"Строго забранено" - ако нямаше да са тези думи съмнявам се, че вобще щях да се появя тук. Не ми трябваше абсолютно нищо тук, и не търсех нищо освен неприятности, естественно. Май изпитвах слабост към всичко забранено. А думите строго забранено, направо си казваха ела! Ела тук! На кого вобще е хрумнала тази глупава мисъл, че ако напише някъде "Строго забранено", никой няма да посмее да отиде там. А всъщност ставаше точно обратното. В повечето случаи. В тази част на библиотеката, цареше пълен мрак. Ако беше осветявана от прожектори, щеше да има повече смисъл. Но определено щеше да действа повече, в светлината на прожектори няма как да не се забележи някой разхождащ се из рафтовете с книги. Които междо другото никой почти не ги и пипа. Прокарах пръст по няколко корици на невероятно стари книги. Първо че дори и във въздуха се усещаше съдържанието на прахта, второ се съдаваше чувство че вземеш ли една в ръцете си тя ще се разпадне. Едва ли някой би поел този риск. Забавно, но ако щяха да ме хванат. Първият въпрос щеше да е "Какво си търсил там?", а аз дори нямам отговор на този въпрос. Защото и без това не посещавам особенно често библиотеката. А съдържанието на забранената част ме интересуваше най-малко. Да, определено единственно строго забранено, бе привлякло вниманието ми.

Някой се бутна в мен и сърцето ми за миг спря. Беше ме страх дори да дишам. Стоях в тъмното и гледах на пред, а през ума ми успяха да минат няколко плана за отстъпление. Но, нищо чудно нали.. Да ме открият в крайна сметка. Издишах бавно и се узпокоих, все пак не исках ли точно това? Иначе нямаше да има абсолютно никакъв смисъл да идвам тук. Бавно обърнах глава към светлината без да обръщам значително тялото си. Но когато видях кой беше зад мен започна да ме разтърсва смях. Очаквах да е някой ядосан учител със смразяващ поглед. А се оказа просто ученичка, като мен проникнала тук да кажем незаконно, още един нарушаващ правилата това беше интересно. Започнах да треперя от смях, до такава степен ме разтърсваше. Прелагах всичките усилия да не се разсмея. Обърнах се към момичето, а тя беше красива. Много, особенно в тази поза с едва светеща светлина.. Светлина. Стига бе, как можеше да и хрумне?! Да вземе нещо светещо на място където нещо подобно ще я издаде. Клекнах и първото което направих бе да изгася този единственн източник на светлината. Така щеше да е прекалено лесно, да ни открият. Прекалено лесно. А с тъмното се свикваше след време, така че поне аз не виждах нужда от лампата. Пък и след този инцидент имаше голяма вероятност някой разхождащ се по някой близък коридор да е чул. Наведох се към момичето и докоснах с пръсти меката кожа на лицето и.
- Спокойно сладурче, не хапя.. не силно. - Произнесох шепнешком, като доближих устните си точно до ухото и. След което се изправих и и помогнах да се изправи и на нея.
- На някой май не му се спи. - Продължих тихо аз оглеждайки се за други светлинки. Ако щеше да се появи такава, едва ли щяха да извадят късмета да е още един буден посред нощ ученик.

- И аз се радвам да те видя. - На лицето ми се появи усмивка. - Чакам теб, естественно! - Добавих с доста въодушевена интонация. Кампанията ми се оказа доста слидеринска и доста неочаквано приятна. Беше доста по-добре от колкото да седя с някой учител и да го изслушвам в момента. Чу се шум и момичето ме задърпа на някъде. Опасенията ми, че след това проишествие имаше вероятност да ни чуят не се оказаха напразни. Когато тя ме дърпаше по-навътре в библиотеката мернах с поглед сетлинка. Да, този път определено не беше ученик или ученичка. Скрихме се някъде в дъното на забранената част от библиотеката, притиснали се към прашните рафтове с книги.
- Слидеринче - садистче. Ако ни открият, съм съгласен да се "предам" а ти да успееш да избягаш. - Прошепнах и на ухото и се засмях беззвучно. На скоро появилата се сетлинка, се приближаваше, скоро мина и по край нас. Взех Сабрина за ръката, да оказваше се, че и името и знам. След шест години наблюдения не беше толкова сложно да познаеш кой кой е в това училище. Светлинката мина доста близо да нас и този път аз бях този който водеше из лабиринтовете на прашните рафтове с книги.
- Интересно а под тази пижамка има ли нещо? - Устните ми се разтеглиха в самодоволна усмивка. Прошепнах на момичето когато тя стоеше близо до мен.

Дори не ми отразяваше величественната персона. Нямаше ли да ми отговори на въпроса? Мм, не. А това предизвикваше някакъв вид хазарт у мен. Странно, а? Парадокс на света. Достъпното става скучно, не достъпното - желано. И това и заяждане. За жалост така и не получих отговор на въпроса си. Но никога не беше късно.
- Колко мило от твоя страна. Оказва се, че и Слидеринците чувствали нещо. - Подсмихнах се.Поставих ръце на талията и, не беше от най лесните действия в това изключително малко пространство. Притиснах тялото на слидеринката към моето. Те и до сега почти се докосваха, но само почти. Направих го, и добре, че го направих. Защото в този момент по край нас мина някой. Светлината се заби в очите ми и с затаен дъх я следях. Дали ще спре или ще продължи на пред? За тяхно щастие не спря. Продължи нататък. Извадиха късмет, та той мина на три крачки от тях и не ги забеляза.
Наведох се към момичето и доближих устни до ухото и. - Страх ли те е? - Попитах шепнешком и повдигнах вежди поглеждайки я в очите. На лицето ми междувренно се появи самодоволна усмивка. Слизала ли е вобще от там всъщност? - Да се махнем, да се махнем.. Не ти ли харесва тази романтична обстановка? Но щом предлагаш, можем и на по уединено място да се преместим. Какво ще кажеш, Сабринче. - Засмях се като последният идиот, естественно безушумно. Оставаше и да ни открият. Тогава щеше да е наистина забавно. Е, де да бях аз сам тук.

Палячо? Хм, а да си палячо е изгодно. Никой не те взима на сериозно. Каквато истина и да говориш в лицето на пялачо нищо няма да му има. Та той е палячо, смей му се и си живей живота. Какво ти до думите на този луд? А истината обикновенно боли. И колкото и да бе смешна работата на палячовците, те поне не лъжеха и бяха честни.
- Палячо? - На лицето ми се показа ехидна и доволна усмивка . - Съгласен съм за ролята на палячо, ако ти си кралицата. - Ръцете ми най-нахално и все пак сякаш случайно се оказаха на кръста на слидеринката. И съвсем след момент тялото и се оказа притиснато към моето. Но преди да успея да кажа нещо, момичето вече беше далеч. Жалко. А беше толкова...кхъ романтично.
На лицето ми се появи самодоволна усмивка. Но и тя май не изгаряше от желание да се измъкне сама а мен да ме остави. От къде толкова чест? Какво и костваше да се измъкне сама а мен да ме остави тук да продължавам да си поддържам репутацията. А може-би да се видя и с брат си, като не за пръв път. Семейни работи. Ивобще като се замисля, май само по такъв начин и можех да го видя, освен ако не на някое друго тържество. Семейството... в едни огромни дебели кавички. Или с едно огромно дебело въпросче. Нямаше разлика всъщност. Приближих се плътно към момичето.
- Ммм. Защо така де? Не искаш никой да знае, че примерната Сабрина се е разхождала посред нощ в библиотеката с Озера, а? Не Кристиан за нейно съжаление разбира се.. - Прошепнах на ухото и а ръцете ми отново най нахално се настаниха на талията и. - А това с въжето изглежда доста изкушаваща идея междо другото. - Дръпнах се, преди да е предприела нещо и тръгнах по "набелязаният" от слидеринката път.

Съвсем скоро след като се отървах от сестра си, вече навлизах в "забраненият сектор". От години си мислех какви ли тайни се крият в книгите тук, но сега вече щях да разбера. Тихото тракане на обувките ми сякаш отекваше в тишината и ме караше да се напрягам при всяка крачка. Извадих пръчката си и тихо прошепнах "Лумос". В следващата секунда вече можех да виждам какво се разкри пред мен и се наложи да прехапя долната си устна, за да не изпискам щастливо. Отново и отново съжалявах, че съм с токчета, а не с...не знам...боса? Или поне с маратонки? Въздъхнах примирено и продължих напред, стъпвайки бавно и на пръсти. Това успя да смекчи тропкането, но то все пак се чуваше. Спрях и се замислих за миг дали мога да направя хамелеонизиращата магия на себе си, но реших, че това ще е за краен случай. 
- Кой е там??!- чу се глас и аз се вкамених на място. "Нокс!"- изгасих пръчката си и се притиснах в ъгъла. "Моля те, не ме забелязвай, моля те не ме забелязвай..."- замолих се наум, но шумът наближаваше. Затършувах с очи какво мога да направя, за да отклоня вниманието и накрая ми дойде идея, която сто на сто щеше да ме вкара в още по-големи неприятности, но си заслужаваше да пробвам.
- Уингардиум Левиоза...- прошепнах, съсредоточавайки се в една ваза в далечния край на стаята. След миг се издигна във въздуха и точно когато стъпките бяха почти до мен, аз я пуснах. Трясъкът прозвуча оглушително в съзнанието ми, но успях да запазя спокойствие. Стъпките се отдалечиха и аз тихичко си отдъхнах. Промъкнах се към другия край на библиотеката, изчаквайки докато...дори не видях кой беше, сигурно някой префект...си отиде. 
"Лумос"- промърморих отново и се загледах в заглавията на книгите. "Тъмни и опасни проклятия"- гласеше едно от тях и аз без много да му мисля го грабнах. Настаних се в ъгъла на стаята, отваряйки бавно книгата. Бях готова всеки момент да изкрещя "Силенцио", но не ми се наложи. Зачетох се и с всяка изминала минута ми ставаше все по-интересно.

Измъкнах се от общата стая и последвах звука на токчетата на сестра ми. За Бога, ако продължаваше така щеше да събуди целия замък. Беше ми прекалено любопитно къде точно отиваше и защо толкова бързаше да ме разкара. Не че разговорите с мен и бяха особено приятни, не се съмнявх в това, но по принцип беше доста по-заядлива и не ми оставаше длъжна, когато започвах да сипя нападки към майка ни. Това измъкване ми беше прекалено интересно, но смятах, че най-много да имаше среща с някой смотаняк. След малко я видях да се промъква в забраненото крило на библиотеката. Наистина не я биваше да нарушава правилата. Промъкнах се след нея и видях светещата пръчка. Знаех, че ще чуе стъпките ми, но не се притеснявах особено. Само че явно тя се притесни и побърза да разбие една ваза. Реших да и изкарам акъла затова се отдалечих, за да се успокои и да спре да се ослушва. Когато чух, че си взе една книга и потъна в нея започнах отново безшумно да се приближавам. Имах достатъчно опит в нарушаването на правилата и умех да се движа без да издавам звук. Промъкнах се зад гърба и, сложих ръце на кръста си и проговорих:
-Знаеш ли... Не те бива да се промъкваш, ама изобщо не те бива.

Сподавих писъка си, когато чух глас зад себе си. В паниката успях да хвърля книгата и да се извъртя, колкото да мога да насоча пръчката си към непознатия източник на звук.
- Силенцио! - изкрещях, карайки звука моментално да престане. През цялото време докато четях това бе единственото, което ми беше в главата и при такова невероятно стряскане бе и първото, излязло от устата ми. В следващия миг вече може да фокусирам (що-годе) и успях да различа силуета на...Ан??! "Какво по...?!?!?!"- мислите ми бушуваха в главата.
- Какво правиш тук?!?!- звучах налудничаво, гледайки я. - И...защо ти е да ме следиш?- това вече не го проумявах. Тя не ме понасяше, а нарушаването на правилата май й бе станало хоби. Но защо, в името на всички богове, Ан би проявила какъвто и да интерес към моите среднощни занимания из училището. Е, не се случваше всяка вечер да се разхождам из коридорите, но не беше чак тооолкова необичайно, че да си заслужава някой да ме следи, за да види какво ще стане. Обикновено ме спипваха и оставах да помагам на някой учител след часовете. Хм...тя как ли го правеше? Не помня да съм я засичала на извънредните си занимания.
Отново я погледнах, след което бавно се изправих. Тракането по пода отново се чу и аз видимо настръхнах. Усетих се, че чакам отговор от нея едва след няколко секунди, непроумявайки факта, че я бях омагьосала да не говори. Щях да се извиня и дори тръгнах да го казвам, но в последния момент си промених мнението:
- Така ти се пада като се промъкваш зад хората. Сонорус.- отново замахнах с пръчката си, насочвайки я към нея. Надявах се това да е заклинанието за противодействие. Знаех, че то усилва глава, но не исках и да се чува все едно има микрофон.

Започнах да се смея без да се тревожа от шума, който вдигам. Определено си заслужаваше да гледам ужасената и физиономия, докато разбере какво става.
-Просто се зачудих какво прави госпожица примерна. А и ми беше любопитно как успяваш винаги да се издъниш, така че да те хванат... - Замях се отново. - Е сега вече имам отговор и на двата въпроса. - Не можех да спра да се хиля. Кой нормален човек се промъкваше нощем, за да чете книги. Не че сестра ми спадаше към групата на нормалните, но все пак...
-Е, сериозно ли се измъкваш нощем, за да четеш книги? Това е по-зле отколко си мислех... И после ми казвай, че не си книжен плъх. - Седнах върху една от масите и кръстосах крака. Цялата ситуация беше абсурдно комична, но аз бях свикнала. Дори не успя да ме ядоса в това, че ми направи заклинание. Напротив, ставаше ми все по-смешно.
-Е, знаеш ли... изобщо не те бива в промъкването. Дори не знам как успяваш да вдигнеш тоолкова много шум. Съветвам те или да спреш да се измъкваш или просто да се научиш да го правиш както трябва. И може би ще спрат постоянно да те наказват. - Скочих обратно на пода. - А, и между другото... Адски добра съм в безсловестните заклинания, така че... Магията за мълчание нямаше да ти помогне.

- Не се измъквам нощем, за да чета книги.- оставих книгата настрани и започнах нервно да чопля кожичките около ноктите си. - Измъквам се, за да видя какво има тук, защо е забранено и дали мога да намеря нещо интересно в някоя от тези книги. Това е.- вдигнах защитно рамене. - Какво толкова? - направих една-две крачки встрани, оглеждайки се. Пръчката ми още бе в ръцете, но този път се поколебах дали искам светлина. Бе прекалено издайническа. 
- Ами ти? Как го правиш така, че никога не те хващат? Да не би да имаш мантия- невидимка или нещо такова?- засмях се леко, докато прибирах книгата отново на рафта. Имаше доста интересни неща, които едновременно гъделичкаха любопитството ми и ме караха да изтръпвам от ужас. Настаних се на един стол, а чантата ми продължаваше кротко да се влачи в краката ми. Донякъде имаше смисъл в думите на Ан, вече ми беше втръснало да съм нон-стоп наказана за нещо. Беше очевидно, че няма да спра да се измъквам нощем, за да "бродя" по коридорите, така че ми трябваше стратегия. И един от най-големите пакостници на училището беше сестра ми. Разбира се, съществуваше възможността да ме прати по дяволите и да откаже да ми сподели, но...риск печели, риск губи. Щях да изпробвам шансовете си.

Отново избухнах в смях.
-Искаш да разбереш дали можеш да намериш нещо интересно в някоя от тези книги? И това според теб не е измъкване нощем, за да четеш книги? Би ли ми казала как го наричаш ти? - За мен това си беше чисто поведение на един книжен плъх. - Още повече като гледам как се справяш с промъкването... Май ще ти е по-лесно да си изпросиш разрешително да влизаш тук легално. Или предпочиташ да си наказана? - Виждах, че се чуди дали да светне с пръчката и поглатих глава. Само това ни трябваше. Седнах отново върху масата и я погледнах. Исках или не тя ми беше сестра, така че никак не исках да ни хванат тук. А и ако се появеше някой щеше да се наложи да се измъкваме заедно, а с толкова неопитен човек това щеше да бъде проблем.
- Ами ти? Как го правиш така, че никога не те хващат? Да не би да имаш мантия- невидимка или нещо такова?
-За Бога не. Не ми трябва, най-много да я загубя някъде и да трябва да мисля и за нея. Има много по-лесни и удобни начини вечер да се разхождаш из замъка. - Погледнах я. Водехме почти нормален разговор. - Като за начало не трябва да си с токчета и не трябва да трошиш вази наоколо. Това май са най-сериозните ти грешки. - Не бях сигурна дали исках да и разкрия номерата си. Може би ако продължаваше да пита... И да се държи нормално...
-Искаш да те науча ли?

- Хей, планът ми за вазата бе напълно разумен! Трябваше да разсея вниманието на...да го наречен господин Х...и да бягам. Бързо.- кимнах одобрително с глава, срещайки погледа на Ан, която продължаваше да ме следи с недоверие.
- И...не бих го нарекла учене. А по-скоро...- замислих се, опитвайки да увъртам. Не ми се искаше да призная, че ми трябва помощта й за нещо. Било то и нещо толкова банално. След няколко секунди въздъхнах уморено, предавайки се.- ...да, искам да ми помогнеш.- промърморих го под носа си, но все пак тя ме чу. Любопитството ми надделя и аз отново я попитах.
- Как го правиш?- в някои отношения на нея повече й прилягаше да играе ролята на по-голямата сестра и това бе едно от тях. Би трябвало аз да й казвам как да прави пакости и да нарушава правилата без да я хващат, а не тя на мен. Уви, всяка си имаше своите силни и слаби черти. Аз не струвах в промъкването, докато Ан...преспокойно можеше да влезе и в спалнята на директора вероятно. Нямаше да се изненадам ако го е правила, все пак това беше тя. 
Направих няколко крачки настрани, вече започвах да се схващам от седенето на едно място, при което отново изтропах. Свих се инстинктивно, дръпвайки се с още една крачка. Вече бях в средата на коридора, докато Ан я закриваше една от секциите.
- Упс...- усмихнах се ангелски, но след миг чух стъпки. Вцепених се на място за секунда, ала вероятно си въобразявах. - Вече толкова съм се паникьосала, че чак ми се причува.- засмях се леко, приближавайки се към сестра си, когато с периферното си зрение мернах усилващата се светлина. Успях да се вмъкна до секцията точно когато щяха да ме видях и замръзнах на място. Е сега вече го загазихме. Не знаех какво да свърша най- напред, затова се наведох, за да взема чантата си, но успях да се подхлъзна и се озовах по задни части на пода. От устните ми се откъсна съвсем леко скимтене, но успях да не издам никакви звуци повече. Имах добра и лоша новина. Добрата- сега вече можех да махна токчетата и да си ги нося в ръка, така и така бях седнала, лошата(всъщност бяха две)- Ан бе от другата страна, така че можех само да я видя и то бегло, но не и да отида при нея; а и нямах времето да махна обувките, човекът с лампата скоропостижно се приближаваше към...(разбира се, съмнявах ли се въобще в късмета си)...мен. 
- Сега какво?- казах само с устни, опитвайки се да привлека вниманието на Ана, но това май не се получи. С риск тя да ме намрази, че отново щях да го направя, отново размахах пръчката си и този път един от големите дървени глобуси се полюшна и падна на пода, търкаляйки се.

Аз също бях чула стъпките и скоро видях как сестра ми не само не се опитваше да се измъкне, а и успя да падне по задник. Докато обмислях как да стигна до нея и да се измъкнем я видях как насочва пръчката си към един глобус, който падна и се затъркяла по пода. Идеше ми да си заблъскам главата в някоя стена. Сестра ми беше идиот. Разчитайки на това, че човека държащ лампата ще е заслепен се плъзнах по пода и се оказах до сестра ми. Дръпнах рязко ръката и нагоре и просъсках.
-Хайде, ставай. Ставай. - Успях да и помогна да се изправи и я дръпнах навътре към останалите лавици. Стъпките ми бяха абсолютно безшумно, но от страна на Елизабет се чуваше само "трак-трак-трак". Бутнах я зад една лавица и се огледах. Естествено светлината се движеше право към нас, привлечена от звука на токчетата на глупата ми сестра.
-Това ли беше гениалния ти план?! Да убедиш човека, че вътре наистина има някой и после да бягаш, така че звука от глупавите ти обувки да го насочат на къде точно да върви?! И после се чудиш защо винаги те хващат?! - Идеше ми да крещя и вероятно щях да го направя, по първо трябваше да се измъкнем от тази тъпа ситуация. - Добре... Когато кажа "три" искам да тичаш с всички след мен. И без да говориш. Още можем да се измъкнем само слушай какво ти казвам. Ясно? - Огледах се. Бяхме прекалено далеч от врата, затова ми трябваше друг план. Избрах една от пътеките между лавиците. През нея щяхме да стигнем почти до другия край на библиотеката и с малко късмет след минути щяхме да сме навън. Ако успех да убедя сестра си да скочи през прозорец от 10-я етаж... Огледах се отново и се молех сестра ми да не се спъне някъде или нещо такова.
-Готова ли си? Едно... Две... ТРИ!

Бягането хич не ми се удаваше с тези обувки. Звуците, които издавах бяха твърде силни. Трябваше да си напомня да си изгоря ритуално като се прибера обратно в общата стая. Защо ми трябваше изобщо да излизам от там?! Само след миг г-н Х щеше да е при нас и да ни води или при директора, или при някой друг, който да ни накаже до края на живота ни.
- Планът беше да се измъкна поне за момента.- прошепнах го, тичайки към далечния край на стаята. Ан бе МНОГО по-бърза от мен, но това бе, защото имаше стабилност под краката си. Нямаше измъкване докато продължавах да тракам така. - Нямах време да го премислям докрай.- гласът ми леко се извиси и аз реших да млъкна. Дори и да не се сетеха кой е толкова глупав, че да издава толкова шум, щяха да разпознаят гласовете ни. Обърнах се за секунда:
- Муфлиато!- изкрещях го почти обърната назад, но все пак, заради неразбираеми за мен причини, успях да се задържа на крака.
- А сега какво?- използвах момента, за да питам какъв е планът, но в секундата, в която го казах блузата ми се закачи за момент и това почти ме приземи, успях да се задържа на крака, но си беше на косъм. Човекът зад нас бързо се приближаваше и вече дори тичаше. Шмугнах се покрай една от секциите, отдалечавайки се. Това щеше да даде време на Ан да измисли нещо, а на мен...да направя мускули. След миг вече тичах в обратна посока и не виждах как да се върна. Пътят ми беше препречен, а всичко, което можеше да ми помогне в момента, се бе изпарило от главата ми. 
- Конфундус! - беше последното, което успя да ми хрумне, преди да ми се наложи да се приплъзна настрани по пода. Така поне не издавах звук. За миг човекът, който ме гонеше спря, а аз запълзях напред по колене, скривайки се от погледа му. Облегнах се на студената стена и с треперещи ръце свалих обувките си. Чантата ми още висеше на рамото, а вече носех и боти. Супер, никой нямаше да забележи. Отново запълзях напред, но след миг се изправих и почти безшумно се затичах към Ан, която май беше изчезнала. Или поне не я виждах...

О защо сестра ми беше такъв идиот. Е, явно трябваше малко да модифицирам плана. Чувах стъпките и и явно беше свалила токчетата си, но отново стъпките отекваха из цялата библиотека. Изкочих пред нея и само се надявах да не се разпищи.
-Ти не можеш ли да стъпваш по-леко? Как е възможно 40 килограмово момиче да тича като 400 килограмов носорог?! - Не виждах светлината вече, но усещах, че човека е спрял да се ослуша. - Хайде. След като не успя да направиш нещо толкова просто като това просто да тичаш след мен вече не съм сигурна дали ще можем да се измъкнем. - Дръпнах я към края на лавиците и спряхме пред прозореца. Виждах въпроса в погледа и, защото сега бяхме в капан и ако някой дойдеше нямаше къде да избягаме. Ослушах се отново и когато не долових нищо, отворих прозореца. Дръпнах обувките от ръката и ги метнах през него без да се замислям особено.
-Само не мрънкай за тях. - Подадох глава през прозореца и се огледах. - Сега... Излизаш на перваза, обръщаш се с лица навътре и скачаш надолу. Трябва да се хванеш за долния перваз, да се набереш и да стъпиш на него. - Погледнах я. Не беше толкова трудно колко и звучеше. - Като стъпиш, тръгваш към западната част на замъка, броиш три прозореца и на третия се спираш. - Отново чух стъпки. - Побързай. - Аз скочих леко на една от масите, готова да се покатеря върху лавицата ако се наложеше. - Хайде скачай... И... Лиз... Гледай да не се убиеш. Все пак си ми сестра.

Пренебрегнах коментара й за носорога, но наистина заболя като хвърли обувките. Но това не беше краят. Планът й беше...безумен.
- О, разбирам. Очакваш да повярвам, че СЛЕД като аз скоча през прозореца, ти ще скочиш след мен и ще оцелеем?! Ти добре ли си?!- срещнах погледа й, но тя май беше сериозна. 
- Ах, вие малки...- някой се доближаваше и звучеше разярен. Е, това със сигурност не беше, защото се опитах да го омагьосам няколко пъти. Сигурно е имал лош ден или не е успял да вечеря. Тотално не бяхме ние причината. Подскочих на място, виждайки как има най-много 10 метра до нас и с едно движение скъсах завесата на прозореца. Не се гордея с грациозността, с която го направих, защото ми се наложи да увисна на нея, за да я откача от куките, но се получи. Закачих я за рамката на прозореца, но нямах време да мисля и да проверявам дали е здраво завързана.
- Ако умра, ти ще си виновна и ще бъде твоят личен призрак.-изсъсках на сестра ми и скочих. Стиснах устни и след по-малко от секунда вече успях да се ударя в стената така, че да си направя синина на рамото за поне месец. От болката ръцете ми се отпуснаха и аз се смъкнах надолу по завесата. О, супер, невероятно. 
- Анабел, жива ли си?- не можех да погледна нагоре, но стъпките бяха почти до прозореца. Издърпах се нагоре със зъби и нокти и успях да седна на перваза точно когато светлината огря надолу.
- Кой е там?!-някой упорито се опитваше да освети долния прозорец, но аз бях плътно притисната. Единственото, което успя да освети бяха дънките ми, но половината училище имаше такива. Прибрах краката си по най-бързия начин, изправяйки се. "Не гледай надолу, не гледай надолу..." стигнах до третия прозорец и зачаках.

Ето това беше сестра ти да ти няма никакво доверие. Докато тя се мотаеше със завесата осъзнах, че няма да имам време да скоча след нея и се закатерих нагоре по лавицата с книги. Е сега вече имаше голям шанс да умра, ако това нещо решеше да падне отгоре ми. За мой късмет успях безпроблемнно да се кача горе, но нямах време за слизане. Скочих на земята и доста се зарадвах, че успях да падна меко. Ударих с юмрук другия прозорец.
-Супер, сега и ръката ми кърви. - Завъртях очи и се огледах надолу. Стиснах зъби и с камшично движение скочих. Успях да се хвана с едната ръка за долния перваз. Набрах се леко и скоро се покатерих. Оставаше само да намеря глупавата си сестра. Видях завесата и малко по надолу като чувал с картофи висеше Елизабет.
-Глупачка... - Изтеглих я и и подадох ръка, за да успее да стъпи стабилно. - Видя ли, че скочих? Само ми докара излишни наранявания. Дръпнах я към мен. - Хайде сега, просто върви внимателно. Онова там е прозореца на стълбището, а след това ще можем да се върнем в общата стая където да страдаш тихо, че изобщо се оказа с мен в тази каша и да се кълнеш, че повече никога няма да нарушаваш правилата.

След като вече бях върху стабилна повърхност успях да се огледам и да видя къде се намираме. Беше ми трудно да се оглеждам докато вися във въздуха. Оказа се, че Ан наистина е скочила, но ръката й кървеше.
- Хей, не аз ти предложих да скочиш през прозореца. И двете знаем, че ако го бях направила щеше да ме намериш утре сутрин на парчета някъде в корените на Върбата.- троснах се на коментара й за моят "невероятен" скок и продължих. След минута мълчание отново поднових разговора:
- Благодаря, че ме издърпа. Трябва да ти превържа ръката или да идеш да ти я превържат. Как успя да се нараниш така? - говорех тихо докато се промъквах през прозореца на коридора. Имахме бая път до общата стая и трябваше да побързаме, за да не ни хванат отново. Някак си не ми се обикаляха коридорите. Желанието ми да се забърквам в неприятности и да нарушавам правилата се бе изпарило поне за тази седмица.
- Това ежедневие ли ти е?- отново погледнах Ан, след което се заех да търся из чантата си нещо, с което да й помогна за раната. - Следващия път ще гледам да не съм с високи обувки като ще скачам от прозореца. - засмях се въпреки болката в рамото ми. Трябва да призная, че ми беше забавно. Въпреки опасностите за живота, си прекарах добре, което още повече затвърждаваше мнението ми, както и това на всички, които ме познават, че съм откачена. Продължих тихичко да се подхилквам докато и двете вървяхме надолу по коридора.

Поклатих глава.
-Остави раната, няма ми нищо. Ще я оправя в общата стая с малко настойка от мустачки на ракоядна видра. Облекчава болката. - Вървях бързо по коридора, защото шума, който вдигаше Лиз ме тревожеше. Изобщо не ми се бягаше още веднъж. - И скачането през прозореца беше единственото, което можехме да направим носорогче. Ако не вдигаше толкова шум, когато тичаш нямаше да имаме проблем да се измъкнем по елегантния начин. - Ръката ми продължаваше да оставя кървави капки по мраморния под. Притиснах я в мантията си, защото никак нямаше да е добре какпките да водят към кулата на Грифинор. Не че никой нямаше да се сети кой е този кретен, който скочи през прозореца, но за сега нямаха доказателства. Успях да спра кръвта, но боже... как болеше...
-А иначе не, това не е ежедневието ми. Както казах ако тичаше безшумно нямаше да скачаме през тъпите прозорци. Както и ако ми се беше доверила и беше скочила бързо нямаше да ми се налага да се катеря върху тъпата лавица с книги, нито да чупя с юмрук съседния прозорец... - Наближихме общата стая и казах паролата на Дебелата Дама.

*Връщаме се в общата нали? Пиши там ако искаш.