Разтърка сънено очи. Какво в името на скъсаните на Мерлин беше това?! Огледа се неразбиращо, когато до ушите му достигна едва сдържания смях на ... е, не можа да си спомни името му, но беше един надут седмокурсник, слидеринец, разбира се, който си мислеше, че има правото да бъда лидер на всички. През цялото време Тинли му беше създавал неприятности с тази фикс идея и двамата непрестанно бяха в нестихваща вражда. Вярно, че проблемите им продължаваха вече почти пет години и се очакваше от Фреди да знае поне името на глупака, но в съзнанието му беше останало само въпросното определение и всички негови производни и тъмнокосият не можеше да си спомни как се казва досадникът ако ще и стадо разярени кентаври да го стъпчат. Тогавашният петокурсник се размърда и се изправи бавно от следобедната си дрямка. Беше решил да си почине час преди да отиде към Билкология и една полянка близо до оранжериите му се беше сторила достатъчно приятна заради огромната сянка на някакво дърво. Дори не беше разбрал кога се е унесъл. Фредерик се изправи бавно и стрелна с недоволен поглед нахалника. Каква ли идиотщина беше измислил смотльото този път? Знаеше само, че си е довел приятелчета и на устните му се е настанила твърде доволна усмивчица.
- Глупак. - каза тихо Фреди. - Бих казал, че ми е неприятно да те видя, но дори и това не е вярно. Напълно безличен си, за да може някой да те забележи.
- Гащите на Мерлин, защо си толкова ядосан, Фреди? - изцъка с език, - Не бъди като бик ... с рогата напред.
Последното предизвика невероятно силен смях, който накара Тинли да завърта глава от досада, когато нещо го накара да се сепне. Собствената му сянка. Очите му се разшириха и той едва не зяпна от изненада. Върху великолепната му сянка, досущ като корона на тъмните коси, се кипреха два рога. Той вдигна инстинктивно ръце, опипвайки израстъците невярващо. Нима го бяха омагьосали?! Фредерик смъкна юмруци и скочи напред в сляпа ярост, сипейки удари в лицето на глупака. Разбира се, приятелчетата му се включиха и скоро неравностойната бройка охлади стремежа на по-малкия слидеринец и той потъна в забвението на безсъзнанието след тежкия юмрук на един от приятелите на тъпанара.

Не беше сигурен колко часа е лежал в бесъзнание на полянката, когато се събуди, но беше сигурен, че вероятно е закъснял за часа. А професорът не обичаше закъсняващите и беше предупредил Тинли многократно, че ще вземе точки от дома му следващия път. Напълно забравил за рогата на главата си и тотално незаинтересован от болежките и синините по лицето и тялото си, слидеринецът се затича към оранжериите, само за да открие, че все пак е на време и всички ученици чакат професора да дойде за часа. Първоначално никой не го забеляза, но след саркастичната забележка на една грифиндорка, че явно към групата им се е присъединил малък минотавър, всичките му съученици забиха поглед в него и не един или двама избухнаха в неприкрит смях. Навъсен, натъртен и с наранено его, Фреди изохка, опитвайки се да се отдалечи, колкото се може повече от тях, когато едва не се блъсна в някого. Беше готов да се извини, когато видя пред себе си не кого да е, а именно Сирена Сънсет. Само това му трябваше! Тя да го види в такъв вид. Сега беше сигурно, че никога няма да му позволи да забрави настоящото си състояние и тази им среща.
- Просто чудесно ... - измърмори под нос Тинли и зачака търпеливо серията от шегички на съдомничката си.

Сирена влезна в часа по билкология. И на всичкото отгоре, както никога досега- без да има затруднения да стигне до оранжерията. Тя винаги е била от типа магьосници, които не са добри в ориентацията. Може би беше мотивирана от това, че бе дочула някакво шушукане, включващо "онзи Тинли" между групичката на Пленн Сибилъм. (това име ще я умори от смях, колко ли лош късмет трябва да имаш, че името ти да значи "идиотско съскане" !? ) . Рускокоската беше решила, че той е наблизо и беше решена, че няма да допусне пак да ѝ се подиграват за това, че е сбъркала пътя. Влезна в стаята и седна на обичайното си място- в края, далеч от професора и, за нейн "огромен късмет"- точно до онзи с когото не може да диша един и същ въздух без да се скарат. Ала съдомника ѝ го нямаше. "Чудесно, току-виж е паднал от Астрономическата кула..." Сънсет извади нещата си, а след това се загледа през прозореца. Беше останала в тази поза доста време, докато не дочу шушукане и кискане. Слидеринката рязко стана и се обърна. Всички гледаха към вратата, това бе ясно, но от тълпата нищо не се виждаше. Сиси се свъси и завървя към мястото, накъдето гледаха всички и изведнъж се блъсна в нещо. Или по-скоро някого- някой висок, даде си сметка. Зелените ѝ очи се плъзнаха нагоре и всичко ѝ се изясни. Това което виждаше обясняваше саркастичните подмятания и бурния смях. Фредерик Тинли...с рога на бик. Не бе сигурна дали момчето каза нещо, защото още щом погледа ѝ стигна до рогата тя възкликна:
- В името на най-торбестите гащи на Мерлин! - може би бе твърде силно, защото някои от съучениците ѝ я погледнаха, но тя дори не забеляза. Единственото, което виждаше, бе най-големия ѝ враг, с две рога, а на лицето му забелязваше..."Потъпкан? Наистина ли ФРЕДЕРИК се чувства потъпкан?" Не, това не беше възможно...но след като шока премина, тя забеляза и синините и раните по тялото му. За пръв път в живота си, Сирена почувства жал за чернокоското. "Не, не, не,не, не! Не може да ми е жал за него." Само че, преди да се спре, от устата ѝ излезе:
- Какво е станало? - след като се усети, леко смутено тя прочисти гърлото си, скръсти ръце и добави. - Не че ме интересува дали си добре, просто ако си се сбил ще ни създадеш проблеми.