след няколко дни

Гост

Лип настървено ходеше по улиците на Лондон. Поредния скапан ден, в който трябваше да излиза в това адски топло време. Мразеше да прекарва ваканцията си в Лондон, а още повече мразеше да прекарва ваканцията си без никаква магия. Скоро момчето щеше да навърши пълнолетие, а последната му година в училището по вълшебство и магия наближаваше. Не искаше да свършва. Противно на всичките очаквания, чернокоското искаше да продължи да учи в училището, защото това му даваше някакво спокойствие и сигурност. За нищо на света не искаше да бъде сам отговорен за действията си и да се държи като възрастен, но за съжаление с трупането на годините се трупаха и отговорностите и сега беше време нашият млад герой да се опита да приеме всичко случващо се около него и да спре да се бунтува.
- Скапан град! - измърмори си под носа и сякаш по часовник нещо залепна за обувката му. Момчето седна с бързина на близката пейка и погледна подметката си. - Чудесно! - възкликна ядосано и се зае да маха противната дъвка от обувката си. Мигове по - късно се върна обратно по улиците на града, като този път бе решен нищо и никой да не му попречват на хубавото настроение.
Стигна до целта си. Любимото му заведение бе само на няколко крачки и кой вече усещаше приятните миризми, идващи от него. Обичаше да закусва тук. Не, направо обожаваше да закусва тук. Това беше едно от най - любимите му места. Тук идваше преди, когато беше малък и постоянно се връщаше. Дали се връщаше заради хубавите спомени или заради хубавите ястия, но определено го правеше всеки ден, сякаш живота му зависеше от това.
Грифиндорецът седна на една масичка отвън и зачака сервитьорката да дойде, като нервно си потропваше с крак. Заведението се намираше на спокойна улица и рядко минаваха коли, това беше един от многото плюсове на местенцето.
- Добър ден! - започна учтиво той, когато младо момиче пристигна, готово да приеме поръчката му. - Ще искам спагети със сос болонезе, но да не са направени по обикновения начин. Кажете на готвача, че са за Филип Галахър. Той ще знае какви още подправки и чудесии да сложи на тях. Също така бих желал и една кока - кола, с огромно количество лед, но предполагам, че ако кажете на бармана, че Филип Галахър я е поръчал, ще знае колко точно лед да сложи.
Момичето се отдалечи, а нашият храбър герой затвори очи и се отпусна на мястото си и започна да си представя някакви успокояващи и приятни картини, колкото да си убие малко време, докато чакаше хубавите спагети да му бъдат сервирани.
Миг по - късно звук от стъкло удрящо се върху гладката повърхност на масата изкара момчето от мислите му и той се поизправи и отвори очи за да види какво става. Оказа се, че колата му току - що бе сервирана. Усмихна се, а след това отпи малко от нея и се загледа напред като погледа му попадна на една до болка позната фигура.
- Хей. - заговори с лека нотка на разтревоженост в гласа. - Ела при мен, сам съм. - допълни и без много да му мисли се усмихна и отпи още от колата си. Надяваше се да е направил правилното решение и да си прекара хубаво със старата си позната.

Под ръка с усмивка и неизвестно от къде идващо хубаво настроение. С набиваща се в очите рижава коса сплетена в една небрежна плитка и слушалки от които на моменти можеше да се дочуе някоя мелодия подходяща за този топъл слънчев ден. Вървях на някъде, безцелно. Или всъщност исках да си мисля, че е безцелно. Подсъзнанието казваше друго. А краката просто вървяха по познатите улички, завивайки сами знаейки къде. Сякаш живееха отделен живот, свой собствен. Но бях прекалено заета да разглеждам лицата на вървящите срещу мен хора, за да обърна внимание на това на къде съм се запътила. А наблюденията ми наистина бяха интересни. Някои щом виждаха усмивка, се усмихваха също. А някои съвсем наобратно. Имаше и такива по край които като минеш и изпитваш огромно желание да ги попиташ какво се е случило, дали са добре, да ги прегърнеш и да ги успокоиш. Други пък съвсем поставяха под съмнение факта, че могат да чустват вобще толкова каменни бяха лицата им. Но преди да успея да предприема нещо, те всички оставаха много на зад изгубени някъде в тълпата. И все пак винаги оставаше загадка на кое всички обръщаха внимание и реагираха по свой си начин. Рижавата коса или широката усмивка. Странно, че сега много малко хора се усмихваха ето така просто. Просто защото живеят и имат това удоволствие. По добре е от колкото да ходиш намръщен, нали?
Не го забелязвах но вече от време стоях пред едно заведение и мислейки за свои си неща се вглеждах в прозорците. Но познатият глас ме върна на земята, ако можеше да се каже така. Защото ом се върнах на земята отново отлетях в някакъв друг свят. Нещо вътре в мен се сви и захапах устна. "Фил" помислих си за миг затворих очи и вдишах ароматите излизащи от отворената врата на заведението. Да, без съмнение бях тук. На мястото на което от малки можехме да се намерим. На това приятно местенце където с удоволствие дъвчеха закуските от години наред. И колкото на пръв поглед и възможно да исках да съм тук така машинално, то не бе така. Краката ме доведоха тук, защото исках да видя Филип. Едно такова далечно малко странно и скрито чуство.
- Филиии.. Как си? - Обърнах се към него и се усмихнах. Обикновенно щях да протегна ръце и иска не иска щях да го прегърна. Така се бе зародило от доста отдавна. Но сега всъщност, не знаех дали беше редно. Колебаех се, което не се случваше щом стане въпрос до прегръдка с близък приятел. Особенно Филип. Но щом срещнах сините му очи това колебание се изпари. Щом през главата ми минаха безброй спомени придружение с картинката на Ли преди години не можех да не отида при него и да не го прегърна. Преди да седна на стола срещу него минах с ръка през косата му и я разроших допълнително. Засмях се и с едно "пуф" от рязкото сядане се оказах на стола. И моментално ми се дояде. Ммм, да. Палачинки със съвсем малко бял шоколад и черни боровинки, вкусотия.

Гост

В мига, в който я зърна Лип осъзна, че връщане назад няма. Целият този вулкан, изпълнен с емоции вътре в него дръзнеше да избухне и да помете момчето със себе си.
Когато я видя, толкова прекрасна и толкова хубава, момчето поиска да я целуне. Едно доста първично и типично момчешко желание. Той поиска да се изправи, да се приближи към нея и да докосне устните си с нейните. Но му трябваха няколко доста дълги и мъчителни секунди за да осъзнае, че това като цяло е невъзможно и би било глупаво да продължава да си го представя, след като няма възможност да се случи. И ето пак, той се взираше в устните `и. Прекрасните и сочни устни, които му нашепваха "целуни ни, целуни ни".
Чернокосият тръгна глава и се съвзе. Сега последва продължителна сесия с гледане. Момчето се намести на стола си и започна да се взира неспиращо в нея. Изучаваше всеки детайл от лицето и тялото `и и нямаше как да не отбележи, че днес тя изглеждаше ослепяващо, както и всеки останал предишен път. Взирането от страна на младежа продължи достатъчно дълго и бе помрачено от внезапното пристигане на сервитьорката, която искаше от Нел поръчката `и.
- Е, Нели, какво те води насам? - започна Фили съвсем изведнъж и отпи от колата си. - Спомняш ли си как идвахме тук, когато бяхме малки? Аз лично си спомням, когато един път дойдохме с родителите...и те бяха седнали на ей онази маса, докато ние с теб тичахме наоколо и открихме оня мъртъв гълъб. Е, в началото аз се стреснах, но както винаги ти беше по - смелата, нищо че аз се паднах в Грифиндор, и хвана гълъба и го сложи на масата на родителите, искайки обяснение за случилото си. - Лип започна да се смее, а от смях започна и да се тресе. - Това беше един от многото интересни моменти, които имаме.
Поръчките им пристигнаха и двамата се заеха да си ядат ястията. Лип правеше и по някой друг случаен коментар, докато ядеше превъзходните си спагети, а след това предложи да плати сметката. Всъщност, не остави на приятелката си никакъв избор и просто плати. Момчето се усмихна, а след това се изправи.
- Хайде, нека отидем някъде другаде. Имаме да си разказваме толкова много неща. - за разлика от повечето хора, Лип не се страхуваше от чувствата си, но не обичаше да ги показва.
А той определено имаше някакви чувства към червенокоската, просто не беше сигурен дали са споделени и затова предпочиташе да ги запази за себе си. А и най - малкото от всичко, не искаше да бъде наранен. Не искаше да сподели чувствата си, а след това тя да го остави. Нямаше да си го прости за нищо на света, ако прецакаше хубавата им приятелска връзка заради някакви детински чувства.
Двамата се насочиха към парка и седнаха на една пейка. Фил не отделяше погледа си от момичето, защото имаше натрапващото усещане, че тя не се забавлява. Имаше усещането, че тя предпочита да е някъде другаде в момента и той просто `и досажда.
- Хей, добре ли си? Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко. - започна Галахър, но реши да не довършва. Не искаше да знае какво има. Искаше да знае, но се страхуваше, че тя е забелязала някакъв знак или нещо от него, което би подсказало за чувствата му и точно сега, Фил се страхуваше, че тя ще му каже, че няма смисъл да се бори, защото не го харесва.
Без да зачака никакъв отговор, грифиндореца я хвана за ръката и тръгна към фонтана. Влезе в него, а след това усети как тениската му се залепва за тялото от силно течащата вода. Очакваше всеки момент да дойде охраната, но се надяваше поне да се е измъкнал от неловката ситуация.

Как така какво? Изпратих с поглед сервитьорката, не можех да си дочакам палачинките.
- Празното стомахче. - Потупах корема в предвкушение на вкусотийките които скоро щяха да се окажат на масата. Очите ми отново срещнаха тези на Филип. Но да кажа малката част от истината е сякаш да не кажа нищо. А съвестта ми го приравняваше направо с лъжа. А да го лъжа него не можех. За това и добавих: - И ти. - След което на лицето ми се появи възможно най-идиотската усмивка с която се опитвах да прикрия това, че се изчервих. Това което усещах беше странно и с това усещане се чуствах някак си не на място.
Засмях се щом Фил спомена историята, която макар и да се бе случила толкова отдавна си я спомнях сякаш се бе случило преди малко.
- И питаш! И си спомням още как се караха, защото го сложих на масата и, че не трябваше да го пипаме... - Да тези моменти винаги докарваха усмивка на лицето ми. Бяха от тези които си заслужаваше да запишеш в някой тефтер и да ги четеш преди да заспиш или като се събудиш. За да е също толкова прекрасен, забавен и невероятен деня каквато и случката. А можеше и просто като лек от лошо настроение. О, да за това щяха да станат идеални. - Да... и след това го погребахме в паркчето.. - загледах се на някъде но всъщност не виждах нищо пред мен стоеше онази картинка. Когато стояхме двамата един до друг и гледахме земята. И мълчахме. Неспособни да кажем нищо на смрътта. На онова безтегловно невидимо и все пак присъстващо там същество - смъртта. Посипахме мястото където заровихме гълъбчето с листа и го украсихме с камъчета, за да е по-красиво. Около нас се чуваше смях и плач, някои шумно караха колелета други пускаха хвърчила а ние стояхме и мълчахме... Докато не подръпнах Филип за ръкава и като му направих знак да е тих започнахме да се отдалечаваме. Чак след като минахме двадесет крачки се обърнах към дървото до което стояхме преди малко а след това съвсем тихо прошепнах на момчето до мен " То ще лети още, нали? Ще се събуди утре и ще отиде при приятелите си..." А след това се усмихнах и се затичах след насъбрали се наблизо гълъби и ги гоних, докато всичките не се издигнаха във въздуха.
Ето така си прекарвахме времето с него от малки. И за това онова което усещах ме караше да се чуствам странно. Защото не беше редно, по някакъв начин... Не беше редно да си представям как ме прегръща, но не така приятелски и невинно както се прегръщахме постоянно. А по един по-различен, по-особенен начин. Щом го поглеждах и си представях как ме прегръща, как мога да се взирам в невероятните му сини очи постоянно а аз наистина можех да го правя с часове. Исках да усетя как преплитаме пръсти, как косата му гъделичка дланта ми когато вплитам пръсти в тъмните кичури. Някъде от вътре идваше желанието да го усещам по близо. А това не бе нормално. Но когато Фил не гледаше към мен, аз не можех да сваля очи от него. Докато не срещна погледа му, тогава поглеждах някъде другаде. За да не направя някоя глупост, за да не забележи той нещо в очите или поведението ми...
Има ли смисъл да казвам колко невероятни бяха палачинките? Защото те наистина бяха такива. И с всяка година ставаха все по вкусни. Това заведение каквото и да се случи трябваше да остане на мястото си и да работи. Иначе света ще изгуби толкова много, колкото никога не е губил. И аз също с него, ще изгубя една огромна част от живота си, от спомените. Всяко кътче, всеки аромат тук напомняше на нещо невероятно и приятно. Но да се върнем от спомените в настоящето в момента след който с огромен апетит си изядох закуската и се оказахме с Фил в парка. Да, да в същият парк в която бе погребано гълъбчето. В парка който съдържаше в себе си не по малко спомени от заведението в което закусвахме. Щом момчето зададе въпрос прехапах устна. Усетих как сърцето ми подскочи силно няколко пъти. Не поглеждах към Филип, защото усещах погледа му върху мен и се страхувах. Страхувах се да стана цялата на домат ако погледна към него. А това щеше да е странно, много, много странно. И да го излъжа не можех... И си мълчах, а мълчанието беше още по страшно...Докато Ли не се оказа нагазил във фонтана и целият мокър.
- Какво правиш.. - Засмях се. - излизай от там.. не, не, не. - А след това кой бил по смел. Не бих влезнала вътре колкото и да е топло, кой знае какво ще си помислят хората. Макар че. Протегнах ръка към водата. - Идиот такъв! - Възкликнах и се опитах да дръпна момчето из под водата - Та тя е ледена! Ще настинеш и.. - и без да успея да продължа с мисълта се подхлъзнах и се оказах изкъпана от водата на фонтана. Беше студена, но някак си това не пречеше да се изправя и да почна да се смея. - Луди! Хората ще ни помислят за луди.. - С тези думи махнах кичурите полепнали по лицето ми и започнах да пръскам и без това мокрия Филип с вода. Нека му, сам си беше виновен.

Гост

Лип се засмя. Времето, което двамата прекарваха като деца му липсваше и сега се опитваше да създава нови спомени с нея. Не искаше връзката им да приключи в миналото. Искаше двамата с нея да започнат да прекарват повече време заедно и да се забавляват заедно, защото Лип можеше да се забавлява най - добре само с нея. Бе преминал през доста неща през живота си и бе срещнал невероятно много хора, но Нели. Нели беше нещо съвсем различно. Филип би предпочел да прекара деня си с нея, отколкото с когото и да било друг и днес възнамеряваше да прекара целия си ден с нея, току виж нещо интересно се случело и двамата щяха да си имат още много - много хубави и запомнящите си спомени.
- Защо се интересуваш от това за какви ще ни сметнат някакви напълно непознати хора? Ако ме питаш мен, те са лудите. Луди са защото са с толкова много дрехи в толкова топъл ден.
Галахър отвърна на пръскането 'и с още пръскане, като накрая я изненада в гръб и я хвана през кръста като заключи ръцете си пред корема 'и. Наведе се до ухото 'и.
- Хванах те! - каза задъхано, а след това мигновено я пусна, защото забеляза с крайчеца на окото си как мъж в полицейски костюм се приближава към тях. Лип пооправи дрехите си, а след това хвана Нели за ръката. Без да зачака полицая, Фили се затича колкото краката му държат, а полицая тръгна към тях. Момчето се смееше и тичаше едновременно, което го изморяваше, но беше твърде развълнуван за да спре.
Мигове по - късно усети как Нели се изморява, затова настоя тя да се качи на гърба му. И след като момичето го направи, Фил се затича още по - бързо и скоро двамата избягаха от полицая. Лип тичаше настървено докато не стигнаха една разкошна поляна, която беше разделена на две с помощта на една рекичка.
Фил остави Нели да стъпи на земята, а след това се приближи към реката и се наведе като отпи малко от нея. Цялото това тичане го беше изморило. Чак сега младежа установи, че дрехите му са подгизнали от водата, с която се бяха пръскали при фонтана. С лекота свали натежалата от водата тениска и я метна на тревата, а след това я разгърна за да може да изсъхне по - бързо. Момчето имаше нуждата да махне и късите си панталони, но не искаше да изглежда странно пред момичето, затова реши да ги остави върху себе си и да се пече през това време. Лип тупна на земята по корем, а след това затърси приятелката си с поглед. След като погледите им се засякоха Иън се усмихна приятелски, а след това се изчерви, затова предпочете да зарови поглед в тревата и кротко да чака панталоните му да изсъхнат.

- Хванах те!
Ръздаде се весел смях. И докато тичахме от полицая той сме пронасяше по край хората. Малко притихна само когато Филип настоя да се кача на гърба му. Защото тогава бях заета повече с мисълта да не падна и да не мърдам за да не го ударя. А щом стъпих на земята смеха се раздаде с подновени сили. Нагазих във водата на реката. И без това вече бях мокра и обувките, и роклята и косата. Водата стигна първо до глезените а след това малко по малко и вече ми бе до коленете. А Ли беше прав. На лицето ми грейна усмивка. Защо се интересувах от това за какви ще ни сметнат напълно непознати хора. Не, че не бяхме луди и без това. Бяхме и си го знаехме. Но без това нямаше да сме ние. Вгледах се във водата.
Боже колко обичах да си прекарвам времето с него. Тези моменти не бих ги заменила за нищо друго на този свят. За абсолютно нищо друго. Защото бяха не едни от най-хубавите ами направо си бяха най-хубавите моменти от живота ми който не беше кой знае колко много време. Но по край Филип знаех, че не ги прекарах напразно а и не можех по край него да ги прекарам напразно.
Обрънах се към брега където лежеше момчето. А той лежеше на тревата, по корем, полу гол. Извърнах глава на другата страна и побързах да се наплискам с вода. Полу гол. В този момент бях повече от сигурна, че бузите ми порозовяха. Добре, че не гледаше насам. Не, че не го бях виждала така, но това беше преди... а преди незнайно защо беше по лесно. И не ми идваха странни мисли на ум. Тръснах с глава и от косата ми отлетяха капки вода. Прекалено странни и съвсем не подходящи мисли. Прекалено ми беше скъп този човек за да го загубя заради някакви..Хм, да мисли.
- Ли? - Седнах до него щом излезнах от водата. Гледах в тревата която накъсвах сама незнаейки защо. Гледах тревата но не и момчето. - Ли, обещай ми, че ще останем приятели. Каквото и да се случи! Каквито и глупости да правим... - Давай Нел. Вдишай дълбоко, издишай. Спокойно. Това са само три думички, не е толкова страшно. Макар и след трите думички да се наложи да се обяснявам с още поне едно две изречения. Вдишай, издишай. Ще разбере..Или не? Ще се изсмее и ще каже, че съм глупачка. Трябваше да му призная, и да знае.. Нямаше да му се признавам в огромна любов и да му предлагам брак, нали? Значи няма страшно. Колко още ще го поглеждам ще се изчервявам и ще се обръщам на другата страна. Не, решено е!
Оплитах една от откъснатите тревички покрай пръстите докато не се порязах. И тази тревичка ме изкара от онова състояние в което двете половинки страхливата и не толкова се бореха. - Ли, трябва да ти кажа нещо.. - Обърнах се към него. Едно, две, три... "Ли, харесвам те!" - Ли! Още малко и тези мравки ще се преместят да живеят върху теб!
Почти...Ех.
Но по панталоните му наистина му имаше мравки. Иначе нямаше да го кажа. И не една или две, а около двадесетина. Започнах да ги махам от панталоните му. Докато не са стигнали до кожата. Но преди да се уверя, че по него не са останали се изправих. Бяха стигнали и до моята рокля. Когато хапеха не болеше. Но не беше и никак приятно.

Гост

- О, така ли? - каза Лип и се обърна, а след това се изправи и започна да се чисти от мравките. Тя бе успяла да разкара няколко, но той имаше и по корема. Момчето прокара ръка по корема си и изблъска оставащите мравки, а след това свали и късите си панталони и ги хвърли на земята, като после ги вдигна и ги изтупа. Остави ги при тениската и се обърна към приятелката си. - Чудно, сега останах по гащи...надявам се нямаш нищо против. - момчето се усмихна лекичко, а след това седна до нея.
Откакто бяха дошли тук той усещаше известно напрежение между двамата, напрежение което се беше появило сякаш от нищото и застрашаваше хубавото им приятелство. Лип рядко обръщаше внимание на такива работи, но сега не можеше да разбере какво се крие зад смущенията помежду им. Момчето сложи ръка на рамото 'и а след това се загледа във водата. Водата в рекичката беше спокойна и тиха и това му позволяваше да мисли. Всъщност, природата винаги успяваше да му помогне да мисли. Независимо за какво ставаше въпрос, момчето винаги бягаше към някоя гора, езеро или река и стоеше там известно време докато ума му се избистри, а след това се връщаше и решаваше какъвто и проблем да има.
- Спомняш ли си когато бяхме малки, когато в един невероятно топъл ден нашите не ни дадоха пари за басейн и трябваше да намерим начин да се разхладим без да се налага да хабим вода вкъщи. И тогава погледнах през прозореца и видях, че един от онези уличните кранове за вода пред нас е счупен. Накарах майка ми да звънне на твоята майка, а след това дойдох с колелото ми до вас и те взех и се върнахме при крана. Започнахме да се пръскаме там, а след малко и братята и сестрите ми се присъединиха към нас и беше супер забавно. Спомняш ли си тогава? Тогава всички бяхме по бански и се забавлявахме сякаш беше най - хубавото нещо на света. Е, беше си хубаво нещо...
Момчето се обърна към нея, а след това се усмихна и двамата прекараха няколко секунди в пълно мълчание. Мълчание, което миг по - късно се превърна в невероятно неловко мълчание. Грифиндорецът се сепна и отмести поглед от нейния, изчервявайки се. Започна да скубе тревата съвсем несъзнателно докато не усети, че го прави. Тогава спря и хвърля цялата събрана трева и отиде да си измие позеленелите ръце. Седна отново до нея.
- Усещам, че има нещо. Нещо, което не искаш да ми кажеш и това честно казано ме обижда. Двамата с теб се познаваме почти цял живот и ми е гадно, че има нещо, което те тревожи, а ти дори не искаш да споделиш с мен. Знам, че последните няколко месеца с теб спряхме да общуваме, защото се паднахме в различни домове и беше трудно да поддържаме връзка, когато имахме часове...но сега часовете свършиха. Сега е лято и с теб можем да правим всичко, което си пожелаем. Не мислиш ли, че е редно да се забавляваме и да забравим за всички тревоги и проблеми, само за няколко часа?
След като приключи с говоренето, момчето прокара ръката си покрай гърба 'и и я приземи на другото 'и рамо, като я придърпа към себе си. Прегърна я силно и продължително, а след това затвори очи за момент и си представи всички хубави неща, които можеха да правят днес. Представи си как се забавляват и как отново са като преди. Беше му хубаво и приятно и се реши наистина да направи всичките тези мечти реалност и наистина да се забавляват. Не беше чак толкова трудно да се направи в края на краищата, нали? Чернокосият отвори очи, а след това лепна една целувка на бузата 'и, което го накара да се изчерви, а след това се изправи.
- В момента нямаме особено неща за правене, като се има на предвид, че съм по боксерки, но можем да се питаме въпроси. Другият ще е длъжен да отговаря истината и само истината. Какво ще кажеш? Стиска ли ти да ми кажеш истината? - попита я и се засмя гръмко, а след това метна още един поглед към дрехите си. Молеше се те да изсъхнат час по - скоро, защото вече бе започнал да се чувства неудобно, че е само по бельо пред нея.