curiosity killed the cat .... but the cat had eight more lives to lose

Току що го беше получила и бе толкова нетърпелива, че разкъса плика на секундата. Хартията се плъзна между пръстите ѝ, дори на едно място остави и кървава следа, но нервите, които караха тези жена да губи самообладание ѝ попречиха да бъде внимателна. Прекалено емоционална, крайно любопитна, безцеремонно нетърпелива Корделиа влетя в стаята си и в момента, в който седна на бюрото разгърна листа. Красив почерк се виеше по хартията, но колкото и приятно да изглеждаше на пръв поглед, толкова грозни бяха думите. Забиваха пирони в сърцето ѝ и колкото и да бе привикнала към болката и нещастието, през което бе минавала години наред, за пореден път се поддаде на емоциите си. Мислеше, че е вече се е превърнала в ледената кралица, за която говореше вида ѝ, но грешеше. Вътрешно продължаваше да е онова малко наивно момиченце, с което се шегуваха, което отбягваха и изолираха, продължаваше да е онова крехко същество, което искаше да бъде разбрано и прието от обществото и сега, когато си мислеше, че се е случило - грешеше. Любовта, която си мислеше, че е край нея бе лъжовна.
Отрони се сълза. Може би две. Бързо започнаха да капят по листа, докато кървясълите ѝ очи се плъзгаха по редовете.
Не можеше да повярва. По - скоро не искаше да го повярва. Искаше да продължи да си живее в онази красива илюзия, която е караше да бъде на върха на щастието, но истината болеше и само тези, които могат да я понесат трябваше да я откриват, защото тя си имаше цена и доста често цената бе твърде висока, а точно сега Корделиа не можеше да я плати.
Усещаше как стомахът и се свива и как устните ѝ се разтвориха са да пуснат на свобода стаения измъчен вик. Болеше я, но никой не трябваше да узнае за болката ѝ. Ето защо в този момент на слабост, тя си позволи да излее емоциите си. Да изкрещи, да блъска, да позволи на лицето си да придобие гневно изражение, докато сълзите продължаваха да се сипят една след друга. Всичко, което се бе трупало с годините, всяка негативна емоция, всеки повод да усети унижение или ненавист, я побъркваше, но така и не достигна до своя катарзис. Не можеше да се очисти от лошото натрупано в нея, за това то я разяждаше. Бавно, но сигурно се наслояваше в душата ѝ и променяше притежателката ѝ. И ето поредната доза бе инжектирана в нея.
- Защо? - поклати безпомощно глава и за пореден път очите ѝ минаха по листа. Този път обаче искаше не само да я прочете, искаше и да я чуе. Да чуе истината със собствените си уши. Да я усети по всеки един възможен начин и да я приеме, за да може да се справи с нея, защото ако не друго, то с годините Верласкес се бе превърнала в боец, който извоюваше сам победите си и не търпеше загуба:

Госпожице Верласкес,
изпратих Ви това писмо възможно най - бързо. Гарантирам за неговата конфиденциалност, но ще Ви помоля за нещо. След като прочетете написаното - изгорете го, забравете го, не се сещайте повече за него и изчезнете за дълго време.
Когато се срещнахме предния месец, не разбирах много съмненията Ви, но след проучването, което направих съм съгласен, че е било наложително. Надявам се, че ще успеете да се справите с проблема сама, защото не мисля, че някой може да Ви помогне в момента. Бих желал да го сторя, но ми костваше много, за да сдобия с информацията, която Ви предоставям. Не мога да рискувам повече.
Ето какво научих.
Бенджамин Девон, наричан още Бен, работи към Министерството - в частност като аврор. От преди няколко месеца обаче е приел да изпълни секретна мисия, за която знаят много малко души (главните звена). Задачата му е да Ви следи, Корделиа. В Министерството имат съмнения, че сте напуснали работното си място, за да се присъедините към Смъртожадните. Будите съмнения. За това са изпратили човек близо до вас, който при една грешна стъпка ще Ви вкара в Азкабан.
Не използвайте легилимантика върху него (да, има си хора, които са ви проучвали и да, знаят за способностите Ви) и не го наранявайте. Преди него и други са опитвали да Ви влязат в обкражението, но все някакви "случайни събития" са ги изкарвали от случая и Министерството знае, че Вие сте отговорна за това. Просто се омитайте, но го обмислете добре.
Внимавайте и се пазете!

Насочи пръчката си към листа и той избухна в пламъци.
Изтри сълзите си и си пое дълбоко въздух, а лицето ѝ отново придоби онова плашещо каменно изражение. Нямаше следи от болка или гняв. Всичко бе заличено, но една тънка усмивка започна да се разтяга по лицето ѝ. Ехидна, противна, придаваща на притежателката си лукаво излъчване, което бе в унисон с мислите ѝ. Имаше намерение да стане участник в играта, а ако загрубееше, щеше просто да изчезне, както ѝ бяха написали.
Тя обаче искаше да победи. Ето защо придоби вида на милото момиче от по - рано и се зае да прави вечеря. Не трябваше да привлича внимание, така че просто трябваше да се държи както преди пред "любимия си".
Как обаче се изкушаваше да му сложи отрова в храната не бе истина.

Ключа се завъртя и се чу характерното щракване на отключена врата. Най на края се бе прибрал. По дяволите колко бе изморен. От всичко. Случващото се там и тук. Не му беше за пръв път да лъже една жена, да я лъже и да я захвърля в крайна сметка. Първия път както показа опита бе най-болезнен. Но първия път бе по различен. Тя- мъгълка, а той - магьосник. Остави я, тази връзка бе невъзможна. А работата му можеше да я нарани, по всички възможни начини. Случващото се тогава бе съвсем неуместно и Бенджамин я остави, както остави и всичко там дори и истинската си фамилия. Дойде тук в Лондон. За да започне нов живот. Живот в който ще може да отмъсти на смъртожадните за смърта на родителите си. Стана аврор. Аврор изпълняващ с успех мисиите си. Човека който може да намери точно онази информация която е нужна на Министерството. Било то дори и с възможно най-високата цена, живота му. Така бе обучен в Дурмщранг. Това смяташе за истинското си предназначение.
И всичко щеше да продължи идеално. Ако през последно време не бе заапочнал да крие голяма част от информацията която наистина успяваше да открие. И никой не подозираше, никой. На всички казваше това което искаха да чуят, скрил една подробност или друга. Лъжеше на всякъде. На два фронта, лъжеше и себе си. С проскачали не веднъж размишления, че всичко ще се реши някак си от само себе си. Само му трябва още малко време, съвсем малко за да разбере какво чуства, какво наистина му трябва. Съвсем още мъничко и щеше да се определи дали да се окаже мъж предаващ вярата на любимата или аврор предал идеалите на Министерството. И в двата случая не го очакваше най-хубавият край.
Бенджамин се събу и тихо затвори вратата след себе си. Искаше да я изненада и се молеше тя да не бе чула как бе влезнал. Днес бе пристигнал по ранно от обикновенното. Огромни усилия му костваше това му по ранно появяване в "къщи". Надничайки в една стая след друга той в крайна сметка я откри. В кухнята, готвеше вечеря. На лицето на Бен се появи широка усмивка. Обожаваше да я вижда в тази поза, можеше да наблюдава това с часове. Снежно бялата и коса спускаща се покрай млечно бялата кожа. Но имаше риск да изгуби разсъдъка си особенно ако не опита от прекрасните и ястия, с аромата на които бе запълнена кухнята през това време.
Девон тихо навлезна в стаята. О не. Тя знаеше, че е тук. Съвсем близо. Тя винаги знаеше. Дали би се прибрал по ранно, по късно или на време. Винаги усещаше как отваря още входната врата.. Винаги. А по някакви не ясни дори и за Бен причини, на него това му харесваше. Харесваше му всичко по край нея. Външният и вид, характера... Защото друга такава нямаше, тя бе единственна. Все така тихо той застана точно зад гърба и и ето, че вече я прегръщаше. Ръката му се оказа на талията на жената. Бенджамин я притисна към себе си. С другата ръка внимателно отхвърли косата и назад, наведе се и притисна устни към врата и.
- Кралице моя, гледай какво ти донесох. - Прошепвайки на ухото и магьосника извади шоколад. - С вишни и бадем. - Добави и устните му остонво се оказаха върху нежната кожа на врата и.

Вечеря. Колко подходящо, че дори се връзваше и с датата, която бе днес. Бяха минали девет месеца от както бяха заедно и бе логично да направи празнична вечеря по случая. Девет месеца лъжи, които тя бе решила да игнорира в началото. Избягваше това чувство, което я човъркаше, а трябваше да го послуша. Колкото пъти не бе слушала интуицията си - толкова пъти бе правила грешки в живота си, но трябваше да се опари, за да внимава следващия път и да знае, че когато нещо ѝ подсказва, че трябва да се пази - да го послуша. Корделиа обаче дълго време игнорираше странното усещане, което притежаваше. Дълго време не отдаваше важност, но дойде ден, в който да се вслуша в това досадно гласче.

Беше излязла по работа. Дали трябваше да продава отвара, или пък бе отишла за покупки, а може би просто се разхождаше по Диагон Али, когато усети нечие присъствие. Не беше сигурна в първия момент, понеже от доста време не се бяха появявали хора, които да ѝ нарушават спокойствието. От както бе започнала връзката им вече не я притесняваха, което я накара да се замисли. Преди да се запознае с Бенджамин, се случваше, ако не на два, то на три месеца или някой да я следи къде ходи, или да наблюдава жилището ѝ, един път даже бяха ровили из квартирата ѝ, което вече я накара да се чувства заплашена и взе мерки.

Верласкес притежаваше способността да използва легилимантика и по това време тази дарба бе сравнително развита, така че я бе вкарала в употреба няколко пъти, за да избяга от тези, които и се мешеха в личното пространство. Те станаха обаче по - настъпателни и Кора прибегна към защитни отвари, а един път дори прояви смелост, като се изправи лице в лице с похитителя си и го победи в дуел. След това стана интересно, тъй като тя не можеше да го убие, трябваше да му изтрие паметта, но така и така вече бе при нея, можеше да се възползва и да научи нещо полезно. Имаше серум на истината в себе си, така че бе детска игра да го завърже и да го принуди да изпие течността. Призна си всичко. Тогава белокосата разбра, че от Министерството я следят и въпреки че имаха съмнения, че има връзка със Смъртожадните, все още не можеха да го докажат, но се опитваха. Изтри паметта му и от този ден стана много по - внимателна и когато вече си мислеше, че в безопасност се сблъска с Бен.

Сърцето ѝ прескочи няколко удара, когато чу вратата. Знаеше, че се прибира и въпреки че все още бе изкушена да сложи отрова в ястието се въздържа. Вместо това просто продължи да кълца копъра за доматите, при това доста яростно. По всеки един възможен начин опитваше да изкара гнева от себе си, но той продължаваше да стои в нея и точно сега не трябваше да го показва, така че малко преди тъмнокосият да влезе, тя си пое дълбоко дъх и опита да уравновеси движенията си. Сърцето ѝ продължаваше обаче да тупти все така бързо, а с всяка една негова стъпка, пулса и се увеличаваше. Няма да споменавам какво се случи, когато усети зад себе си, а когато я целуна ...

Шоколад. Той носеше и шоколад. Край. Все едно бе изпила отвара за изтриване на спомени. Погледа ѝ се премрежи, ръката ѝ безпомощно се отпусна върху плота и краката ѝ омекнаха. Не можеше да протестира. Всъщност и не искаше. Устните му бяха толкова топли и нежни, а начина, по който се разхождаха по врата ѝ я караха да настръхне.

- Бен... - искаше да му каже да спре, думите обаче ѝ убягнаха и преди да се е усетила вече се бе завъртяла с лице към него. Зениците ѝ бяха разширени от възбуда и жадно впи устните си в него. Ръката ѝ бе забравила да използва ножа, така че впи пръстите си в косата му и го притегли още повече към себе си. Харесваше ѝ близостта му, целувките му. Всеки допир я разтреперваше и я караше да се превърне в наркоман, който си чака дозата. - Сядай да вечеряме ... после десерт. - думите ѝ бяха последвани от палава усмивка, след която се измъкна от ръцете му, облизвайки устните си. Взе копъра, поръси салатата и я остави на масата. Спагетите бяха вече готови и ги чакаха, така че Кора извади пръчката си и махна към свещите, от които лумнаха няколко пламъчета. Изглеждаше точно като някоя грижовна домакиня, особено с тази престилка, по която се движеха тенджери и тигани. Изглеждаше идиотски с нея, но бе добра опция, ако не искаше да се изцапа.

Тази ѝ старана рядко се появяваше, но Кора сякаш се бе научила да се отпуска в неговата компания и сякаш живот се вливаше в нея. Така де не приличаше на порцелановата кукла, в която се превръщаше щом той бе по - далеч. Изпрати поредната мила усмивка.

Щеше да излъже, ако кажеше, че не е влюбена.

Защо не го каже още веднъж, само един път. По някаква стрнанна причина, когато името му излизаше от нейните устни то звучеше ужасно изкушаващо. Какво беше щом стоеше толкова близо до нея допирайки отново и отново устни към кожата и.
Щом Кора се отдели от прегръдките му Бен покорно се настани на един от столовете и се облегна на него. Отпусна се за момент за да запечатли този момент дълбоко в паметта си. Защото това беше точно такъв момент, който трябваше да се запомни. Чрез леко притворените очи Бенджамин следеше всяко нейно движение, било то дори най-лекото преместване малко в страни или поправяне на прическата. В такива моменти имаше чуството, че всичките тридесет и две години от живота му бяха минали абсолютно напразно. Строгото обучение, следенето на смъртожадни, целта да отмъсти на тези които му отнеха онова на което всеки още от раждането си има право. Целта която си бе поставил още в училището, която преселдваше и до сега. Без успех. Всичките онези безброй опити завършваха с едно огромно нищо. Пълен провал. Сякаш невидима стена отново и отново го спираше когато изглежда е открил малко повече от предположения и факти. Никога недостатъчни за да се предвижи повече на пред. В крайна сметка винаги губеше нишката, но не се е отказваше. Нито веднъж от тези петнадесет години живот от както се опитва да открие нещо не се е отказвал. Защото ако не той, кой друг? И смъртожадните така и ще останат безнаказани така и ще продължат да правят каквото си поискат. Но сега. Когато я гледаше как готви вечеря за него, когато вижда усмивката и, когато я усеща до себе си. Корделиа, жената която не прелича на никой друг. И Бенджамин знае че тя е смъртожадна, една от тези... Но когато я гледа, усеща до себе си би дал всичко само този момент да не свършва. И произходящото му харесва. Това го кара да се обърква, да се съмнява.
Имаше ли смисъл да живее на този свят тридесет и две години за да се окаже в един прекрасен ден, че харесва смъртожадна. Че изпитва удоволствие щом я усеща до себе си. От там и почна криенето му на информация от министерството. Не можеше да го направи, просто не можеше. Но и да се откаже от досегашният смисъл на живота си не бе съвсем лесно. Дори това и да значеше, че Бен ще се остави на жената при вида на която сърцето му ликуваше.
После десерт..Десерт? Очите на мъжа светнаха. Това звучеше вкусно. Особенно щом от Кора можеше да се очаква всичко. Непредсказуема, ммм да това бе тя. Девон стана от стола и остави на масата вилици. Не можеше само Корделиа да се труди нали? Не, че разнасянето на две вилици беше неимоверно сложна задача.
И само колко бързо бяха минали тези десет месеца. Сякаш само преди седмица отиваше на новата доста перспективна мисия. Сякаш само преди няколко дена, Бенджамин и Корделиа наеха този апартамент и не толкова от отдавна живееха тук заедно. О да, бе постигнал успех както никой един от агентите въртящите се покрай нея до сега. Разполагаше с такава информация за каквато нито един от аврорите не бе и мечтал. Но в Министерството знаеха само толкова, колкото да си мислят че напредва. Със всеки ден, напредва и ето още малко и ще хване новината която е нужна. Когато Бен им даваше толкова, колкото да не го отстранят от това дело, не това не можеше да си го позволи.
Магьосника навиваше спагетите на вилицата, но не бе хапнал и малко. Подпрял главата си с ръка вперил поглед в Кора, която напротив се хранеше. На лицето му се появи щастлива усмивка.

Беше освирепяла. Целия този гняв, премесен с болка, бе отворил празнина в нея, която Кора възнамеряваше да запълни с храна. Колко подходящо само. Вместо да се тъпче със шоколадов сладолед като по филмите, тя нагъваше бясно спагетите си. Не бе особено привлечена от зеленчуците, които бе оставила на масата, просто защото здравословното не изглеждаше чак толкова апетитно колкото огромната порция топли спагети, поляти с таен сос.

Не. Вероятно ще ви разочаровам, но не е отрова, това което го правеше таен, а рецептата. Предаваше се от поколение на поколение в семейството на белокосата още от времето на нейната пра-пра-пра-пра-пра баба, която притежавала няколко ресторанта във Венеция. Славела се с невероятните си спагети, които правела, макар че и пиците били също толкова предизвикателни за чуждия апетит. Тайната на успеха ѝ се криел в сосовете, които използвала. От тогава рецептите се предават от поколение на поколение, като не трябва да бъдат записвани, а помнени и да не се казват на никой извън фамилията. (италианците и техните фамилии ... знаете ги колко много държат на семейството си). До сега тайната не бе излизала от семейството, тъй като всички уважавали жената, а и това било предсмъртното ѝ желание.

Ето сега, Корделиа продължаваше семейната традиция и като една истинска венецианка правеше спагетите уникални. Лошото бе, че твърде много традиции се бяха вплели в това момиче. Неспособността на фамилия Верласкес да поддържа добри отношения с останалите известни фамилии също се бе въплътило в момичето, което не се славеше с много социални контакти, но по - важното беше, че вървеше по стъпките на баща си без дори да го знаеше. А баща ѝ бе извършил доста лоши неща през годините, особено периода, в който Волдемор е командвал парада.

- Гледаш ме странно. - измърмори Кора след като се пресегна за бутилката бяло вино. Прилежно наля две чаши и ги остави на масата, след което метна шантавата престилка на кухненския плот, прокара ръце по светлосинята си рокля и седна обратно на мястото си. В този момент липсваше само едно перлено колие и щеше да се превърне в модела за перфектна домакиня. - Не ти ли харесват? - едната ѝ вежда се бе повдигнала, докато съмнение пробягна по лицето ѝ. Ако спагетите не бяха перфектни щеше да се превърне в издънка на семейството, недостойна да предава тайната поколения напред. Общо взето щеше да се опита да си пререже вените с лъжица, ако отговора бе негативен.

Ами така де, срам и позор за фамилия, като нейната. Да не говорим, че семейството ѝ предявяваше претенции, че имат общо с Медичите, така че срамът, който щеше да бере щеше да е доста голям.

Побърза да тръсне глава.

- Как мина деня ти? - забучи някак рязко вилицата си в спагетите и агресивно ги нави, а след това ги пъхна в устата си. По - добре беше да дъвчи нещо, за да не се изпусне и да каже някоя глупост, защото имаше невероятното желание да го напсува. Разбира се, след като усмивките се стопиха, лицето ѝ отново бе добило онова изсмукано от емоции изражение, а мътните ѝ сини очи се впиха някак оценяващо в мъжа.

Не знам какво очакваше да ѝ каже: "Ооо, ами нищо интересно, мила. Работих насам натам, пуснаха ме по - рано и ... Оу! За малко щях да забравя, зная, че си смъртожадна от доста време и участвам в тайна мисия, за да намеря доказателства за това, с които да те разоблича и тикна в Азкабан, за да порадваш малко на дименторската компания."

Да, много правдоподобно. Изпитваше желанието да го чуе тези болезнени факти от него, защото все още съществуваше някакъв глас в нея, който противоречеше на убежденията ѝ. Толкова силно искаше да чуе, че всичко е една голяма лъжа и че не би и го причинил, но спомена за писмото....

Преглътна шумно и отпи голяма глътка от чашата си.

Бен се подсмихна. Да, определено я гледаше странно. Прекалено странно дори за самият него. И когато я гледаше така му преминаваха налудничави мисли през главата. Наистина не и като за неговата професия. О, не. Беше оставил вече една жена заради това, щеше просто да го направи отново. И все пак да се отдаваш на тези мисли, бе толкова интересно. А може би поради причината, че бе подминал тридесетте започна да размишлява на такава тема. Така или иначе тези му размишления бяха факт. Факт който Бенджамин осъзнаваше и дори на него самият му изглеждаше сранен. Какви са мислите? За семейство. Да, по дяволите точно за това си мислеше в момента. Та той вече бе на тридесет и две и макар и да имаха с Кора разлика осем години, макар тя и да бе смъртожадна... И тези десет месеца, които прекараха тук заедно можеше без да се замисля да определи като най-хубавите в живота си.
Мъжа тръсна с глава и погледна в чинията си. Май вече бе навъртял достатъчно спагети на вилицата. Започна да дъвче преди мислите му по някакъв начин да са се изляли в думи. Защото тези мисли бяха пълна глупост. Точно това успя даустанови Бен гледайки спагетите. Той беше Аврор, а тя Смъртожадна. Която той междувременно следеше. И как биха могли да започнат семеен живот? Да се откаже ето така от мисията, да бе, това Министерството нямаше да позволи никога. Да избягат, хм би било интересно но имаше прекалено много неща за обясняване. Да определено оженването му за Корделиа, нямаше да се възприеме много нормално всъщност никак нямаше да се възприеме..невъзможно е. А и кой е казал, че тя ще се съгласи. Имаше прекалено много "но" в тази история.
- Глупости. Знаеш, че всичко което готвиш е невероятно. - И ето, че отново съсредоточено дъвчеше. Да не му харесва? Не, просто имаше повече нужда от жената в прегръдките си, седяща пред него. От колкото спагетите и салатата в стомаха. Макар и да беше ужасно гладен и изяждаше всичко с завиден апетит. Ето ги пак тези мисли. Схруска едно парче краставичка, второ, трето заглушавайки поне по някакъв начин мислите си.
Магьосника повдигна рамене и преглътна храната.
- Как, как. Както винаги, скучно... Как мислиш иначе защо бързах да се върна? - Той се опита да се усмихне, но усмивката не се получи достатъчно искренна. Защото не беше, защото той лъжеше. Бенджамин пъхна нова порция спагети и я задъвка. И защо, защо... Вдигна предпазливо очи към смъртожадната пред него. Не, не можеше да продължава по този начин повече. Просто не можеше. Бенджамин остави вилицата и вместо нея взе чашата с вино която до сега не бе докоснал. Това не му попречи разбира се да изпие без да се церемони - абсолютно всичката течност вътре. Бен рязко стана от мястото си, макар и сам да не знаеше какво точно се опитва да направи и без да се замисля какво ще последва от действията му. Отиде към прозореца и надникна през него оглеждайки внимателно дори и най-малкото нещо от произходящото навън. Бе стиснал така силно пласмасовият парапет изкарвайки злобата към самият себе си, че нямаше да е чудно ако след като го пусне по ръцете му останат отпечатъци от този сблъсък на силата му и прочността на парапета. Не му потрябва много време, за да се убеди, че там отвън няма никой, не и от тези които търсеше. Очевидно му имаха доверие, дори прекалено много. След което се върна към масата. Наля си още една чаша с вино и изпи половината. И така с половин чаша вино и замислена физиономия започна да се разхожда из кухнята на там на сам, на там на сам докато в крайна сметка не спря загледан във виното.
- Не, не мога така повече... Кора, не и с теб. - Магьосника поклати с глава и изпи останалата течност. Остави чашата в мивката. И изчаквайки дали докато не усети как алкохола прониква в тялото му, дали някакъв друг сигнал се обърна и погледна към жената. Белокоса...с тази млечна кожа. Затваряйки каквито и да било мисли някъде много далеч той бързо се приближи към Корделиа и я вдигна от мястото и. Притисна я с тялото си към най-близката стена и започна да я обсипва с целувки. Където му падне. Врата, устните, раменете.. Оставил едната си ръка на талията и а другата на стената близо до главата и, той не спираше, не можеше да спре.
И някъде вътре в него, като на развален грамофон звучаха отново и отново думите: Не мога...Не искам! Не и с теб...Кора...

Продължителният поглед, който ѝ отправяше бе притеснителен. Инстинктивно жената сви краката си и тялото и стана някак сковано, макар че продължаваше да яде. Да, опитваше се да запази самообладание, но за всеки случай, просто за всеки случай лявата ѝ ръка се премести върху бедрото, готова да измъкне изпод роклята си магическата пръчка и да се отбранява, ако се наложеше.

Това не се случи, но Бен продължаваше да буди съмнения с поведението си. Корделиа изгаряше отвътре, че не може да прочете мислите му, защото усещаше, че е нещо крайно любопитно и че очевидно касаеше и нея. Иначе защо да я зяпа толкова продължително? Нямаше обаче как да разбере. Е, можеше да се опита да използва легилимантика, но шанса да я усети бе прекалено висок, а на нея не ѝ се рискуваше и без това сега поемаше достатъчно голям риск, като оставаше в тази с тая с него. Трябваше до сега да си е взела най - важните вещи и да е отпрашила за Мароко. Може би и Камбоджа щеше да свърши работа. Тя обаче искаше да разнищи изцяло ситуацията, защото ѝ егото ѝ бе наранено също толкова, колкото и сърцето.

Защо?

Много уместен въпрос. Ама много. Знаете ли всъщност какво правеше при смъртожадните? С какво всъщност се занимаваше и прикриваше с бизнеса за отвари и проучванията си?

Кора бе информатор. Един от добрите, като имаше амбицията да стане най - добрата. Искаше да стигне върха, а досега не се бе захващала с нещо, с което да не претърпи успех. Тя бе добра в използването на легилимантика. Всъщност си служеше доста умело с тази способност, макар да избягваше да я използва на по - опитни магьосници, тъй като първо, че имаше доста оклуманти (талант, с който се бе заела и искаше да усвои) и второ, съществуваха хора, които бяха доста чувствителни и можеха да я усетят почти веднага. Ето защо тя предпочиташе да си служи със способност, която бе усвоила през годините, които бе прекарала в Хогуортс. Там белокосата, тъй като бе аутсайдер, се бе научила да наблюдава хората и да следи езика на тялото им. Можеше да разпознае лъжата на секундата, можеше да разбере дали усмивката е истинска, но както във всичко, така и тук имаше бъг в системата. Когато ставаше въпрос за близък човек, или някой, по който е хлътнала, способността ѝ се губеше. Ставаше сляпа. Предпочиташе да приема лъжата и да се доверява на чуждите думи, от колкото да си служи с добитата през години чувствителност към разнищване на невербалното общуване.

Даа, можеше да разбере много по - рано, че е лъгана, но когато сама затваряше очите си - нямаше кой да ѝ помогне. Сама се бе навряла между шамарите и в този ред на мисли, тя бе сторила нещо интересно, което провокира усмивка, която траеше едва няколко секунди преди да изчезне. Госпожица Верласкес за малко изглеждаше доста доволна от факта, че нейният възлюбен си бе изпил виното. Ако си мислите, че се е надявала с това количество да го напие, жестоко се лъжете. Микро-изражението, което представи бе продиктувано от един съвсем прост факт. Още преди Бен да дойде, белокосата бе сипала серум на истината във виното. Лошата новина беше, че се наложи да изсипе течността в бутилката, за да не си личи. Тя също бе пила от виното, макар и малко, но все пак достатъчно. Тя също щеше да е под влиянието на серума, за по - малък период, но тъй като имаше намерението само нейна милост да задава въпросите, нямаше от какво да се страхува.... Май.

- Какво не можеш повече ... Бен? - няколко минути ѝ бяха нужни, за да може да си зададе въпроса, тъй като действията му не бяха предвидени. Движеше се прекалено рязко, прекалено бързо сменяше посоката на мислите си, а тя не бе подготвена, макар ръката ѝ да беше близо до пръчката. Ако го нападнеше нямаше да може да изкопчи нищо, а тя искаше да разбере пълната версия. За перфекционист като нея да научи само част от цялото - не бе задоволително и я човъркаше от вътре. Не можеше да се примири. Трябваше да го научи, но и същевременно бе толкова привлечена от него.

Тялото ѝ се отпусна притиснато така към стената. Кора може и да искаше да държи фронта, но кожата ѝ щом усетеше чуждия допир и караше всичко в жената да се поддаде. Огнената страст бързо закипя вътре в нея. Ръцете ѝ минаха по неговите, усещайки мускулите му, минаха нагоре към косата му и пръстите ѝ се постараха добре да го разрошат. Нежни малки кичурчета галеха дланите ѝ. Краката ѝ някак неусетно се озоваха на кръста му и го принудиха да прилепне към нея, докато пръстите ѝ се бяха впили в дрехата на гърба му и опитваха да я раздерат. Животинското бързо започна да се пробужда, колкото и да се стараеше да не се поддаде. Любовта и омразата бяха прекалено близки като чувства, ето защо гнева и страстта така добре си подхождаха. Все едно се наливаше масло в огъня.

- Отговори ми! - думите ѝ изскочиха като съскане на змия точно срещу устните му. Дишаше учестено срещу него, дъхът ѝ се сливаше с неговия, а очите ѝ бяха на сантиметри от неговите. - Какво не можеш с мен? - въпросът ѝ бе настоятелен, а за подсилване дланта ѝ обви чуждото гърло. Усещаше пулса и топлата му кожа, докато пръстите умерено го стискаха, все пак не искаше да го удуши. - Отговори ми и след това ме изчукай на масата.

От гръдния му кош се изтръгна звук наподобяващ ръмжене. С всяко свое дори най-малко движение белокосата провокираше тялото му. Бенджамин не искаше нито бе способен да се съпротивлява на този порив. А междувременно имаше да и каже толкова много. И той искаше да и го каже. Лъжата вече му ставаше в повече. Оставяйки всички разумни и не разумни мисли на страна магьосника просто действаше. Варианта с мисленето не показа огромен успех, да видим какво ще се получи от обратното.
Бен плътно притискаше жената към стената. Усещаше ръката и на врата си, с онази хватка сякаш бе готова да го удуши и все пак пъти по лека. На Бен дори не му и мина през главата мисълта, да махне ръката и не му пречеше дори напротив, а и беше прекалено зает с друго. Очите му не изпускаха това как алените и устни се движат а думите и ги чуваше сякаш някъде от далеч. И все пак достатъчно силно за да чува какво жената искаше от него. Пъстрите му очи срещнаха нейните - сини. Ледено сини. Само един нейн поглед бе достатъчен за да потръпнеш, да застинеш на място и да следваш указанията и. Защото никога не знаеш, какво може да дойде на тази жена, по добре е да не предизвикваш гняв от който не знаеш какво ще последва. Тези десет месеца Девон си играеше с огъня. Както може да привлече едно проблясване на пламък когато си се изгубил в гора. И ето, че той бе привлечен от Корделиа, привлечен и не способен да и противостои.
- Да лъжа.. - Произнесе той жадно поемайки си въздух след целувките. - себе си и теб. - Бенджамин не се стараеше дори да се замисли за това какво прави, за това какво казва. Просто произнасяше първото което минаваше през главата му. Не можеше да противостои на това. Нещо не му даваше, а и той самият не искаше. Да противостои значи отново да я излъже.
Очите му се напълниха с гняв. Можеше ли още да контролира емоциите си? Девон притисна силно врата си към ръката която го държеше. Така, че наистина да го заболи дишането започна да му се отдава сложно. Цялото му тяло се напрегна и Кора трябваше добре да усеща това с ръка на врата му, с тяло толкова плътно притиснато към неговото. Всяка жилка от тялото му беше напрегната а сърцето му биеше лудо и тази пулсация като приглушен звук в празна стая се разнасяше някъде вътре в него. А пред очите му жена. Корделиа...
- Смъртожадна! - Каза той през зъби притисквайки врата си към ръката и докато не усети режеща болка. Главата му сякаш се натовари с нещо неподемно, така реагираха клетките на които вероятно не достигаше кръв. - Ненавиждам ви! - Колко силна омраза се четеше в гласа му. Бенджамин сви ръката си в юмрук и я заби в бетона не много далеч от главите им. Кокалчетата първи съобщиха, че тази борба не бе никак равна когато го прониза болка. За миг той премести поглед върху ръката си. Там където ръката му срещна бетона кожата бе порозовяла, но болката отстъпваше. Ръката му съвсем леко потрепваше. Очите му отново се върнаха върху тези на Корделиа, но сега гнева бе отстъпил от тях. Ръката с която преди малко се опита да провери прочността на стените рязко се плъзна по крака и до бедрото, вдигайки роклята и на горе.
- Но не и теб... - Бен внимателно прокара пръст по влажните и от целувки устни. - Кажи ми, защо?! - Той отново я погледна в очите. Говоршеше задъхано и все пак нежно. Отново няколко целувки се изсипаха върху меката и кожа. Но не можеше да не се подчини и да не изпълни думите и от по ранно. Всяка нейна думи го подкиваше към по голяма близост, подтикваше го към по резки движения. Вдигна жената във въздуха и се приближи към масата. С една ръка рязко избута всичко пречещо на пода. Раздаде се шум от чупещи се чинии, падащи вилици и всъщност всичко от онези неща които успя да докосне ръката му. Корделиа се оказа на масата и все пак още плътно притисната към мъжа. Ръката му все така стоеше на бедрото и а на другата пръстите се заплетоха в снежната коса на смъртожадната.
- Защо полудявам когато те виждам? - Ново задъхано изречение преди устните на Бен да се залепят до тези на Кора. Преди езика му жадно да търси съпрекосновение с нейния. По дяволите, не се контролираше повече.

"Смъртожадна." - отекна в съзнанието ѝ като ехо от хиляди гласове. До сега не бе чула тази дума да бъде насочена към нея. Не, че не знаеше каква е, не, че не знаеше в какво се бе забъркала, просто не го беше чувала до сега и това я накара да потръпне. Устните ѝ се изпънаха в една тънка линия и жената преглътна шумно, приемайки присъдата си. Знаеше какво е всеобщото мнение за черните магьосници като нея. Убийци, крадци, хора, които мислят злото на всички и се борят за власт над магическото общество, а може би след това и пълно господство над мътнородите. Кой знае? В главите на всички изникваха все такива отрицателни емоции и мисли, щом се чуеше тази дума и никой не приемаше, че може да съществува и друга версия. Никой не искаше да погледне и от друга гледна точка или пък да се вгледа във всеки един смъртожаден като отделна личност, защото всеки един си имаше различен мотив и различни цели. Не всички искаха да виждат смърт навсякъде и Кора бе добър пример за това. Тя просто искаше място, на което да бъде приета по нормален начин. Да бъде равна и да не се страхува да бъде себе си по всеки един възможен начин. Получаваше подкрепа, която ѝ бе липсвала през годините и ето защо се чувстваше добре, когато помагаше на тези хора, макар и да вършеше доста лоши неща за тях - тя бе щастлива и щеше да направи много, за да продължи да усеща тази подкрепа.

Тя имаше семейство.

Очите ѝ потъмняха и започнаха да се пълнят със сълзи. Усещаше презрението му и разбираше, че както и тя и Бен имаше мотив, който предизвикваше това отвращение при изричането на думата "смъртожаден". Гневът бързо започна да го обзема и щом ръката му се заби така яростно в стената, Кора затвори очите си и лицето ѝ изрази страх. За момент си помисли, че ще удари нея, че искаше да си го изкара на нея, заради ненавистта, която имаше в него. И да, достраша я, но въпреки това не посегна да се предпази от него. Може би все още имаше капка доверие в нея, която ѝ подсказваше, че той не би я наранил.

- Не знам. - поклати глава и се сепна, когато усети допира му отново. Очите ѝ рязко се отвориха, когато пръстите му минаха по устните ѝ. Усещаше нежност, привързаност ... на момент дори любов и същевременно я предаваше. Чувстваше се объркана от случващото се, защото и тя изпитваше смесени емоции. Гняв бушуваше в нея и омраза, но желанието да го усети, страстта, която я обземаше. Не знаеше какво да мисли. Ето защо и спря и просто се остави. Остави се да я понесат и да я оставят на масата, все едно бе някаква играчка.

- Не знам. - едва се измъкна от устните ѝ, след като прекъсна целувката им. Дланите ѝ се бяха прикрепили от двете страни на лицето му, притискайки го в менгеме, за да го задържи на сантиметри от себе си. Харесваше ѝ да вижда тези пъстри очи, полудели, все едно са притежание на някое животно живеещо само с инстинктите си. - Може би си луд по природа. В това поне си приличаме. - нотки на болка можеха да се различат в гласа ѝ, въпреки че усмивка се появи на лицето ѝ. Знаеше какво щеше да се случи по - късно. Тя щеше да избяга и повече никога да не го потърси. Щеше да заличи следите си, за да спре да я преследва Министерството и да се опита да се отърве от мъката, която я обземаше. Знаеше какво щеше да стори след няколко часа и болката, която щеше да си причини, но сега не бе момента, в който да мисли за това. Трябваше да се наслади на момента.

Придърпа го отново към себе си, за да усети устните му. Целуваше го бавно, страстно, така че го усети добре, да го запомни и никога да не го забрави. Искаше всяка една клетка от тялото ѝ да се наслади на неговото. Дланите ѝ бавно се пускаха по ръцете му, докато пръстите ѝ стискаха от време на време. Колкото по - дълбока ставаше целувката им, колкото бързо започваха да танцуват езиците им, толкова по - голям натиска оказваха ръцете ѝ. Показваха желанието в нея и страстта. Ето защо с такава агресия разкара колана от дънките му. Бързаше да разкопчее катарамата и с едно рязко движение си осигури по лесен достъп. Премахна от пътя си копчетата едно по едно и когато чу как панталоните му падат на земята Кора се зае с останалите дрехи. Въобще не се церемонеше и дръпна ципа на роклята си, а след това я захвърли на страни, като по нея останаха черното ѝ дантелено бельо и къдравия червен жартиер, който придържаше магическата ѝ пръчка.

През времето, в което се разправяше с дрехите, белокосата бе отдръпнала устните си и усети как мозъчната дейност опитваше да се възстанови. Облегна се на лакти, така че държи тялото си близо до неговото, но и да вижда лицето му по - добре и каза, все още така задъхана:

- Ако не ме мразиш, какво изпитваш тогава към мен?

- Не съм луд... полудявам сега. - Не остъквайки поглед от очите на Корделиа. Говореше задъхано. В тези очи имаше нещо и сега когато Бен я гледаше в очите разбираше това. В тях имаше нещо скрито, нещо необикновенно. Ледени очи, идеално прохладни за един горещ слънчев ден и достатъчно смразяващи за да те убият хладната зима. Само с един случайно хвърлен поглед, отдни мигване. О не в тези очи имаше нещо повече. И нямаше никакъв лед в тях, това беше просто първото впечатление. Да, трябва да се вгледаш по внимателно за да различиш истинската им същност. Съдържаха целият свят в себе си. Очи с цвят на океан, бушуващ, океан по време на буря. Или това бе цвета на ясното нощно небе обсипано с милиарди звезди?
Но Бенджамин не добави а може би трябваше. Не полудяваше просто така, за това си имаше причина. Полудяваше по нея. Попитайте, никой няма да намери думи за да опише наслаждението му щом тя го докосваше. Щом усещаше устните и върху своите. И не смеше дори да си помисли, че му действа като наркотик. Това би била огромна грешка, защото тя не бе една от всичкие. Кора бе особенен наркотик, от тези които опиташ ли веднъж вече не можеш да се откажеш. И съвсем не толкова известният хероин тя бе опиум в най чистия си вид не примесен с нищо излишно. Достатъчен за да завземе Бенджамин от и до.
- Не знам. - Промълви магьосника. Какво изпитваше към нея? Всичко! Всички възможни чуства, получаваше се хубава каша в която той нищо не разбираше. И влечението към нея винаги надделяваше. Бе до такава степен силно, че мъжа просто не се контролираше, нито искаше да го прави. Отказваше да се съпротивлява защо му бе да се лишава от това удоволствие. - Кажи ми ти. Убеден съм, че знаеш какво изпитвам. - Очите му жадно обхождаха тялото от което главната пречка бе отстранена. Искаше да и зададе същият въпрос. Да я пита какво чуства тя към него. Все пак тя знаеше, че я бе предал. Преди малко той самият и призна. Но тя не се дръпна... а вероятно точно това би трябвало да направи. Какво тогава тя изпитваше към Бенджамин? Играеше си с него може-би или усещаше това което и той - неспособен да се дръпне далеч от жената с млечно бяла кожа и снежно бели копринени коси. Но не посмя да промълви и дума повече. Желанието да я усети да допре тялото си до нейното надделяваше.
Приближавайки се към Кора, Девон прокара ръка по крака и. Бавно от коляното към бедрото. Извади пръчката и и премести поглед върху изящната дървесина. Единственнното и оръжие. Смъртожадната беше беззащитна. А той, аврор изпълняващ с успех задачите си с две пръчки своята и нейната. Беззащитна. Дишането на Девон започна да се забавя успокоявайки сърцето. Имаше невероятен шанс сега, да я заведе в министреството. Да им разкрие цялата информация с която разполагаше. Щяха да го признаят за първокласен аврор. И тази мисия би станала мисия за подражание. Пъстрите очи на мъжа срещнаха отново тези на жената. Той остави пръчката на масата и леко я бутна. Само пречеше.
Бен повдигна крака на жената на който преди малко бе закрепена пръчката и се настани между краката и. Ръката му се плъзна по тялото и и след секунди устните му бяха на милиметри от нейните.
- Обичам те.. - И ето, че отново усещаше неповторимият допир на меките и устни и топлия език. Ето че пръстите му се разправиха със сутиена и той литна някъде назад. Ръцете му минаха по оголените и гърди. А целувките му обсипваха цялото тяло на жената. Лежаща под него. Негова... И вече нямаше къде да се дяне. Желанието му се бе разрастнало прекалено силно за да я пусне.

» When i stare into your eyes i lose my balance

curiosity killed the cat .... but the cat had eight more lives to lose

curiosity killed the cat .... but the cat had eight more lives to lose

Similar topics

Similar topics