ИМЕ: Вивиана Алетия Емералд Гросвенор
ГОДИНИ: 15
КРЪВ: Чистокръвна
СЕМЕЙСТВО: Майка й се казва Лорена Вейл, а баща й Уулфрик Гросвенор. И двата произхождат от чистокръвни семейства, и за първи път се срещат на един бал във вилата на семейство Гросвенор. След кратко запознанство родителите им решават да ги сгодят. Вследствие на сватбата, Лорена взима името на съпруга си, но не се отказва от фамилията си и така става Лорена Вейл Гросвенор. Вивиана има един брат, който носи името Бастиен и е първородното дете в семейството й. Г-жа Гросвенор губи живота си заради усложнения по време на раждане, когато дава живот на втората си рожба, на Вивиана. Ето защо младата вещица не познава майка си.
ЛИК: Gabriella Wildе
ХАРАКТЕР: Ако би трябвало да характеризираме Вивиана с една фраза, то тя би била: Това момиче е истинска примадона. Абсолютно е сигурно, че тази думичка идва на ума на всеки, които я види да минава по коридорите на училището. Тя е момичето, което не трябва да доказва чистотата на кръвта си на никой, достатъчно е човек да й хвърли един поглед. Винаги върви с изправена глава, стъпва с изпънат крак, походката й е ритмична и лека, и без изключение ходи по права линия. Ако някой застане на пътя й, не е склонна да го заобиколи, независимо дали личността е мъгъл или чистокръвна, по-млада, или по-възрастна от нея. Жестовете й разкриват колко голямо самочувствие има, а изражението на лицето й веднага дава яснота за чувството за превъзходство над останалите, което крие в себе си. Може да накара хората около себе си да се чувстват по-безценни от нея без да полага големи усилия.
Вивиана не говори с когото и да е, и винаги подбира приятелите си. Ако някой - който не принадлежи към приятелската й среда - случайно реши да я заговори, и тя му обърни внимание, ще е добре индивида да се подготви за най-лошото, защото по принцип разговорите с чистокръвната гарантират лошо настроение.
Тонът й много често звучи саркастично, а един от лошите й навици е че никога не употребява в малки дози иронията, когато говори.
Изобщо не е импулсивна. Винаги обмисля дейностите си преди да ги направи, защото й е ясно, че би доставила удоволствие на враговете си, ако експлодира в мига, който чуе нещо лошо за себе си.
Мрази вицовете за русите жени, и би проклела всеки, който се осмели да инсинуира, че е със слаби умствени способности, защото е руса. Никак не е лесен живота с нея, а?
ИСТОРИЯ: Макар че никога не съм познавала майка си, имам чувството, че не е така. Може би защото вилата ни е пълна със снимките й, а не е изключено това да е защото баба вечно ми разказва за нея. Понякога имам усещането, че всички ме обвиняват за смъртта й, но винаги се опитвам да не обръщам внимание на това чувство и най-вече да не показвам на белия свят колко болезнена е тази мисъл за мен. Те поне са я познавали, имат спомени от нея... а аз? Само си внушавам, че съм се срещала с г-жа Гросвенор заради бабините приказки.
Когато бях по-малка често сънувах с мама, и силно се надявах, че сънищата понякога се сбъдват. Баба непрекъснато ми думаше, че мама е заминала на огромно пътешествие, и че след време отново ще бъде с нас. Но тя никога не се върна при мен и един ден – когато разбрах за какво действително е говорила баба - просто спрях да градя въздушни кули. Вместо това започнах да издигам високи и плътни стени, сред който затворих малкото момиченце живеещо а душата ми.
Докато баща ми се стараеше да намери лек за скръбта - която го сполетя, когато загуби съпругата си - в работата си, аз ставах все по-самотна и по-самотна. Нямах представа с какво бих могла да запълня увеличаващата се празнота, която непрекъснато ме измъчваше ден и нощ. Потискаше ме, докато веднъж – дори не си спомням вече как и кога точно се случи - не осъзнавах, че огорчението на другите означава утеха за мен. Защо ли? Отговорът не а толкова труден... гледката на страдащите ме уверява, че не съм единственият нещастен човек на света. Ето защо изпитвам непрекъснато неудържима нужда да наскърбявам заобикалящите ме. Но ш-ш-ш! Това е тайна и абсолютно никой не знае за нея. А ако някой случайно напипа истината, тогава се старая да не се засягам и отричам всичко, което казва. Баба ми непрекъснато повтаря, че нищо не е истина, докато някой не докаже обратното, така че... а пък отгоре на това кои са те да ме съдят? Те не вървят по пътя с моите обувки, така че нямат право да се обаждат!

РП: Спомням си, че когато стигнахме на перона и дойде време да се качвам на влака, баща ми се сбогува с мен и ми пожела приятен път. Опита се да симулира искрена усмивка, но усилията му бяха напразни, а весела му физиономия фалшива. В този момент баба силно ме прегърна, и възбуденият й глас я издаде: тя бе по-развълнувана дори и от мен. Когато ме пусна, дядо бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един средно голям пакет опакован в позлатена, лъскава хартия. Подаде ми го и лъчезарно се усмихна. Аз поех подаръка и започнах да го гледам, чудейки се какво крие красивата му външност.
- Отвори го – каза възрастния човек със същата усмивка от преди малко, след като отново захапа черно-кафявата си луличка. Аз послушно изпълних възложена работа и разтворих златистата опаковка. Една книга надникна иззад нея. – Това беше любимият роман на майка ти. – добави дядо, когато забеляза изненаданото ми изражение, и този път не извади мундщука от устата си. Усмихнах се и насочих погледа си към него.
- Благодаря! – реагирах тихичко и пристъпих към него за да го прегърна.
Никога няма да забравя, че след като се качих във влака, нарочно си избрах място до вратата в кабината. Не исках да виждам изкуствената гримаса на баща ми и надеждата в очите на баба и дядо, че шапката ще ме разпредели в Грифиндор, както майка ми. Но аз никога не съм била и няма да бъда като нея, дори и да си приличаме по външност...

- Вивиaнa Гросвенор! – каза на висок глас магьосницата с дългия пергамент в ръцете си, а името ми изкънтя в тихата зала. Гордо излязох от тълпата, и със смела походка и спокоен поглед се качих на подиумчето за да седна на столчето. След като шапката бе поставена на главата ми, тя започна да се движи. Каза, че много приличам на майка си, и бих могла да бъда досущ като нея...
„Лъжеш се...“ промълвям съвсем тихо, а шапката се засмива.
- Щом ти казваш... – отвърна и след това зададе първия си въпрос. - Ако можеше да направиш отвара каква би била?
- Сила – отговарям. Силният човек преодолява всичко.
- Какво искаш да знаеш за историята?
- Великите дела – прошепвам отново. Който знае великите дела и историите им, ще се справя по-добре в трудните моменти.
- Какво най-много искаш да учиш в Хогуортс?
- Всичко в сферата на магията – отвръщам на следния въпрос без да се замислям.
- Има четири бокала пред теб. От кой ще избереш да отпиеш?
Обичам лукса и всичко, което изглежда разкошно, но съм достатъчно хитра да знам, че красива външност не винаги крие хубава вътрешност.
- Тайнствената черна течност,която блести като мастило и изпуска изпарения които причиняват странни видения.
- За кое същество най-много би искала да учиш?
- Духове.
Винаги съм се чудила дали майка ми не скита някъде по земята като дух.
- Каква дарба би искала да имаш?
- Четене на мисли.
- Опиши характера си с няколко изречения.
- Всички казват, че съм истинска примадона. Не обичам да ми се пречкат в работата, имам голямо самочувствие заради фамилията ми и чистотата на кръвта ми, много често съм саркастична и съм склонна да използвам ирония.
Шапката се замисля и след момент задава последния си въпрос.
- В кой дом би желала да бъдеш?
- А според теб? – питам я и се усмихвам язвително. Любопитно ми е къде ще ме разпредели...
ДОПЪЛНИТЕЛНО: Бабата на Вивиана - майката на г-жа Гросвенор - е била вийла, така че Виви е 1/4 вийла. Косата в сърцевината на пръчката й е от баба й.