Перото се захлъзга по снежно белия лист. Мъжът бе абсолютно погълнат от работата която вършеше изключвайки целият свят на околко. Но не защото това му харесваше, дори и не смейте да си помисляте за нещо такова. Бързаше да завърши всичко. Да остави перото в крайна сметка, да захвърли тази хартия по далеч от очите и вобще да забрави за всичко това. Бедният му покоен баща би получил нов фатален пристъп ако би видял как постъпва сина му с бизнеса който Кароу старши със собственни ръце е издигал през годините. Сега щеше да му се размине само с едно преобръщане в гроба. Ако би знаел от по ранно, може-би нямаше да завещава цялото състояние на Карен. Макар, че нямаше особен избор. На кога ако не на него? Сина му нямаше сестри нито братя да не говорим и за братовчеди, думата близки роднини на Карен му беше непозната. А далечните бяха прекалено далечни за да ги е виждал поне веднъж, камо ли да знае за съществуването им. Така и се получи че този двадесет и осем годишен мъж с огромно наследство в размер на хубава сума не похарчени пари. Един хубав имот в покрайнините на Лондон. Един още не достроен а и намиращ се неизвестно къде..И един хубав апартамент някъде точно в сърцето на града. Събираше документи и скоро щеше да подпише и изпрати договора за продажба на бизнеса, който както разбрахте вече Кароу старши е вдигал с кръв и пот през целият си живот или поне от както Карен се помни. Бизнес, който сега се оценяваше в една също не малка сумма но също така и бизнес с много перспективи.
Но очевидно мъжът който цялото това действие бе погълнало с глава, перспективите дълга му и бла бла съвсем не го интересуваха. Всъщност, кога го е интересувало нещо не съответсващо на удовлетворението на собственното и неповторимо АЗ? Дайте да си помисля...Правилно, никога. Но некане го гледаме толкова строго или пък осъждаме за това което вършеше в момента. Ще имате време и за това, идея по късно. А и имаше една доста разумна и оправдаваща го причина. Ненавиждаше седенето зад дълга маса затрупана с хартии и шевстването като цяло. Поне не и в тази среда. Непонасяше такова губене на време. Опита се и да си кажем честно, това беше най ужасният опит който някога е правил. Същинска скука. Още като малък, Карен си обеща, че никога няма да последва баща си. Не и в тази част от живота му - криейки се от целия свят и шефствайки зад бюрото между четири стени. И сега просто изпълняваше детската си клетва.
А и като погледнем от друга страна. С такова наследство защо му беше да си мърда и пръста? Та той бе подсигурен за целият си живот. Дори и да започне да разхвърля парите на ляво и на дясно, продавайки бизнеса, ако продаде тази къща, достори другата и я продаде ще има цяло състояние. Но да разхвърля парите не беше в целите му, до такава степен не бе изгубил разсъдъка си. Знаеше цената на парите и по най-глупавият начин не би си позволил да ги изхарчи. Макар вече и да нямаше за какво. Всичко онова толкова изкушаващо, за него стана скучно и съвсем безинтересно. Някой разумен човек разбира се би си помислил за бъдещите поколения Кароу, но тогава ще ви напомня че Карен мисли само и единственно за удоволствието на собственното си Аз а да се замисля за толкова далечно и то само възможно бъдеще смяташе за абсолютно ненужно. Проблемите ще се решават щом се появят.
Подпис. Карен внимателно прибра всичките хартии. Внимателно, защото не му се занимаваше с тази скучна работа от ново. Свърши с това дело. Тялото му се отпусна и ето, че мъжа за ного време си позволи да си почине. Облягайки се на мекия стол той затвори очи. Но не за дълго, до ушите му достигна звън. Някой стоеше на входната врата и го чакаше да дойде и да му отвори. Нямаше кой друг да го направи, слугинята която впрочем е била винаги мила към него и с успех заместваше една обичаща детето си майка, Карен я изпрати у дома. Здравето и вече не бе същото и да отседи в къщи на сред обичащи я хораби било най-доброто решение. Естественно не я остави и с празни ръце, като за довиждане и изплати достатъчна сумма за лекарства и всъщност всичко което би могло да и потрябва. Не чакаше гости, а и те в последно време идваха без покана.. С не най доволната усмивка Кароу стана от стола сбогувайки се с онзи момент на почивка. Щом стигна вратата я отвори. Пред него стоеше жена не на най-младите си години и все пак запазила онази красота и усмивка огрявали лицето и преди години.
- Здравейте г-н Кароу. Веднага дойдох щом разбрах какво се е случило.
С едно кимване Кароу я покани да влезне в къщата. Виждаше я за пръв път. Но тя не бе единственната такава. Поредната седмица се появяваха непознати за него хора исказвайки съболезнованията си за смъртта на баща му, расказвайки колко добър човек е бил и как съжеляват бедният Карен, останал сам. Бедното момченце, което и без това живеело с единственният си баща, който на свой ред за да го изхранва работил по цял ден. И причината на всичките да се появят тук бе една единственна. Мъжът ги пускаше вътре, вероятно колкото да се посмее на новата версия измислена от поредния аматьор. За това как са познавали баща му, къде са се запознали с него и как. А нищо не знаеха, не знаеха, че още с идването си Карен лесно определяше лъжат те или не. Та това бе толкова елементарно. В крайна сметка се стигаше до това, че Карен им даваше пари и те се махаха докато не позвъни нов познат на баща му с примитивните си съболезнования. Познаващ семейството им толкова колкото чуството за срам и съвест.
- ...баща ви е бил невероятен човек.. - Мъжа изпускаше всичко което казваше жената настанила се на крайчето на дивана по край ушите си. Но не защото не искаше да изслуша колко невероятен човек бе баща му. Макар всъщност и наистина да бе такъв. Но всичко това вече бе толкова скучно и еднаква, всяка нова дума същински шаблон на които нямаше какво да се отвърне освен едно кимане.
- Нещо за пиене? - Прокарвайки по нея мътен поглед промълви тъмнокосия. Цялата тази фалшива жалост излъчвана от непознатата му наскучаваше. И естественно не чу нищо по скромно от вино. Че защо и бе да скромнича, та тя се намираше в къща на убито от скръб момче богаташче. В този дом винаги трябваше да има вино, какво и е да се дреболи с чай или кафе?
Все така мълчаливо мъжа отиде в кухнята взе вече отворена бутилка с вино, отворена междо другото по абсолютно идентичен повод, и разля алената течност в две чаши.
- Карен.. - Чу той да излиза от устните на непознатата когато и подаде виното. Озадачено мъжа повдигна вежди. Не си спомняше да са започвали да говорят на ти. А щом не, обикновенно първо поставяха едно господин. Било то от уважение или и на тях не им се свърташе на едно място. Това означаваше само едно. Сега ще чуе нещо ново. Интересно.. Кароу се настани от сереща на жената и въпросително подвигна вежди.
- Да, мадам?
- Карен, карен.. - жената говореше съвсем тихо. - ..аз, аз съм майка ти. Знам че... - тя поклати с глава и наведе глава към чашата. Карен на свой ред спокойно отпи от виното. Не му беше за пръв път да изслушва нещо подобно, за новооткрил се роднина. Брат, сестра негов или на баща му. Защо случайно да не се появи и майка му. Мъжа преценяващо наклони с глава. Наистина ли тази го смяташе за такъв глупак? Непознатата повдигна глава, очите и бяха пълни със сълзи. Фалшиви сълзи.- ...сине! - Тя протегна към него ръка. От стените на стаята оттекна смях. Собственика на дома се бе изправил отдалечил се от жената той бе вперил поглед в прозореца пред него.
- Сериозно мислите, че сте ми майка?
Той наистина не знаеше коя е истинската му майка нито какво се е случило с нея. Кароу старши никога не споделяше и категорично забраняваше на малкия да се интересува. А тези въпроси го розяждаха и не му даваха покой. Но колко ли бе чудно. Единственният знаещ нещо за майка му умира, оставяйки след себе си невероятно наследство и оп ето я прекрасната явила се.
- Сине. Знам... Всичко е толкова неправилно.. И трябваше да се появя по ранно...
Из стаята отново се разнесе смях.
- Достатъчно! Повярвайте ми, мадам. Виждал съм и по добри актриси от вас. Кажете колко искате. Но не вирвайте носа прекалено, за да не си тръгнете с празни ръце.
Този още не доскучал театър приемаше, очевидно, по пътя който не се харесваше на собственника на къщата.
- Но Карен аз наистина...
- Млъкни! - се разнесе из стаята. Вече не толкова весело колкото смеха, а по скоро обратното. Гневно.
- Сине - По лицето на жената започнаха да се стичат сълзи. Карен отпи нова глътка от виното сдържайки се да не я изхвърли на вън. Жената започнад а плаче.
- О! За бога... - Оставяйки чашата Кароу рязко се обърна към непознатата и се оказа до нея. - Какво по дяволите се опитвате да постигнете? - Но жената май нито имаше намерение да му отговаря нито да спира с този театър. Играеше си с огъня, макар може-би и не го подозираше. Ядосаният мъж рязко я дръпна и тя стана изпускайки чашата и виното заедно с нея на пода. Но собственника на дома не обърна внимание никакво даже вместо това блъсна жената към стената и се приближи към нея. - Госпожо, я се успокойте..Стигнахте прекалено далеч - Това което излизаше от устните му не можеше да се нарече говор, беше по скоро съскане. Внимателно той извади пръчката си и я допря до гърлото и. Очите на жената се разшириха ужасено и тя спря да плаче. Помислила допиращото се до врата и хладно оръжие вероятно за нож. Ако го види сигурно би се засмяла. Защото ако знаеше какъв е, нямаше и шанс да се появи тук в този вид. Фамилята Кароу в света на магьосниците значеше много повече от само приуспяли богаташи.
- Кажи, че не си ми майка. - Очите му се взираха в тези пред него изразяващи ужас.
- Н-не...не съм... - с характерен след плач глас произнесе жената.
На лицето на Кароу се появи доволна усмивка.
- Точно това и исках да чуя. - Прошепна той сащо толкова злокобно колкото това изразяваше изражението на лицето му. Той доближи устни до ухото на жената, която всъщност наистина можеше да му стане за майка. И без да маха пръчката от гърлото и от устните му се откъснаха две думи, съвсем тихи но напълно достатъчни... : - Авада Кедавра.
От пръчката му се откъсна импулс предизвикващ в тялото на мъжа приятно гъделичкане. Тялото на жената се свлече на пода.

* Въпреки наследството си Карен не се разпространява за това, че притежава толкова много пари. Макар и да не е нужно, доста хора знаят за това. Но колкото може-би е странно самият той предпочита те да не знаят. Предпочита да е просто още един човек сред всички. Макар и с фамилията му това да е рядко възможно. Кароу. Прославили се много добре на времето на царуването на Волдемор. Брата и сестрата Кароу, смъртожадните. Както и цялата им рода, всеки задължително черен магьосник и задължително смъртожаден. Освен Карен. Който не се сдържа да последва дългогодишните традиции и стана черен магьосник. Но да се отдаде някой да го ръководи. О не, за това не го търсете.
* След онази случка в къщата на семейство Кароу настоящият и собственник предпочете повече да не се появява там. Избави се от тялото и се премести в Лондон. Продал бизнеса на баща си спокойно живее в един от многобройните апартаменти, някъде в сърцето на Лондон. Ако този живот можеше да се нарече спокоен. Мда, сложно...По скоро наскучал и еднообразен? Да това май беше оптималното определение.