Избягах от общата стая на моя дом и се отправих към вечерята, кикотейки. Днес беше нормален петъчен ден и нищо не ме изненада. Разбира се, освен няколкото фойерверки и ракети пуснати буквално преди пет минути при нас. Една ракета мина на сантиметри от мен. Добре че се наведох, иначе цял месец щях да прекарам при Мадам Помфри.
 Единственото, на което се надявах бе директор Озера да не разбере. Не ни трябваше да ни отнема точки. Сигурно вече бяха спрели с фойерверките, но щетите със сигурност са доста хубави. Е, не ме интересуваше, все някой ще ги оправи, за да не го накажат. Нека призня, беше забавно. Бях постояла малко на вратата и ги гледах как се крият в спалните или под масите. Няколко дори ме изблъскаха, за да избягат. Аз просто се смеех иронично и омагьосвах всяка ракета, насочила се към мен или близо до мен, да лети в обратната посока. Не че някой ме бе видял, всички се криеха и пищяха. По едно време малко се притесних, че може да счупят нещо важно или някое от стъклата с гледка към езерото, но да го приемем, който бе построил тази стая е имал в предвид, че ще стане нещо такова. Значи или стъклата са по-здрави от колкото си мисля... или всички сме прецакани.
 Излязох от коридора, водещ към подземията и в момента, в който направих крачка към голямата зала, спрях. Едно познато лице слизаше по стълбите, а аз просто се усмихнах.

София слезе по стълбите, все така вперила поглед в книгата. Още малко и щеше да мине покрай мен без дори да ме поздрави.
-Госпожице Лъвлейс, каква приятна изненада - усмихна се тя.
-Здравей, София, радвам се, че си се научила да поздравяваш - отвърнах аз. - Наистина ме впечатлява факта, че не се спъна дори веднъж по стълбите.
 Много обичах да я дразня. Винаги изглеждаше сякаш я мразех, но не можех, колкото и да исках. Понякога дори си мислех, че си приличаме повече от колкото предполага. И двете не обичахме големи събирания, но харесвахме книги и самота. Също, за неопределено време да не забелязваме света около нас, а да се замисляме за живота или за онзи свят в главите ни. Разликата: аз използвах ума си, за да манипулирам хората и да получавам каквото искам, докато София бе твърде добра за това. Наистина убедена съм, че може да го направи. Но... Августин си е Августин, не би наранила и муха без да има причина.
-Любопитно ми е, защо винаги носиш книги? Да се храниш ли идваш или да четеш? Или просто така правят всички гарвани?
 Почувствах се малко зле. Знаех какво е да останеш до сутринта, за да прочетеш последните 500 страници на „Игра на Тронове“. Доста често се чувствах зле като я обиждах. Може би дори ако бяхме от един дом щяхме да сме приятелки. На моменти само тя разбираше коментарите ми, другите просто не можеха да ги възприемат. 

Този разговор някак ми допадаше. Сякаш, ако бяхме в други обстоятелства, аз бих била Джим Мориарти, а тя Шерлок Холмс. Малко пресилено, но защо пък не? Сравнението беше горе-долу подходящо, а Джим Мориарти ми бе любимия герой от книгите, да не говорим за филмите. Все пак всяка история се нуждае от добър и старомоден злодей. Понякога си мислех, че това съм аз. Просто добрият, старомоден злодей, но нека не прекрачваме границата, не съм Долорес Ъмбридж.
 На моменти се замислях и за това. В старото ми училище, при мъгълите, всички ми повтаряха колко съм зла. Честно казано, просто не им позволявах да ме бият. Когато дойде писмото ми за Хогуортс се радвах повече от родителите ми. Имах шанс за ново начало... и го опропастих. Понякога си мисля, че вече достатъчно съм заслужила онези епитети. Най-лошото е, че не бих променила нищо, дори и да мога. Така е най-добре, все пак малко хора изобщо дръзват да говорят с мен. София Августин беше, и все още е, най-близкото нещо до приятелка, което имах: "смъртен враг". Без цялата история за унижение и омраза, без интригите. Наистина ми се щеше да я мразя. Въпреки това, дълбоко в себе си исках такава приятелка с която мога да говоря за всичко, не само за книги. Просто интелигентен човек, който да споделя моето мнение за повечето неща. Е, не бих отказала да говоря и за „Крадецът на Книги“, но първото е с приоритет.
 След последния и коментар се подразних леко, но ме напуши смях.
-О, явно не само аз имам напредък - усмивката не напусна лицето ми. - Скъпа ми Августин, тъй като ще си говорим по фамилии, нека ти споделя едно мое лично виждане. Орлите, или както ти спомена, гарваните, летят. Те могат да кацнат на който и да е клон или на някое високо място, където никой не може да ги стигне. Но на тях коства ли им изобщо някакви усилия? Не мисля. Само няколко размаха на крилете и са там. От друга страна, на една змия, например, ще и е пъти по-трудно да се изкачи на въпросния клон, зависи дали си струва. Разбираш ли? На вас могат да ви откъснат крилете и вие ще спрете да летите, но ще трябва да отнемете живота на една змия, за да спре да пълзи. С лъвовете и язовците също е така. Заради това, София, сме такива каквито сме в момента. Нямаме криле, нито ръце, нито крака, но имаме зъби и умеем да си подреждаме приоритетите. Поне повечето от нас.
 Цялото сравнение го измислих в момента на говоренето. Това в никакъв случай не значи, че не го мислех. Мислех го, о да, мислех го.

Чух изказването на Августин. То също, както другото, ме подразни, но отново се усмихнах. Дори и да се съгласявах с някои неща, не бих и го признала. Тя се обърна и тръгна към залата, където вече привършваха предястието.
-Интересно, София, едновременно казваш, че крилете не са единственото ви оръжие, но отново се понасяш към вртата - изрекох аз, като се усмихнах още по-широко.
 Вече не ми се вечеряше. Не че ми се говореше особено, но Августин явно бе заразна. Исках да мина през вечерята, за да прибера някоя ябълка или нещо подобно, а после да взема онази недовършена книга от стаята си и да седна отвън, в сянката на стълбите.
 „Дано ракетите и фойерверките да са свършили...“ - помислих аз.
-Последен въпрос, ако си така любезна да ми отговориш. Така и не те попитах, никога не те попитах, какво всъщност четеш?
 Вече не се усмихвах. Правех го твърде много, а всички знаеха, че който се усмихва твърде много всъщност изобщо не е щастлив. Е, опитвах се. Опитвах се, но наистина не можех да бъда щастлива. Това правят твърде много книги, дават ти твърде много алтернативни варианти, които, доста често, са по-добри от реалността. Можеш да бягаш и да се криеш, но не можеш да го правиш вечно, защото от каквото и да бягаш, все ще те намери. Тогава въпросът е, достатъчно силен ли си да го приемеш? Знаех за себе си... не бях. Дано поне Августин да беше.

За момент се отнесох, но коментара ме върна на земята.
 Усмивката се появи на лицето ми. Не, не същата иронична усмивка, а друга. Сякаш знаех, че не може да ме достигне, но уважавах опитите и. Или все едно контролирах всеки бъдещ момент, а тя бе просто една смела, малка мравка. Нито едно от двете не беше вярно, просто се опитвах да опиша самата усмивка. Чувствах се някак отнесена, но и някак горда, незнайно защо. 
 Приближих се към нея. Все пак и аз щях да влизам на вечеря, но тя не би искала да я виждат с мен. 
-За змиите знам, но за орлите не съм чак толкова сигурна. Понякога сте по-горди и от нас, а ние би трябвало да сме горделивите. Поне така казват всички.
 Бях свикнала да стоя гладна дълго време. Родителите ми често ме наказваха така, но Августин явно не беше толкова издръжлива. На два пъти се бе запътила към залата. Разбира се, нямаше да я задържам дълго.
-Не е ли странно от колко време се познаваме, а така и не знам какво всъщност четеш? - Попитах аз. - Интересно е колко можеш да научиш за човека само по книгите, които чете. Чувала съм за „Тайната на Жълтата Стая“, но съм с леки предразсъдъци към французите. Ако си любопитна, за което не съм сигурна, в момента чета „Етюд в Червено“ на сър Артър Конан Дойл. Дано на теб това ти е достатъчно.
 Подминах я и се насочих към залата със същата усмивка, но някак ми изглеждаше твърде лесно. Имах чувството, че просто не е в неин стил да не ми отговори.

Оставих я да ме подмине. След последния и коментар повдигнах вежди. Видях я как влезе и седна на масата си. За около момент дори се разсмях, но приключи доста бързо.
-Браво на малката София, най-накрая да успее да ме затапи с мои виждания - промълвих тихо.
 Аз просто се обърнах и тръгнах към общата си стая. Много хора ми бяха казвали, че съм горделив човек, но според мен скромността граничи с глупостта, а точно това ми бе споменала Августин. Другото, до сега не е можела да ме затапи така, че аз да се чувствам затапена. Винаги просто се смеех на висок глас, защото ми беше смешно. Е, човек научава неща за другите с всеки изминал ден. Понякога мислех, че знам всичко за нея, но този път успя да ме изненада, а аз почти не се изненадвах на каквото и да е. 
 Влязох и излязох от общата стая за секунди, държейки книгата си в ръка. Не... фойерверките бяха спрели, но не исках да ме виждат там. Кой знае, ако някой учител минава и случайно ме види можеше набързо да ме обвини. Да... после един час при директора...
 Запътих се към изхода. Това наистина не бе краят на разговорът ни. Не всички от Слидерин са кръвожадни и отмъстителни злодеи. Сравнителна част просто много искат да могат да контролират живота и съдбата си. Аз до преди година бях така. В днешни дни... не съвсем. Много ми се щеше да и го кажа, но гладът и бе твърде силен, за да му устои, което намирам за съвсем нормално. Сега ми дойде на ума онзи цитат от песен на... всъщност не помня нищо, само цитатът: „Всичко, което искаха бе злодей, злодей. Висчко, което имаха бе мен. Всичко, което искаха бе злодей, злодей. Заради това накрая взеха мен.“ Светът се нуждае от злодеи. Не винаги е нужно да е онази стара вещица или мащехата ти... по-скоро нещо, което ти да виждаш по този начин. В нейните очи бях злодей, но аз така или иначе се имах за злодей. Не беше добре да разделям хората по този начин. Истинското зло, чистото зло, е нещо съвсем различно. От него би трябвало да се пазят хората, а не от 'гадния' учител в часа по Аритмантика. Той или тя е просто преходен, злото... не съвсем. Понякога дори ми се струва, че сякаш то живее вечно. Може би, защото наистина живее вечно.
 Излязох отвън и седнах в сянката на стълбите. Постоях малко така преди да отворя книгата. Замислих се как се стигна до тук. Августин не ме харесваше особено, но това бе, заради онзи случай преди години, когато не и помогнах. На кой изобщо бях помогнала, през този период? Май само на себе си. Ами, да. От страни погледната, аз бях най-грубата, противна и досадна магъосница, който някой би имал нещастието да срещне. Това обясняваше защо нямам приятели.
 При мисълта за последното изречение се разсмях. Беше твърде на място.
 На темата, защо всъщност някой би искал да ми е приятел? Както споменах преди, София бе най-близкото нещо до приятел, което имах, но не беше. Аз нямах приятели. Нека никой не го приеме погрешно, свиква се. Накрая дори започна да ми харесва, всички онези деца от първи, втори, трети и четвърти курс не ми липсваха особено. По-скоро се радвах, че ги няма. Бяха идиоти, пък и доста се обиждаха като им го кажех в лицето.
 Реших да спра с размислите за мен, никога не са правели каквото и да е в моя полза. Отворих книгата на мястото където бях спряла и се зачетох...

И отново разговорът ни продължи, но не мисля, че на Августин вече и бе до приказки.
 Някои хора биха казали, че това е нищо, просто разговор, но аз имам дълбоко неуважение към дуелите. Както Марк Твен е казал: Ако някой ме предизвика на дуел, бих го завел на някое тихо място, за да го убия. Горе-долу това важеше за мен. Бях способна да мразя, о колко способна бях, просто не по начина по който всички очакват. Бих съсипала човек психически, защото знаех, че боли много повече. Такива рани трудно зарастват. Понякога мисля, че дори с разговор бих могла да го накарам да се самоубие. Последното си беше възгордяване, но мисля, че някой ден наистина бих била способна на това. Това в никакво значение не значи, че не умея да се дуелирам. На това ме учеха специално вкъщи. Спокойно можех да кажа, че бях най-добрата сред съучениците ми. Умеех това, което ми бе полезно.
 Въпреки, че книгите за Шерлок Холмс бяха оказали най-голямо влияние върху характера ми, не четях само него. Имаше ги и „Властелинът на Пръстените“, „Ханибал“, „Стоманените Пещери“, „Зовът на Ктхулу“, „Дядо Прас“, биографията на Винсънт Ван Гог и много други. Четях от всичко по малко, за обща култура. „Хобит“ не остана назад. Това, след Шерлок Холмс, бе любимата ми книга. Някак странно, но както си мислех, че приличам на Мориарти, мислех и че приличам на Гандалф, от някои страни. Дори не знаех от кои, просто така го чувствах. Нямах сравнение за Августин този път, ако не броим нещата, които присъстваха във филма.
 За разлика от повечето хора, аз четях заради любовта си към литературата (единствената любов, която изпитвах към нещо или някой), не защото обичах да чета. За мен това бе част от ежедневния живот, нищо специално. 
 След думите и се разсмях доста силно. Така силно не се бях смяла от месеци. Накрая намерих сили да спра.
-В интерес на истината, точно там отивам. Приключих „Етюд в Червено“ и искам да прочета „Празната Къща“. Заради това - доближих се до нея - бих те помолила, обърни се на другата страна, пречиш ми да мисля. Пък и е най-добре за здравето ти да си гледаш в краката. Лицето ти и без това е вече загубена кауза.
 Усмивката още красеше лицето ми. Иронична и саркастична, сякаш току-що съм получила най-големия подарък под елхата. След последните ми думи, все едно хвърлих ръкавицата, очаквайки Августин да я повдигне. Ръката ми бе на пръчката, очаквайки всеки момент тя да извади нейната. Щеше да е добре София да започне, за да имам добро оправдание. Веднъж при мъгълите се сбих. Десет минути след това се оказах при училищния психолог, обяснявайки защо 'тормозя' детето, като дори не бе моя идеята за боя. Разбира се... лицето му беше в синини, но той ми каза, че бягам като момиче. Не се обижах. Обиждаше ме, че той го имаше за обида. Вкъщи не ми се размина по-лесно, три дни стоях гладна, затворена в стаята си. Е, сега нямаше да стане така. Най-много да ме изключат, но както споменах по-рано, не уважавам дуелите. Просто са нужни, за да се предпазвам от смъртножадни. Както всеки друг, знаех и непростимите проклятия. Бих ги използвала, ако ми дотрябват. Не правех нищо без причина. Винаги имаше такава, дори да бе скука. Най-често беше скука. Почти като в момента. По-скоро бе интерес, как би постъпила тя? Щеше ли да действа импулсивно или да послуша разума си? Никога не ми омръзваше тази игра. Все едно „Тука има, тука няма“, но по-нов вариант.

Вече и желанието ми да прочета „Празната Къща“ изчезна. По-скоро исках да взема нещо от забранената секция и да си поиграя малко с едно или две заклинания. А може и десет, кой знае? Нямаше да ми е за пръв път, но щеше да ми е за пръв път да го правя в стаята.
 Разкикотих се след изказването на Августин. Да, това би ме обидило, зависи кой го казва.
-Сериозно ли, София? Малко съм разочарована, очаквах по-голяма обида. Дори не ми каза защо съм толкова невежа като след първия ни разговор вече знаех всичко за теб. Понякога си точно като баща си.
 Не и казах дали го познавах със сигурност, оставих това за по-късно. Тя самата не знаеше нищо за него, а и е по-добре да има някоя мистерия.
 Не отричам, характерът ми беше уникален, но не защото се преструвах, че нямам слаба страна. Аз наистина нямах слаба страна. Постарах се да я унищожа. Не изпитвах определени емоции, поне не достатъчно силно, за да ме контролират, освен гневът. Нямах любима вещ, не можех да се привързвам към нищо и никой. Е, имаше един човек. Може би само към него се бях привързала. Познавах го от както се изнесох и май бе единствения, към който изпитвах нещо друго освен омраза или безразличие. Но, той си тръгна, всички така правят. Това е история за някой друг път.
 Ръката ми остана върху пръчката. Винаги мислех преди да действам. Сякаш двете с Августин играехме на нервички... май така се казваше играта. Тоест: Коя ще издържи най-много на обидите на другата? Ако продължавахме така, накрая можеше да ми писне и да и хвърля някое малко проклятие, Експелиармус примерно. Умеех да ги прилагам безмълвно. Все пак седем години в Хогуортс не те учат на глупости. Не бях толкова сигурна за Августин, нали бе пети курс. Спокойно можех да измъкна леко пръчката си и да я приспя за по-малко от две секунди, но нямаше. Както казах, имам дълбоко неуважение към дуелите. Защо да съсипеш човека физически като можеш да го направиш и психически? Има и моменти когато ти се струва, че няма кой, или какво, да го събори, но това е илюзия. Всеки човек има страхове, дори и аз. Силата е когато държиш нечии страх в ръка и им го покажеш. Идва и момент когато той, или тя, се осъзнава. Може приятел да подсети, но тогава трябва да имаш друга идея. Да се погрижиш, помоща му да не действа, за да може напълно и основателно отново да започне се страхува от теб.
 Изведнъж ми хрумна нещо. Какво прави една книга добра? Не, свързано е с темата. До някъде зависи какви книги харесваш, но героите ли са или ситуациите? Ако някой, в момента примерно, описваше нашата, бих казала, че са героите. Като две страни на една и съща монета. Как бих искала някой да го напише... но няма значение. Идва един момент в книгата, когато ситуацията става по-интересна и от героите. Точно този момент очаквах. В същото време не знаех какво очаквам. Дуел? Още приказки? Не... някак исках нещо по-интересно.
 И точно тогава осъзнах, че единственият ми по-голям враг от София, е скуката. Тя можеше да ме накара да правя разни неща, неща интересни за мен, но пагубни за другите.