Не са царски, но все пак покои..

Знам, знам..и снимки ще има, по късно.

Усетих някакво радвижване на леглото и се намръщих. Протегнах ръка и взех телефона. Отворих едно око и погледнах светещото екранче. Още беше ранно, възнамерявах да спя поне до обяд.. Оставих телефона обратно и се завих с глава, имаше още много време да спя и щях непременно да го исползвам. Синбад изведнъж скочи от леглото, от което подскочих и аз. И защо не му се спеше на това куче? Но това очевидно беше само началото на този ден, в който определено нямаше да се наспя - Сенбернара започна да лае. Сериозно ли, точно сега?!
- Тихо! - Извиках. Той млъкна, но не за дълго. Скоро стаята отново бе пронизана от лая на кучето. - Синбааад! - Извиках и отворих този път и двете си очи. В спалнята навлизаше стутришно-дневна светлина и осветяваше всичко, е май това не беше мое време аз предпочитах да спя. Особенно когато имам шанс за почивка, който ми се изплъзваше. Отхвърлих завивките и стъпих на прохладният под докато из стаята продължаваше да кънти лаят на кучето. Отворих врата на спалнята, следващата стая беше дори повече осветена намръщих се и затърсих кучето с поглед. Естественно, че го намерих бързо това грамаданско животно нямаше как да не го забележиш. Стоеше пред входната врата и лаеше по нея без видими причини. Или поне без такива от тази страна на вратата, все пак животните нали са по чуствителни към всичките тези неща?
- Добре, добре. Спокойно, дай да видя какво има там. - Казах и отдръпнах сенбернара от врата. Отключих я и надникнах на вън. Коридора бе абсолютно празен. Нямаше нищо.. поне Синбад престана да лае или.. Отново чух лай, този път с по-нисък тембър. Определено не беше сенбернара, погледнах на долу и успях да мерна с поглед малко кученце преди да навлезне в стаята ми.
- Пинчер нинджа? - Повдигнах вежди в недоумение. Нямаше да е лесно да му намеря стаопанина из този замък. Малкото кученце хукна на някъде а сенбернара след него. - Гледай само да не го стресираш! - Провикнах се на Синбад. Той обикновенно не пипаше малките кученца, бяха му безинтересни, всъщност почти не им обръщаше внимание и едва ли този път щеше да е изключение. Нямаше шанс сега да почна да ги гоня. Затворих вратата поклатих с глава и влезнах във ваната. Денят не предвещаваше никакво доспиване и се нуждаех от освежаващ душ за да се опитам поне да мисля достатъчно не сънно.

Ама какво по...
Преди да се осъзная и едно тихо лаене започна да оглася стаята.От леглата около мен почнаха да се разнасят недоволни мрънкания,а аз се надигнал леко намръщена.
- Ерагон... - изрекох тихо.
Секунда преди да стигна вратата някой я отвори и малкото ми кученце изхвърча навън като тапа от шампанско.
- Ерагон! - едва ли не извиках аз.Погледнах ядосано едно момиче от шести курс което явно се бе събудило от лая на пинчера ми.Тя не бе виновна..изцяло.
Затичах се надолу по стълбите и видях как портрета се отмести и кучето напусна общата стая на "Грифиндор".
- Ти малка проклета... - заканих му се на глас и тръгнах след него.Още щом излязох в коридора и на мен ми стана студено.Но какво ли очаквах...все пак носех нагоре само едно черно потниче с емблемата на Грифиндор и бях с черни къси панталонки които почти не си личаха зареди дължината на "горнището" на така наречената ми "пижама".Слава богу си бях обула обувките защото изобщо не ми се искаше да се разхождам боса из замъка докато търся този малък разбойник Ерагон.Та той можеше да е навсякъде!
- Ерагон!Ерагон! - почнах да викам.Някои картини изпътката,а други ме изгледаха странно.Други пък поразпитах дали са виждали моето момче - ни вест,ни кост от кучето. - Къде си се дянал,малкия ми...
Започнах да разпитвам не само картините,а и хората с коит осе разминавах по коридорите.Било те учители или ученици.Слидеринци не бяха особено мили,но те винаги бяха такива и нямаше какво да се прави с тях.Умопобъркани същества.
Тръгнах по стълбите и точно тогава една реши да се премести.
По дяволите!
И понеже тази стълба така ме заби,че имах избор да тръгнаили отново надолу където вече бях проверила за Ерагон или нагоре към някакъв тъмен коридор.
След като минах и това "изпитание" и кучето ми не беше там отидох към крилото със стаите на учителите.Почуках на първата врата с надежда да не събудя някой учител и по възможност същия този човек да е виждал моя Ерагончо.

Пъхнах се под топлата струя и затворих очи. Водата започна малко по малко да ме свестява, бях точно на прага на това да заспя. Ето тук да се разпростра по хладните плочки и не ме търси. Водата като чели ме изтръгваше от това ми заспало състояние, за мое щастие. Започнах бавно, малко по малко да осъзнавам случилото се преди малко. В главата ми нахлуваха въпроси като: "Какво щях да я правя тази мишка?" "От къде по дяволите се е взела?" и "Дали Синбад още не я е изял?" Ако отговорът на последния въпрос бе да, може би щях дори да му кажа мерси. Нямаше да има нужда да мисля какво да го правя това джудженце. Спрях водата, взех хавлия и се обвих с нея. Отворих вратата, в дробовете ми навлезна прохладен въздух. Излезнах от замъглено пространство, точно като от екстрите по филмите.
-Синбаад? - Извиках, трябваше да се убедя че мишленцето е живо все пак. Настръхнах, тук беше прохладно за разлика от там в банята. А от Синбад нямаше никакви известия, нито него го виждах нито мишленцето. Което до някъде беше невъзможно, да не видиш тази..мм мечка. Да, мечка беше хубаво определение. "Най вероятно са в спалнята", бе първият реален отговор който ми хрумна. Ама до някаква степен беше притеснително че мъничето не писука, поне. Или вече му бе станало нещо, или Синбад реши да не го отразява. Всъщност той не обръщаше внимание на мълките, ама кой го знае в неговото пространство какво ще му хрумне. Щом ги няма тук, не са се изпарили. А в спалнята можеше да се скрие мъничето, пък и вратата изглеждаше открехната. Да, най-вероятно така и беше. И тъкмо да тръгна да ги потърся там по същото време да се и облека, тъй като не ми бе особенно топло..някой почука. Сериозно ли? Как така избираха най не подходящият момент. И кой можеше да е това.
- Идваам - Провикнах се и ето така, бос, мокър, по хавлийка тръгнах да отварям вратата. Щеше да отнеме много време докато се облека, а халата беше..всъщност си нямах и на идея къде е. Пък и това си беше лично мое пространство, правих си тук каквото по исках. Отворих вратата и надникнах навън. Нямаше да излизам там, беше хладно. Пред мен стоеше една от ученичките ми.
- Не помня да съм споменавал за частни уроци. - Ухилих се. - Но щом дойде, с какво да помогна? - Добавих с все същата усмивка гледайки момичето. По това време и Синбад се вясна, нямаше как и той да не види кой ни е дошъл на гости. Провря муцуната си между мен и вратата, по този начин я отвори още повече. Каква клюкарка.

Стаята се оказа на професора по древните букви Руни.Момичето се слиса като видя,че той е гол до кръста.Отвори уста в опит да каже нещо...и до тук.Затвория и скришом - или не много - огледа своя учител.Изведнъж в главата и излезе мисълта "Какво правя тук?" и толкова бързо дойде отговора.ЕРАГОН!
- Оу,да...тоест не.Не сте казвали за частни уроци,сър. - изрече бързо и кимна сякаш за да потвърди думите си,ухили се като идиотка след което повдигна рамене.Някак си обаче бе забравила какво прави тук,очите и се плъзгаха по мъжа.От лицето до...кръста му където бе увита кърпа.Прехапа устна,а бе цяло чудо,че от устата и не започнаха да капят лиги.Учителя им по древни Руни бе наистина секси,даже да се чуди човек как някой такъв бе започнал да преподава толкова...странен - и донякъде скучен - предмет.
- Виждали ли сте едно куче? - попита.Но разбира се в училището имаше много кучета,включително това което бе застанало до господаря си.Огромно,рошаво и лигаво.Очичките на малката светнаха,бе невероятно. - Боже какво е сладко!
Цяло чудо,че не започна да подскача... и не се качи върху кучето сякаш е пони.Защото за нея,кучето наистина имаше размери на пони,но Алина си бе ниска,много ниска.
- Та едно куче,мъничко.Пинчер всъщност.Уж отговаря на името Ерагон,но...еми както се вижда е само на уж,защото избяга. - и направи движение с ръка показвайки коридора.В същото време се огледа,наистина искаше да намери малкото си кученце,но то като чели бе потънало в дън земя.
- Виждали ли сте го? - опита се да гледа мъжа в очите,което бе малко трудно,тъй като май нямаше да стигне и вратът му като се надигнеше на пръсти.А погледа и неволно се местеше и по тялото му,съвсем неволно.

Загледах се в очите на момичето и за момент се оказах в някакъв друг свят. Тя говореше нещо, а думите и просто ме заобикаляха и отиваха някъде другаде. Сякаш не говореше и на мен дори. А аз не можех да откъсна очи от нейните. Тя спря да говори.
- Моля? - Примигах няколко пъти. - А, да, да пинчера... Влез. - Всичко което тя каза преди малко се възвърна. Сякаш имах някаква отделна папка която като се заблея съхранява всичко чуто, а след това просто я отварям и та-да. Доста полезно макар, че не го направих нарочно. Отстъпих назад и отворих вратата по широко за да може момичето да влезне. Обърнах се и мернах как Синбад влиза в спалнята. Мда, голямо забавление щеше да падне да търсят това... джудженце? Мда, точно джудженце.
- Изчакай малко. - Промълвих на бързо и влезнах в стаята след кучето си. Сенбернара беше заврял муцуната си под леголото и се чуваше как шумно подушваше нещо. Раздаде се лай и нещо малко се стрелна из под леглото, през вратата в другата стая. Дано момичето беше затворила входната врата. Защото след това малко чудо тръгна да тича и мечока. Да си поиграем на гоненица из Хогуортс? Е, поне ще открият малкия лесно, как му беше името Ерагон? Е, Ерагон щяха да го открият много по лесно, защото този грамадан ако тръгне да го гони нямаше проблем да извади окото на някого а и да постъпче също.
- Синбад! - Извиках. Но, не нямах намерението да излизам. Погледа ми се премести върху шкафа. Гоненето на две кучета по една хавлия не ми се нравеше особенно. Облякох : всъщност първото което видях и излезнах от стаята. Дано е затворила входната врата.

Али се усмихна на учителя, а усмивката и стана още по - голяма когато разбра, че той е виждал кучето и. Покани я в стаята и макар, че леко се изчерви тя влезе вътре и зачака. Бе съвсем обикновена стая, но пак бе малко повече от на учениците. Поне бе сам вътре. Докато Александрина имаше цели четири съквартирантки, лошо.
Санбернара отиде на някъде, а след малко и преподавателя изчезна. Али си позволи да поеме дълбоко въздух. Боже, той бе изключително секси, помисли си тя. Съвсем не очакваше, че когато дойде да търси кучето си ще вземе да и отвори някой учител само по хавлия, но ... явно се случват и чудеса. Особено щом учителя бе един от най - сексапилните из цялото училището... и то когато беше с дрехи. Чак сега брюнетката бе видяла мускулите му, тялото му ... и само при самата мисъл червенината избиваше по бузите и.
- Синбад! - чу дълбокия глас на учителя да идва от другата стая. В същото време на близката врата, където бе изчезнал професора, се появи Ерагон. В цялата си прелест той излая с малкото си пискливо гласче и се стрелна покрай Али. След него тръгна и грамадното куче, което нищо чудно да бе по - голямо от нея, ако се изправеше на задните си лапи ... и да бе по - тежко от нея. И дума да не ставаше да се опита да го спре. Лошото бе, че вратата не бе затворена и макар, че Александрина се опита да спре Ерагон нищо не се получи. Точно бе тръгнала да затваря вратата, когато нещото се изниза през супер малко разстояние, точно като мишка.
- По дяволите. - изруга тя, а голямото куче, Синбад, почти я отвя и събори докато тръгваше след пинчера. Вратата се хлопна и учителя се появи. Али го погледна с извинителен поглед и прехапала устни, повдигна *леко рамене. - Извинете професоре ... , но ... те избягаха.
Надяваше се той да не се ядоса. Когато се реши да го погледне, дъхът и отново секна. Бе облякъл тениска която описваше страхотните му мускули, тялото и просто се разтрепери. Изобщо не искаше да поглежда надолу.
Чу ругаене в края на коридора, отвори вратата и излезе. Главната сестра на болничното отделение тъкмо бе съборена от нещо, най - вероятно голямото куче, и всичко което бе носела на малък поднос сега бе на земята. Тъмнокоската се затича да и помогне и се огледа после в двете посоки.
- Видяхте ли ги на къде отидоха? - жената обаче просто поклати глава. Така кучетата май ставаха безследно изчезнали ... Али отново се обърна към учителя си по руни. - Съжалявам професоре ... не исках да стане така.
Би предложила сама да ги хване, но не мислеше, че ще се справи със Синбад.

Пп: *клик
Пп2: И да.... казах ти, че се изкушавам да гонят кучетата из цялото училище