Бях изпратена на специална мисия,да намеря един предмет който щял да увеличи силата ми стократно.Майката на баща ми каза къде мога да го открия,но е опасно някой да ме види там.Въпреки това аз отидах,знаех че няма да избягам от съдбата си,пък и донякъде ми харесваше да контролирам хората и всичко което мога.В последните седмици често посештавах роднините от страна на баща ми,които ми показваха как да съм по-добра в магиите и как се правят черни магий.
Докъто вървях по улиците погледнах ръката си и забелязах че числото бе станало 4,което означаваше че скоро щях да отключа целия си потенцял.
Вървях с глава надолу,за момент я вдигнах за да не подмина мястото и в този момент някой ме дръпна за ръката.

Вървях по улица Диагон-Али.Денят беше много хубав и слънчев.Ходих до Флориш и Блотс и до магическата менанжерия,но към една уличка,която водеше към Мракон-Али видях не кого да е а племенницата ми Beka.Затова се затичах към нея,извадих пръчката си и дръпнах ръката и и я попитах
-Beka.Какво правиш тук?
След това и пуснах ръката и седнах до една пейка като я подканих
-Ела,седни.

П.П:Извинявай,че е толкова кратко.

Странникът който ме дръпна се оказа дрободушният ми чучо,който наивно вярва че ще успее да ме спаси от участа ми.Същия наивник като родителите ми.Те не знаеха че аз вече се бях отдала на лошата си страна в мен и затова бродех по тези места.Но докъто успея да намеря предмета трябва да продължа да се правя на добро и примерно момиче.
Седнах до чичо си и му отговорих:
-Еми изгубих се,пратиха ме да си купя нови книги но нещо май свих в грешната пряка.-направих една тъна и объркана физономия и продължих:
-Толкова се радам че си тук.

След като отговори на въпроса ми и седна до мен рекох
-Добре.Ако ми кажеш от къде трябва да ги вземеш ще те заведа и ще те прибера ако желаеш.
След като ми отговори я попитах
-Искаш ли малко да си поговорим.Е,как е в Хогуортс.Харесва ли ти?Как са учебните часове.
Послле прибрах пръчката си и застанах спокойно,но пръчката ми се оплете и започнах да я оправям,а тя само гледаше.

Как ли пък не,да дойде с мен нали ако разбере какво става наще бързо ще ме приберат и ще ме заключат в някоя висока кула,като Рапунцел.Чичо не е лош човек,но е много ноивен и любопитен,иска да знае всичко за живота ми,а аз искам да имам повече лично пространство,особено сага когато идва важен момент в живота ми.Той само ще го развали и ще направи всичко по силите си да не мина на отсрешната страна.
-Ами няма нужда да идваш чичо,ще се оправя голямо моиче съм.-знаех си че тези думи няма да го разобедят затова реших да вкарам още нещо.
-Ще се слещам с едно момче и ще е неудобно,а в училище всичко е нараед.Не си чул нищо нали?-надявам се никой от преподавателите да не му е споменал за държанието ми.

След като ми отговори рекох
-Добре.И не не съм чул нищо.Е аз ще тръгвам.И не забравяйтова,за което говорехме предния път.Злото е опасна работа,а Мракон-Али не е най-доброто място за срещи.Тук дебнат опасности,а злото е самата опастност.Е довиждане
и тръгнах по пътя си,но предци да се магипортирам леко надзърнах към нея и се магипортирах пред къщата си,където видях совата ми да прелита с писмо.

"Тука е тъмно като в индийски задник"! 
Това си мислеше Томас, докато ходеше по зловещите улички на Мракон-али, придружен единствено от звуците на пияниците, решили да си спретнат още една забава преди изгрева на слънцето. Е, какво да се прави?
А можеше да е толкова по-добре. Младият Ройс можеше сега да се излежава спокойно на плажа с чаша леден облак в ръка, с цигарката в уста и да слуша някой летен хит, например "Стара каравана". Отпивайки и дърпайки си, можеше да заговаря някоя мацка, да се позабавлява с нея и на другия ден същото. А сега трябваше да се мъкне като олигофрен по мрачните улици, да се чувства като слепец в стая с разместени мебели и, представете си, да бърза, че да не закъснее за срещата с Дариус.
Всичко го дразнеше- като започнем от мрака, че минем през жегавата вечер и задушния въздух, че и до песните, които чуваше от другите пияни престъпници. На Томас му се искаше да седне с тях, да извади една хубава чаша руска водка, да си извади синия Дънхил и да се позабавлява. НО НЕ! Трябваше да върши делата на професията. Ах, дано поне да имаше некоя хубава бавна смърт, придружена с агониия, поне това да пооправи малко настроението на младежа.
Когато Том най-накрая стигна до уговореното място беше закъснял с пет минути. Не че му пукаше, но все пак си е редно да си навреме. И какъв беше този сюпрприц, че всъщност като пристигна, оня другия още не беше пристигнал. Мръсното изчадие. Все пак малко успокоен, Ройс седна, опрял се на близката стена, и доби някакъв небивал интерес към върха на обувките си. Том извади кутията с цигари. Може би едно от малкото наистина умни нещ, изобретени от мъгълите. Запали цигарата с магия и си дръпна. След от 5 до 7 секунди, когато никотинът стигна до мозъка му, Том се почувства наистина страхотно. Малко неща му носеха такова удоволствие, колкото да изпуши до филтъра една цигара от любимата му марка. Ето на това му се викаше кеф.
"Бели дробе съжалявам, но така се забавлявам." Това беше девизът на Том в живота.
Е, цигарата свършваше, а от Дариус никакъв го нямаше. Тъпрението на младежа започна да се изчерпва. Оня новоизлюпения какво правеше? Какво може да прави човек в полунощ? Да спи? Абсурд... Едва ли щеше да прорусне такова забавление. Томас и Даруис имаха почти еднаква представа за това какво е кеф- да има смърт, да има болка. Ето това е истината. Не би го пропуснал за нищо на света. Тогава какво правеше?
И така след няколко минути, най-накрая Дариус долетя. "Време беше". 
Том дори нямаше възможност да го нахака едно хубаво, защото Триг веднага тръгна на някъде, като повален от ветровете на съдбата. Том реши да послуша този път заканата на Дар и си извади пръчката. Тръгнаха да дирят жертавата, която си бяха набелязали и когато най-накрая се случи, Том като че ли се успокои. Нали знаете как като загубите нещо и се притесните, после като го намерите се чувствате някак успокоени? Ето това изпитваше Том. Нямаше вече накъде да му избяга старчето.
То използва некакво небивало заклинанийце към двамата младежи, но и двамата се наведоха без никакъв напън и беше техен ред. Дар изпрати едно хубаво "Вцепени се"" по дъртака, но той го блокира. 
-Пфф, старчето има стил виждаме- подвикна Том с постоянната и коронна за него насмешка.
На Ройс му хареса пламъчето в очите на Дар. Да имаше повече такива хора по света, щеше да е по-забвно. Но за русокосия младеж, Триг беше прекалено експанзивен. Томас действаше по-спокойно, по-флегматично... Това беше неговият стил. Е, противоположностите се привличат, какво да се прави?
Старчето изглеждаше доста озлобено, като че ли наистина си мислеше, че има шанс. Лицето му показваше самочувствие и вяра в собствените способности. Каква заблуда.
-Чакай, чакай, чакай, не бързай, приятелю, не бързай- високомерно рече Том, без да се знае на кого говори- Само няма да се притесняваш, че да си нямаме проблемите, старче. Айде да играем на една игра- кой ще издържи най-много като го удрят с тъпото на брадвата по главата.
Мъжът явно не хареса шегата на Томас и изпрати още едно заклинание по младежите. Дариус майсторски го блокира.
-Седи мирен, брат- прошепна Том на колегата.
Той направи две крачки напред и погледна врага си. Стар, съсухрен дядка, вероятно неслаб маг, но недостатъчно могъщ, че да се справи с двама черни магове. Не особено висок, с лека бяла блада и бяла коса. Нищо особено.
Том реши да пробва нещо, малко филмарско, което винаги е искал да пробва и сега беше иделния момент. Намираше се на около 5 метра от врага си. Една му ръка, държащ пръчката, сочеше към стареца. С другта си ръка той бръкна в джоба си и извади една от цигарите си. Държейки я, Том скри ръката си зад гърба, така че да е точно пред Дариус.
-Запали я- прошепна той на другото момче. Когато то изпълни заръката му, Ройс хвръли цигарата напред и настрани, така че пламналия тютюн да отвлече поне за стотна вниманието на прастария им враг. Когато цигарата падна на земята... Ето това беше момента за действие.
-Вцепени се!-извика Том. Бялата светлина се стрелна към стареца. Том се надяваше заблудата да е била достатъчна, че врагът им да падне зашеметен...

"Еврика!" Това си помисли Томас, когато Дариус го заведе в неговата... тайна квартира? Или както там се наричаше това място за измъчвания.
Младежът чувстваше едно огромно благоговение, едно страхопочитание към помещението. То беше неголямо, но в същото време просторно и уютно, като не броим разбира се кървищата по стените, но те пък внасяха необходимия стил. Диванчето беше единственото място, непокрито с телесната течност, нея я имаше навсякъде- по стените, по пода, върху стола, върху въжетата. Просто си личеше, че тук беше работено. Явно Дар си разбираше от работата. Тук отново се виждаше разликата между двамата персонажи.
Том беше по-скоро "дай да си вършим работата и да си ходим"- той предпочиташе просто ей така да убият жертвата и всеки от де е дошъл. Но безспорно идеята на Триг също си я биваше- "и без това краят винаги е един и същ, дай малко да стане по-интересно". Ройс трябваше да признае, че му допадаше.
Когато завързаха стареца на стола- ето този момент беше повратния на вечерта, измъкване вече нямаше, мисията беше изпълнена, въпросът беше кога щяха двамата младежи да се смилят над своя роб и да му режат тиквата.
Думите на Дариус, ако не вадеха акъла на стареца, то поне гъделичкаха Томас по нервите. Адреналинът му се покачваше, толкова добре неговия колега използваше силата на словото. Просто невероятно. Очевидно дъртака е търсил точно това място, това е било целта на неговото среднощно търсене. Е, поне го намери, това е най-важното.
След като завързаха врага си, двамата седнаха на дивана и Дариус поиска една цигара. "Тоя сега за цигари ли ще ме шани?". Това казваше винаги Том, когато някой му искаше от скъпоценните хартии. Но нямаше проблем, който шанеше Томас, Томас накрая винаги го шанеше. Все пак това са си няколко цента. Все едно да недопушиш една цигара до филтъра- пълен срам и загуба на пари. Добре, че цигарите му не бяха American Spirit - тогава Дар просто щеше да си остане с празни ръце- те бяха скъпоценни за младия Томас. 
Една изхвърлена и една дадена цигара. И то още нямаше 2 часа. Какъв срам!
Е, в крайна сметка, Дариус заслужаваше и Ройс му даде една цигара и сам взе една себе си. Двете момчета си запалиха и пушеха спокойно, без да говорят, всеки със собствените си мисли. По това време дядката нещо се мърдаше, шеташе, трепереше, правеше всичко, само да успее да се измъкне. Е, нямаше как. 
Звуците му много пречеха на Том да се кефи на никотиновия ефект- нямаше го спокойствието. Човекът от Министерството трупаше мнооого черни точки и щеше да си изпроси всичко. 
Докато Томас се наслаждаваше на поредната си дръпка, Дариус извади пръчката на техния враг и я счупи. И точно тогава дойде заръката- русокосото момче трябваше да започне със забавленията. Е, така да бъде...
Той стана, вес още държейки цигарата и се приближи до човека. В очите му се четеше желание за прошка и милост. Да беше помислил за това, преди да дуднеше и по този начин да пречи на забавите.
-Бог прощава. Но ако някъде има Бог, той не е тук- каза спокойно Том на завързания чичко.
Цигарата му привършваше. Беше стигнала много близо до филтъра, където димът ставаше най-гъст и горещ. Идеалния момент. Томас си дръпна още веднъж като за последно и изгаси цигарата си в окото на дъртия с въртеливи движения. Още щом тютюневия край докосна окото на стареца, той започна да пищи от болка, да не говорим когато Том завъртя китката. Когато цигарата загасна, окото на завързания не изглеждаше никак добре. Възможно беше да е ослепял. 
-Трябва да се чувстваш поласкан, старче. Заради теб две цигари останаха недопушени, осъзнаваш ли това?
Ройс се чудеше сега какво да прави- да го измъчва с проклятието за мъчение ли, да използва подръчни материали ли? Какво да бъде? Проклятието беше толкова банално и комерсиализирано, така да се каже, че просто отпадаше като вариант. Поне да си беше взел брадвата, тогава беше по-лесно- мляска го веднъж с тъпото по тиквата и оня ставаше леш. Ама сега какво да прави? 
Тук си проличаваше липсата на опит на Том в измъчването. И не само- беше му и донякъде безинтересно и... как да се изразя? Чувстваше някакъв огромен мързел и нежелание да прави каквото и да било.
Томас отново се настани до Даруис на дивана, облегна се удобно и въздиша:
-Ох, не ми се правят такива неща, ти се занимавай, ако искаш. Нещо... липсва ми тръпката, да ти кажа честно.- Томас направи малка пауза- Имаш ли течно настроение тук, в стаята за измъчване?