Арабела Чериблум

.А р а б е л а Ч е р и б л у м.

лик: Astrid Berges-Frisbey

Арабела Чериблум Tumblr_lxlsnc3oWc1qfgo5mo4_250

Покровител: Орел; Кръв: Смесена; Възраст: 16

Външен вид:
Още от малка привлича хората с нещо толкова тънко и неуловимо, че всички попадат под властта на чара й в момента, в който им се усмихне, заговори или просто ги погледне.
Тя е едно много нежно създание. Или поне така изглежда от вън. Кожата й е бледа. Дори прекалено бледа. Хората понякога си мислят че ще припадне всеки момент заради ниско кръвно. Но няма нищо подобно. От рождение си е толкова бяла.
Висока е около 156 сантиметра. Цялото й тяло е много грациозно и прецизно. Слаба е, нормално слаба, но някой твърдят че имат чувството че ще се счупи. Всъщност, това ми напомня да спомена че е много гъвкава. Може да прави шпагат и разни други...гъвкави работи. Има правилните пропорции във всички отношения.
Едни големи очи в цвят...черен. Дълбоки черни очи. Понякога ти се струва че виждаш пламъчета. Изглеждат зашеметително и не малко хора са се втренчвали в тях сякаш са хипнотизирани. Сякаш изпадат в най-дълбоките бездни на Ада. Е, може би малко преовеличих. Веждите й са тънки, но не прекалено. Гъсти са. Черни като косата й, винаги идеално отразяват изражението й. А миглите. Миглите са дълги и изглеждат сякаш има спирала, но...истината е че няма.
Устните й са с нежно розов цвят. Дори няма нужда да си слага гланц. Или пък трябва, но само заради блясъка който и без това се получава когато си навлажни устните. Горе-долу равномерни са и образуват много сладка усмивка когато краищата им се отдалечат. Месести са и са, но пък изглежда убийствено особено когато си ги прехапва, когато е нервна.
Нос. Сладък малък нос, който сбръчква когато е сърдита или се кара с някой. Разбира се прави го несъзнателно но все пак...
Косата й е второто нещо което хората забелязват у нея. След очите разбира се. Гъста тъмна коса. Права, но понякога когато се навлажни става на малки чупки, което също й стои добре. Много ама много рядко я връзва на опашка, или я прави на плитка назад за да не й пречи.

Характер:
Напълно неанглийски, за да бъдем честни – липсват й каквато и да било кротост, любов към тишината и спокойствието или пък интерес към това, което се говори или мисли за нея – тя е дръзка, буйна, импулсивна, крайно свободолюбива и общо взето, напълно неуправляема. Мрази да се бъркат в живота и делата й – обикновено реагира по начин, коренно противоположен на това, което нечия намеса цели да я накара да направи.
Упоритостта й граничи с напълно безсмислен и непоколебим инат – държи да е винаги на нейното, да получи това, което иска – и то веднага. Набележи ли си цел, нищо не може да я спре – рано или късно постига решеното с цената на много труд, тъй като никога не би употребила непочтени средства за каквото и да било.
В тази връзка – мързелът е нещо, което й е напълно непознато. Подредена, упорита, перфекционистка до мозъка на костите си, не се плаши от каквато и да било работа или пък трудност. Енергията й изглежда неизчерпаема – непрекъснато е в движение, разчела времето до секунда.
Всичко това обаче не я прави поредното затворено, инатливо дете – даже напротив. Изключително лъчезарна и общителна, безрезервно вярваща в доброто и в човека и често твърде наивна в това отношение, Тайра е готова да види приятел навсякъде, където не е сигурна, че ще срещне враг. Много по-чувствителна, отколкото някой би предположил предвид буйната й, упорита натура – всъщност обаче пред болката на близък човек винаги би избрала своята собствена, без дори да се замисли.
Прекалена авантюристка и мечтателка – едно от лошите й качества. Рядко се замисля за последствията, когато става въпрос за някакво приключение, и е готова веднага да се хвърли в него с главата надолу.

История:

14 Юли 2002

Ден като ден...Може би за всички останали да, само че семейство Чериблум беше на ръба на нервите си, понеже раждането на малката наследница на семейството започваше, а още не бяха минали 9 месеца.Сега беше седмият месец и половина от както Мелинда беше забременяла.Тревожеше се /до колкото бе възможно/ много за съдбата на детето си, но болката определено беше по-силна и замъгляваше съзнанието й, което от една страна беше хубаво, защото нямаше да мисли толкова за последствията и да се притеснява още повече.Все пак това беше раждането на първото й дете, а тя самата беше дете.Или не точно.Беше на 23, но не можеше да се каже че е пораснала достатъчно за този важен момент от живота й.
Уилям - съпругат й, най-добрият й приятел, мъжа който винаги бе обичала, сега я държеше за ръка, понасяйки болката от силната й хватка опитвайки се да се пребори със самия себе си.Със самия себе си...
Най-после стигнаха в болницата.Мелинда вече едва се държеше в съзнание.Вкараха я в една от залите.
-Дишайте госпожо Чериблум! - подкани я една от сестрите докато акушера се опитваше да изроди бебето, без проблем.Само че беше малко трудно да стане така, защото и майката и детето очевидно не правеха опит да се задържат живи.Тоест...Детето нямаше как да направи този опит, но поне майка му можеше да се бори.
-Хайде мила! Ще се справиш - укоражаваше я Уилям.По челото му беше избила студена пот.Очите му бяха насълзени, защото усещаше че нещо не е наред.Личеше си по погледите на лекарите и на...на съпругата му, чиито поглед ставаше все по-изтощен и...гаснещ.Но най-накрая бебето се роди.
-Защо...не..плаче? - попита сякаш с последни сили Мел и се отпусна.Не й оставаше много.Усещаше го.Знаеше го.Очите й бавно се затваряха, но тя правеше всичко възможно да остане будна.Поне докато детето й заплачеше.Но не стана...Очите й се затвориха, духа й я напусна.Тя бе мъртва.И нима едно малко детенце, което не бе пораснало достатъчно за да се роди бе виновно за това?
Уилям...Той бе съсипан.Изгуби две жени в своя живот.Може би една жена и една бъдеща жена, но ги изгуби и двете.Как можеше този ден да е толкова ужасен? Той се строполи на земята и сълзите му започнаха неконтролируемо да се стичат по лицето му.Не го интересуваше че мъжете не плачат както му казваше баща му.Просто усети как една част от сърцето му се отлепи и се разби на хиляди парченца пред лицето му, за толкова кратък и ужасен миг.Стоеше...стоеше...стоеше...взираше се в една точка и изобщо не слушаше гласовете на медецинските сестри които го убеждаваха да му бият успокоително.Тогава той...той усети своето успокоително.Или по-точно го чу.Бебешки плач...макар и толкова тих и заглъхващ, го чу.Моментално се изправи и видя лекарите които бяха върнали към живот поне едно от неговите момичета.Бяха я върнали, но не можеше да гарантират че ще я задържат дълго.Защото тя беше само на седем месеца и половина.Раждането бе преждевремнно и всичко можеше да се случи, за тези два или три месеца в които щеше да живее в кувиоз.
Мъжът усети малката искра в сърцето му която се завърна.Но когато отново погледна назад...Видя жена си.Покрина с чаршав.Вероятно много скоро щяха да я занесат в моргата и да й направя аутопсия за да разберат на какво се е дължало това проклето преждевременно раждане и тази тъй неочаквана смърт.Уилям страдаше и се радваше едновременно.Обичаше жена си повече от живота си.Повече от каквото и да било, но той й бе дал обещание - Винаги да се грижи като истински баща за дъщеричката им и никога да не допусне да не й липсва нищо.И щеше да изпълни това обещание.Това бе по-важно сега...

Седем години по-късно

Сутринта беше мъчителна за малката магьосница, която снощи беше попрекалила с гледането на телевизия и сега не можеше да стане на време.Но и баща й не искаше това от нея, понеже беше рожденият й ден, а винаги когато имаше рожден ден я оставяше да прави каквото й харесва.Разбира се ако не беше беля де, защото Ара не се причисляваше към кротките деца които мирно и послушно седят в очакване на поредната молба от родителите си или от който и да било. Не! Щеше да направи всичко възможно да ядоса някой /разбира се не точно умишлено/ само за да се забавлява, нищо че това щеше да й донесе само наказание от което тя нямаше да си вземе поука.
Тази дата беше съдбоносна за малката чаровница, защото ставаше на седем и баща ѝ ѝ беше дал обещание - да й кажа нещо много важно за произхода й и изобщо за самата нея. Но това разбира се не я трогна особено, но щеше ако знаеше какво точно щеше да разбере в този ден.За това и не си направи труда да става от леглото рано. Беше изпълнена с търпение.
Около 11 часа, първокласничката най-после благоволи да се събуди от сън и да отиде в кухнята където Улям беше приготвил палачинки в чест на своята малка чернокоса рожденичка.
- Я кой се събудил! - възкликна мъжа престорено и се засмя, последван от сладкият гласец на дъщеря си.
- Какво щеше да ми казваш тате? - попита момичето и седна на масата, като започна да си яде палачинките, правейки безуспешни опити да го прави като дама - с нож и вилица. Но това просто не беше тя, за това реши да не си прави излишни опити за глезотии и започна да си яде закуската по добрият стар начин - с ръчички.
- Амии... - започна бавно Уил, като се беше подпрял на кухненският плот, скръстил ръце пред гърдите си - Ти си магьосница.
- Да добре...а ти си Супермен - отвърна момиченцето и продължи да си яде закуската без излишни емоции.
- Не. Сериозен съм. - каза бащата и реши да й демонстрира, защото знаеше че без да направи някоя магия няма да стане.Извади си магическата пръчка от задният джоп на джинсите и рече - Имобулус - посочи пръчката към дъщеря си която само стоеше и го гледаше с безразличие. В този момент тя бавно започна да се издига нагоре като балон пълен с хелий и изпищя уплашено. Уил се засмя на изражението на дъщеря си.
- Сега ти си супермен! - каза й и отнво се засмя.Момичето вече беше преодоляло началният шок и вече се рееше из стаята като птичка която току що се беше научила да лети. - Сега вярваш ли ми вече?
- Оу да! - отвърна детето и в този момент се блъсна в аспиратора и събори няколко солници и кутията с брашното на земята. - Опа... - засмя се детето и продължи да лети из стаята - И аз ли мога да правя магии?
- Ами...магьосница си! Разбира се че можеш...Ще можеш - поправи се Уилям и хвана дъщеря си през кръста.Направи контра заклинанието и тя отново върна тегловността си.
- Еха...А защо "ЩЕ МОГА"? - попита любопитно детето.
- Защото още не си порастнала достатъчно за да правиш магии.

Вече на 11

Отново рожден ден, но този път нетърпеливостта на Арабела беше достигнала връхната си точка и беше будна още от 6 часа сутрина в очакване на писмото от Хогуортс. Щеше да остане много разочарована ако не получи писмо, защото от цели пет години насам се подготвяше за този момент, в който в къщата й ще влети сова и ще пусне в ръцете малък бял плик в който пише че е приета в Хогуортс.
От сутринта до обяд, момичето стоеше в стаята си и гледаше през прозореца чудейки се какви ли щуротии и магии ще прави в училището.
Най-накрая, някъде по обяд в къщата влетя чисто бяла полярна сова, на чиито крак беше завързано нещо. 11 годишната чернокоската изпищя от радост и веднага отиде при красивата граблива птица.Погали я набързо и развърза писмото от крака й. Отвори го и...Избухна! Започна да бяга из къщата като изтървана с писмото в ръка и през цялото време викаше "ОТВАМ В ХОГУОРТС, ОТИВАМ В ХОГУОРТС". Скачаше по диваните и леглата.Просто щастието й не можеше да се опише с думи или действия, но това беше нейният начин.Е поне в този момент.
Уилям беше навън в двора и разговаряше със съседите, когато чу че дъщеря му вика в къщата.Уплаши се че може да е станало нещо лошо, но когато отиде и я видя толкова щастлива и разбра какво всъщност е викала през цялото време се усмихна и отиде до нея.
Арабела се тръшна на големият кафяв диван в хола и започна да диша тежко.
- Тате...отивам в Хогуортс! - каза сякаш с последни сили детето и се усмихна изморено, подавайки малко намачкано писмо на баща си.
- Да мъник...отиваш там. Но ще трябва малко да сдържаш емоциите си!
- Дадено! - усмихна се Ара и за миг затвори очи. След малко ги отвори изведнъж и попита - Кога ще ходим да ми купиш нещата за училище?
- Другата седмица...

Одобрена и добре дошла smiley

» Светът е голям и пълен с красота. [Екатерина и Арабела]

Арабела Чериблум

Арабела Чериблум

Similar topics

Similar topics