Може би си представяте черните магьосници,като високи тъмни фигури облечени в черно и бълващи магии наляво и надясно,но не и аз.Сам избирах битките си и не си хабях силите и магиите за полуидиоти от онези училища.повечето не можеха да държат пръчката в правилната посока,да не говорим за правене на магия дори за левитация.Прекарвах повечето време в изучаването на черните магии.Безсмъртието,което може да ти се предложи е само малка част от малките вратички в магията.Онези уж привидно добри магьосници заедно с директорите също искаха безсмъртие.Дори и малка част от тялото им желаеше това,разяждаше го и те го знаеха и се страхуваха от това си желание,защото в един момент щеше да надделее.Още като малък проявих магическите си способности,но тогава имах съвсем други "приоритети".Не обръщах внимание на така наречения вътрешен глас,който шепнеше всеки път,когато правех магия.Дори и аз бях учил в онова училище "Хогуортс".Естествено интереса за изучаването и практикуването на черните магии беше напълно забранено.Когато започнах да се интересувам и запитвам повече от другите учителите започнаха да следят свсяка моя стъпка,всяка магия която правех,дори само да си вдигна панталоните без да се навеждам от мързел или от поредния запой със съучениците ми,макар и да не го правеха явно.Не бях глупав,осъзнавах какво можеше да се случи,какво можеха да ми причинят,можех да изгубя магията си,но в един момент това спря да ме интересува.Открих колко нови хоризонти могат да се разкрият пред мен и наистина започнах тайно да практикувам "забранената магия".В момента в който разбраха едва не стигнахме до война с тях,сам си тръгнах от училището и заживях отделно.Всички учители,заедно с директора се обърнаха срещу мен,пробутаха ми баналната история как това щяло да ме погуби и подобни простотии.

Мракът обливаше всеки сантиметър от гробището.Облаците ту закриваха и откриваха луната,която светеше над безлюдното място.Студът,който накара кожата ми да потръпне можеше дори да се пипне с пръст.Тук идваха най-различни магьосници,дори тези като мен,но бяха рядкост.Всеки път се стигаше до двубой с магии и затова идвах късно вечерта,така имаше по малка възможност да срещна някой от учениците.Стъпвах плавно по пътеката,която се извисяваше от двете страни с надгробни плочи,повечето не бяха почиствани с години,други пък прилежно оправени и даже и с цветя.Пригади ми се от тази гледка.Хората са мъртви,просто лежат там,защо им е да им слагаш цветя и храна.Това не го разбирах.Щом магията не можеше да им помогне да се надигнат,защо живите да ги почитаме?Сбръчках нос и придадох недоволен вид на лицето си и се появиха няколко бръчки на челото ми сложил ръце в джобовете на дънките си.Продължавайки пътя си не след дълго намерих гроба...на майка ми..истинската.Бях осиновен много малък,но това надали го интересува някой.Застанах с бавни стъпки точно над надгробната плоча и клекнах,като почистих с ръка няколкото тръни и трева които се бяха появили.Точно веднъж съм идвал тук и майка ми ме доведе.Тази която ме отгледа,истински като свой син.Преглътнах шумно и просто стоях втренчен в надписа на надгробната плоча.

-Не заслужаваш да съм тук.-Промълвих с ненавист в гласа,която отекна чак в дълбочината на мъртвото ми сърце.

-Дори след толкова години,дори и да се надигнеш от гроба не бих ти простил това което направи с мен.Това което ми причини.Ти съсипа живота ми...-Преглъгнах думи,които надали някога щях да кажа.Какво наистина правех тук по дяволите?Не заслужаваше дори да мисля за нея.Изправих се рязко преглътнах отново и се обърнах,като усетих невидим нож голям колкото секира да се забива в сърцето ми.Това беше последният пък когато щях да я посетя.При мисълта за части от секундата лицето ми се промени и придаде тъжна физиономия,но бързо се смени,като колелото на късмета,но на него имаше два надписа "тъжен" и "безпощаден".Нямаше трета опция.Понечих да си тръгна и малко преди да изляза от гробището чух някакъв вик,мъжки.Бях тръгнал по прекия път и явно не бях сам.Огледах се спокойно и по скоро надменно преценявайки обстановката.Пренебрегнах вика,като смъкнах устни в непокистка физиономия все едно подминавам клоун и продължих,но ето,че мъжкия глас пак се извика.Любопитството ми нарастна и се събуди от своя зимен сън.Проследих вика и на не повече от 10 крачки стоеше мъж,висок почти колкото мен или поне колкото можех да видя в тъмното с тъмна коса надвесил се над един от гробовете.Изражението ми стана сериозно и се облегнах на едно дърво,като скръстих ръце и реакцията му ми придаде весел облик.Съвсем малка усмивка сепрокрадна по устните ми,хищническа,преценяваща противника.

За Бога свали тази пръчка преди да си пострадал.Наистина ли си мислиш,че един ученик ще ме изплаши с това пърче дърво.Ако искаш,наблизо живея и имам ножче да си я подкастриш,така може би ще изглеждаш по заплашителен.-Засмях се накрая,едвам сподавяйки смеха си.