If happiness can change your life... then change it!

Беше късно вечерта. Луната отдавна бе изгряла и единствената светлина, която обливаше улицата, бе от нея. Това бе малка улица, без тротоари, описана само от няколко порутени бараки. Намираше се на ъгъла на старо, изоставено село в близост до Лондон. Малкото "Бардаче", както му викаха жаргонно, бе известно място за търговия на черно. Аврорите рядко идваха тук, а когато се появяваха, отнасяха солидни подкупи, за да си затварят очите.
Трите жени говореха тихо, като размахваха усилено ръце. Явно беше, че се пазярят. Мантиите покриваха целите им тела, сливайки ги с тъмнината наоколо, а качулките пазеха лицата им скрити.
Оглеждаха се, но не виждаха нещото, което ги следи. И нямаше как да го направят. Томас Бръкли стоеше под прозореца на отсрещната къща, скрит в сенките. Около него две мишки безстрашно обкаляхя запустялата къща. Следеше едната жена вече седмица. Бе попаднал на следата ѝ, докато вадеше злато от семейния трезор в Гринготс. Таласъмите носеха мълва за жена, от която можеш да си купиш достъп до всеки трезор в банката. Срещу скромен дар, не сума. Жената не искаше злато. Тя бе колекционер на антики. Нещо, което много допадаше на Том. Беше я разпитал насам-натам как стоят нещата и със събраната информация, тази вечер се бе озовал тук. Имаше малко недоразумение обаче. Жената не бе сама. До нея имаше, както Том можеше да определи по ръска и телосложението, още едно момиче на не повече от 17 години.
"Защо си водиш компания?" - чудеше се Том.
Не му остана много време да мисли за това обаче. Жените бяха приключили преговорите. Двете взеха малко сандъче, а третата получи малко вързопче, вероятно с ключе за трезор.След това размениха по още две думи и жената с ключето потъна в сенките. Другите две започнаха да се прокрадват към другия край на селцето. Единственият проблем с това място бе, че министерството бе забранило магипортирането в близост до него и за да го направиш, трябваше да се отдалечиш поне на няколко стотин метра.
Това беше сигналът за Бръкли. Той изостави скривалището си и започна да се прокрадва между сенките. Щеше да нападне жените щом достигнеха средата на пътя.
Извади пръчка и продължи след тях. Можеше да ги нападне и сега, но имаше вероятност някой да има поглед над тях. Щяха да им се притекат на помощ. Вървеше бавно, като се опитваше да чуе какво си говорят. И точно тогава се случи най-лошото - Том се спъна. Препъна се в клечка и се издаде. Високата жена реагира на момента - погледна го, извади пръчката си и запрати заклиняние към него. Том успя да го отклони и също я нападна, но тя започна да тича на зиг-заг и избегна заклинанието.
-Мамка му! - изруга Бръкли и се затича след тях.
До мястото за магипортиране оставаха около 200 метра. Том се прицели отново и пусна магия, която бе избегната от възрастната.
-Сектумсепра! - изкрещя жената.
Том успя да реагира в последния момент. Хвърли се по очи, запращайки едно последно заклинание напред. Зашеметяващия лъч улучи едната цел, след което се чу "пук" и някой се магипортира.
Бръкли се изправи и побягна напред. И точно в този момент разочарованието го заля. Той не бе улучил възрастната. Пред него, на земята, лежеше русокосо момиче.

Ейнджъл бе изпратена при своя далечна роднина, някаква леля или нещо такова. Тя бе магьосница и уж щеше да помогне на момичето в магиите и отварите, но русокоската някак си не усещаше всичко това. Пред последната седмица не бе правила нищо освен да се размотава с жената нагоре - надолу и да и помага в някакви сделки за най - различни предмети.
Да не говорим, че старата вещица, о буквално бе такава, постоянно се оплакваше, че някои от предметите които иска вече дори не са на този свят. Като медальона на Слидерин, чашата на Хафълпаф и диадемата на Рейвънклоу.
Тя бе маниачка - колекционер, а да има вещи от основателите на Хогуортс бе нейна мечта, която обаче май нямаше как да сбъдне. И по - добре. Сигурно сбъднеше ли тази си мечта, щеше да полудее още повече.
Бе късно през нощта, а магьосницата бе накарала Ейнджъл да я придружи на едно място което определи като пазар. Там щяла да вземе някакъв предмет, който бил много ценен и представете си, щял да я направи много щастлива.
Въпросното място бе направо ужасно. Просто една мръсна и мрачна уличка от която русокоската направо изпадаше в ужас. Човек не можеше да види на два метра от себе си, макар и луната да осветяваше сравнително мястото. Но тъмните нисши си оставаха скрити, а един бог знаеше какво се крие там. Тръпките по тялото на Ейнджъл нарастваха докато чакаше вещицата да приключи да се пазари. В крайна сметка двете тръгнаха и една от тях поне се радваше и това далеч не бе младото момиче. Тя просто гледаше притеснено и вървеше забързано. Докато не чуха някой зад себе си и изведнъж наоколо започнаха да хвърчат проклятия. Преди дори да осъзнае какво става и да извади пръчката си русокоската бе улучена от зашеметяващо заклинание, което накара светът пред нея да изчезне и да чуе просто едно леко "пук". Явно старата вещица се бе магипортирала зарязвайки я тук сама, с непознатия. Но и нищо друго не очакваше от така наречената си роднина. Тя никога не бе давала вид, че я е грижа за Ейнджъл или, че ще я научи на някаква магия... просто бе използвала детето за какво ли не.
Когато отвори очи видя над себе си млад мъж, който обаче май бе ядосан. Ейнджъл вече можеше да се движи, но тялото и сякаш не бе в състояние да го прави. Просто премигваше объркано и се чудеше какво да каже, да направи. Все пак тя не бе виновна... нали? Дори не знаеше кой е непознатия, сигурно бе преследвал онази вещица...
- Кой сте вие? - попита, а в гласът и се четеше объркване докато примигваше учудено и се опитваше да се изправи, но тялото и не и се подчиняваше. - Защо ... защо ни нападнахте?
Паниката започна да я залива. Онази я бе довела на някаква място, което русокоската дори не знаеше къде точно се намира, и я бе зарязала там с някакъв непознат който ги бе нападнал... , но и Ейнджъл не бе тъпа и знаеше каква магия реши да използва вещицата срещу мъжът, магия която щеше да му причини ужасни рани и , ако той не я бе отбил щеше да пострада сериозно и да умре като едното нищо тук насред пътя... при каква жена изобщо не прекарвала времето си? Бе се досетила, че жената изпитва симпатии към черните изкуства, но сега нещо и говореше, че лекото увлечение е по - скоро силна любов ... и това я караше да крещи, макар и само вътрешно.
Сините и очи гледаха и изучаваха непознатия. Кой бе той? Защо бе тръгнал след тях? Нима и той искаше онова което бе взела нейната роднина? Ако изобщо вещицата и бе някаква роднина.
Помнеше как чистеше намръщена прахта от скъпоценните предмети на жената, която я бе довела тук. Изглеждаха така сякаш никой никога не ги е докосвал, прахта бе много, а в същото време вещицата твърдеше, че те са единствената и любов и щом има тях друго не и е нужно. И Ейнджъл си мислеше с всеки изминал ден как тя изобщо дори не ги чисти, а твърди, че ги обича ... бе глупаво, нямаше логика..., а да не говорим, че все обясняваше на малкото момиче каква чест е да чисти всички тези... неща. Да, за русокоската ценностите на вещицата бяха просто "неща". Ненужни вещи, особено щом никой не ги докосваше. Никой дори не ги гледаше по простата причина, че те не можеха да се видят от прах ... и все пак, старицата се хвалеше какви ценни вещи притежава, как се е сдобила с тях ... и хората я познаваха и искаха винаги да научат нещо от нея, например дали се е сдобила с нещо ново, дали случайно не продава нещо от притежанията си, а тя все се мръщеше да последното, но видеше ли изгода в ситуацията предлагаше незначителни неща, като стари ръждясали вече пръстени, които всъщност нямаха никаква стойност, а тя ги изкарваше бивши притежания на едва ли не на самият Мерлин. Бе истинска лъжкиня, тотална змия и Ейнджъл разбираше, че сигурно имаше врагове. Цяло чудо щеше да е обаче, ако само този тук се опитваше да я убие ... защото след днешния ден, тази жена определено си бе спечелила още един враг - самата Ейнджъл.
- Какво искате от мен? - продължи с въпросите момичето, а в гласът и се пролича паниката която я бе завладяла отвътре, примесена с яростта и гневът които изпитваше към старата вещица. Първоначално искаше да и помогне, казваше си, че това е просто една стара жена която има своята странна мания, но сега разбираше, че е нещо далеч по - ужасно. Тя бе тотално вманиачена, бе тръгнала и явно нямаше намерение да се връща, макар и да бе осъзнала, че е изгубила спътницата си... и явно знаеше, че я е оставила в ръцете на свой враг и предпочиташе да предпази онова с което се бе сдобила.
- Проклета вещица. - изръмжа по едно време Ейнджъл. Обикновено от устата и не излизаха такива думи, но сега и те бяха малко за да опишат това което наистина и бе на сърце. А гневът и се насочи изведнъж и към мъжът пред нея.- И вие... изобщо наред ли сте? Да хвърляте проклятия наляво и надясно ... ей така! Да не сте се побъркал?
Сигурно си подписваше смъртната присъда с тези думи, но в момента не можеше да мисли рационално. Гневът я заслепяваше, яростта я караше да извади пръчката си и да се изправи срещу магьосника, но страхът и отказваше да се срещне със смъртта ... , а това щеше да стане, ако решеше да предизвика нападателя. Защото тя нямаше шанс срещу него, бе по - възрастен и значеше, че има доста опит, а Ейнджъл ... тя се бе дуелирала само в училище, а там никой не ползваше "страшни" заклинания, или по - точно проклятия.

Пп: Ами може би МААААЛКО се отплеснах в писането...

Томас огледа лежащото на земята момиче. Вече се бе посвестила и започваше със задаването на глупави въпроси. Защо винаги, когато нападнеше някого, му задаваха въпроси? И още повече, защо когато нападнеше някого, другият не се отбраняваше. Ако бяха зашеметили Том, той нямаше просто да лежи и да разпитва какво е било времето предния ден. Щеше да се бори, дори да бе в неизгодна позиция. Животът го бе научил, че ако не се бориш, ще те мачкат. А Томас не бе от хората, които обичаха да ги мачкат. По-скоро би паднал в битка, отколкото да бяга с подвита опашка.
- Кой сте вие? - попита момичето, а в гласът и се четеше объркване докато примигваше учудено и се опитваше да се изправи. - Защо ... защо ни нападнахте?

Чак след като успя да се пораздвижи малко, Бръкли успя да види хубаво лицето ѝ. Боже, колко беше красива. Качулката ѝ бе паднала и Том можеше да види русата ѝ коса, която се спускаше чак под раменете. Имаше небесно сини очи, които, в момента разширени от адреналина, изглеждаха така, сякаш могат да те погълнат и да се изгубиш в тях. Носеше червило, което придаваше контраст между бялата ѝ кожа и устните. Бе слаба, с добро телосложение и, както Том можеше да се убеди сега, когато бе близо, почти на неговия ръст.
Изглеждаше толкова невинна, точно като малко момиче... каквото тя всъщност бе. Бръкли не ѝ даваше повече от осемнадесет години. Сигурно дори още бе ученичка. Но какво правеше с тази жена? Защо я придружаваше? Роднина ли ѝ бе? Това бяха въпроси, които мъжът несъмнено щеше да зададе.
-Името ми е Том... Том Бръкли. - отговори мъжът.
Прибра пръчката си. Нямаше вече да му е нужна. Беше сигурен, че малката няма да посмее да го нападне, а дори да опиташе - той бе способен да я спре.
-Защо тази жена бе с теб? Какво имаше в сандъчето, че да е толкова ценно? Все пак, тя те остави при един съвсем непознат... - говореше Том, докато оглеждаше мантията си.
"Мамка му, тази ми бе любимата" - мислеше си той, виждайки двете дупки, които се бяха получили щом се хвърли, за да избегне заклинанието. Да я поправи сам бе срамота, затова той щеше да я хвърли на прислугата, щом се върнеше обратно в имението.
- Какво искате от мен? - продължи с въпросите момичето.

- От теб - нищо. Оказа се на лошо място в лош момент. Онази твоя... приятелка? От нея искам нещо, а явно ти ще си способна да ми сътрудничиш. - отговори Том. Да, нещата се нареждаха леко полеко.
- Тя те изостави, виждаш ли? Дори не се опита да ти помогне. Ценеше вещта повече, от твоя живот. Остави те на един съвсем непознат, на място, на което всичко се случва. Но аз не съм такъв.. - говореше бавно Том, със спокоен глас, толкова убедителен. - Аз съм добър човек и искам да ти помогна.
Той остави дупките по мантията и се наведе, за да подаде ръка на лежащото момиче. Дори свали качулката си, за да ѝ покаже лицето си. Неговата, също руса коса, бе малко по-дълга от обикновено и сега стърчеше на всички страни, заради прикритието.
Усмихна се.
-Виждаш ли? Не искам да те нараня. Не се целех в теб, когато пращах проклятията. Аз не вредя на невинните, аз просто карам лошите да плащат за греховете си... по един или друг начин.
След това се засмя.
-И не, не съм побъркан. Мога да те уверя, млада госпожице, че съм точно толкова с акъла си, колкото и ти... като имаме предвид, че си дошла на това място.
Явно момичето нямаше само да му подаде ръка, затова Том направо посегна и я хвана, след което ѝ помогна да се изправи. Тръпки преминаха през тялото му, щом кожата му докосна нейната.
"Какво ти става, Томас??" - мислеше си той. Това не бе присъщо за него. Но пък и тя бе красива, нямаше второ мнение по въпроса. Особено сега, когато бе толкова изплашена.
-Но ти вече знаеш името ми, а аз твоето - не. След като ти показах, че не ти мисля лошото, ще го споделиш ли с мен? Или просто ще трябва да те наричам "млада госпожице", докато не дойде време да си ходим?
Бръкли се засмя, а гласът му отекна из Бардака. Първоначалното разочарование от безуспешния лов го бе напуснало, предавайки щафетата на спокойствието и дори до някъде на радостта. Но защо? Защо, Томас, отново се готвиш да сгрешиш?

Ейнджъл гледаше мъжът намръщено. Стоеше пред него обвила ръце около тялото си. Започна да духа вятър, а тя просто стоеше ей така без да продумва. Той и бе задал куп въпроси, а тя сякаш не искаше да отговаря на тях ... независимо, че той бе дал отговор на нейните.
Това обаче което я накара да проговори бяха думите му за сътрудничество. Макар и дълго време да се бореше с думите които бяха на върха на езика и, тя накрая се предаде и го блъсна с пръст в гърдите.
- Сътрудник? - попита и в думите и се долавяше ирония. Нямаше шанс да бъде сътрудник с този човек, никога. Особено щом опираше до онази вещица. Та Ейнджъл имаше чувство, че види ли я отново ще я убие. Бе и толкова бясна...! - Та ти сигурно се шегуваш... и да ми платиш няма да работя с теб.
Скръсти ръце пред гърдите си и не направи крачка назад както всяко здравомислещо същество би направило. Човек можеше да каже, че тя няма никакво чувство за самосъхранение, особено като я гледаше така застанала пред мъжът, който имаше много повече опит в магиите от нея.
- Предпочитам да не ми знаеш името. А колкото до онази вещица ... далеч не ми е приятелка. Тя се води единствената ми роднина която умее да прави магии и уж трябваше да ме научи на нещо. - гневът я караше да му разкаже всичко, а после щеше да съжалява и да го обвинява, но още повече щеше да обвинява себе си. - Но не ми помогна с нищо. Караше ме единствено да чистя прах от скъпоценните и вещи и да я придружавам на ей такива сделки. Не знам какво има в проклетото ковчеже, не ме и интересува. Тя колекционира пълни боклуци които никой не може да види от тоновете прах върху тях.
Гласът и се бе покачил с няколко октави, а тонът с който говореше определено не бе дружелюбен. Едва ли не викаше на Том. Чувствата в нея се бореха. Трябваше да е поне малко благодарна на този човек, че не бе я убил, но вместо това тя му се караше и го обвиняваше макар и не открито. И все пак тя бе тук зареди него.
- Мислиш ли, че съм очаквала нещо друго от нея? - изсъска тя. - Очаквах, че ще предпочете скъпоценното си нещо пред мен. Та коя съм аз? Тя сигурно и името ми не знае ... самата аз не знам нищо за нея, освен, че е маниачка. Иска да има колкото се може повече и повече. Но мисля, че това го знаеш ... май не я виждаш за първи път.
Гневът и започна да изчезва. Започваше да мисли много по - рационално. Виждаше изражението на мъжа и леко съжали, че му се е развикала така. И , че сигурно е привлякла внимание. Ръцете и обаче си останаха скръстени пред гърдите, а сините и очи го изучаваха. Плъзгаха се по тялото му, спираха се върху лицето му, гърдите му... огледа го от главата до петите, никога преди не го бе виждала, но той явно бе виждал нея с вещицата. Или пък не.
- Нямам намерение да се забърквам във всичко това. - изрече тихо Ейнджъл. - Тя... тя се възползваше от мен. Знаех, че се увлича по черните изкуства, но това което видях днес ... Сектумсемпра е опасна магия. Вместо примерно да те вкочани, тя се опита да те убие. Достатъчно книги съм изчела за да знам повечето ужасни проклятия ... , но съм и пределно ясно, че за нея тази магия бе нещо обикновено като да спреш Богарт.
Когато поклати глава глава, русите и кичури се раздвижиха, а после вятъра ги понесе и те се озоваха пред лицето и пречейки и да вижда добре. Отмести ги назад и се огледа наоколо. Изглеждаше толкова ... пусто. Чак тръпки я побиха.
- Какво искаш ти от нея? - попита Ейнджъл изведнъж заинтересована от това което можеше да причини на вещицата. Не, не искаше да му бъде съюзник, но самата тя искаше смъртта на тази жена. А Ейнджъл никога до сега не бе искала смъртта на никого, дори и на най - големия си враг. Но явно светогледът и се променяше, все пак тя самата можеше да изгуби живота си, ако се бе оказала в ръцете на някой друг магьосник. Но този бе решил да я пожали. - И кога ще мога да си вървя по пътя? Или смяташ да ме вземеш като заложник?
Едната и ръка се плъзна към мантията и готова да извади пръчката и. За разлика от повечето магьосници тя знаеше наистина много заклинания, но работата бе там, че повечето бяха наистина опасни и можеха да причинят сериозни наранявания на противника и, за някои това бе добре, но не и за нея. При мисълта самата тя да убие някого и ставаше лошо. Та тя не бе такъв човек... по - скоро щеше да се остави да умре от колкото да убие. Просто сърцето и бе твърде добро.
- Каза, че караш лошите да плащат за греховете си... и какви са нейните? - тя сякаш се опитваше да го разсее. Сякаш си печелеше време, макар и той да и бе казал, че нищо няма да и направи. Нямаше да я убие, или поне тя така предполагаше. Звучеше като мил човек, но действията му от по - рано караха Ейнджъл да не му се доверява. Бе на тръни, притесняваше се и бе готова да извади магическата си пръчка и да я насочи срещу него. По принцип можеше да се магипортира, но не се чувстваше в състояние. Бе ... изплашена. Една част вътре в нея трепереше свита в ъгъла от всичко което можеше да стане и което щеше да стане. Докато една друга част се опитваше да бъде смела ... и изглеждаше така сякаш в нея се борят двама души, а на повърхността е някаква съвсем различна Ейнджъл, която не е наред с главата и изобщо не внимава какво говори. Което май бе самата истина.
Очите и се бяха впили в неговите, бе прехапала долната си устна от притеснение. Бе усетила, че е казала твърде много, но нямаше връщане назад. Единственото обаче което искаше е да се махне от тук, но въпроса бе къде ще иде? Леля и бе на почивка с чичо и, а тя самата нямаше как да се върне в тяхната къща. Просто не можеше да си го представи, особено щом се предполагаше да бъде с тази вещица ... така прекрасния и живот до момента се бе превърнал в едно нищо, бе се сринал за няма и две минути и за едно размахване на пръчката от страна на този непознат.
- Просто можеше да ни оставиш да си идем ... - изрече тя тихо без да знае дали той я е чул.

Въпроси, въпроси, въпроси. Младите винаги имаха много въпроси. Но за Томас това не бе проблем. Момичето му действаше по някакъв странен начин. Предразполагаше го да отговаря, караше го да се опитва да е мил. Защо? Беше толкова красива, беше невинна, беше умна.
Но явно не искаше да му помогне. Дали щеше да изчезне в нищото, точно както се бе появила? Щеше ли Том да я види отново? Тези мисли не му даваха мира, докато се чудеше как да отговори на поредния въпрос на момичето.
-Предпочитам да не знаеш името ми... -каза тя.
След това обясни, че ? е била далечна роднина, маниачка по антиките. И такава, която очевидно не харесваше момичето. Нещо, което не можеше да се каже за Том.
-Иска да има колкото се може повече и повече. Но мисля, че това го знаеш ... май не я виждаш за първи път.
Всъщност, момичето грешеше. Бръкли наистина я виждаше за първи път. Просто се бе подготвил. Обичаше да проучва опонентите си преди да се срещне с тях.
-Не знам повече за нея от това, което знаеш и ти. Виждаме се за пръв път, но няма да е за последен. Чудиш се какво искам от нея? Отговори, малката. Просто искам отговори, а може би и някоя от нейните ценни вещи.
Том се усмихна. Погледна отново момичето. Тя бе притеснена, а Бръкли искаше да я накара да се чувства добре.
"Как? Как, Томас?" - мислеше си той.
Страхуваше се, че като отговаря искрено, ще я изплаши. Страхуваше се, че ще види лошата страна, преди да ? е показал добрата. Страхуваше се, че ще избяга.
- Каза, че караш лошите да плащат за греховете си... и какви са нейните? - попита момичето.
Въпросът стресна мъжа. Не бе очаквал някой да го попита точно това. Замисли се за секунда, а после започна да говори.
- Не мисля, че искаш да знаеш точно нейните грехове, малката. Нека просто кажем, че тя е лош човек, правил много лоши неща. Кражби, измами, мъчения... Всичко това виси на нейната сметка. Аз съм на прнципа, че каквото отношение искаш към теб, такова давай на другите. Затова аз просто им връщам даденото.... за да видят как са се чувствали другите.
Том обърна глава и видя впитите в него очи. Прехапаната устна. Дали беше от притеснение или ... от нещо друго?
- Просто можеше да ни оставиш да си идем ... - тихо промълви тя, сигурно мислейки си, че той не я е чул. Томас обаче се усмихна и дори отговори.

- Аз не те спирам да си вървиш, малката. Можеш, ако решиш, дори още сега. Само две крачки те делят от границата на магипортирането. Но се замисли? Искаш ли го? Къде би отишла? Какво ще направиш след това? Ще тръгнеш след онази... вещица? Или пък ще се върнеш в училище?
Том замълча за малко, сякаш давайки време на момичето да премсли казаното.
- А също може да останеш тук, с мен, и да приключенстваме заедно. Аз бих могъл да съм ти полезен, не мислиш ли? Мога да ти покажа хиляди места и толкова много магия. Изборът, малката, е твой.
Бръкли отново вдигна ръка, подавайки я на момичето. Какво пък, това можеше да е едно голямо начало...

Старата магьосница се оказа много лош човек по думите на мъжът. Ейнджъл обаче не му отговори веднага и се загледа на някъде из нищото. Слушаше го какво говори, макар и да нямаше вид на заинтересован човек. Истината обаче бе, че всяка негова дума и действаше като кинжал в сърцето. Накрая въздъхна тежко и го погледна в очите.
- Ейнджъл, а не малката. - направи гримаса. Все пак какво бе станало с " млада госпожице" ? Прякора който далеч предпочиташе пред малката. Може и да бе по - възрастен, но не бе на годините на чичо и например за да и вика малката. Сигурно бе на около двадесет и пет, не повече. - Защото аз не ти викам старче нали така? А може би трябва да започна.
Погледна протегната му ръка и отново прехапа устна. Думите му бяха безкрайната и чиста истина. Тя нямаше къде да отиде. Не можеше да се върне в къщата на леля си и чичо си, не го чувстваше редно. Не можеше и да се върне в Хогуортс, дори не знаеше от къде да хване Среднощния рицар пък и какво щеше да прави в замъка от където донякъде им бе заложена задачата да се обучават от някой роднина магьосник. Като от училището се бяха погрижили да им намерят някого на когото да подражават едва ли не. И в случая на Ейнджъл това бе онази магьосница ... потръпна при самата мисъл какво е правела тази жена.
Пое ръката на мъжът и преглътна буцата която се бе появила в гърлото и и се насили да му се усмихне. За нейно учудване устата и се разтегли толкова лесно в усмивка, че сигурно дори изглеждаше истинската, какво всъщност бе целта на момичето. Но не можеше да прецени, надяваше се само да не изглежда плашещо и налудничаво.
- Идвам с теб. - промълви накрая. - И без това наистина няма къде да отида, а трябва да науча повече за магията ... уж затова ме бяха пратили при онази вещица. И ... може би ще ти помогна с нея. Но това определено не означава, че сме сътрудници.
Тя направи крачка към него и леко залитна. Той бе близо и едва ли не момичето падна върху него, но не се изсипаха на мръсната улица. Но това не промени факта, че се изчерви безкрайно много когато ръцете и се озоваха върху гърдите му.
- Извинявам се... - изрече тихичко докато се отдръпваше и гледаше някъде настрани. - Всъщност ... ако можех да се магипортирам щях да го направя, но не се чувствам в състояние да го направя. А не искам да се разцепя ...
Спомни си как в края на шести курс имаше човек който им преподаваше и по магипортиране. Тогава май и преподаваха за трите П - посока, постоянство и още нещо, но Ейнджъл не можеше да си го спомни в момента. Още тогава имаше някои които успяха да се магипортират и разцепят. Русокоската не бе имала този късмет и бе успяла да премине курса успешно и да вземе изпита наскоро тъй като бе родена след юни.
- Пък и всъщност наскоро взех изпита ... - заоправдава се и обърна гръб на магьосника. Сигурно бе червена като домат, но в същото време лицето и навярно бе безкрайно бледо. Как можеше да стане това едновременно? При нея сигурно наполовина или на петна ... при самата мисъл и стана даже неловко и неудобно.
Пое си дълбоко въздух и се обърна към магьосника изучавайки го с поглед. Бе на няколко крачки от него, а в главата и се появяваха много въпроси. Чудеше се как да ги зададе, тъй като до сега ги бе питала твърде много и то когато все още не бе съгласна да тръгне с него.
- Добре ... преди да тръгнем от тук, преди да тръгна с теб искам да ми разкажеш за себе си. Всичко и то истината. Искам да знам с кого и какво си имам работа. - заяви момичето. - Все пак не искам да рискувам с още някого който ще ме зареже насред няколко проклятия. Разбираш ли не ми е от любимите занимания да си ме подхвърлят като бутилка в компания.
Изражението и можеше да се нарече дори студено , но в очите и се долавяше една приятна живинка. Виждаше се, че макар и да не познаваше мъжът пред себе си нещо в нея го харесваше и бе щастлива, че все пак не е сама тук. И , че той дори се бе поинтересувал как е, бе и предложил да тръгне с него.
- Ъм... и благодаря. - каза тихо отново поглеждайки го в очите, а ледената и маска се пропука пропускайки чаровната и усмивка. - Благодаря ти, че не ме уби и ... за всичко общо взето. Без заклинанието с което ме улучи. Да не се повтаря по възможност.

- Ейнджъл, а не малката. - направи гримаса момичето.
- Виждам защо са те кръстили така... - каза тихо Томас повече на себе си, отколкото на нея.
Погледът му пак се плъзна по тялото на момичето, спирайки се на очите и усмивката. Нещо в това лице го караше да се чувства добре. Не се бе чувствал така откакто...
"Недей, Томас, просто не си спомняй това..." - каза си той.
Щом се осъзна, той усети, че се бе загледал в нищото, без да мръдва, а момичето стоеше и го гледаше втренчено. Колко време бе стоял така? Опитваше се да прогони тези спомени вече толкова време...
- Идвам с теб. - промълви накрая момичето. - И без това наистина няма къде да отида, а трябва да науча повече за магията ... уж затова ме бяха пратили при онази вещица. И ... може би ще ти помогна с нея. Но това определено не означава, че сме сътрудници.
Том се зарадва щом чу това. Значи все пак тя щеше да тръгне с него. Вещицата вече не бе неговия главен приоритет. Това момие... Ейнджъл, просто го караше да забравя всички останали грижи. Щом тя искаше да научи за магията, той щеше да ѝ покаже. Всичко, което пожелае.
- Правиш добър избор, Ейнджъл. Аз мога да ти покажа, а дори и да те науча на магия, каквато малко други познават. А ако започнеш обучението си на тези години, много врати ще се отворят за теб в бъдеще. Остави тази твоя ... леля? С нея ще се оправим ... по-натам. Освен ако не бързаш да отмъстиш за лошото отношение?
Момичето тръгна към Том, но се препъна и облегна тяло на неговото. Беше лека като перце, но докосването ѝ го жегна вътрешно. Душата му потръпна от допира на меката кожа.
Тя веднага започна да се извинява засрамено, гледайки на другата страна.
- Няма проблеми... - опита се да каже Том, посягайки да я хване през кръста, но тя вече се бе отдръпнала.
Постояха така за няколко минути, всеки затънал в своите си мисли. Тя наруши мълчанието.
- Добре ... преди да тръгнем от тук, преди да тръгна с теб искам да ми разкажеш за себе си. Всичко и то истината. Искам да знам с кого и какво си имам работа. Все пак не искам да рискувам с още някого който ще ме зареже насред няколко проклятия. Разбираш ли не ми е от любимите занимания да си ме подхвърлят като бутилка в компания.
- Всичко, което пожелаеш. - отвърна Том.
Обърна се и се насочи назад към бараките. На няколко метра от двамата имаше пейка, чиято облегалка бе счупена, вероятно от заклинание.
-Репаро! - каза Бръкли и пейката отново бе на мястото си.
Той седна, като покани с ръка момичето да го последва. Изчака я докато се настани до него и заговори.
-Името ми, както вече знаеш, е Томас Бръкли. Аз съм нещо като ... ловец на глави. Както ти обясних, карам лошите магьосници да плащат за греховете си. Тикам ги в Азкабан или пък им взимам... ценностите. Произхождам от голям чистокръвен род магьосници и...
Том не можа да довърши. Малко животинче, приличащо на лисичка, се стрелна от под мантията на Ейнджъл и побягна към бараките. Момичето ахна, а Том скочи на крака и го подгони. Но как по дяволите можеше да уловиш животно, което тича два пъти по-бързо от теб?
Бръкли направи скок към животното, което мръдна в страни, за да може възрастния магьосник да се просне по очи.
-Ах ти! - викна той и извади пръчката си. - Уингардиум левиоса!
Както си тичаше, лисичката се вдигна във въздуха и, въпреки всичките ѝ протести, се приземи в ръцете на Том. Той я отнесе и подаде на момичето.
-Мисля, че е изплашен... или тя?
Том се усминха, сядайки отново до нея и потърквайки коляното си. Проклети животни, защо все бягаха?

- Бризингър! - извика момичето когато лисичката се изниза от скривалището си изпод мантията на русокоската. Разговора който водеха до сега бе просто забравен. Мъжът тръгна след фенека, а Ейнджъл се изправи уж за да ги последва. Бриз бе наистина бърз, особено, ако се уплашеше. А явно и на него му бе дошло в повече, но бе осъзнал ситуацията мааалко късно. Вече просто нямаше нужда да бяга.
Том се препъна , отново, докато се опитваше да хване малката лисица. Накрая насочи магическата си пръчка към животинчето и дъхът на Ейнджъл секна. Уплаши се от това което може да направи, но заклинанието не бе нищо повече от магия за левитиране. Лисицата се извиси във въздуха и след миг бе в обятията на Ейнджъл. Тя прегърна животинката и я погледна след миг в очите.
- Лош Бриз. Къде си мислиш, че ходиш? - изрече тя и сигурно бе изглеждала странно в очите на магьосника. Като някоя луда която си говори със едно животно което не я разбира. Истината обаче бе съвсем друга. Ейнджъл наистина знаеше, че Бризингър я разбира. Или по - скоро той разбираше нея, и дори и отговаряше. Но Том нямаше как да знае това.
Бриз, това е Том. Той ще ни помогне. - помисли си тя и изпрати мислите си към лисицата в ръцете си. - Спокойно.
Очите и на двете - и на момичето и на лисицата - се впериха в магьосника. На усмивката на русокоската се появи усмивка, а след малко тя се засмя. Наоколо сякаш се разнесе звук от камбанка.
- Май често падаш. - изрече тя и се приближи до него. - Добре ли си?
Сега се чувстваше много по - добре, много по - спокойно. Долавяше се в гласът и, смехът и, виждаше се в очите и, долавяше се в движенията и. Тя погледна отново животинката и я погали след което я подаде напред и лисицата висна между тях.
- Том, това е Бриз... накратко е Бриз, а иначе се казва Бризингър. Моето сладурче. - тя се усмихна ангелски. - И ... за жалост аз не тръгвам никъде без него. Надявам се да обичаш животни.
Ейнджъл, нека някой да ме хване, не ми се виси така. - чу се гласчето на Бриз, а тя се засмя.
- Гушни го, не му се види така. - сините и очи просто го изучаваха. Впиваха се в него, но го гледаше с такава нежност, разбиране и човечност. След краткия им разговор, прекъснат от Бриз, Ейнджъл гледаше на него по друг начин. Той и изглеждаше далеч по - човечен от онази вещица.
- А ти къде живееш?

Пп: Айде... тръгнах и аз с къси постове >.<

Том стоеше и гледаше като ударен с тухла. Какво по дяволите ставаше? Момичето седеше и говореше на лисицата, а тя сякаш ѝ отговаряше.
- Май често падаш. - изрече тя и се приближи до него. - Добре ли си?
Кожата на Бръкли настръхна от близостта, но пък чувството му харесваше. Гласът на момичето вече бе станал по-спокоен, мелодичен, а смехът - звънлив и заразителен. Толкова беше приятно, че Томас искаше никога да не спре да ги чува.
-Напоследък ми се случва все повече и повече - каза Том и се засмя.
Всичките му задължения бяха останали на заден план. Можеше да прекара още няколко нощи тук, с момичето, без да чувства нужда да се махне.
- Том, това е Бриз... накратко е Бриз, а иначе се казва Бризингър. Моето сладурче. - тя се усмихна ангелски. - И ... за жалост аз не тръгвам никъде без него. Надявам се да обичаш животни.
Животни... от кога не бе имал животно? Откакто бе на 4? Или на 5? Спомняше си котката, която вечер спеше до него в леглото. Беше чисто бяла, голяма, с дълги косъмчета. И мъркаше силно. Любимото занимание на Томас бе да седне вечер в дневната и да гали малкото коте, свило се в скута му. То бе еднственият му приятел тогава. Майка му и баща му бяха потопени в своята работа и нямаха време за него...
-Да... аз... да, обичам. - каза Том и пое животинчето, което момичето му бе дала.
Усети топлината на малкото му телце, щом го прегърна. То се сви в скута му и положи глава на дланта му. Том местеше очи от лисичето към лицето на Ейнджъл, чиито сини очи го изучаваха така, сякаш бе някакъв научен експеримент. Него това му харесваше обаче. Обичаше това, че тя изведнъж бе започнала да се разкрива, да се отнася по-открито и мило към него.
-А ти къде живееш? - попита момичето.
При спомена за имението, Томас се усмихна.
-Съвсем, съвсем наблизо. - отвърна Бръкли все още с усмивка на лице. -Само на едно магипортиране разстояние.
А след това смехът му се сля с песента на щурците.

Русокоската повдигна вежда. Смехът и се присъедини към неговия, а малката лисица в обятията на мъжа се отпусна и заспа, а щом Бриз спеше значи всичко бе наред и опасност нямаше.
Студен вятър ги обгърна и Ейнджъл обви ръце около тялото си отново, почваше да и става студено, а мантията и хич не я предпазваше от студа. Накрая просто погледна магьосника и се приближи към него поглеждайки лисицата.
- Ще си го носиш предполагам. - усмихна се. Бризингър изобщо дори не помръдна, само едното му ухо леко трепна когато звукът достигна до него. - Е мисля, че е време да се магипортираме.
Ейнджъл обаче не знаеше пътя до къщата или апартамента или там в каквото живееше мъжът. Нямаше как да се магипортира без да е наясно с посоката, едно от трите П - та за които им бе говорил инструктора по магипортиране. Направи още една несигурна крачка към мъжът и прехапа устни. Той също би трябвало да е наясно с този дребен проблем.
- Добре... АЗ обаче как ще се магипортирам като не знам къде отиваме? - изрече притесненията си гласно момичето. Сети се, че имаше и магипортиране с хващане, но тя не бе предмет, можеше ли да стане по - този начин? Или ... , но разбира се! Можеше да го хване и той да води, а тя просто да следва. Усмихна му се чаровно и го хвана за ръката, тази с която не държеше Бриз и застана колкото се може по - близо до него. - Е води ...
Ръката на мъжът я пусна и се премести на кръста и, притискайки я към него. Чак сега осъзна, че е по - нисичка сигурно с около глава, а тялото и бе толкова мъничко до него, че се почувства мъничка и съвсем нищожна. Като кибритена клечка, която той можеше да счупи с едно движение.
Всичко пред тях се разми, светът просто изчезна и се превърна в низ от цветове, купища картини, но след няма и минута те вече стояха пред голямо и красиво имението. Тук вятъра не бе толкова безмилостен, даже бе приятно. Бяха се озовали в предния му двой, или задния... или всъщност Ейнджъл не знаеше къде се намират. Бяха в огромна поддържаха градина. Наоколо имаше дървета, подрязани храсти в формата на животни и красиви цветя, явно някои специално бяха от този тип който само нощем разкриват красивите си листенца. Наоколо се носеше приятен аромат, а дори се виждаха и светулки. Добре, че бяха далеч иначе момичето сигурно щеше да изпадне в ужас, всякакви такива летящи и пълзящи гадинки я плашеха.
- Живееш тук? - попита тя и се огледа, а по лицето и се четеше възторг, учудване. Направо не можеше да повярва. - Невероятно е!
Очите и просто не можеха да се откъснат от красотата която я заобикаляше. Никога не бе виждала нещо подобно. С леля си и чичо си бе живяла в скромна малка къщурка, а последните няколко седмици с вещицата бяха в стара прашна къща с има няма две стаи. А тук ... та това бе цял палат. Момичето просто си глътна езика, не можеше да продума. Направо не можеше да повярва, а може би дори не искаше. Накрая се обърна към мъжът цялата сияеща и клатеше невярващо глава, чудейки се какво да каже. Изобщо не бе очаквала нещо такова, като и каза, че живее на едно магипортиране разстояние, като повечето магьосници ... които живееха в далеч по - магьоснически изглеждащи къщи. Имаха бели пауни в градините си, храсти с дирижабли, домашни духчета които подрязваха храстите, ако бяха в такива големи къщи, или най - малкото магически тигани, тенджери, закачалки дори, но Ейнджъл все още не бе видяла отвътре имението, нямаше как да отсъди всичко това, само по тази невероятна градина.

Имението на Томас Бръкли

Силното "пук" оповести пристигането на двамата. Вятърът тук бе почти затихнал. Не се чуваше шумолене на листата, нито пък имаше трепет на тревички. От време на време щурците огласяваха двора със своите песни или някоя заблудена сова прелиташе високо над имението.

Розовите храсти, заобикалящи цялото имение, бяха старателно подрязани от домашните духчета, моравата бе окосена, а фонтаните, намиращи се зад имението, весело църцореха.

- Живееш тук? Невероятно е! - каза момичето, захласнато от гледката.
Томас се усмихна. Имението бе станало негово след смъртта на майка му и баща му, въпреки, че до преди няколко години тук живееха и негов чичо и съпругата му. Те обаче не носеха фамилията Бръкли и нямаха място тук. Том се бе отървал от тях по начин, който гарантираше, че те няма да се завърнат тук никога повече.
Мъжът не пусна момичето. Продължаваше да я държи през кръста и я повече напред към входната врата. Щом се приближиха, тя се отвори. В първия момент изглеждаше, че го прави сама, но тогава се чу тих, писклив глас.
- Господарят Том се завърна. Вики се е грижила за имението точно както наредихте, сър. - каза малко домашно духче, облечено в розово пуловерче.
Том се гордееше със своите слуги. Може да беше тъмен магьосник, но винаги се отнасяше добре към своите домашни духчета. Фамилията Бръкли винаги бяха обръщали голямо внимание на това какво останалите мислят за тях. Трябваше да поддържат добър имидж.
- Добра работа, Вики. - отвърна Том и се усмихна на духчето, което повдигна уши от радост, че са го похвалили.
- Нека взема палтото Ви, сър! И Вашето, мадам. Добре дошли в "Градината" или иначе казано - имението Бръкли. Желаете ли нещо?
Духчето стоеше и гледаше Ейнджъл с големите си очички, готово да изпълни всяко едно желание на гостенката. Ето затова Том се отнасяше така добре с тях. Те му служеха добре.
- Ние ще те повикаме ако има нещо, Вики. Отидете и пригответе вечерята с Бу.
Бу бе другото домашно духче, което работеше за семейство Бръкли. Малко по-възрастен от Вики, Бу бе живял в разцвета на семейството и с удоволствие разказваше старите истории ако бъде накаран. Като малък, Томас бе прекарал много нощи, слушайки стари разкази от духчето. Може би точно затова Бу му служеше толкова вярно сега. Бе изпълнявал какви ли не поръчки за Бръкли, без дори капка нежелание.
- Ами... това е моят дом. - каза Том на момичето и посочи напред с ръка.
Стояха пред огромното стълбище, водещо към горните етажи. Том обаче я поведе на ляво, където влязоха в огромна всекидневна. Камината вече гореше, а Вики носеше поднос с чай.
- Настанявай се. - каза Бръкли и се усмихна. -Ако имаш нужда от нещо, Вики е на твое разположение. Няма нещо, което да не може да изпълни.
Духчето се поизпъчи малко, гордо от факта, че господарят му го е похвалил.
- Бу! - продължи да говори магьосникът.
Само едно "пук" и пред тях се появи духче, привидно по-възрастно от другото. На малката му главичка имаше побеляла коса, а то бе облечено в черна, подкъсена специално за него мантия. Поклони се ниско на Том, след това на Ейнджъл и отговори.
- Господарят ме е викал? С какво мога да бъда полезен на него и на красивата дама, която ни гостува?
- Да, Бу. Нашата гостенка ще ни разкаже за една стара магьосница, която познава. - Том се обърна към Ейнджъл и я погледна, след което се обърна обратно към духчето. - А ти, Бу, ще трябва да я намериш.

Откъсвайки поглед от красивата гледка, момичето се остави да я въведат в прелестното имение. Още на вратата ги посрещна едно домашно духче, което изглеждаше безкрайно добро и отдадено на работата си. Бе облечено добре, а не като повечето които Ейнджл бе виждала. Те носеха просто един чаршаф или по - точно калъфка за възглавница на която бяха направени места за ръцете и главата на духчето, но това ... явно Том се отнасяше добре с него, щом духчето стоеше и вършеше задълженията си нищо, че имаше красива дреха.
- Здравей. - поздрави го Ейнджъл с усмивка. Повечето домашни духчета бяха наистина дружелюбни, но някои от по - старите постоянно мрънкаха. Вики обаче не изглеждаше мрънкащо духче, далеч не. Взе мантията на Ейнджъл и се поклони след което изчезна на някъде и се върне с поднос с красиви чаши, явно чай. Момичето се почувства леко неудобно. Никога не бе имала домашно духче и можеше да свърши това и сама разбира се. Пък да не говорим, че подноса бе голям за духчето. Прииска и се да помогне на съществото, но се сети какво бяха учили по грижа за магическите създания. Домашните духчета хич не обичаха магьосниците да им се месят в начинанията. Затова просто благодари. Леко се притесни от новото духче което се появи пред нея. Бе по - старо, и то бе облечено в красива дрешка, даже по - скоро мантия. С Том си говореха донякъде като стари приятели, но го имаше пак онова "господарят". Все едно бяха роби, за Ейнджъл бе пресилено и извратено, но замълча. Просто погледна мъничкото старо духче. По - скоро сама щеше да отиде и да довлече вещицата от колкото да изпрати него там, бог знае какво щеше да му причини онази дяволска жена.
- Том не мисля, че ... - започна Ейнджъл и поклати глава поглеждайки мъжът. Изправи се, леко се усмихна на духчето и след миг се озова до домакинът. Повдигна се леко на пръсти уж да го прегърне, или поне за пред друхчетата изглеждаше като прегръдка. Не искаше да е нетактична.
Обви ръце около вратът му и му заговори тихо на ухо.
- По - скоро аз ще отида ... - започна тя. - Не искам духчето да пострада, не е първа младост.
При самата мисъл да се върне при онази жена я побиваха тръпки, ужасяваше се, но не можеше да пратят духчето... просто не можеха, не бе редно.
- Бог знае какво ще му направи ... - русокоската поклати глава. Нямаше против да им разкаже всичко което знаеше за тази своя въпросна роднина, но по - скоро сама щеше да изпълни тази работа, щеше да е уж предтекст, че се е върнала при нея, ще се направи на леко намусена за дето я е зарязала и после щеше да вземе това което се изискваше или всъщност да тяловкочени жената и да я домъкне тук. Наистина това бе много по ... добър план.
- Или , ако го пуснеш отивам с него! - заяви след малко тя леко отдръпвайки се колкото да го погледне в очите, но ръцете и все още се намираха около вратът му. Имаше чувство, че духчетата ги гледат странно, че ги изучават и се надяваше да не са чули това което бе казала. Не искаше да обиди старото духче, Бу както разбра, че му е името, но просто се притесняваше... сърцето и не би понесло това, ако онази жена му причинеше нещо. Опитваше се да звучи небрежно, да прикрива паниката и страхът които всъщност се бяха загнездили в нея. Старата вещица плашеше и нея, особено след днес, като бе използвала такава черна магия срещу мъжът когото Ейнджъл сега прегръщаше.
- Ако аз отида ще стане по - лесно. - заяви момичето. - Тя няма да очаква да я нападна... и когато успея да я извадя от строя ще я доведа тук.
Чаровна усмивка се появи на лицето и, но колко бе истинска един Бог знаеше и в момента се радваше, че тялото на мъжът бе така здраво, защото ако не се държеше за него сигурно до сега щеше да се е сринала на пода, не мислеше, че краката и щяха да я издържат точно в момента, чувстваше ги като желе, добре, че не трепереше защото тогава той щеше да разбере колко я е страх всъщност.

Томас стоеше и слушаше какво му говори Ейнджъл. Бе се изправила и го бе прегърнала, шепнейки му на ухо. Мъжът направо изтръпваше, усещайки дъха ѝ по врата си. Не знаеше за нея, но ако това продължеше още малко, сигурно краката му щяха да се подкосят.
"Какво ти става, по дяволите, Томас? Падаш така пред една жена? Ти тъмен магьосник ли си или какво??"
Раздвижи се, като остави момичето да го пусне. Двете духчета бяха навели глави, сякаш за да не гледат това, което господарят им правеше.
-Но защо, Ейнжъл? Не подценявай домашното духче, още повече Бу. Тяхната магия понякога е по-силна дори от тази на най-добрия магьосник. И има една важна подробност - те са задължени да изпълнят заповедта, затова са много по-полезни от хората.
Томас я погледна в очите. Не искаше да я пуска да се връща при онази вещица. Самият той бе видял каква е тя, знаеше за деянията ѝ... тази жена бе опасна и сама, Ейнджъл нямаше да се справи.
-Защо тогава просто не кажеш на Бу къде се намира къщата ѝ, а той ще се справи с останалото. Няма да взема вещицата. Ще вземе просто предмета, който бе в сандъчето.... и може би още няколко други.
Бръкли я хвана за ръката.
-Бу е силен. Няма да му се случи нищо. За теб е опасно, а аз не искам отново да се връщаш с онази вещица. - продължи Томас.
Може би за да затвърди казаното от Томас, Бу излезе напред, а с него и Вики.
-С ваше позволение, мадам... - каза Вики - но ние сме достатъчно силни. Не случайно служим на господаря Томас. Той ни е доверявал много от най-важните си задачи и ние никога не сме го подвеждали. Наше задължение е да изпълняваме волята на господаря, но ние го правим и с желание.
Бу я прекъсна. Поклони се пред Ейнджъл ниско, след което заговори, все още леко приведен.
-Господарката твърди, че Бу е слаб? Господарката изглежда честна и добра, не би искала да обиди Бу. Бу може да докаже, че е достатъчно добър. Просто кажете какво трябва да бъде изпълнено и то ще е свършено.
- Не, Бу, няма нужда - отвърна Том.
Духчето се поклони отново, след което отстъпи крачка назад.
- Виждаш ли, Ейнджъл? Нима искаш да ги обидиш? Хайде, помогни ми да върнем злините на вещицата... моля те... - каза Томас, гледайки я в очите.
Усмихна се. Те бяха толкова красиви....

Русокоската се почувства неудобно докато гледаше духчетата. Прехапа устна и пусна Том като несъзнателно го хвана за ръка и започна да преплита пръсти с неговите. Обърна глава към по - старото духче, което се бе приближило към него и се усмихна мило.
- Определено не исках да ви обидя. - каза Ейнджъл тихичко, но така, че всички да я чуят. - Просто не искам да пострадате. Пък аз познавам онова място ...
Не можеше обаче да каже, че познава вещицата. Бе живяла с нея колко? Седмица, две? И чак преди около час бе научила каква всъщност е тя, една пълна измамница , която е готова на всичко за своите скъпоценни вещи.
Пусна мъжът и седна на близкия диван плъзгайки поглед по всички в стаята, дъвчейки нервно долната си устна. Не можеше и не искаше да пращат духчетата.
- Не се съмнявам, че ще се справите с задачата. Убедена съм, че можете да се справите, много по - добре от мен. Но не искам да пострадате. Аз познавам мястото както казах, знам къде стои всичко, нещата които са и най - скъпи. Мога да се справя с нея.
Последното бе за Том и русокоската го погледна в очите. Не бе сигурна, че наистина можеше да се справи с вещицата, но трябваше да го убеди да пусне нея, а не духчето или пък двамата заедно. Защо по дяволите никой не одобряваше това, че е доброволец? На кого трябваше да се оплача? Живота? Съдбата? Самият Мерлин?
- Наистина не ме разбирайте погрешно ... - започна отново Ейнджъл и се изправи. - Том, моля те ... пусни ме с Бу, ако не сама то с него..
В главата и нахлу историята за духчето Доби, свободното домашно духче, което бе убито от смъртожадната Белатрикс Лестранж, не и се мислеше какво би станало с Том, ако изгубеше домашното духче, което изглежда бе в семейството му от години.
- Той е много по - ценен от мен. - заяви накрая момичето кимвайки към духчето. - Ако отида аз и нещата се объркат не губиш нищо, но ако нещо стане с него... ще изгубиш приятел.
Не знаеше дали щеше да приеме думите и, но това бе самата истина. Просто цялото и същество се бореше с мисълта да прати духчетата.
- Иначе ... тя живее на площад Еделвайс, номер 48. Личи си отдалеч коя е къщата, изглежда неподдържана и стара. - пое си дълбоко въздух. - В къщата и честно се навъртат някакви същества, така и не разбрах какви са, но от тях човек трябва да се пази. Опитват се да влязат в главата му и да манипулират мислите му ... тя самата е намерила начин как да ги подчини. Втората стая на втория етаж е тази в която държи по - скъпите вещи. Иначе в хола и има няколко лавици на които има пак ценни неща, но според мен истинското и съкровище е горе и в стаята и.
Имаше чувство, че мъжът няма да и позволи да отиде независимо какво казваше. Накрая щеше да се магипортира след духчето, все пак тя не му е слуга и не спазваше заповедите му.
След появата на тази мисъл Ейнджъл сериозно започна да я обмисля, бе свела очи към пода с цел да не я разкрият тъй като се притесняваше, че в очите и са се появили опасни бляскави звездички, както винаги когато намислеше нещо, което щеше да има катастрофален край.

Том стоеше и размишляваше над казаното. Това бяха пълни глупости. Въобще не му бе ясно защо момичето искаше да отиде. Бу щеше да се справи за много кратко време. Просто щеше да отиде там, да вземе каквото му бе наредено, а след това да се прибере.
-Ейнджъл, нищо лошо няма да се случи на никого...-започна Том, но погледът на момичето говореше всичко.
Тя го гледаше с поглед, който направо го караше да изтръпва. Хем бе мил и умолителен, хем в него се четеше решителност.
-Защо трябв да усложняваме нещата? - леко раздразнено продължи магьосника.
Не искаше да я праща обратно там. Не искаше дори да я губи от поглед. Искаше да е вечно при него. И това желание до някъде го плашеше. Не, не се страхуваше за себе си. Страхуваше се за нея. Ако някой разбереше, че тя се превръща в неговото слабо място, щеше веднага да я използва.
Момичето обаче бе инат. Виждайки, че няма какво повече да направи, Томас предложи единствения възможен начин, на който и двамата бяха съгласни.
-Добре.... ще отидеш заедно с Бу. Ще му покажеш къде да отидете, за да се справите по бързо. И после се връщате обратно. Ясно ли е, Бу?
Домашното духче се поклони и веднага отговори.
-Разбира се, сър! Бу ще изпълни задачата за Вас! И Бу ще се погрижи с цената на всичко красивата господарка да не пострада.
Том се усмихна на духчето. В този момент нещо на дивана се размърда. Лисичката бе стояла и бе наблюдавала през цялото време, без дори да помръдне. Сега се разхождаше бавно от единя край на дивана до другия, гледайки Томас право в очите. Чувството, че тези очи го пронизват, бе неописуемо. Беше едновременно зловещо и някак странно, сякаш животното искаше да му каже нещо, но Том не бе достатъчно наблюдателен, за да забележи. Бризингър спря на едно място, след което, видимо раздразнен, той слезе и се отърка в крака на Ейнджъл, а след това и в крака на Бръкли. Вдигна глава и отново впери очи в мъжа. Томас пусна на момичето недоумяващ поглед.
-Нещо иска да ми каже ли? - попита той.
Лисичката затвори доволно очички.
"В какъв свят живея, гащи на Мерлин?" - помисли си мъжа и поклати глава.

Милите очички явно помогнаха тъй като Том поддаде. Съгласи се Ейнджъл да отиде с духчето Бу. Момичето си отдъхна Надигна се на пръсти, обви ръце отново около вратът на магьосника и остана така няколко секунди, почти мина.
- Благодаря ти. - каза тя с усмивка на лице. Истината обаче бе, че страхът и отново бе показал грозната си глава и на нея и идеше да крещи. Само, че нямаше да прати духчето само там, както всъщност се бе разбрало и от последните десет минути в които упорстваше и мрънкане на русокосия тип.
Погледна към своята лисичка и прехапа устна. Том явно бе прочел въпроса в очите на животинката. А точно в момента на Ейнджъл не и се занимаваше с това. Понякога общуването с животните я изтощаваше. Друг път обаче я зареждаше с енергия, сега нямаше как да предвиди кое от двете ще е.
- Бриз се притеснява. - заяви русокоската недоволно. Гледшае лошо, но фенека изобщо не и обръщаше внимание. - Нищо няма да стане, Бриз.
След тези думи Ейнджъл застана до духчето и го хвана за ръката. От имението не остана нищо, картината просто се разми, а пред тях се появи стара къща.От мръсните прозорци можеше да се види, че вътре бяха запалени лампи, но светлината бе някак слаба и притъпена зареди мръсотията по стъклата. Момичето неволно потръпна. Погледна Бу и си пое дълбоко въздух.
- Е Бу, да го направим. - тръгна напред, пред духчето и така то не се виждаше от мантията и. Почука на вратата чрез старомодното чукало, а звукът направо я накара да замръзне. Хич не и харесваше, че е тук. Но нямаше и да подвие опашка и да се махне, щеше да изпълни тази мисия.
- КАКВО? - вратата се отвори, а насреща и старата вещица извика недоволно. Ейнджъл се отдръпна крачка назад и едва не се бутна с духчето и не падна отгоре му. - А, ти ли си момиче. Влизай. Надявам се онзи чере магьосник не те е проследил.
Гневът се надигна в момичето, но тя не каза нищо, а само влезе след старата вещица. Бу подтичваше след нея и не след дълго се намираха в прашния хол. Вещицата гледаше злобно през прозорците, сякаш за да се увери, че Том не е там.
- Никой не ме е проследил. - заяви русокоската. - След като се свестих ... довърших магьосника.
Да бе, сякаш това изобщо би било възможно. Той бе много по – опитен от нея, нямаше как тя сама да го довърши. Вещицата обаче не зададе въпроси, просто тръгна да се качва нагоре по стълбите мърморейки как Ейнджъл била невнимателна затова, че изобщо се оставила той да я улучи с заклинание.
- Петрификус Тоталус. - думите излязоха от устата на русокоската и след малко от току – що извадената и пръчка излетя струя светлина която удари магьосницата в гърба. Ръцете и се долепиха до тялото, краката и застинаха един до друг. Само очите и оставаха изцъклени да гледат ядосано. Падна по стълбите. Искаше да закрещи, личеше си по лицето и, но не можеше. - Е с теб не сме кой знае колко различни. Аз се оставих да ме улучат, ти също ...
Макар и да се изкушаваше да нарани магьосницата по някакъв начин, Ейнджъл просто тръгна нагоре по стълбите. Вратата на стаята в която бяха скъпите неща разбира се бе заключена, но младата магьосница се справи без проблем. Духчето вървеше вече до нея. Ейнджъл се зае да пъха всичко в една малка чантичка която носеше в мантията си. Бе и направено заклинание с което Ейнджъл, ако поискаше можеше да събере вътре и някоя и друга палата за къмпинг.
Това което търсеше момичето, обаче не бе тук. Кутията която бяха взели просто я нямаше сред скъпите неща на вещицата, а Ейнджъл знаеше, че тя е ценна и искаше да я вземе. Каза на Бу да остане в стаята и тръгна да разнузнава из къщата. Провери на всякъде където се сети, но нямаше и следа от кутията ..
- По дяволите ... - изнедоволства момичето. Слезе по стълбите зедно с духчето и видя това което и трябваше върху старата прашна камина. Затича се прескачайки вещицата и взе кутията като я пусна в чантичката си. Усмихна се победоностно, но звукът дошъл откъм стълбите я накара да замръзне. Проклятие, помисли си тя. Заклинянието за тяловкоченяване бе спряло да действа. Обърна се светкавично бързо натам и видя как старицата вдига пръчката си и я насочва към тях, и по – точно към духчето.
Ейнджъл скочи пред Бу, а заклинянието я удари в гърба, онова от по – рано , което бе използвал Том, бе като детска игра. Думите „Сектумсемпра“ този път се запечатаха в съзнанието и много по – ясно. Усети как духчето я хваща и как след миг пада върху нещо меко, килим може би. Не чуваше вече вещицата, но усещаше , че я боли ... което бе добър знак. И все пак, вместо тя да си отмъсти онази кучка отново се бе показала каква долна лицемерка е... , но както и Ейнджъл и бе казала – те не бяха много различни. Първо вещицата я бе предала, сега Ейнджъл предаваше нея. И, ако това не бе ирония на съдбата ...

Ейнджъл прегърна Том, след което бързо хвана духчето за ръката и с тихо "пук" изчезнаха в нищото. Някаква малка празнота остана в Бръкли. Не беше страх... или беше? Знаеше, че Бу ще защитава момичето с цената на живота си, но се страхуваше от вещицата. Бе видял, че тя бе готова на всичко, за да предпази това, което имаше. Не ѝ пукаше дали ще убива, тя просто щеше да се защити.
-Господарят нещо е нервен? Може би иска Вики да му донесе от любимото огнено уиски?
Домашното духче не бе мръднало от мястото си, но бе наблюдавало Том през цялото време. Не можеше да скрие нищо от тях. Бяха с него толкова дълго време, че успяваха да познаят всяка негова емоция, колкото и добре да се опитваше да я скрие.
-Да, Вики. И побързай! - каза Том, за да накара духчето да се махне.
Колкото и да му бе приятна компанията на двете елфчета, сега Бръкли искаше да остане сам. Единственото друго същество бе малката лисичка, която се бе свила на кълбо върху дивана и кротко спеше.
-Лесно ти е на теб...-каза му магьосника и започна да крачи из стаята.
Минутите минаваха, а от двамата нямаше и следа. Вики бе донесла бутилката с уискито и чашка, а Том бе изпил вече две. Сега бутилката "Jameson" стоеше на масата, а Вики сипваше нова доза.
"ПУК"
И тогава суматохата настана. В първия момент Томас не успя да разбере какво се случва. Трябваха му няколко секунди, за да различи възрастното домашно духче, прегърнало малко сандъче под ръка, влачейки лежащо по корем тяло към Томас. Това обаче не бе кое да е тяло. Това бе тялото на Ейнджъл. И кървеше. Кървеше обилно.
-Господарю, Бу се опитал... Бу взел... - започна да крещи духчето.
Том не му даде да продължи. Замайването от уискито бе изчезнало, умът му бе бистър. Изблъска духчето от момичето и се хвърли към нея, вадейки в движение пръчката си. С едно махване и скъсаната мантия отлетя от гърба на Ейнджъл. Бръкли падна на колене над нея и моментално зашепна заклинание. Каза го веднъж, движейки ръката си над раните, след това го направи отново и отново. Големите разрези лека-полека се затваряха. Томас познаваше тези рани. Нямаше как да ги сбърка. Нямаше как да попречи и на спомените да го залеят. Сякаш бе преди хилядолетия, когато той бе проснат на земята от същото заклинание, а над него някой нашепваше същите слова. Бръкли така и не бе разбрал кой е човека, спасил живота му. Опитваше се да го намери, но всички търсения оставаха без резултат.
Последният кръвоизлив спря със затварянето на последната рана. Тя щеше да живее, но състоянието ѝ хич не бе добро. Бе загубила много кръв и щяха да минат дни преди отново да се възстановеше. Щеше да остане тук, където Бръкли можеше да се грижи спокойно за нея.
Приведе се напред и обви тялото ѝ с ръце. Все още бе в безсъзнание, затова той внимателно я повдигна.
-Господарят може би ще желае малко помощ? Вики държи всички стаи винаги подредени и готови, ще иска ли господарят тя да направи нещо за болната господарка? - попита малкото духче, подтичвайки зад мъжа.
Том не отговори. Просто я понесе към огромното стълбище, водещо към втория етаж. Първата врата в ляво бе открехната, затова той се мушна вътре. Бе огромна, просторна спалня. Леглото бе толкова голямо, че на него би могъл да легне дори полу-великанът Хагрид. Положи момичето на леглото и постави пухената завивка върху нея. Грабна най-близкия стол и го метна до леглото, бързо сядайки на него. Двете духчета стояха и гледаха на вратата, без да кажат нищо. А Томас просто седеше и държеше ръката на момичето, надявайки се, че скоро целият този кошмар ще приключи...

Усещаше тялото си, болеше я. Това явно бе добър знак. Скоро обаче болката просто изчезна и Ейнджъл се зачуди дали изобщо е жива. В главата и бе просто едно черно петно, не чуваше, не усещаше. Просто ... нищо.
Накрая усети отново леката болка, усети как въздухът нахлу в ноздире и и изпълни дробовете и. Закашла се и се надигна леко. Премигваше срещу леката слънчева светлина струяща през прозореца. Добре, че пердетата спираха по – голямата част от притока на светлина, тъй като Ейнджъл изобщон е искаше да вижда слънцето в момента, главата я болеше при самата мисъл.
Обърна се и видя Том, черния магьосник, който беше пожалил живота и, да стои близо до леглото. Бе пребледнял и напрегнат.
- Да неби Бу да е пострадал? - попита тихо русокоската. Изражението му бе като на човек чийто близък е починал или бе на смъртен одър. Не разбираше нищо, чувстваше се леко замаяна, огледа тялото си изпод завивките, нямаше и нищо до колкото можеше да прецени. Защо тогава се чувстваше така .... О! Сектумсемпра. Вещицата беше използвала това проклятие срещу нея, по дяволите! А тя уж щеше да гледа да не пострада. Определено Том е имал цялото основание да я остави да умре... където и всъщност да са се озовали след като Бу я бе издърпал и се бяха магипортирали.Това и бе последния ясен спомен, едно единствено „пук“.
- В крайна сметка успяхме ли да вземем нещо ценно? - устните на Ейнджъл направиха опит да се разтеглят в усмивка, но ... ами като чели нищо не се получи от това. Сигурно по – скоро изглеждаше намусена отколкото усмихната. Затова направи и нов опит да стане, протегна се до колкото можа провесвайки крака през ръба на леглото. Огромното легло. - Кой изобщо спи тук? Някой великан?
Тя самата обикновенно спеше в ъгълчето на някое легло. Нейното при леля и и чичо и не бе от най – големите, но дори там едната половина, ако не и повече от нея оставаше празна. Ейнджъл просто се свиваше в едната част и оставяше на някой дух или по – скоро въздух да заема останалата. Рядко решаваше да заеме повече място, като някои мъже.
- Боже ... чувствам се замаяна. - тя хвана главата си и изръмжа недоволно. - Има ли нещо за ядене?
Не помнеше някога да е била тооолкова гладна. Само при самата мисъл за храна всичките и болежки изчезваха. А самите и мисли се сменяха толкова бързо, което май важеше и за настроенията и в момента. Явно заклинанието Сектумсемпра имаше някакви странични ефекти за които никой никога не бе споменавал ... или те си бяха от самата Ейнджъл?
- Сериозно, какво ти е? - това кой въпрос подред беше? Десети? Петнадесети? Да, Ейнджъл понякога бе като трън ... в петата. Човек не можеше да и затвори устата ... с почти нищо.

Пп: Пак малко, но от сърце :D

Колко време бе минало, откакто тя лежеше така на леглото? Часове, няколко дни, месец? Бръкли не знаеше. Стоеше и се взираше в нея. Наблюдаваше как гърдите ѝ се повдигат при всяко вдишване и чуваше жалния стон, излизащ през устата ѝ при всяко издишване. Но защо? Защо трябваше всичко това да се случи, защо, след като най-накрая бе успял да се почувства отново щастлив, да се отърси от тъмното минало, дори за секунда, съдбата пак го бе блъснала с тежкия си юмрук?
Томас знаеше защо. Защото той бе Бръкли. Защото бе прекрачил границата, защото се бе отклонил към черното повече, отколкото всеки друг. И живота се опитваше да го събори. Но нямаше да успее. Не и срещу него. Никой нямаше да успее да надвие Томас Бръкли, та дори и това да бе скапаният живот...
Просто седеше и чакаше тя да се събуди. Вики и Бу го навестяваха от време на време, донасяха му храна, завиваха го, когато заспиваше и го будеха, когато трябваше да хапне. И тогава, точно след поредното събуждане, тя отвори очи. Направи го бавно, привиквайки със светлината, влизаща в стаята. Обърна глава към него и Том видя сините ѝ очи, вперени в него.
-Защо, защо, защо... - започна тя.
По дяволите, още не се бе събудила, а задаваше въпроси. Томас чак бе забравил каква всъщност е тя. Малкият любопитко, винаги пълен с въпроси, винаги искащ да знае.
Бръкли най-накрая успя да се осъзнае. Цялото му същество се изпълни с радост. И той не чака повече. Изправи се и я пое в прегръдките си, впивайки устни в нейните. Чувството на наслада се разливаше по тялото му. Усещаше аромата на кожата ѝ, усещаше косата ѝ, спускаща се надолу, усещаше вкуса на устните ѝ, толкова сладки, че му се искаше да не ги пуска.
-По дяволите, Ейнджъл, лежиш на това легло три дни! - започна Бръкли, след като устните му се отлепиха от нейните. -Магирпортираш се в къщата ми полу-мъртва, три дни лежиш и само стенеш, не даваш никакви признаци на живот... и ме питаш какво ми е??
Опитваше се да звучи строго, опитваше се да изглежда така, сякаш искаше да ѝ се скара, но явно това не му се получаваше. Гласът му просто бе изпълнен с радост.
Чу се леко скърцане на вратата. Там, на прага, стояха двете домашни духчета.
-Господарю? Вики чула, че красивата гостенка се събудила, затова решила да донесе малко супа. Ако се чувствате готова да слезете, господарке, обядът ще бъде готов след мъничко. - каза по-малкото и остави един поднос до леглото, след което се поклони.
-Вики искрено се надява на Вашето бързо оздравяване, мадам. Всеки гост, който господарят Том обича, е също толкова важен и за нас. - каза отново тя и се върна назад.
Възрастното духче стоеше с наведена глава. Щом Вики остави подноса, двете духчета се поклониха отново и излязоха.
-Как се чувстваш? - попита Том и отново върна очите си върху лицето на момичето.
Бе бледа, но изглеждаше по-добре.
-Ще отговоря на всичките ти въпроси, но първо искам да знам, че си по-добре. И повече без никакви такива приключения. Поне не и без мен... -довърши мъжът и се засмя.

Устните на мъжът се впиха в нейните и след това Ейнджъл като чели нищо не усети. Просто стоеше стъписана и макар, че той и говореше тя просто премигваше. Накрая се усмихна широко осъзнала думите му, преди обаче да каже каквото и да е било домашното духче Вики се появи носейки поднос със супа. Само при приятния мирис стомаха на Ейнджъл се обади. Русокоската сложиръка на корема си, погледа Том , а после премести очи върху купичката със супа.
- Сектумсемпра да не би да има странични ефекти? - попита тя. Поредния въпрос. До сега май от устата и не бе излязло нещо друго освен въпрос.
Изправи се с леко залитане и пак се озова в обятията на своя Черен магьосник. Светлите и очи срещнаха неговите, усмивката и отново стана голяма, слънчева и чаровна. Сякаш нямаше нищо по приятно от това да бъде в прегръдките му.
- И ти си се притеснил за мен? - поредния въпрос. Тя звучеше учудено, но и бе приятно. Никой, никога не се бе притеснявал така за нея. Така де освен леля и и чичо и, но те бяха съвсем различна планета от Томас Бръкли. Той бе като сладко изкушение, нова книга която тя непременно трябваше да има, а те ... те бяха старата кротка класика лежаща спокойна на отреденото и място в библиотеката...Премигвайки объркано момичето изведнъж се надигна леко на пръсти, обви ръцете си около магьосника, като преди няколко дни, но този път впи устни в неговите. Бе толкова сладостно усещаше, ароматът му бе направо опияняващ, приятен. Караше я да се чувства... в безопасност, както всъщност и бе. Устните му пък бяха топли и меки.
С усилие тя се реши да се отдръпне от него, седна на леглото по простата причина, че не мислеше, че краката и ще я издържат. Дишаше леко тежко, прехапа устна поглеждайки извинително черния магьосник, не е истина как само му се бе нахвърлила...
- Чувствам се... леко засрамена. - призна тя от което по бледите и бузи се появи приятна руменина. - Извинявай, че така ти се нахвърлилх току – що ... ох по дяволите.
Изобщо не знаеше какво да каже. Бе забила поглед надолу в пода и чак бе забравила за вкусната супа която я очакваше само на няколко метра и поканата за обяд която духчето и бе отправило. Накрая се насили да погледне магьосника.
- Благодаря ти, отново ми спаси живота. - вече много по – сигурна в себе си тя се изправи, застана пред него и обви ръцеоколо кръста му, полагайки глава на гърдите му, вдишайки аромата му. - Благодаря ти. И да, определено никакви такива мисий повече ... дори И за теб.
Една целувка и малката вече бе започнала да се разпорежда с него. Все пак преди дни първо той щеше да пострада от Сектумсемпра, но се отърва на косъм, а после самата Ейнджъл се „здрависа“ с проклятието.
- Иначе се чувствам ... добре. Гладна. Щастлива. Нервна малко. И имам куп въпроси. Както винаги. - тя се засмя нервно. Все още чакаше отговорите си на миналите въпроси, а в главата и се появяваха нови и нови. - Ще слезем за обяд нали? Какво има за обяд?... Том какво изпитваш към мен?

Още една целувчица. Ммм, Том можеше да продължава така до бекрай. Харесваше му начина, по който момичето притискаше крехкото си тяло до него, сякаш търсеше закрила. Харесваше му и начинът, по който гласът ? трепереше, когато бе притеснена. Или пък как прехапваше устни щоом се чувстваше неловко. Всичко това я правеше толкова сладка и мила...
-Естествено, че се притесних! - отвърна той, гледайки как усмивката на лицето ѝ растеше. -Хайде, да отиваме за обяд. - продължи той.
Ръката му се спусна до нейната, хвана я и я поведе надолу. Преминаха през огромния коридор, слязоха по централното стълбище и се запътиха към дясната част на къщата, където се намираше трапезрията и кухнята.
-Господарят и господарката са готови за обяд? Бу ще Ви настани. Елате насам, мадам. -каза старото духче, която се появи от нищото. Поклони се на Ейнджъл и я поведе до един от двата стола, стоящи в единя край на огромна маса.
-Много отдавна господарят Том не е канил никого за обяд. Срамота е, че масата ни е толкова голяма. - продължи Бу.
Духчето дръпна стола, намиращ се от ляво, и подкани момичето да седне. През това време Вики направи същото, но с Томас. Той благодари и двете духчета излязоха с поклони, за да донесат храната.
-Обещах да отговоря на всичките ти въпроси. - каза Том и се усмихна на ангелчето до себе си. -С Бу се върнахте около час след като заминахте. Той държеше малко сандъче, а ти - кървавата си мантия. Свестих те и те качих горе, а аз погледнах какво имаше в сандъчето. Нещото вътре направо ме изуми...
Вики и Бу прекъснаха Том, влизайки с подносите с храната. Бяха надминали себе си. Сервираха на двамата седящи лучена супа, след това пай от бъбречета, а за десерт оставиха няколко огромни котлени сладкиша.
-Бу, би ли донесъл сандъчето, което взехте от старата дама? Благодаря ти. - помоли Бръкли.
Поклониха се и излязоха от трапезарията, за да оставят двамата на саме.
-Вики и Бу винаги са били перфектни готвачи. Рядко имам гости, затова сега са надминали себе си. Много се радват, че си тук. - каза Томас и се усмихна на Ейнджъл.
И това бе самата истина. Бе видял какво извънредно старание полагаха двете духчета, за да направят на русокоската добро впечатление. Не, че иначе не бяха старателни. Просто сега изпипваха всяко нещо до последния детайл.
Старото духче влезе в трапезарията и носеше по нещо във всяка ръка. В едната то бе старото, дървено сандъче. Но в другата... клетка. Клетка, а в нея, мърдайки големите си, бели ушички, стоеше зайче. Малко, пухкаво, бяло зайче.
-С Бу и Вики решихме да ти направим едно малко подаръче. Надявам се Бриз да не ревнува, нали? - засмя се Том, вадейки зайчето от клетката. -За теб е. Можеш да го кръстиш както пожелаеш и да му намериш уютно място за сън. Къщата е огромна и е на твое разположение.
След това, без да чака някаква реакция от русокоската, той се наведе и отново долепи устни до нейните. Заля го вълната от наслада. Имаше чувството, че бе останал така с часове. Щом се отдръпна, на лицето му имаше усмивка.
-Това дали отговаря на въпроса ти за чувствата? - попита Бръкли и се засмя.

Оичте и сияеха, бе щастлива. Истински щастлива. Цяло чудо, че отново не му се метна на вратът, когато той отдели устни от нейните. Реши да поглене по посока на зайчето, само и само да не завърши всичко катастрофално с нейните глупости, а тя определено имаше опит с глупостите.
- Много е сладко, благодаря ти. - изрече тихо Ейнджъл и видя как Бриз се прокрадна от една стая, мина царствено през вратата и се приближи до клетката със заека. - Бриз ... корона не искаш ли да ти купя?
„Щом настояваш.“ - бе отговорът на малката животинка, а русокоската се смръщи. Знаеше, че лисицата няма да нарани зайчето което в момента бе леко уплашено, но хафълпафката реши да ги остави на спокойствие да се опознаят, а тя самата после щеше да се запознае с бялата топка козина.
Огледа масата, имаше толкова и то все най – различна храна. Нямам си обаче не и напомняше на храната която правеше леля и. От този тип, който в момента Ейнджъл гледаше, сервираха главно в Хогуортс, но някои от нещата тя дори не бе опитвала.
- Сигурно няма да повярваш, но половината от нещата дори не знам какво са. Обикновенно само в Хогуортс съм се докосвала до магьосническата храна, тази която си е типично наша. Леля ми е безмощна, а чичо ми мъгъл... и те си готвят по ... човешка храна.
Реши да млъкне. Изречението което излезе от устата и просто звучеше абсурдно. И сещайки се, че е разкрила нещо за себе си, осъзна, че не знае почти нищо за мъжът до себе си, както и той за нея. Загледа се в него с замислено изражение и се усмихна леко тъжно. Наистина не знаеше нищо за него, но пък той я бе приютил, бе и спасил живота ... бе той.
- И все пак мисля, че имаш да отговаряш на доста въпроси. - опита се да звучи бодро русокоската докато се протягаше да си сипе от супата. Бе нещо необичайно за нея. Не бе опитвала нищо такова и леко се смръщи първоначално. Бе много скептично настроена към новите храни, леля и обичаше да експериментира. - Вкусно е, но ... има някакъв специфичен вкус. Не съм опитвала нищо подобно преди.
И все пак изяде цяла купа. И просто все едно преяде. Макар и до преди миг да бе готова да изяде половината свят сега не можеше да погълне нищо, а духчетата бяха сготвили толкова много, кой щеше да яде цялата тази храна? Вярно, че и тя бе яла като невидяла, но просто самия глад я изяждаше отвътре, бе спала три дни... звучеше и направо неерално.
- Не разбирам... как така съм спала три дни... - призна тихо, но сякаш говореше по – скоро на себе си. Взе си от пая, който духчетата бяха направили и откри, че всъщност още е гладна. Чу леко скимтене и се обърна назад, Бриз се бе наежил срещу заека.
„Опита се да ме изяде!“ - изпищя лисицата в главата на Ейнджъл.
„Да, точно в момента и аз бих решила да те изяда, защото ми пречиш...Не ставай смешен, Бриз! Та това е малко сладко зайче, а не Годзила.“
„Ти на чия страна си? На негова? Да, защо не... на малкото безобидно зайче.“ и така лисицата се врътна и напусна помещението.
- Голяма е драма тази лисица... , но кажи ми какво има в ковчежето? - Ейнджъл повдигна вежда гледайки към ковчежето в ръцете на духчето и после пак погледна малкото зайче което се бе свило от страх в едната част на клетката, бедничкото същество, дори не допускаше Ейнджъл в ума си, но тя го разбираше. Все пак бе непозната.

Пп: Поста е безкрайно малоумен, но наистина имаш да отговаряш на куп въпроси и нямаше как да задам още...един куп ;д

Том дояждаше обяда, слушайки как Ейнджъл му обясняваше за това как не познава магьосническите ястия. Малкият Бриз изглежда не харесвше зайчето, тъй като го гледаше от далече и не смееше да се приближи, а и русокоската му направи няколко забележки.
-Господарке? - чу се гласчето на Вики. -Може би ще искате Вики да занесе вашия подарък горе в спалнята Ви? Вики ще Ви придружи след обяда, за да ви покаже къщата и да изберете къде искате да спите, освен, ако не предпочете да останете в господарската стая заедно с господарят Том.
Духчето се поклони и отстъпи назад.
-Е, явно Вики бърза да си намери за кого да се грижи...-засмя се Том, преглъщайки последните хапки от пая с бъбречета. После се обърна към момичето.
-Виждам, че си доста любопитна за съдържанието на съндъчето.
Томас се изправи и отиде до Бу, който стоеше все тъй леко приведен, държейки малкото дървено съкровище.
-Ще се изненадаш от това, което е вътре.
Всъщност, Бръкли също бе очаквал вътре да има някакъв ценен предмет, злато или пък артефакт. Това, което бе вътре обаче, бе изненадало и Томас. Вътре имаше нещо съвсем по-ценно.
-Това, което си успяла да вземеш, малка моя, е карта.
Том повдигна похлупачето и от там излезе малко парче пергамент, не по-голямо от тетрадка. Краищата му бях оръфани, а мастилото по него - леко избледняло. Това обаче не пречеше лесно да се разбере за какво става въпрос. Бешео откъс от средновековна карта и то не на какво да е, а на Годрикс Холоу. На нея имаще малък маршрут, отбелязан с черни точки, а в края завършваше, както всяка такава карта, с малко червено кръстче.
-Намерили сме нещо, което може да промени целия ни живот... ако само можехме да знаем какво има под това кръстче...
Том гледаше парчето замечтано. Не се бе замислял много над него щом го получи, тъй като бе притеснен за Ейнджъл. Сега обаче, когато тя бе добре, той можеше да се отдаде на това изцяло. Вече виждаше в съзнанието си как пътува по маршрута и взема съкровището.
-Извинявай, замислих се. Ето, Бу.
Мъжът върна картата в малкото сандъче и духчето се отдегли, покланяйки се.
-Може би ще искаш да си вземеш душ? - попита магьосникът и погледна русото момиче. -Мога да накарам Вики да ти намери нови хавлия и нови дрехи. Съжалявам, че разкъсах мантията ти, но пък... - Томас се наведе и долепи устни до нейните, за да изпита онова изпепеляващо чувство още веднъж. - ... ти ми прощаваш, нали?
Той се засмя.

Очите и леко се разшириха когато чу думите на духчето. Стаята на Том? Онази стая с огромното легло бе на Том? А Ейнджъл бе помислила, че там спи някой великан. Леко се изчерви и сведе поглед надолу към масата. Не успя да каже каквото и да е тъй като тогава и съобщиха какво има в ковчежето. Това пропъди всяко притеснение от нея и на негово място се появи объркването.
- И сега какво? Ще търсим съкровище? - повдигна вежда. Не си представяше това пътуване. Самата карта бе сигурно от преди нейното раждане, сигурно от преди раждане даже и на Том. Цяло чудо, че не се бе разпаднала в ръцете му. - И някакви по – големи насоки от едно хиксче и точици?
Ейнджъл бе скептично настроена към парчето пергамент. Дори не знаеше какво може да има на мястото на този хикс. И макар, че всъщност любопитството и да пърхаше вътре в нея изражението и си оставаше леко бледо, а устните – свити.
Облегна се на стола и се загледа в Том, трябваше да реши къде иска да остане за да бъде качен заека горе, но тя не знаеше дали иска да бъде с него в една стаята и дали той го искаше. Ейнджъл никога не бе била с мъж по този начин ... за Бога дори не бе спала до мъж.
- Ъм... Том? - попита тихо макар, че бе сигурна, че и духчетата я чуват. Колкото и да не и се искаше да го правят. Но те бяха дискретни, нямаше да кажат нищо. - Имаш ли нещо против да останата в твоята стая...с теб?
Усмихна се чаровно и си представи устните му върху неговите, реши обаче да не оставя мислите си да тръгнат в тази посока. Просто се приближи към него и го целуна. Страстна и настоятелна целувка. Никога до сега не бе искала нещо толкова силно, колкото него.
- И кога ще се отправим на това пътешествие, капитане? - макар, че силно се съмняваше, че ще има кораб във всичко това. Тя и на кораб не бе пътувала макар и всъщност много да и се искаше.
Отправиха се към хола и русокоската се настани на дивана до Том. Сгуши се в него като преплете пръсти с неговите. Играеше си с тях и след миг се обърна така че да го погледне. Наистина, тя знаеше толкова малко за него и той за нея.
- На колко години си всъщност? Извинявай за въпроса, но ... ми е любопитно. А мисля, че осъзна каква съм любопитка вече. - смехът и се разнесе като звукът на камбанки наоколо. Тя бе просто едно дете, което бе безкрайно любопитно... и което имаше чувства към този почти непознат мъж, който и беше спасил живота и я бе приютил. - Благодаря ти.
Наведе се напред и отново го дари с целувка. Избута го на дивана заставайки над него, плъзна ръката си по мускулите му, по гърдите му и спря точно преди панталоните му. Леко се отдръпна колкото да го гледа в очите, преглътна буцата която се бе появила в гърлото и.
- И май отново те нападнах ... не трябва да ми се даваш толкова лесно, че ще взема да свикна.

Пп: Знам, че е тъпо, знам и, че е късо..ама.. >.< МИЛОСТ.

Щом приключиха обяда, двамата се настаниха на дивана в хола. Бу беше отнесъл ковчежето някъде, а Вики вървеше покорно зад тях, навела глава. Тя чакаше отговора на Ейнджъл за това къде иска да остане.
Момичето бе преплело пръсти с неговите и се бе сгушила в него, отпускайки малкото си тяло върху него. Чувството да я държи в прегръдките си бе хубаво.
- Имаш ли нещо против да останата в твоята стая...с теб? - попита тя.

Бръкли се усмихна и ѝ даде малка целувчица.
- Естествено, че не. Вики, чу Ейнджъл. Какво още чакаш?
- Да, господарю, веднага, сър! - изписка духчето и изчезна също както възрастния си приятел.
Изминха още няколко минути, в които двамата просто си помълчаха, стоейки загледани в нищото, всеки потънал в своите си мисли. Томас никога не бе вярвал в съдбата или пък в нещо по-висше. За него всичко зависеше от това какво си способен да направиш сам. Точно затова се бе отдал на черните изкуства. Той държеше да овладее силата, с която сам да определи съдбата си и да не се влияе от никого. Но сега... това момиче се бе появило в живота му и за тези няколко дни... та той бе забравил кой е всъщоност! Нима тя щеше да го приеме щом разбере какво е миналото му? Всичките зверства, мъчения, подлости и така натам... Нима тя щеше да остане с него и в бъдеще? Томас не би се променил. Пръчката, която сега покорно лежеше на масата, бе извършила толкова много злини. Най-странното бе, че Том харесваше чувството, появяващо се щом държи своята пръчка. Нещата, които бе извършил с нея, не го отблъскваха. Напротив, той се гордееше с тях! Гордееше се, че той, заедно със своето непобедимо оръжие, бе стигнал до тук. И нямаше да спре.
Момичето го извади от унеса му, размърдвайки се.
- На колко години си всъщност? Извинявай за въпроса, но ... ми е любопитно. А мисля, че осъзна каква съм любопитка вече...

Томас се засмя на въпроса, а смехът му отекна из празния хол.
- На достатъчно, че да не съм нито твърде млад, нито твърде стар. Но пък времето е нещо много неопределено, не мислиш ли? Животът е просто една огромна спирала, по която всеки от нас върви. Имаме си нашите върхове и спадове, но независимо от тях, времето си тече.
Бръкли отново се загледа напред, спирайки да говори за секунда, след това се усмихна отново.
-Както и да е, отплеснах се. На 25 съм...
Не успя да довърши, защото тя се наведе към него и го дари с нова целувка. Това му харесваше. Но още повече му хареса онова, което се случи след това. Ейнджъл се изправи и го бутна върху дивана, заставайки върху него. Плъзна ръцете си по грубата му кожа, обикаляйки около гърдите му и спирайки точно преди колана на панталона.
- И май отново те нападнах ... не трябва да ми се даваш толкова лесно, че ще взема да свикна. - каза тя, отправяйки му един от онези погледи, които го караха да се усмихва.
Томас леко се надигна и я целуна, обхващайки талията ѝ с ръце. Придърпа я към себе си така, че тялото и да се озове в легнало положение върху неговото и леко промуши единя си крак между нейните. С едно майсторско движение той се извъртя върху големия диван и за секунда вече се оказаха с разменени роли.
-Какво каза? Нещо май не те чух... - каза Том и се засмя, след което отмести един рус кичур от лицето ѝ и отново я целуна.
Тялото му потръпваше от удоволствие щом устните им се срещнеха. Нейните бяха толкова сладки, толкова приятни за допир.
Бръкли се отдръпна леко, само, за да може да я погледне отново в очите, след което наведе глава и започна да обсипва врата ѝ с малки целувици. Едната му ръка намери нейната и преплете пръсти, а другата се спусна бавно по бедрото ѝ.
-Може би трябва да опиташ по-старателно следващия път, м? - попита Томас между няколко целувки и се засмя тихичко.

» Its my world its my life...
» Me life... my rules
» «An adventure as big as life itself»
» In another life I would be your girl be us against the world. |Rain and Harvey;след един ден|
» The chief danger in life is that you may take too many precautions

If happiness can change your life... then change it!

If happiness can change your life... then change it!

Similar topics

Similar topics