Убий ги. Убий ги всичките, нека съжаляват!
Ото разтръска глава. Това че беше призрак, не бе разкарало гласовете от главата му, което не бе никак, ама никак приятно. И сега, независимо че бе покойник все още чуваше нашепващите убийства гласове на други, изгорени на клада. Но не, не беше като тях. Не желаеше отмъщение, което го отличаваше от всичките останали призраци от онази епоха. Нищо чудно, че бе избрал все още да се мотае из познатите коридори, на така познатото училище. Той, който бе един от първите му обитатели приживе, бе станал свидетел на многолетната му история, на всички низове и висини, които това учреждение бе преживяло.
Глупаво момче.
Бившия слидеринец се мотаеше из коридорите и правеше номера на учениците като същ Пийвс, само и само за да разкара всичките гласове от главата си. Не беше редно точно него, горкия призрак, да му се струпват онези. Това, че бе повече полтъргайст отколкото дух-бродник, не значеше, че щеше да им даде да го използват за свои си цели. Нямаше да помага за чуждо отмъщение. Нямаше да напада невинни. Не беше такъв призрак. Нямаше и да бъде.
Можеше да постигнеш толкова много.
Стига.
Отело дори не разбра как бе стигнал до етажа с портретите, и се усмихна. Познаваше лично всеки един от хората на портретите и бе хубаво да може да си поговори с тях и днес. Мина покрай много от бившите директори, поздравявайки всеки един от тях, кимваше на много от професорите, и дори се забавляваше с най-големите сърдитковци от тях.
Усмивката му обаче се стопи, когато за малко да мине през някой, който съвсем не бе портрет и спря преди да го направи, озовавайки се лице в лице с заместник-директорката.
Ото наклони призрачната си глава леко наляво, имитирайки едва ли не сър Почтибезглавия Ник, преди да се обади.
-Добър ден.