Около два часа по-късно

Разходката до библиотеката, където намерих брат си да чеше, ми се отрази толкова освежаващо,че дори не смятах да спя. Може би щях да се разходя още малко из замъка, да потършувам из някоя отворена или забравена стая или нещо от сорта, но какъв бе смисъла да се прибирам в стаята при уплашената си съквартирантка и да се правя,че спя докато не изгрее слънцето. Не намирах смисъл в определените за сън часове. Какво? Щях ли да извърша престъпление,ако не спях от десет до осем, можеше пък да искам да подремна следобед, какво?! Магьосническата полиция ли щяха да ми викат? Отърсих глава и поех по коридора. Стъпките ми отекваха и тишината ги поглъщаше все повече. Дори не знаех къде съм, някъде около втория етаж, но така и не съзрях никой, което малко ме учуди. Нали трябваше да има някакъв сорт охрана, която да ни пази да не избягаме? Тъпо. Завъртях глава за да се уверя,че никой не върви зад мен, след което слязох на първия етаж, може би щях да потърся нещо за ядене. От среднощните закуски винаги ми се приспиваше, така че... Свих на ляво и точно когато понечих да видя какво има в килера нещо светна към мен и инстинктите ми казаха да бягам. Понечих да се скрия зад някой шкаф, но не бях толкова малка, затова изтичах в другия край на коридора и ръцете ми слепешката потърсиха изход от този дворец. Навън нямаше кой да ме хване, а и въздухът беше свеж и приятен, не задушен и изпълнен с аромат на старо и антично както тук. Дръпнах голямата порта и като по чудо не беше заключена, затова подпалих обувките си и изхвърчах навън. Нещото, което беше зад мен явно не ме последва или поне не усетих. Скрих се зад едно дърво и изчаках сърдечният ми ритъм да се успокои. Не можех да си позволя още провинения в досието. Ако ме хванеха щях да изхвърча като тапа от шампанско, а не можех да оставя брат си сам тук. Имах план. Да мине известно време, докато всичко се успокои и да се вмъкна в стаята си през някоя прозорец. Е, до подземията нямаше как да стигна през прозорец,но и първия етаж ми вършеше работа. Вдишах няколко пъти и сложих длан на сърцето, за да усетя какво става с мускулния ми орган, който туптеше по-бързо от на подгонена сърна. Облегнах рамо на дървото и понечих да се свлеча надолу, оставяйки тялото си върху тревата, но усетих нещо зад мен. Преди да успея да реагирам или дори да извикам, някой сложи ръка на устата ми и хвана с ръка кръста за да не бягам. Исках да се съпротивлявам, но голямата длан, мускулестия бицепс и твърдото тяло ми подсказаха,че е мъж и няма смисъл да си хабя силите. Нямаше да избягам. Исках да се свържа с Алекзандър мислено, но така и той щеше да загази, затова извих тялото си досущ като змия, с намерението да се измъкна под краката на похитителя, но не стана. Хватката му се стегна а писъка изхвърча несъзнателно през устата ми. Поуспокоеното сърцебиене отново се засили, гърлото ми се стегна от притеснение и започнах да се мърдам като диво животно, хванато в капан. Мъжът зад мен каза думи, които не чух заради бученето в ушите, но бях сигурна,че е нещо от сорта на "Не викай". Какъв беше? Какво искаше? Дали бе онзи, които е убил родителите ни? Или някой преподавател, видял ученичката, бягаща през входната врата? Господи, надявах се да е последното. Страхът се събираше на топка в стомаха ми и за секунда прерасна в пълен ужас.

Гост

Сянка се прокрадваше бързо по коридорите на училището за вълшебство и магия. Липсата на охрана позволяваше на мъжа да прави каквото си иска, което му напомни да се свърже с директора на сутринта и да предложи услугите си. Може би щяха да го приемат и без това прекарваше убийствено много време в училището, поне щеше да взима някакви пари докато го правеше. Името на неизвестния беше Харви, но не това беше интересното и важното в случая. Важна беше целта му. А тя, сякаш по часовник, току - що бе излязла от общата си стая и се насочваше към непозната посока. Харви я бе забелязал през деня и бе разпитал хубаво за нея.
"Значи това било онова прословуто момиче." беше си казал той, веднага, щом разбра от къде му изглежда толкова позната. И в мига, в който разбра за нея искаше да я попита нещо, но просто не хващаше точния момент, в който да го направи. Затова сега тичаше с такава бързина по нея. Може би най - накрая бе получил шанса, който очакваше.
Когато я видя да напуска училището, мъжа се озадачи, но все пак продължи да я следва по петите `и. Приближаваше се скоростно към нея, но за миг я загуби от погледа си. Но това не продължи за дълго, защото след малко я видя до едно дърво. Още по - бързо скъси разстоянието между себе си и дървото и я хвана, като се наложи да запуши устата `и. Опита се да `и каже да не крещи, но това само щеше да направи нещата по - лоши.
- Няма да те нараня, искам да те помоля да ми направиш една услуга, но това няма как да стане докато ти крещиш. Това е една хубава вечер в Хогуортс и не мисля, че би искала да се разкрещиш и да събудиш всички, които в момента сладко спят. Ела с мен или ще се принудя да те отведа насила. - каза думите с тих и задъхан глас. Не искаше да се налага да я отвлича, но двамата щяха да говорят, независимо дали тя го искаше или не.
Още преди момичето да е казало каквото и да е, вратата на училището се отвори и някакъв човек, може би учител, излезе и започна да оглежда навсякъде. Харви бутна момичето плътно до дървото с тялото си и запуши устата `и. Учителя постоя няколко секунди, а след това се прибра. Мъжа почака няколко секунди и се отдръпна от момичето. Харви осъзна, че двамата няма как да говорят тук, затова се наведе и я вдигна като я сложи през рамото си.
Мъжа започна да навлиза навътре в Забранената гора. След малко вече бяха достатъчно далече от училището, което го накара да я пусне на земята. Намираха се на малка поляна сред дърветата. Лунната светлина осветяваше двамата.
- Преди да опиташ да крещиш или да бягаш имам да те питам нещо. Можеш да ми сътрудничиш или да откажеш, но определено не е нужно да се опитваш да бягаш. Каквото и да решиш ще се примиря, но трябва да ми обещаеш да не викаш и бягаш. Не е умно да бягаш, ще те хвана така или иначе - Харви спомена няколко пъти думата "бягство", защото по изражението `и той смяташе, че тя ще направи точно това, а и кой не би? Магьосникът скръсти ръце пред гърдите си и присви очи.

Силните му ръце ме притиснаха към дървото и тогава наистина изпитах нужда да викам до пълно изтощение. Дланите ми трепереха, колената също, а паниката нарастваше с всеки изминал миг. Трябваше да се измъкна. Точно сега наказанието или гоненето от училище ми се струваха наистина добра опция. Не знаех какво щеше да ми стори, може би да ме убие, да ме измъчва с някаква цел или да ме даде на кучетата за закуска. Какви мисли минаваха през главата ми? Трябваше да се успокоя, щях да му избягам. Бях правила подобни неща стотици пъти, само трябваше да правя каквото поиска, а след това да издебна удобен момент и да бягам. Помислих,че момента настъпи, когато един от преподавателите се показа на прага. Ритах и удрях, но сякаш някаква скала се бе застопорила над мен. Исках да огледам лицето на похитителя, така може би ако се измъкнех жива, щях да помогна да го заловят. Прехапах устни, когато ръката му се отдели от устата ми, защото имах чувството,че ако извикам, ще си навлека много, ама наистина много гняв от негова страна. Погледнах очите му, защото единствено те се открояваха на лунната светлина. Бяха сини, искрящи, но и някак зловещи, може би заради сянката, която дървото правеше върху лицето му. Колената ми омекнаха от страх и понечих да избягам, но той се наведе, хвана ме като играчка и ме повлече нанякъде. Удрях и виках. Дращех гърба му, но той сякаш не усещаше. А и как би? Все пак беше доста набит и висок. Бързо се уморих, защото бях с главата надолу и кръвта се свлече в лицето ми, а когато мъжа ме свали на земята с рязко движение,всичко ми се замая и потърсих опора в близката скала. Подпрях се, изчаквайки световъртежа и главоболието да отминат и се заслушах в думите му. Да какво? Да му сътруднича?! Или не чувах добре или този се беше побъркал. Какво можех да направя за него? Преглътнах тежко с все още опрени лакти на камъка.
- Съдействие? Търсиш от мен...съдействие? Та ти ме награби и отвлече в гората? А сега искаш да ти помагам? Какъв вид психар си точно? - за отвлечена, похитена или каквото там бях, имах наистина голяма уста. Щях да си докарам белята, видях го в присвитите му очи. Трябваше ли да бягам? Щеше да ме хване, каза ми го няколко пъти, но какво трябваше да правя? Нима ако му откажех, щеше да ме пусне ей така, да се скитам и разправям за човека, който ме е отвлякъл, пък и вече видях лицето му.
- Чакай сега. Едва не ми докара удар, само за да ме попиташ дали бих искала да ти помогна? Не можа ли да го направиш по нормалния начин, чрез сова или гълъб или нещо такова. Плашиш ме. - отстъпих крачка назад, готова да бягам, но той направи една напред към мен и пребледнях, готова да се строполя на земята. Има пръчка, която ако успеех да извадя, нямаше да мога да ползвам, защото ръката ми трепереше. - Какво искаш от мен? - гласът ми бе пресипнал и вече усещах как тялото на похитителя се приближаваше, а краката ми отказваха да мърдат. - Не се приближавай, защото ще те убия! - изсъсках насреща му и реших,че мога да използвам лошата си слава като заплаха, която едва ли щеше да му се понрави.

Гост

Харви използваше възможно най - грешния подход. Разбира се, той можеше да я попита като нормалните хора, а не да я плаши. Това определено не беше част от плана му и може би трябваше да я освободи. Не беше длъжна да изпълнява това, което мъжа щеше да поиска от нея. Последните няколко дни наистина бяха доста тежки за Харви, но мъжа нямаше да си позволи да нарани ученичка. Не искаше и да я плаши, но просто така се бяха случили нещата. Единственото, за което можеше да се моли в момента е, тя да не започне да разказва на хората за това, което се беше случило. Разбира се, Харви нямаше да я съди ако го направеше. Просто престоя му в училището щеше да приключи по - бързо отколкото очакваше. Всъщност, може би щеше да е за добро, ако си заминеше. Напоследък Хогуортс се бе превърнал в призрак от миналото на Харви. Призрак, който нямаше намерение да го остави на мира, а Харви продължаваше да се връща назад. Продължаваше да мисли за всичките неща, които е направил и всичките хора, с които е общувал. Независимо от това дали щеше да си отиде или не, в момента магьосникът имаше по - важна работа от това.
- Ако не забеляза някакъв преподавател излезе и за малко щеше да ни хване. Не мисля, че ако ни хванат ще бъде много добре и за двама ни. Ще те изхвърлят от училището като едното нищо. Което ме кара да те питам какво правеше по това време извън общата си стая? Не, че е моя работа, но не знаеш ли какви хора има по коридорите. Извади късмет, че аз те намерих. Не възнамерявам да те убивам или наранявам, но някой можеше да те нарани. Вие, ученичките, и вашите блестящи логики.
Сега, когато я виждаше по - отблизо, Харви трябваше да признае, че момичето беше красиво. Наистина красиво. Може би наистина трябваше да кандидатства за работата на пазач, така ще може да помага с нещо и да наглежда учениците. Преди няколко месеца Харви бе открил, че има син и бащиното в него се бе събудило, но после се оказа, че сина не е негов и мъжа сякаш загуби всякакъв смисъл в живота. Работата като пазач започваше да му се вижда все по - добре, имайки на предвид, че все още имаше това закрилническо чувство над учениците. Бе прекарал невероятно много време с тях, докато беше преподавател, а и след това. Те му бяха като семейство.
- Нали не мислиш, че вярвам на онези глупости, които говорят по твой адрес. Не ме интересува дали наистина си го направила, но молбата ми е горе - долу свързана с нещо неправилно, с което ще искам да ми сътрудничиш. Знам, че не е правилно да въвличам ученик в проблеми и бла-бла. Но имам нужда от помощ с едно нещо, не е престъпление. Но...добре, ще ми кажеш ли дали си съгласна, защото не мога да продължавам да говоря, ако нямаш намерението да ми помогнеш...
Навярно Харви говореше като някакъв луд, но повярвайте ми, всичко, което правеше имаше много дълбока и смислена причина. Мъжа погледна момичето с надежда и очакване.

Очите ми се оцъклиха невярващо и забих поглед в този на мъжа. Каза,че бях извадила късмет, че точно той ме е намерил. Какво по дяволите?! Нима тук така се справяха с учениците, нарушили правилата? Отвеждаха ги в гората за наказание... колко мило. Въздъхнах тежко и оставих за миг тревогите настрани. Все пак ако искаше да ме нарани, щеше вече да го е сторил. Не смятах да му отговарям на въпроса какво съм правила по коридорите и за мое щастие той не се поинтересува повече. Явно не беше преподавател, черен магьосник или нещо от сорта, защото иначе или щях да съм мъртва или изгонена от училището. Преглътнах за да прогоня горчилката и потърках очи с дланите си. От изпаренията в гората около езерото, зрението ми започна да намалява. Примигнах два-три пъти и се отпуснах на скалата. Студеният камък накара тялото ми да настръхне, но поне спря да ми се върти свят, което ме устройваше идеално.
- Та какво искаш да кажеш? - не вярваше на слуховете, стори ми се чудно. Почти всички вярваха, но след като каза второто си изречение се окопитих и свъсих вежди. - Как така нещо подобно? Нали не искаш да убивам някого? - потреперих само при мисълта. Изведнъж студена вода ме обля и сведения ми към земята постепенно се издигна нагоре, срещайки светлите очи, русата коса, която бе непокорно застанала и лицето осветено единствено от полумесеца. - Нелегално, но не е престъпление. Е, може би си попаднал на правилният човек. - не можех да не призная,че си падах по нарушаването на закона. Не до такава степен,че да си навлека сериозни неприятности, но все пак обичах да съм от дивите или луди глави. Не ми се бе отдавало възможност да правя такива неща от четири години, защото трикрилите гардероби, които ни следваха по петите до преди да дойдех тук, не позволяваха да дишаме без тяхно позволение. Може пък да ми се отразеше добре това малко "приключение". Какво толкова можеше да стане?
- Добре, да те чуем. Съгласна съм, но при условие,че не включва убийство или наркотици...сериозни наркотици, ако е нещо леко... - погледнах го в очите, но май не искаше такъв вид услуга, затова млъкнах. - ...ясно. Другото ми условие е да ме пазиш. Имам предвид... не искам да попадам в ръцете на директорите.Това не ми се нрави. - станах от скалата, оправих повдигналите се къси панталони в златист цвят и се приближих до мъжа. - Ако направиш така,че да ти свърша работата, след което да ме натопиш и да отървеш кожата, ще те убия, след това ще те възкреся и така докато не започнеш да молиш за милост. - нямах абсолютно никаква представа от къде се взе този кураж и лош език. Може би славата на дома, в който бях разпределена си оказваше някакво влияние. Макар да знаех,че няма да го направя, добре беше да имам някакви условия. Не бях толкова наивна, колкото изглеждах.

Гост

Харви се ухили като идиот. Явно двамата все пак щяха да се спогодят някак си. Мъжа изслуша условията `и и кимна одобрително, когато тя свърши. За толкова малко момиче определено имаше доста кураж, което му хареса. Не знаеше дали да я запознае с плана си сега или да почака малко, но реши, че няма повече време за губене. Мъжа направи няколко крачки и застана пред момичето.
- Малко по - навътре в гората има една колиба. В нея живее един доста могъщ и зъл магьосник. Искам да открадна нещо от него. Една отвара. Доколкото си спомням той е сляп, но невероятно хитър и бърз. Ще искам от теб да го занимаваш с нещо, докато аз се шмугна и взема отварата. Трябват ми само няколко капки от отварата, затова ще си присипя малко и ще изляза. Не мога да не ти кажа, че ще бъде опасно и ще бъдеш подложена на риск, но от всички, които обитават това училище, ти ми се струваш най - смела и затова избрах точно теб да ми помогнеш.
Може би щеше да е по - добре двамата да си разменят местата и тя да влезе вътре. Но Харви нямаше ни най - малка представа как щеше да се справи да описва интериора на бараката на магьосника, затова щеше да е по - лесно той да влезе, да вземе нужното и да излезе. Така никой нямаше да пострада и двамата щяха да избягат невредими. Двамата потънаха в тишина, в която се предполагаше, че тя обмисля плана му. Нямаха много време, затова Харви я подкани и двамата тръгнаха навътре в гората.
Не мина много време и двамата вече се намираха пред малката къщурка, която светеше невероятно силно за своята големина. Харви направи знак на момичето и след малко се скри зад къщата и остави на нея задачата да го извика извън къщата. Може би се справила, защото след малко вратата се отвори и магьосника излезе. Харви нямаше много време, затова се прекачи през прозореца и навлезе в къщата. Трябваха му няколко минути докато очите му свикнат със светлината, а след това се ориентира и намери отварата. Отвори я и изсипа нужното количество в едно малко шишенце, а след това побърза да излезе, защото имаше усещането, че магьосника ще го хване всеки момент. Харви скочи през прозореца и се приземи тихо на тревата, а след това се затича към момичето, чието име беше забравил.

Докато слушах плана и по-специално задачата си, нещо в организма ми се надигна от вълнение. Звучеше толкова ...приключенски, че за миг помислих,че сънувам. Малко се поизнервих на частта,че трябва да се разправям с някакъв си дърт скучага, макар зъл, който на всичкото отгоре бе сляп. Е щях да измисля някакъв повод да го изкарам навън, но очаквам аз да се промъкна в къщата. Би било забавно, все пак бях по-ниска, може би щях да изляза по-бързо, но хубаво, щом бе решил да играя ролята на примамката, така да бъде. Но след това го чакаха милиони въпроси, от които нямаше да се отърве. Вече вървяхме към въпросната колиба, а дори не бях казала "добре", "да го направим" или нещо от сорта. Явно тази отвара бе доста важна за новия ми "приятел - престъпник". Убежището на злия магьосник представляваше малка колиба може би с една или две стаи, нисък, сламен покрив и облепена с неравни камъни основа. Типично. Видях знака на мъжа, поех си дълбоко въздух и оставих въображението да ме води. Почуках на дървената врата и зачаках. Очаквах да отвори някой със сплъстена коса, кокал на носа и огърлица от черепи, но всъщност слепецът не бе по-различен от обикновен мъж на около осемдесет. Бръчките бяха направили лицето му грозновато, а притворените очи с бели ириси го правеха леко страшен. Прокашлях се, когато грубият му глас ме попита какво искам.
- Аз.. изгубих се. Моля ви, умирам от страх, трябват ми само упътвания как да стигна до селото. - извадих най-жалния глас на който бях способна и дори да знаех,че не можеше да ме види, една сълза се стече по бузата. Все пак ако се чувствах уплашена, може би той по-лесно щеше да повярва на цирка.
- Извинете,че Ви притеснявам в този късен час, бях на гости и слънцето се скри по-бързо от очакваното, а не мога да се ориентирам в тъмнината. - продължих да увъртам, наблюдавайки как тялото на мъжа, който искаше отварата се промушва в къщата.
- Какво? Да ти приличам на подвижна карта? Разкарай се от собствеността ми, преди да съм те превърнал в жаба.- магьосникът бе колкото стар, толкова и лош. Той понечи да се върне в къщата и тогава изпитах странно чувство на страх. Ако завареше човек в къщата си, щеше да убие и него и мен.
- Не! - извиках и го хванах за кокалестата ръка.- Моля Ви! Поне ...- точно когато мислех да излъжа нещо, съзрях престъпника, излизащ с отвара в ръка. Успокоено въздъхнах и пуснах ръката на магьосника. - Благодаря все пак. - засмях се, защото не се сдържах при вида на обърканото лице отсреща. - Тъп си колкото си и грозен. - прошепнах близо до него и моментално се обърнах, тичайки към мъжа, с когото бях дошла. - Бягай! - извиках през смях, докато магьосникът редеше ругатни подир мен и стреляше с пръчката си някакви проклятия и магии. Спрях след около двеста метра тичане и задъхано се подпрях на едно дърво. - Е, това последното беше излишно, но поне вдига адреналина. Та, за какво ти е тази отвара. Не ми казвай,че няма значение, защото няма да те пусна преди да ми обясниш всичко.

Гост

Двамата тичаха докато не бяха на безопасно разстояние от къщата на магьосника. Мъжа задъхано се приближи до момичето и се засмя. Адреналинът му се беше повдигнал и той се чувстваше изненадващо добре. От много време насам не се беше чувствал толкова добре и това му харесваше.
Мъжа седна на земята и се подпря на едно дърво, а след това бръкна в джоба си и извади още няколко шишенца и някакви подправки. Изсипа всичко в ново шише и го затвори, докато течността в шишето не придоби искрящ зелен цвят.
- Това е забравяща отвара. Знам, че звучи глупаво, но трябва да я изпия за да забравя за едни неща. Разбираш ли, през последните два - три месеца се случиха няколко отвратителни неща и не искам да продължавам живота си като ги помня. Не мога да продължа напред ако не се отърва от това бреме, което ме преследва.
След което той погледна към отварата и се замисли. Не знаеше дали би било уместно да я пие при положение, че щеше да забрави всяко нещо, което се бе случило в период от последните три месеца. Щеше да забрави всичко важно случило му се тогава и щеше да продължи да живее без тези спомени. Това звучеше като нещо много лошо, но всъщност щеше да е хубаво. Харви нямаше да забрави момичето, което му правеше компания в момента. Но щеше да забрави за другите неща. Извади тапата на бутилката, а след това я допря до устните си. Замисли се за момент, но след това реши да действа и един път в живота си да не мисли чак толкова много. Течността се разля по гърлото му и след малко всички спомени от изминалите месеци минаха пред очите му като филм, а след това изчезнаха. На тяхно място се появи едно нищо. Сякаш Харви беше спал до сега и сега се събуждаше след три месечен сън. Мъжа се обърна към момичето.
- Е, това беше всичко. Какво искаш да правим сега? Можем да си отиваме или да останем още малко. - започна той и се усмихна. - Аз съм Харви помежду другото. - представи се и се изправи. Отново имаше сили да живее и този път нямаше да позволи на никой да променя това.

Помислих,че отварата е забранена, щом я крадеше от зъл магьосник, че е отровна или някакъв силен елексир, атакуващ противника, но се оказа отвара за забрава на спомени. Мислех,че помагам на престъпник, а той се оказа отчаян човек, борещ се да промени настоящето, като забрави болките от миналото. След като той седна и изпи отварата, от части исках да го попитам какво точно е станало, но мислех,че не би било моя работа, а и не обичах да се бъркам в живота на хората, точно както мразех други да се намесват в моя. Облизах пресъхналите си от тичане устни и седнах до него, опирайки гръб в дървото. Приближих колена до тялото си и опрях лакти на тях, преминавайки с пръсти през косата си.
- Е, аз пък мислех,че е нещо опасно. Не, че отварата за забрава е невинна и детска, де. - извиних се за думите си и обърнах глава към него. - Това май означава,че направих някакъв вид добро дело, а? Кой би предположил? - засмях се сама на себе си, облягайки глава назад, от което част от косата се заплете в напуканата кора на дървото.
- Предпочитам свежият въздух, а и ако се прибера в замъка, очаквам да ме изпроводиш в стаята, както би направил всеки възрастен в Хогуртс и да затвориш отвън с магия, че да ни показвам носа навън. - естествено се шегувах, не вярвах да направи нещо от изброените неща, все пак мисля, че си заслужих нощта навън.
- Амилия Джейн, но можеш да ми викаш Ей Джей или нещо от сорта, но никога, ама никога Мия, защото ще те кастрирам собственоръчно - повдигнах пръст към лицето му, преди да поема ръката срещу мен. - Приятно ми е, Харви. Хубаво име, не познавам друг с такова. - усмихнах се и пуснах дланта на мъжа. - Мога ли да те попитам нещо? - изчаках секунда като дори не му дадох възможност да ми отговори. - Какво точно правиш тук? До колкото разбрах не си от персонала на замъка, а не ми приличаш на скитник. - огледах го от глава до пети, осъзнавайки,че съм се вторачила. Отърсих очи и загледах съм луната, образуваща лека мъгла около себе си. Дърветата се извисяваха нагоре величествено, а тишината беше толкова успокояваща, че ми се прииска да прекарам нощта тук, на спокойствие, чист въздух и ухание на борови иглички.

Гост

- Честно казано и аз не знам какво правя тук. Едно време бях преподавател, дори не мога да си спомня времето, когато бях преподавател, но бях преподавател. Преподавах и ми беше хубаво. Не бях особено редовен обаче и директора реши да ме уволни, но някак си си запазих стаята и нещата. Сега помагам на Хагрид с каквото мога и мисля, че за сега съм си добре така.
Може би не беше особено уместно от нейна страна да го пита подобен въпрос веднага след като е изпил отвара за забравяне, но явно така щеше да тества мозъка му. Интересното беше, че Харви не помнеше нищо от деня, освен това, че я срещна. Не помнеше как се е озовал тук и какво беше шишето, което държеше в ръката си. Като цяло сега се очертаваше мъжа да бъде много по - объркан от преди и да се появяват дупки в съзнанието му, но се надяваше да минат бързо. Всъщност, той не се надяваше на нищо, защото си нямаше и най - малка представа, че е изпил отвара за забравяне. Прииска му се да я попита какво търсят тук, но се отказа.
- Амилия. - каза тихо той и се опита да си спомни дали познава някой друг с това име. Явно и тя беше единствената с това име, която познаваше. Мъжа се усмихна на мислите си и седна до нея. Не си спомняше защо се беше изправил, но не намираше за хубаво да стърчи над нея.
Мъжа се подпря на дърво до Амилия и затвори очи. Можеше да си представя разни сцени, но не ги разпознаваше. Не ги помнеше. Чувстваше се като дрогиран или сякаш в някакъв транс. Надяваше се това да е някакъв вид страничен ефект. А и все пак бе направил отварата за да забрави само определен тип хора, останалата част от живота му трябваше да си спомня. Разтърси главата си и усети как спомените се връщат отново. Сякаш всички спомени му бяха взети и сега се връщаха обратно, само без онези, които бе "убил" с отварата. Объркващо, нали?
- Обзалагам се, че не можеш да се покатериш на онова дърво. - засмя се Харви и посочи едно дърво в близост.

Сериозно?! Не знаеше с кого си има работа. Та аз си бях досущ като маймуна щом стане дума за катерене по дърветата. Родителите ми буквално не можеха да ме свалят от клоните, не вярвах да съм изгубила тренинг за две-три години. Внимателно станах от тревата и изтупах клечките и игличките, залепнали за краката ми.
- Е, изпроси си го. - казах с толкова спокоен глас,че учудих самата себе си. - Само после, когато те накарам да повториш това, което съм направила, да не ми мрънкаш. - приклекнах, за да изравня лицето си с неговото и усмивката ми стана сто каратова. - Подмами маймунка с банан, ще ти излезе на носа. - изсмях се в лицето му и събрах косата си на опашка за да не ми пречи. На китката винаги носех ластик за всеки случай. Стегнах я за да не се изхлузи и благодарих на Бога,че бях с кецове. Не,че щях да се затрудня ако бях с чехли, но това си беше предимство. Потърках длани една в друга, изпуках кокалчетата на пръстите си и сложих ръце върху най.долния клон. Набрах се без проблеми, залюлях се и седнах отгоре. Покатерих се на втория клон, след това на третия и почти стигнах четвъртия, когато направих малка грешка и погледнах надолу толкова рязко,че ми се зави свят. Понечих да стъпя на горния клон за да продължа, но явно една прясна смола реши да провали плановете ми и се залепи за обувката. Подхлъзнах се и увиснах надолу, държейки се само с ръце за един от клоните, който заплашително пропука.
- Опа. - прошепнах на себе си и опитах да се набера на клона. - Добре съм, добре съм. - уверих Харви и се вкопчих в дървото като коала. - Тук ми е удобно - престорено го излъгах и усмивка грейна на лицето ми. Стъпих с десния крак върху по дебел клон и успях да запазя равновесие. Когато най-после седнах и отпуснах тялото си, осъзнах,че съм се смяла през цялото време, а по челото ми бяха избили капки пот от напрежение.
- Е, какво сега? Ще ме зяпаш ли или ще дойдеш? - изкикотих се злобно, досущ като вещица и откъснах един от плодчетата растящи на дървото. - Може би старите ти кокали няма да издържат на темпото. - сигурно беше на не повече от двадесет и две, но реших,че малко стимул и дразнене, ще го накарат да се качи наистина. Когато видях,че ръцете му все още бяха в джобовете отчаяно въздъхнах и метнах плодчето по него. - Хващай! Това е единственото, което ще получиш, щом те е бъз да дойдеш. - грабнах друг плод и го захапах без притеснение дали е отворен или не.

Гост

Харви се усмихна и улови плода. Не беше сигурен какъв е, но реши да рискува и отхапа от него. За негово щастие не беше отровен, а действително много вкусен. Кой да предположи, че в Забравената гора ще има толкова вкусни плодове? Обмисляше варианта да се качи при нея на дървото и възнамеряваше да го направи. Ако не за друго, поне да си набере още малко от тези вкусни плодове.
- Знаеш ли, за непълнолетна имаш невероятно много голям кураж да казваш подобно нещо. Но все пак не бива да се учудвам, при положение, че те накарах да баламосваш магьосник стар колкото света. Всъщност, имаш талант.
За момент Харви си спомни за магьосника, но не можеше да се сети какво бе взел от него. Но не искаше да се затормозява, защото нямаше смисъл. Приближи се до дървото и го докосна леко, а след това вдигна глава и погледна нагоре. Щеше да го изкатери за нула време.
- Имаш още няколко секунди преди да се кача горе при теб и тогава ще имаш проблем.
Магьосникът се засмя, а след това се залови да се катери. Качването беше по - трудното, но веднъж щом стигна до първия клон беше по - лесно. Качваше се клон по клон и скоро застана до нея.
- Е, не съм толкова стар в крайна сметка, нали? - попита я и се усмихна с онази неговата си усмивка, която бе забравил да използва от толкова много време.
Харви се зае да си бере плодове без да осъзнава, че клона под двамата поддава и всеки момент щяха да се намерят на земята. Беше подгънал тениската си като малките деца и усърдно береше плод след плод. След малко обаче клона поддаде и двамата полетяха надолу. Харви тупна по гръб на земята и плодовете се разхвърчаха на различни посоки, а след секунда момичето падна върху него.
- Изкара ми въздуха. - изсумтя Харви, а след това се огледа наоколо. - Чудесно, плодовете ми са смачкани. - отбеляза, а след това погледна отново към нея. - Знам, че съм невероятно удобен, но би ли станала от мен? - смъмри я престорено сърдито, а след това пусна една лека усмивка.

Чакайки го да се покатери, погледнах надолу. Приличаше на съсредоточен алпинист, който гледа да не се подхлъзне. Подсмихнах се дяволито и изчаках да седне до мен преди да започна да ям плод след плод. Колкото той береше в тениската си, аз толкова побирах в устата. Беше ми изключително забавно да го дразня, поради незнайна причина. Явно не преценихме тежестта си, защото клона отново пропука и точно преди да предложа да слезем на земята, дървото се свлече надолу и ние полетяхме с него. За миг сърцето ми се качи в гърлото, дали от падането или от страх, но го направи. Изпищях оглушително, опасявайки се да не се размажа като муха на стъкло. Щеше да е наистина иронично да загина от падане от дърво, при положение, че успях да се справя със зъл магьосник. Тупнах, но не беше на земята. Усетих нещо меко под себе си, а не вярвах тревата да е толкова избуяла,че да не усещам твърдата почва. Бях стиснала очи от полета, но когато ги отворих видях Харви под себе си. Бях се стегнала до такава степен,че зъбите ми щяха да се счупят.
- Извинявай, Боже! - станах по-тромаво от сто годишна мечка и се претърколих до него, лягайки върху един от плодовете, който се размаза на гърба ми.
- О, хайде стига, бе! Не може да мине ден и да не се изцапам. - погледнах съсипания потник, повдигнах го към очите си, за да преценя колко зле е положението и изпуфтях ядосано. Седнах по турски на тревата и погледнах косо мъжа до себе си.
- Благодаря,че ме спаси от размазване и все пак не мисля,че съм сто кила,че ти изкарам въздуха. - изсъсках, въпреки,че знаех,че може би се шегува. Поне едно нещо момичешко имаше в мен - засягах се от всяка дума.
- Ти какво, сега? Ще си лежиш така или очакваш да те завия да не настинеш? - засмях се на проснатото му тяло с ръце и крака встрани. - обрах остатъка от единия плод, който се бе залепил върху корема ми и с погнуса го отърках в земята. - Иу! - смръщих лице и срещнах засмяната физиономия на Харви. - Какво? Отвратително е! - чувствах се като същинска примадона, принцеска, отраснала в разкош, която от части си бях.

Гост

Харви гледаше към звездите и съвсем не чуваше какво му говори тя. Отново беше изпаднал в дълбоки мисли, но като цяло не мислеше за нищо конкретно. Затвори очите си за няколко секунди, а след това ги отвори и последва примера `и като също седна по турски. Огледа наоколо и вдигна един запазен плод. Избърса го с ръка, а след това отхапа. Остави вкуса на плода да обгърне устата му и го преглътна. Погледна въпросително към нея и се зачуди какво ще правят сега. Прекарваше си изненадващо добре с нея и не искаше вечерта да свършва, но не можеше да иска от нея да стоят навън до сутринта. И все пак искаше да се наслади на момента и затова реши, че ако тя иска да си ходи ще си отиде и той не може да направи нищо по въпроса. Надяваше са само да не е скоро.
- Хайде.
Подкани я той и се изправи като изтупа дрехите си. Огледа се наоколо, а след това погледа му отново падна на нея. Обстановката беше наистина магическа. Може да се каже, че сега Харви отново се чувстваше като ученик. Нямаше никакви грижи и задължения, просто лудуваше и не се интересуваше от нищо.
- Сега ти казваш къде да ходим и какво да правим. Освен ако не ти се е приспало. Вие, малките деца, трябва да получавате по много сън вечерно време иначе на сутринта ще сте раздразнени.
Харви се засмя, а нещо в мозъка му изщрака. Спомни си за едно бебе, но не си спомняше много добре. Просто бебе, което може би някога е държал в ръцете си, но вече не. Магьосникът реши да игнорира тази мисъл и да заключи, че е от падането.
Мъжа направи няколко крачки около момичето, а след това се наведе и взе два плода. Единия го изяде с бързина, а другия `и го хвърли, като не очакваше тя да го хване.
- Мога да те замерям с храна до утре сутринта.

Макар да чух настоятелното "хайде", не ми се ставаше от земята. Тревата така нежно обгръщаше тялото ми, че ми се прииска просто да се отпусна назад и да заспя под нощното небе и прекрасния пой на птиците. Реших,че ако не му отговоря няма да настоява повече и ще остане тук... ако искаше. Не възнамерявах да го задържам, а и вече му свърших работа. Погледът, който му отправих като реши да се пошегува с възрастта ми, приличаше на разярен леопард, но бързо го забих в земята, осъзнавайки,че последната част е вярна. Ако не си вземех осем или девет часа сън, горко му на този около мен. Това обаче нямаше да стане днес, защото не възнамерявах да спя. Нямаше смисъл да си лягам, като трябваше да стана след три-четири часа. Стори ми се безмислено да му се опъвам, затова просто въздъхнах раздразнено.
- Спри, де. - измънках и закрих главата си с длани,защото един плод ме цапна по челото. - Престани, просиш си го! - изсъсках змийски и с невероятна скорост скочих от земята, грабвайки един камък наблизо.
-Посмей да ме замериш още веднъж и това ще се навре там където слънце никога не е огрявало.- казах го със сравнително спокоен тон, очаквайки Харви да приеме думите ми сериозно. Всички, които ме познаваха, знаеха,че винаги се заканвах с разни описателни метафори, които в крайна сметка завършваха с нещо вулгарно, но така и така никога не се случваха. За щастие, той не ме познаваше достатъчно добре за да го знае.
- Не знам къде бих могла да те отведа...освен ако не си навит да отидем до Бялата гробница и да викаме духа на Дъмбълдор? - подсмихнах се и повдигнах няколко пъти вежди в знак на задоволство. - Но като се замисля...може да се окажеш от онези скучни бивши преподаватели, които не знаят как да се веселят. - винаги обичах да прилагам обратна психология, карайки отсрещния да направи нещо уж по негов избор, но в същото време го правеше единствено за да се докаже. Предстоеше ми да разбера дали Харви тук, е от този тип хора. Не ми се стори така, когато се покатери на дървото и доказа детския си дух.
- Е, какво решаваш? Освен ако на теб не ти се е приспало...учените са доказали,че възрастните си лягат рано, защото организма им е прекалено слаб да издържи. Лягат си с кокошките с една дума. - подсмихнах се и с бавни крачки тръгнах към дълбините на гората.

Гост

- Бялата гробница? Само не и там. Достатъчно се забавлявахме със старите хора днес, оставаше само и да се забавляваме с мъртвите. А и Дъмбълдор беше велик магьосник и не бива да оскверняваме паметта му. Още по - малко да се опитваме да викаме духа му. Разбирам, че вие младите обичате да се забавлявате с такива неща. Познато ми е - страха и вълнението от това, дали наистина викате духа и нетърпението да разберете дали наистина сте успели. Разбирам, но е неуважително и можеш да ми се смееш колкото искаш, но няма да направя това. Същност, ако това е единствената ти представа за забавление, мисля, че нощта току - що приключи за нашите приключения.
Харви вървеше по нея, но определено нямаше намерението да прави това, което бе предложила. Ходеше по нея, само защото не искаше да остане сам, а и до някъде се притесняваше за нея. За часовете, в който се познаваха, бе успяла да му влезе под кожата по някакъв необясним за него начин и връщане назад нямаше. Магьосникът навярно звучеше като дъртак, който пречи на младо момиче да се забавлява, но това беше редното нещо, което трябваше да се направи. Харви беше готов да направи всичко за малко забавление, но това беше границата, която не трябваше да преминава. Имаше достатъчно опит с духове в миналото си, за да знае, че те съществуват и могат да бъдат невероятно опасни. Двамата продължаваха да вървят, а мъжа се страхуваше, че тя наистина си е наумила да отидат до Бялата гробница. Тогава изведнъж забеляза с крайчеца на окото си езерото. Явно действително се бяха отдалечили ужасно много от училището. Изведнъж на Харви му хрумна поредната налудничава идея за вечерта. Той я хвана за ръката и я обърна към себе си, а след това я поведе към езерото. Двамата минаха между дърветата и скоро застанаха до водата.
- Новото ми предизвикателство е да се топнеш в езерото.

- Ох..хубаво - след като чух десет минутната лекция от страна на "професор" Харви-чиято-фамилия-не-знаех, прошепнах на себе си, но продължих да вървя напред. Не знаех къде се намираме, но от части се успокоявах,че има някой по-зрял с мен, поне нямаше да ме изяде някой огромен паяк. Подсвирквах си с уста, вървейки безцелно из гората. Оставих силата на вятъра да определи на къде да вървя, но за жалост тази проклетия я нямаше, а ако се появеше изневиделица се въртеше в кръг. От време на време поглеждах за да се уверя,че мъжът е след мен, не го чувах защото стъпките му бяха доста тихи а и не говореше много-много след като реши,че наистина смятам да викам Дъмбълдор. Щях просто да отида и да се помотая за да убия времето. Въздъхнах отегчено, нямаше какво да правя, а това бе единственото нещо, което опъваше нервите ми до краен предел. Точно когато възнамерявах да се откажа от ново приключение, усетих нечия ръка дърху своята и ако не знаех,че Харви е до зад мен щях да извикам от страх. Мразех изненадите от този вид.
- Съвсем откачи- изписках. Как се очакваше да вляза в езерото. На първо място водата сигурно бе ледена, защото капка слънце не огряваше тук, в гъстата част на гората, а и Бог знае какви неща плуваха в дълбините му. Триглави змии, осемоки риби. Не!
Погледнах го с изненада, а ужасът който се изписа в очите ми, стана още по-голям, когато той не отстъпи и настоя да вляза за среднощно къпане. Щеше да ме обяви за страхливка ако не го направех, а това бе нещото, което ненавиждах.
Погледнах към неподвижната вода на езерото, която изглеждаше черна и зловеща, луната се отразяваше в нея и все пак приличаше на излято мастило.
- Сериозно ли ще ме накараш да го направя? - страхувах се от кимването, което последна след няма и секунда. - Майко... - прехапах устни и потърках ръка с длан, защото кожата ми настръхна и стана прекалено чувствителна, а ако влезех във водата това нямаше да е добре.
- Д-добре. Но ако нещо ме изяде, ще те преследвам като дух. - измърморих и съжалих,че нямам бански. Ако намокрех дрехите си, после трябваше да си ходя като мокра кокошка, но нямах намерение да се събличам. - Ето..влизам. - пръстите ми докоснаха водата и реших,че няма смисъл да насилвам тялото си, затова, рискувайки да получа удар, затворих очи, поех въздух и се гмурнах, топейки всичко наведнъж. Ледената ръка на езерото ме хвана за гърлото, но съумях да изплувам преди да се задуша.
- Е ...х-хич н-не е с-студено - усмихнах се заеквайки. - Щ-щом ще си играем на пр-предизвикателства... - огледах се за нещо също толкова гадно, колкото и това. - Почукай на онзи кошер с пчели. - видях огромен кошер, висящ на едно от дърветата отсреща. Двойно предизвикателство. Усмихнах се сама на себе си и го погледнах с дяволско изражение на лицето.

Гост

Сега като се замисли може би не беше най - доброто решение да я кара да влиза в езерото, но искаше да я спре от това да отиде до Бялата гробница. Какво друго можеше да направи? Харви съжаляваше, че я накара и усети, че може би започва да прекалява. Когато тя го предизвика да почука на кошера, Харви се усмихна заговорнически и се обърна за да намери този кошер. Надяваше се тя да не му се сърди много и скоро двамата да забравят за това, защото тя определено изглеждаше измръзнала до мозъка на костите си.
- Виж, не исках да те карам да правиш нещо страшно и не искам да рискуваш да се разболееш, затова ако искаш излез. Не е нужно да го правиш. Но аз ще почукам на този кошер, защото това ще е начина, по който ще ти се извиня. Запомни тези думи, когато ме погнат сто пчели.
Магьосникът се насочи към кошера и установи, че се намира на доста високо и нямаше начин да скочи и да го чукне, затова трябваше да намери пръчка или камък за да го направи. Огледа се наоколо, но такива не виждаше, или поне не достатъчно дълги пръчки за да му свършат работа. Тогава се покатери на едно дърво и собственоръчно отчупи клон, който беше тънък и дълъг. Харви се усмихна доволно и застана под кошера. Вдигна клона и го блъсна три пъти в кошера, при което без да иска блъсна кошера на земята и рояк пчели излязоха и се насочиха към него.
- О, Боже!
Мъжа изкрещя и започна да тича към езерото. Не очакваше да са толкова много. Трябваше да измъкне момичето и да тръгват. Но къде щяха да отидат? Пчелите щяха да ги хванат.
- Аз съм малко алергичен към пчели! - заяви, а след това се гмурна в езерото и усети, че е направил още по - голяма грешка. Водата го обгърна и скоро Харви се намираше в леденото езеро. Придърпа Амилия към себе си под водата, защото се страхуваше, че пчелите ще я ужилят. Не искаше тя да пострада заради него. Погледите им се срещнаха под водата и двамата постояха така няколко секунди, а след това излязоха на повърхността, а мъжа се надяваше пчелите да са се разкарали.

- Е защо не ми каза това по-рано?! - изпищях насреща му, възмутена от факта,че съм накарала човек, алергичен към пчели да се "навре" в кошер. Макар премръзналите ми кости да трепереха, нямаше как да не реагирам на вълната, която се образува, когато Харви скочи близо до мен. Бях се вкочанила във водата и мислех да се възползвам от предложението да изляза, но усетих ледена ръка да ме грабва и повлича надолу.
- Не! Чакай! - изкрещях точно преди водата да навлезе в отворената ми уста. Ушите заглъхнаха и инстинктивно затворих очи, пълнейки бузите си с въздух. Бълбукането на водата ме замая, но успях да погледна мъжа до мен. Поседяхме така, докато повече не можах да издържа и изплувахме. Поех дълбока глътка въздух и изкашлях малко количество вода. Косата ми приличаше на бедствие, кожата ми пребледняла от студа а зъбите конвулсивно тракаха. Не пусках ръката на Харви, дали защото бе залепнала от студ за неговата или защото ми изкара ангелите, на знам, но понечих да изплувам към брега, влачейки нго след себе си. Придърпах се към брега и като удавник се хванах за един от огромните корени на дърветата, което растяха наблизо.
- Следващият път, когато решиш да ме убиваш, гледай да е с огън..за разнообразие. - засмях се и чак сега осъзнах колко силно го стискам. - Извинявай. - пуснах дланта му и легнах върху мръсната земя, без да се интересувам,че калта щеше да полепне по гърба ми. Сега само бях благодарна,че се отървахме без ужилвания и премръзване. Въздуха бе студен и ако останехме така с мокри дрехи щяхме да хванем настинката със сигурност. Останах да лежа като полу-мъртва риба на сухо и поглъщах дълбоко въздух, повдигайки нервно стомаха си.
- Е, поне не ми е скучно. - погледнах от добрата страна на нещата. - Не знам за теб, но не съм се забавлявала така от... - прецених времето, което бе минало - ... близо четири години. - затворих очи и се насладих на момента, докато Харви изстискваше тениската си върху вече подгизналата земя. Повдигнах десния си клепач и го видях как роши косата си за да изсъхне по-бързо. Засмях се доволно и зацъках с език поради незнайна причина. Караше ме да се смея, което си беше трудна задача.

Гост

Харви изстискваше тениската си като от време на време поглеждаше към момичето. Определено беше много умна за възрастта си. Мъжа се усмихна, а след това се зае да пали огън. След като не успя да го запали по добрия старомоден начин, реши да използва пръчката си.
- Само да се стоплим и ще го загася.
Мъжа седна срещу Амилия и се загледа в чертите 'и, които най - накрая можеше да види по - добре. Лунната светлина не му беше помогнала особено много, но светлината, която огъня излъчваше му сътрудничеше добре. За момент Харви забрави, че тя е ученичка, защото изглеждаше невероятно зряла за възрастта си.
"Днешните момичета." каза си и се усмихна на мислите си.
- Мислила ли си какво искаш да правиш с живота си? Искам да кажа, сега учиш и не бива да се тревожиш за нищо, но един ден ти ще завършиш и ще си пълнолетна. Мислела ли си какво ще правиш тогава? Каква искаш да станеш?
Може би моментът не беше най - подходящия за опознаване, но мъжа беше любопитен. Усещаше как тениската му няма да изсъхне като стои на тялото му, затова я свали и я приближи предпазливо до огъня. Това беше една от любимите му тениски и не искаше да рискува да я запали. Ето още един плюс на това да не носиш мантия. Ако сега двамата бяха с мантии щеше да се наложи да стоят тук два часа, та и повече, докато мантиите им се изсушат. Харви се загледа в тъмнината зад Амилия и се замисли над собственият си живот. Не знаеше дали трябва да се гордее с това, в което се беше превърнал или не. Определено трябваше да помисли над въпросите, които 'и беше задал.
И докато се вглеждаше в тъмнината забеляза как се очертава силует на човек. Миг по - късно Харви разпозна магьосника от по - рано днес.
- Не крещи, не издавай никакъв звук. - започна тихо той, като с бързина облече тениската си. - Злия магьосник, който те карах да разиграваш е точно зад теб.
Изкривеното от ужас лице на Харви придоби сериозност, когато усети, че има опасност за живота на момичето. Той се изправи леко и затърси слепешком камъни и когато ръцете му намериха един, Харви го замери към едно дърво и злия магьосник се насочи натам.
- Искам да се изправиш много тихо и без да викаш да тръгнеш към мен. Довери ми се, няма да позволя да ти се случи нещо.

- Не знам, честно казано. - наистина не се бях замисляла. По-голямата част от живота си бях прекарала в мъгълското общество и сега да започна работа като някакво длъжностно лице в министерството на магията или да преподавам в училище ми се струваше толкова странно, колкото и да яхна еднорог, политайки към небесата. - Не искам да ти прозвучи отвратително, но родителите ни оставиха на мен и брат ми огромно наследство, с което можем да уредим живота и на внуците си, така че не очаквам финансови проблеми, но в един момент ще ми писне да безделнича... и... тогава - погледнах към него умислено и някак любопитно. - може да ти стана колежка .- засмях се. - Ако дните ми минават като този с удоволствие бих ти правила компания в "престъпленията", дори безплатно. - откъснах едно стръкче трева близо до коляното ми и го навих на пръста, мятайки го към огъня. Видях как в този момент Харви свали тениската си и несъзнателно се обърнах в другата посока. Толкова съжалявах,че не мога да последвам примера му, защото мокрия топ вече се лепеше за гърба ми. Не ми се стори прилично да го гледам, но не можах да контролирам очите си и те хубаво обхванаха стегнатото му тяло
- Надявам се нудизмът да не присъства в ежедневните задължения на професията ти, защото тогава може и да се откажа. - подсмихнах се, осъзнавайки,че бузите ми горят и вероятно съм почервеняла. Надявах се светлината от огъня да замаскира това.
Понечих да стана, но когато чух притесненият глас на мъжа срещу мен, сърцето ми спадна в петите и нервно се извъртях за да се уверя в думите му. Искаше да отида при него, което си беше трудна задача. Каквато си бях непохватна, щях да настъпя някоя клонка и да убия и двама ни.
- Обещаваш ли? - несъзнателно бях попитала първото нещо, което ми се изпречи в ума. Въздъхнах леко и с голямо усилие станах от земята без да издавам звук. Тихо направих няколко крачки към Харви, но точно когато бях на около двадесет сантиметра от него и мислех,че вече няма какво да се обърка, една жаба скочи към крака ми и се приземи на обувката. Имах такава фобия към тези малки, гадни, слузести твари,че не сдържах писъка си и се метнах към мъжа викайки от погнуса. Явно това привлече вниманието на магьосника и той обърна посоката на движение към нас.
- Господи, толкова съжалявам. Провалих всичко.- бях на прага да се разплача, докато стисках бицепса му. Ноктите ми се впиха несъзнателно в кожата и чак сега усетих,че пръчката ми бе останала от другия край на огъня. Не бях много умела с нея, но поне можех да спечеля малко време. - Проклета жаба, толкова съм глупава. - изсъсках сама на себе си и обърнах глава в другата посока, за да не гледам смъртта в очите.

Гост

Харви не усещаше, че тя пробива кожата му с ноктите си. Беше твърде притеснен от това, което се случваше. Двамата определено бяха на прага на смъртта. Ако половината от историите, които беше чувал за магьосника, бяха истина, то тогава двамата щяха да си имат невероятно много проблеми на главите.
Мъжът придърпа момичето към себе си и обгърна раменете 'и с едната си ръка, а с другата извади пръчката си и започна да изрича заклинание след заклинание, но злия магьосник сякаш нямаше намерение да се остави и отблъсваше всяко заклинание.
- Искам да ме слушаш много добре. Трябва да тръгнеш към гората. Тичай колкото краката ти държат и не се обръщай за нищо на света. Може би ще успея някак да го забавя докато ти стигнеш до училището и намериш помощ или не знам и аз какво. Важното е ти да стигнеш невредима останалото ще се оправи някак си.
Дори и магьосникът не вярваше на думите си, но трябваше да събере достатъчно кураж за да изглежда сигурен. Не искаше тя да остане и да жертва живота си. Щеше да е твърде егоистично от страна на Харви да иска подобно нещо от нея. Мъжа се усмихна окуражително на момичето, а след това я пусна и я подкани да тича.
Трябваха му няколко секунди за да се окопити от всичко, което се беше случило преди малко и да се фокусира напълно над магьосника пред себе си. В края на краищата може би щеше да използва смъртоносното заклинание...ако злия магьосник не го изпревареше, разбира се. Харви преглътна тежко и продължи да съска заклинания, които нямаха абсолютно никакъв ефект над врага. Сякаш осемдесет годишния дядка беше безсмъртен. Тогава Харви се сети за историите, които беше чувал и за това, че слабото място на магьосника беше главата му. Може би ако успееше да мине зад него и да го тупне с нещо по главата...но имаше и възможност историите да не са верни.

Въпреки,че се чувствах почти защитена близо до Харви, цялото ми същество трепереше. Страха напираше да излезе, вече не усещах студа, а само ужаса, който завладя тялото ми. Когато ми каза да бягам, ума ми не можа да го побере. Исках да го направя, исках да си плюя на петите и да тичам до пълно изтощение, защото знаех,че нямаше да се отървем живи от магьосника, който макар и сляп, се насочваше право към нас. Бе на около три метра, когато ръката около рамената ми бе премахната и бях свободна да бягам. Чувах гласа му, който ми викаше да тръгвам, но не можах.Направих няколко бързи крачки назад, все още следейки битката, която Харви май губеше. Изстенах мъчително, защото тялото ми не искаше да бяга. Трябваше да направя нещо, ако го послушах и отидех до замъка за помощ, първо не знаех, дали бих могла да намеря пътя, а и ако по някаква случайност успеех да извикам помощ, може би щеше да е прекалено късно. Огледах трескаво наоколо, нямаше да мога да взема пръчката си, защото беше почти до краката на магьосника. Трябваше да му отвлека вниманието, но не знаех как. Една сълза се търкулна по бузата ми и с треперещи ръце посегнах към пръчката, която Харви бе откъснал от дървото. Стиснах я здраво като бейзболна бухалка и казах няколко ругатни, които дори аз самата не разбрах.
- Опитай това, ненормалник такъв! - в яростта си ударих дъртия магьосник в кръста, от което кокалите му изпукаха и звука се сля с този на чупещото се дърво. За миг всички застанахме мирно и тишината ни заля. Стария нещастник леко се обърна към мен със зловещата си физиономия и усетих гнева, който щеше да излее върху мен. Погледнах половината дърво в ръката си, но за миг не съжалих за избора си да остана. Можеше да загина, но щеше да е тук, заедно с някой, който си заслужаваше, а не да избягам като страхливо момиченце. Забих пръчката в корема на магьосника, но злобната усмивка, разкриваща два реда отвратителни зъби просто замахна към главата ми и се строполих близо до един храст. Пропъди ме като нахална муха, без дори да се церемони.

Гост

Харви не можеше да повярва на очите си. Тя беше решила да остане и да му помогне. Намираше това за невероятно смело от нейна страна. Не очакваше някога през живота си да срещне смел Слидеринец, но явно за всичко в живота си имаше първи път.
Мъжа използваше времето докато Амилия разсейва стареца и затърси клони по земята. Всичко се случваше толкова бързо. Кръвта на Харви сякаш се беше качила в мозъка му и имаше опасност на мъжа да му причернее и да припадне всеки момент. Харви оглеждаше обстойно навсякъде и накрая забеляза дебел клон, който щеше да му свърши чудесно работа.
С треперещи ръце Харви вдигна клона и се насочи към магьосника, като се прицели хубаво и го удари по главата с него. Звука, последвал, беше отвратителен и за миг на мъжа му стана жал за стареца. Старецът пък от своя страна тупна на земята и затова без да губи много време Харви взе пръчката на Амилия и тръгна към нея.
- Благодаря ти, че не ме остави. Ето ти пръчката, а сега да се махаме.
И с тези думи Харви инстинктивно я хвана за ръката като започна да тича в неизвестна посока. Двамата тичаха в продължение на три - четири минути, докато Харви не прецени, че е безопасно да спрат и да си починат.
- Това, което стана...не бива да продължаваш да се излагаш на опасност, трябва да се върнеш в общата стая на дома ти веднага. В гората е пълно с опасни създания и не се знае в кой момент какво може да се случи. Ще заобиколим и ще те прибера в училището незабавно. Позабавлявахме се, но няма да позволя да умреш заради едното забавление. Не се знае за колко време ще бъде в несвяст магьосника, може да дойде пак.
Мъжа беше задъхан, но повече беше притеснен за нея. Надяваше се тя да го послуша и да тръгнат към училището.

Искаше да ме върне обратно и от една страна същото исках и аз. Мисля,че ми бяха достатъчно приключения и животозастрашаващи преживявания за една вечер, но не казах нищо. Оставих сърцето ми да се поуспокои, след което просто кимнах и изчаках Харви да поведе. Не знаех на къде да вървя, а и идеята си беше негова все пак. Не исках да изглежда така, сякаш нямам търпение да се отърва, което не беше истина. Минахме около десет метра в мълчание, когато посмях да отворя уста. До сега не осъзнавах, но се бях стресирала наистина. Челюстта ме болеше от удара, който ми стовари магьосника, но не споменах нищо, не исках да изглеждам като неудачница.
- Защо се държиш така с мен? - присвих вежди и видях объркания му поглед - Защитнически. Сякаш си ми ...баща. - засмях се дори на самата дума, той бе с най-много пет години по-голям от мен. - Или си е вроден талант от годините, когато си бил учител? - не знаех дали е удачно да го питам това при положение,че бе пил отвара за забравяне на спомени, но какво ми пречеше да пробвам.
Вървяхме дълго преди да ми отговори. Наоколо настана тишина, дори птиците вече не пееха, сякаш след нападението на онзи магьосник всичко бе...умряло. Хвана ме страх и се приближих към Харви. Замислих се над думите му. Питаше ме какво искам да правя с живота си, грижеше се за мен и бе готов да се пожертва, което ми се струваше странно при положение,че се познавахме едва от няколко часа. Какво ли щеше да стане с него после? Като ме прибере? Ами ако някой ни видеше, какво оправдание щеше да измислим? Не исках да пробутвам историята,че той ме е намерил да се скитам в гората, защото щяха да ме накажат за неопределен брой часове след училище, но пък какво можехме да кажем? Че сме се били с магьосник, от който сме откраднали отвара? Спрях на място и въздъхнах, задавайки направо поредната доза въпроси
- Какво ще стане сега? Не искам да подлагаш на риск мястото си в училището, но и нямам намерение да търкам пода в кухнята дни наред. - сложих ръце пред гърдите си. Май да се върнем, не беше много добра идея.

» След няколко часа на поляната
» Хогуортс: След няколко часа
» Два месеца по-късно
» Четири дни по късно
» Една седмица по-късно в кафенето

Около два часа по-късно

Около два часа по-късно

Similar topics

Similar topics