Amilia Hartrowe

Заглавие: Amilia Hartrowe Нед Авг 03, 2014 6:27 pm

Indiana Evans

Име - Амилия Джейн Хартроу
Години - 16
Кръв - Чистокръвна
Семейство - Майк и Джулиет Хартроу - родители, загинали. Джулиет работи като магически адвокат, отървал хиляди практикуващи от голямата ръка на закона, дори с не-толкова-чисти методи. Майк държи поста на заместник в министерството на магията от както навършва двадесет и три годишна възраст. Амилия има брат близнак - Александър, когато навършват дванадесет години родителите им изчезват мистериозно, след което са намерени мъртви в частната вила, която посещават единствено с децата си.
Характер - Приятна личност, поне на пръв поглед, но не и след като я опознаят. Зорките й очи постоянно следят Александър, може би защото е единственият й жив роднина, или пък просто защото обича да командва. Лицето й издава спокойствие и уравновесеност, прилича на типичната блондинка със светлосини очи, хубаво лице, но под повърхността се крие друго. Може да бъде много отмъстителна особено с хората, които вредят на нея и брат й. Не би се впуснала в кавга от скука, винаги търси причина, дори такава да не съществува, тя ще си намери. Изкарва себе си невинна, винаги е било така, може би външния вид подпомага за това, но след мистериозната смърт на родителите й, тя и Алекс са главните заподозрени, което оставя траен отпечатък в съзнанието и характера на Амилия. Предишното момиче почти изчезва и на нейно място изплува съвсем друга самоличност, готова да погълне старата. Прекалено предпазлива, подозрителна към околните, недоверчива и дори на моменти странна.
История
Прекрасната утрин на двадесет и втори август бе типично лятна. Горещото слънце пареше, а лекия дъжд, който преваля към шест часа, допринесе за задушната атмосфера. Днешният ден не бе толкова обикновен, не и за мен и брат ми. Имахме рожден ден, а като всички нормални единадесет...тоест вече дванадесет годишни хлапета, очаквахме тортата, подаръците, приятелите си и всички екстри, които съпътстваха празника. Не се разбирахме с родителите си, напротив, дори едва се понасяхме, но все пак точно на тази дата си позволявахме да се държим нормално..е, опитвахме се, но в повечето случаи някой оставаше без един подарък или на следващият ден трябваше да седи изправен с лице към стената за наказание. Детството ни преминаваше с сръдни, разправии с майка ни, лоши погледи от страна на баща ни, но всичко това бе просто игра в сравнение с това, което стана по-късно този ден.
- Хайде ставай, мързел такъв! - избутах брат си от леглото и с яростно движение залепих плесница върху плещите му. Бях се намъкнала в стаята и с една чаша студена вода чаках да видя дали ще се опита да ме изгони, а ако това станеше...е, с една дума, щеше да си вземе разхлаждащ душ.
-Махай се! - изкрещя той и макар да бе само на дванадесет, гласа му приличаше на доста по-зрял. - Разкарай се Мия!
- Я пак? - мразех, ненавиждах до смърт това име. - Ставай преди да съм те окъпала! Забрави ли,че днес е двадесет и втори. Ехоо?! Родителите ни заминават за вилата, защото, да си го признаем, не могат да ни търпят, а ние оставаме сами с прислужницата. Което означава....
- .... купон! - извика Алекс и скочи на крака ,от което видимо му се зави свят, но побърза да се облече, за да не изпуснем и миг от свободата си.
Купон за нас беше да се излежаваме пред телевизора, с джойстици в ръце, да се тъпчем на воля с чипс и кола, да подхвърляме по някоя и друга обида един на друг, може би да поканим приятели с преспиване и да обърнем къщата на опаки. Всичко което биха направили обикновените деца на нашата възраст.
Беше три следобед, когато телефонът иззвъня, но Алекс бе по-бърз от мен и го грабна, допирайки слушалката до ухото си, а мазните му от снакс пръсти се стараеха да ме прогонят по-далеч от себе си. Знаех,че мога да ощипя себе си за да го заболи него, но друго беше удоволствието от това да видиш смръщеното лице на близнака си.Споделяхме специална връзка, позволяваща ни да усещаме, това което усеща и другия, което от една страна бе гадно. Мразех да страдам от зъбобол и да не мога да ям шоколад само защото тъпият ми брат не може! Да не говорим за други болки.
- Ало? Какво? Я пак? Чакайте, сигурно търсите сестра ми. - Алекс нервно ми метна телефона и обяснението,че щом полицията звъни в нас, явно търси мен.
За миг сърцето ми спря да бие. Не чух нищо след "родителите ви са мъртви". Затворих слушалката и се втурнах към прислужницата, която единствено можеше да ме успокои,че всичко е наред.

Четири часа по-късно.
Полицаят сновеше като обезумял между мен и брат ми. Магическата му пръчка стърчеше заплашително, а нашите сърца биеха в унисон.
- Отпечатъците ви са намерени върху телата на родителите. Къде бяхте между един и два и половина днес? - попита той и всичко в мен престана да се движи.
- Вкъщи. - отвърна брат ми
- Имате ли свидетели?
- Ние... бяхме с прислужницата си, но нея я нямаше. - осъзнах колко глупаво звучи, но ....та ние бяхме едва на дванадесет, как бихме могли да извършим това? На собствените си родители? Колкото и да не се понасяхме...трябваше да има друго обяснение. Нямаха право да ни задържат, все пак бяхме непълнолетни, но ограничението да не използваме магия и да сме под постоянен надзор си беше напълно достатъчно наказание за нещо, което не бяхме извършили

РП
Улицата бе отрупана с хора, тоест магьосници, които дърпаха децата си настрана, щом минехме. Бояха се, очевидно бе. И как нямаше. След всичко, което ни се струпа на главата през последните четири години. Когато навършихме шестнадесет свалиха обвиненията, защото нямахме други прояви на агресия, но нещото, което опетни името ни остана завинаги. Вече ни гледаха като болни от чума, бягаха от нас, криеха се и шушукаха нервно, когато приближавахме. Но се правехме,че не чуваме. Достатъчно мъгла бе обвила сърцата ни, че да ни пука за мнението на околните. Живота бе нечестен, но поне се надявахме в Хогуротс да срещнем разбиране. Решиха да ни изпратят там, защото бе най-безопасно както за нас така и да другите. Щяхме да сме под непрекъснат контрол и наблюдение, но преди това трябваше да се подготвим за учебната година както останалите. Купихме казани, мантии и всичките му други глупости, за които нямаше да дадем пукнат цент, ако бяха живи родителите ни. Те искаха да учим в друго училище, в което бяха завършили и те, но... Оливандър не беше много далеч, затова оставихме "охраната", която следеше всяко вдишване и издишване на дробовете ни, в края на улицата, но все още усещахме очите им в гърбовете си.
- Добър....ден. - поздрави мъжа, който изглеждаше на античната възраст от сто и осемдесет..или повече. Явно и той се стресира от посещението.
- Трябват ни пръчки - механично казах. Беше се превърнало като навик.. да не влагам емоции, а просто да говоря. След не много суетене, той ми подаде някакво дърво, което трябваше да размахам. Е, не се случи нищо необичайно, само дето леко електричество премина по китката ми и изпуснах пръчката на земята с писък.
-Прекалено мила за персоналността ви. - прошепна Оливандър, но съумях да стисна зъби и да преглътна горчилката, защото рискувах да си навлека неприятности.
След безброй пръчки, най-после почувствах своята. Някак се свърза с мен и не исках да я пусна, дори когато трябваше да я дам за опаковане. От върха й се процеди лека огнена вълна, която попадна върху една стара книга. Устройваше ме идеално, може би след няколко години щях да бъда достатъчно способна, за да отмъстя на този,който ни беше натопил.
(Продължението на историята - при Александър Хартроу)

Не исках да се разпределям. Достатъчно ми бе напрегнато да гледам очите на бъдещите си съученици, които от време на време извръщаха погледи, сякаш щях да ги запаля с ума си. А на всичко отгоре трябваше да отговарям на въпроси и то на "сцена" пред всички. Ами ако не се паднех в един дом с брат ми. Тогава щях собственоръчно да се набода с пръчката.
Седнах на стола и затворих очи за да не гледам останалите. Гласът на овехтялата шапка бе мек и успокояващ.
- Ако можехте да направите отвара каква би била
- Сила - без да се колебая го казах достатъчно тихо,че да го чуе само нещото на главата ми.
- Какво искаш да знаеш за историята
- Великите дела - може би щеше да ми даде някаква идея как да разбера истината за всичко, което ни сполетя
- Какво най-много искате да учите в Хогуортс
Поколебах се. част от мен искаше да стане невидима, за да избягам от всичко и всички, но това не беше решението на проблема, затова изрекох следващото по значение - Тайните на замъка.
- Има четири бокала пред вас.От кой ще изберете да отпиете:
- Образувана като пияна сребриста течност - дори не довърших, защото исках по-скоро да се свършва. Главата ми се замая от притеснение и избрах първото.
- За кое същество най-много бихте искали да учите:
-Духове - така може би щях да разбера как да комуникирам с мъртвите.
- Каква дарба бихте искали да имате.
- Сила - за да унищожа онези изчадия. Четенето на мисли вече си го имах, макар само към брат си.
- Опишете характера си с няколко изречения
- Не мога. - беше първото, което казах, но след като шапката не продължи въздъхнах тежко - Отмъстителна съм. Не бях, но вече съм. Не се доверявам лесно, може би само на някои хора. Изглеждам студенокръвна и може би съм, но не искам всички да забелязват само това. Не мога да говоря повече. Прочетете местните вестници и може би там ще разберете повече. - Отяждането нямаше да ме доведе до никъде, но избухливостта си беше вроден талант.
- В кой дом бихте желали да бъдете?
- Слидерин. Все пак там отиват такива като нас - погледнах към брат си, който кимна утвърдително и с вирната глава зае мястото ми.

Заглавие: Re: Amilia Hartrowe Нед Авг 03, 2014 6:54 pm

Такова прелестно момиче, пък с такъв характер. Можеше да поемеш и по друг път, притежаваш качествата, но ... Слидерин ще бъде моето решение. И все пак помни, хората там са най - различни. Не всички са лоши, не всички са добри, ако изобщо можем да делим света само на две.

Amilia Hartrowe Tumblr_static_tumblr_static_slytherin_crest_1__1_

Одобрена и добре дошла

» Alexander Beaufort Hartrowe

Amilia Hartrowe

Amilia Hartrowe

Similar topics

Similar topics