен любимец. Понякога си позволявах да я извеждам навън, за да се нахрани... нека да кажем по- обилно. Но, днес не бе такъв ден. Днес бе ден само за мен. Дори в един хубав момент смятах да се усамотя, но явно това нямаше да стане така както го бях планирал. За един кратък момент се запитах от кой дом ли е тя. Дори си помислих да я питам, но имаше две неща, които ме спираха. Първо бях от хората, които не обичат да разпитват точно за такива неща. Смятах, че ако някои иска да ми каже нещо, то просто щеше да го каже. Второ, изпитвах някакъв страх да разбера от кой дом е. Не исках да я нараня или да я обидя с нещо, а понякога правех тези неща дори и да не исках. Аз наистина не исках да го правя защото тя изглеждаше точно като порцелановата кукла на витрината, която беше създадена само за съзерцание с нескрито обожание.

Имаше моменти, в които човек просто не бе подготвен за нещата, които съдбата му поднасяше. Никога не бе мислил, че те биха се развили по този начин. Допускаше, че може да се случи, но на някого другиго, ала не и на него самия. Биваше ли пометен от тях обаче блокираше. Сякаш някоя невидима сила го притискаше в лапите си и не му даваше възможност да избяга. Странни бяха човешките същества. Наистина странни.
Съдба или късмет определено имаше някаква сила, която бе в пъти по-мощна от тази на хората. Всъщност едва ли имаше база за сравнения между нея и обикновената дадена на всички простосмъртни. Като кукловод, тя дърпаше конците на всеки един от нас, давайки ни ясни насоки на къде трябва да поемем, какво трябва да сторим дори това, което изричаме е вече добре премислено от нашата пътеводителка. Нямаше нищо, което да й убегне, както се казва "няма скрито-покрито". Разбира се, имаше и такива, които се опитват да се противопоставят, ала дори за тях нашата приятелка имаше решение. Нямаше никакво значение, по кой път си поел или защо си го направил. Трябва ли да стигнеш до определеното място, то ще се случи. Дали със заобиколки или по права линия, все същото е. Всичко бе въпрос на време. А то бе най-скъпо от всичко точно затова имаше и толкова висока сантиментална стойност.
Ще ви дам един съвсем простичък пример с нашите съвсем невинни гълъбчета, стоящи така кротко на масата, в началото на своят импровизиран разговор. Ако по-рано днес София бе решила да се прибере, вместо да се лута безцелно из улиците на селцето Хогсмийд, след което по необясними причини да посети "Трите Метли" едва ли в момента щеше да е в тази ситуация. Имаше и друг вариант, също толкова близък до този, където тя решава, че не днес ще отиде до пощата, ами например утре. И ето че отново срещата между ученичката и младежът не се състоеше. Разбира се, това не бяха единствените възможности. При момчето със сигурност бе същото. Бе достатъчно просто да подмине въпросното място и всичко това щеше да бъде една илюзия, плот на въображението на някой непознат и потаен наблюдател. Ала това, че подобна среща щеше да се състои дали днес, или там далеч в близкото бъдеще, си бе всеизвестен факт. Веднъж решила да ги срещне, съдбата (все още позната като късмет, сила, кукловод и какво ли още не) нямаше да се откаже, докато не постигне желаното. Но нека оставим всичко настрана, защото ако решим да се задълбочим в тази тема, времето не ще ни стигне. А както вече всички разбрахте, то е изключително ценно.
Имаше нещо в този мъж, което бавно, но ефикасно подклаждаше любопитство в госпожица Августин. Дали бяха русите му къдрици, които закачливо подскачаха при всеки лек порив на вятъра, или тъмните му очи, които сякаш я подканваха да се доближи още съвсем малко. А може би бе усмивката, зад която се криеше някаква мрачна тайна, молеща да бъде разкрита. Каквото и да бе, то определено действаше на светлокосата като наркотик. Караше я да иска още и още, пренебрегвайки опасността от свръхдоза. Думите му само засилваха жаждата й за знание, която всъщност никога не стихваше.
Лицето на девойката сякаш светна. Крайните точки на устните й се извиха, образувайки лека сърповидна усмивка. Хареса й как превърна всичко това в игра, в която водеща роля играеше ума. Сякаш й поднасяше победата на златен поднос, а тя просто трябваше да я поеме в ръцете си. Пъстрият й поглед обаче не се задържа за дълго върху събеседника на девойката. Бе привлечен от синхронното потропване на пръстите му както и от проблясъка на бижуто, красящо палеца на младежа. Отговорът й бе поднесен на тепсия, което донякъде я подразни, ала това остана незабелязано.
'Слидерин' - помисли си девойката. Не харесваше този дом. Не само поради личните й причини, а като цяло. Учениците, принадлежащи към него бяха прекалено горделиви и надменни. Подценяваха останалите, а и отношението им не бе едно от най-добрите. София бе твърдо убедена в това и не смяташе да променя мнението си, поне докато не срещнеше човек, който е способен да я опровергае. Ала тази лека неприязън остана незабелязана, умело скрита под безизразните й черти.
- Слидерин. - промълви детето спускайки поглед към Тейт. - Интересно по какъв повод шапката е избрала точно този дом за теб. Но имайки предвид, че това може би е прекалено лично, може и да не ми отговаряш. - довърши тя и се облегна назад. Това така рязко движение обикновено би било изтълкувано като загуба на интерес особено при младата Августин, но този случай не бе такъв. Напротив. Софи все още бе заинтригувана какво се крие зад маската на ''доброто момче''. И познавайки характера й прекалено добре едва ли щеше да се откаже толкова лесно. Всичко зависеше от това колко бързо ще дешифрира момчето или колко бързо ще се пречупи пред тюркоазените й ириси, които наподобяващи океан, заплашваха да го потопят.

» някъде...след един ден
» След една година
» След 1 ден.
» След 2 седмици
» след няколко дни

След ден в "Хогсмийд"

След ден в "Хогсмийд"

Similar topics

Similar topics