Тръпки побиваха по гърба ми, само като си помислех, че се намирам в най-тъмната и зловеща част на Маркон Али. И преди бях идвала тук, но не сама. Не и по това време. Ръцете ми бяха скръстени пред гърдите, за да прикрия треперенето на тялото си от студа, както и да се постопля малко. Тези мантии ставаха все по-тънки всяка година и все по-малко можеха да стоплят развиващото ми се тяло. Не изпитвах страх. От известно време това чувство ми бе станало непознато, но бях сигурна, че навлизайки в черният свят на тъмната магия, отново ще се запозная с него. Но бях готова да поема този риск. Любопитството ми бе по-силно от самата мен, но не го правех и само от любопитство. Тъмнината бе в кръвта ми. В мозъка ми. И макар да бях от Грифиндор, нищо нямаше да ми попречи да сложа знака на ръката си. Защото в онзи мрачен ден всичко се промени за мен и света придоби изцяло нов вид.
Верласкес ми каза да бъда на мястото, където сега се бяха застопорили краката ми, точно в полунощ. И аз бях тук, но тя отново закъсняваше. Тази жена очевидно нямаше най-верният часовник, който би ми се искало да има или просто използваше метода на закъсняване на популярните хора в мъгълският свят. Надали.
Цялата в бяло, точно като ангел, младата преподавателка таеше нещо много тъмно в душата си и имах намерение да разбера какво по-точно е. Изглеждаше толкова нереално, че когато я видях за първи път в забранената гора, си помислих, че е някое от онези създания, които човек вижда малко преди духът му да се издигне към небето.

Тъмнината бе непрогледна и само няколко улични фенера осветяваха околноста. Тялото ми измръзваше и можех да усетя как пръстите на краката ми се вкоченяват от студа. И слава богу познатата сянка се яви пред мен и с облекчена усмивка посрещнах професор Верласкес.
- Точна както винаги! – казах с иронична нотка в гласа си. И пристъпих крачка напред. – Е, какво сте намислили, професоре?