Плашещата върба

Щях да умра! Никога през живота си не съм тичал толкова много! Дори в часовете по физическо в нормалните училища,които сменях доста често. Не стига и умората от спринта, ами не можех и дъх да си поема от смеха, които ме бе напушил, след като видях как Алисън се срещна лице в лице,буквално,с циментовия под.
- Спри да се смееш! Ще ти извадя вътрешностите! - - Все така милата Алис се обърна към мен и ме погледна с ледено сините си очи, които блестяха като диаманти от отразяващите се в тях лунна светлина.
През цялото време, през което тичахме от тъмния коридор към още по - тъмната гора, Лис не спря да се пресяга да сграбчи панталоните на брат ми.
" Каква перверзница! " - помислих на ум и отново се засмях. В отговор на смеха, МакКийни отново се завъртя към мен и ми метна своя злобен поглед. Дали пък и тя не го хареса ? Какво да не му харесва,всъщност.. Все пак,бяхме близнаци! Просто е нужен един поглед,за да останеш запленен от прекрасните ни гени.
Навън ставаше все по - тъмно. Трудно различавах каквото и да е било в мрака. И без това не виждах добре..Извадих телефона от джоба си и започнах да го използвам като фенер.На два-три пъти се спънах, но успях да се задържа и не се проснах по задник на студената повърхност.
- Спри да тичаш, бе! Ще ми паднеш! - Али и нейните хапливи реплики. Как да не я хареса човек! Странно, но май само аз и брат ми не се страхувахме от нейния 'мил' поглед. Всички други изпадаха в истерия щом тя премине през коридора. За разлика от нея пък, винаги щом влизах в някоя стая или просто обикалях из коридорите, хората не спираха да ме гледат. Отчасти това ме изнервяше. Мразех хората да ме зяпат. Какъв им е проблема?

- Майната тии! - Мислите,в които бях потънал се изпариха и отново се озовах насред нищото.. тичайки. Чу се силен сблъсък и тупване на земята от далече, след което брат ми изруга. Бих познал гласа му навсякъде! Щом се доближихме с Алисън до мястото, от което дойде шума,не успяхме да сдържим изблика на смях.Всичко наоколо прокънтя. То как да не се смее човек,особено,когато види собствения си брат,лежейки на земята с вдигнати високо във въздуха крака.

- Някой май е палувал с клонките - Навсякъде около Кийънчо имаше доста..така,обилни по размери, клонки,паднали от дървото. Просто не се сдържах да не го кажа.

Извиних се! Какво да направя като не може да си сдържа гнева? Знам че съм тежък, но едва ли е заболяло толкова много, колкото изглежда.
-По дяволите, Алис, казах ти че съжалявам престани да ме гониш! - крещях и бягах с всичка сила, защото не знаех какво можеше да ми направи ако ме настигне. Колкото и неефективна да се беше оказала "силата" й срещу мен и брат ми, начина, по който ме гонеше ме караше да гледам право напред и да не спирам.Е, да, ама в крайна сметка се обърнах за да видя с каква преднина разполагам.Алисън беше няколко метра зад мен, а брат ми се намираше непосредствено зад нея.Определено се наслаждаваше как брат му бива преследван от хищник.
-Майната ти! - изкрещях, след като се блъснах в едно дърво и тупнах тежко на земята.Останах без въздух за няколко секунди.
-Някой май е палувал с клонките.
-Млъкни, глупако! - скастрих брат си и се изправих бавно.На всичкото отгоре се ожулих и по челото си, което разбрах едва когато докоснах мястото на болката.Страхотно!
Когато погледнах проклетото дърво, в което се блъснах като анимационен герой, направо пребледнях.Сякаш някой ми подкоси краката и ми изтръгна дар словото.Започнах да ръкомахам срещу Алис и Крис, опитвайки се да им обясня какво става, но бях толкова шашнат, че не можех да произведа и грам звук, а тези двамата ме гледаха все едно вследствие от удара съм изперкал.Вдишах дълбоко и се подпрях на коленете си, след което бавно изпуснах въздуха и погледнах към съучениците си.
-Това там... - посочих зад себе си без да поглеждам в нея посока. - Това там е Плашещата върба, престани да се хилиш! - изкрещях на Кристофър.
Чу се някакъв шум и тялото ми моментално се скова като дъска, а погледите на Алис и Крис бавно се преместиха нагоре.Направих същото и само видях как един дебел клон замахва нагоре, готов да ме забучи в земята. - О, майчице...

Напуши ме такъв смях, че дори самата аз не подозирах за съществуването му.Наистина беше тъмно и бягаше бързо, но дървото бе с широчина около метър и пет-шест дълго, как не го видя? Кийън не беше поласкан от случилото се и потърка охлузеното си чело.

- Спокойно, ще ти мине като на кутре. - пошегувах се и подпрях длани на коленете си, надвесвайки се над него. Но Еванс дори не отчете думите ми, а само ръкомахаше срещу Крис като подплашена котка, към която са поднесли кактус.

- Какво има Ласи? Да не би Тими да падна в кладенеца? - може би нямаше да разбере, но какво ме грееше, важното бе да отговори на въпроса ми.

- Това там...това там е Плашещата върба. - заекна момчето, докато веждите ми невярващо се повдигнаха нагоре.

- Съжалявам, Крис, но брат ти май тотално изперка. - дори не довърших, когато Кристофър се присъедини към очудената физиономия на близнака си. Сега определено нямаше да мога да ги различа ако бяха един до друг, облечени еднакво. Всяка чертичка, извивка и дори движение бяха еднакви. Огледах първо Кийън, след това Крис и не ми оставаше друго освен да последвам примера им, гледайки нагоре. Един ужасно дебел и дълъг клон, заплашително се вееше на метър от главата на Еванс, който беше на земята. За миг не знаех какво ще стане, дали трябваше да се правим на умрели както при мечките или да действаме?

- О, майчице...

Чух го и всичко в мен застина, май наистина щеше да го смаже. За първи път след случката с брат ми почувствах същата вина. Не можех да стоя и да гледам как дървото премазва хубавата му главица, след това и тази на Крис. Не беше момента да се правя на герой, защото в най-добрия случай моята кратунка щеше да се търкулне вместо тази на близнака. Е, какво пък, сега или никога. Метнах се точно срещу Кийън, който бе се бе подпрял на колене и за малко щях да го премажа с моите, но по добре синини на лицето отколкото никакво лице, нали? Не се надявах да го мръдна много на страни, имайки предвид телосложението му, но явно се бе поотпуснал и двамата се претърколихме към дънера на върбата, която сякаш изпищя и стовари клона си на половин сантиметър от носа ми. Един от по-малките израстъци, който беше дебел колкото ръката ми, закачи медальона и ме дръпна на страна, не можах да го сваля на време, а и здравата верижка отказваше да се къса. Чух вика на Крис, който се затича към брат си и насочих поглед натам, докато опипвах драскотините, които ми остави клонката. Е, ако смъртта ми трябваше да бъде в училище, май сега щеше да е добре да си кажа молитвата, защото преди да реагирам нещо тежко ме фрасна по тила и забих глава в тревата.

What happens in the forest

stays in the forest

Плашещата върба.
Това място беше уникално по рода си. Беше мистично да гледаш как клоните на дървото се веят и правят всевъзможни движения. Беше прекрасно. Никога до сега не бях идвал тук. Повечето ми съученици от Слидерин не спираха да говорят за 'него'. Когато Кийън започна да пелтечи, всички приковахме погледи нагоре. Дървото 'танцуваше'. Можех да се закълна, че бях изпаднал в транс. Движенията му ме омайваха.Чу се тупване и в следващия момент изхвърчах на няколко метра назад. Щом се опомних,видях как един от по-масивните клони на дървото се връщаше в начална позиция, оставяйки дълбок отпечатък на земята. Алисън беше награбила брат ми малко по-встрани от отпечатъка.
- Това нещо да ни убие ли се опита ? - Шокирано се изправих набързо и изтърсих почвата попаднала по дрехите ми. Кийън само ме погледна с неговия осъдителен поглед и нищо не каза. Двамата с Лис се изправиха, но поредният клон се готвеше за атака. С всички сили той се засили и удари Али по врата.. Немощното й тяло се строполи на земята,а аз подскочих от уплаха.
- Не стой там, а ела и ми помогни! - изкрещя другото ми Аз, като се втурнах на момента да му помогна да преместим тялото на МакКийни. Не осъзнах какво се случи и кога, по - точно се случи, но един от поредните смъртоносни пипала на гигантското растение ме сграбчи за якето и ме поведе нагоре.
Намирах се на няколко метра от земята. Брат ми опита да ме хване за крака и да ме издърпа, но за малко не успя да ме хване. "Пипалото" ме вееше насам-натам без никакви проблеми. За него гравитационните сили не означаваха нищо. След тази случка за сигурност щях да си променя мнението за това място. Вече не го намирах за никак интересно и омайващо.

Колкото и благодарен да бях на Алис, че ме избута от пътя на бесния клон, цялото ми тяло изтръпна, когато момичето се строполи като кукла, чиито конци са били отрязани.
-Алис?! Не стой там, а ела и ми помогни! - викнах на брат си, който по някакво странно чудо се подчини и дотича, за да издърпаме МакКийни на по-безопасно място, ако въобще съществуваше такова.Но дори да я бяхме оставили на същото място, нямаше да има значение, защото върбата си беше харесала Крис за следващия си партньор по танци.Когато го издигна във въздуха, не се сдържах и се изсмях, но когато това Нещо започна да размята брат ми като парцал, усмивката ми смръзна.
-Крис! - започнах да викам и да скачам, в опит да смъкна брат си на земята, но отстрани сигурно изглеждах като някакво хлапе опитващо се да удари пълната с лакомства пинята.Винаги, когато бях на косъм да хвана брат си за крака, върбата го дърпаше рязко нагоре, сякаш си играеше с мен, като някакво куче. - Проклето дърво... - изсъсках и се отказах от опитите си да издърпам Крис от "лапите" на дървото.
Сложих ръце на кръста си и започнах да обмислям друг начин, с който да му помогна да слезе, но някакъв заглушен стон, наподобяващ мучене, ме разсея и се обърнах към големия камък, зад който бяхме положили Алисън, за да не може да я достигне върбата.Заслушах се и след няколко секунди звука се повтори.
-Алис? - попитах и пристъпих леко напред, но чух скърцане зад себе си и не посмях да помръдна повече.Върбата изглежда само чакаше да тръгна нанякъде, за да ми направи нещо.
Преглътнах тежко и преброих до три на ум. Сега или никога. Когато се затичах обаче, нещо тежко падна отгоре ми и ме притисна с лице към земята.Не се усещаше като клон, по-скоро като...
-Крис, удобно ли ти е отгоре ми? - измънках на близнака си, когото върбата най-спокойно беше метнала на гърба ми и направих възможно най-саркастичната физиономия, на която бях способен.

Черното петно, загнездило се пред очите ми, постепенно започваше да се разсейва, показвайки странни образи и силуети. Гърба ми беше подпрян на нещо твърдо и студено. За миг си помислих,че съм задрямала в коридора, облегната на стената, но веднага щом чух крясъка на Кийън, осъзнах че всичко е реално. Господи как болеше! Дори зъбите ми бяха изтръпнали, а за задната част на главата да не говорим. Опитах да стана, но нещо ме притегли надолу и се сгромолясах обратно, удряйки рамо в камъка. Изпъшках силно и повторих движението. Огледах се, видях върбата, която бясно размахваше Крис и изведнъж го строполи върху брат му, чийто въздух излезе от тялото. Закриволичих към двамата и макар,че бе глупаво да вървя към дървото, го направих.

- Добре ли сте? - едва разбрах собствените си думи. Гласа ми звучеше като ехо в главата, а дори не знаех, дали нещо смислено излезе от устата ми.

Кристофър моментално се изправи и олюля на място. Очевидно влакчето на ужасите го караше да повърне.

-Само не върху мен! - отдалечих се, криейки се зад гърба на Кийън. Върбата свистеше около нас, но сякаш само ни заплашваше без да напада. Когато Крис се свести малко и можеше да стои на краката си, най-удачното нещо бе да бягаме обратно към замъка. Май в този момент взаимно прочетохме мислите си и хукнахме, но явно дървото не бе на същото мнение. За миг ми заприлича на огромно котенце, което иска да си играе. Когато бяхме под нея, не ни нарани, но щом правехме опити да избягаме, някой от нас се впускаше в танго с един от клоните. Сякаш не искаше да ни пусне, играеше си с нас, търсеше компания.... но беше грубо. Докато тези мисли минаваха през главата ми, а тримата бяхме почти на път да се отървем от обсега на клоните, усетих нещо твърдо зад себе си. Сякаш ме потупа по рамото и се молех на всички богове това да е някоя от ръцете на близнаците. Е, да, ама не. Клона се обви около кръста ми, като мечешка прегръдка и ме издигна. Не бях виждала мястото от високо и макар,че ме стегна здраво, успях да разгледам величествения замък.

- Малко съдействие, моля! - изписках и затърсих с поглед близнаците.

- Мхм, да, сигурно. - саркастично подметна Крис, който висеше с главата надолу. Клона бе хванал крака му и той се вееше като кукла. Подхилкнах се и обърнах глава на ляво към брат му, чиито кръст бе обхванат, също като моя, но и той беше обърнат наопаки. Е, поне бях в по изгодна позиция от тях.

Puppets

Обожавах да летя със самолети, но да ме развява някаква си върба на тук-натам като парцал..няма да стане!
Само на мен ли ми се струваше или луната осветяваше дървото и обсега около него? Всичко друго беше потънало в мрак.Тук-там се виждаха кулите на училището,изстинали в пространството. Училището всъщност изглеждаше доста страшно през нощта.
-Крис, удобно ли ти е отгоре ми? - За моя изненада,гърба на Кийън беше доста удобен за яздене. Не му отвърнах, просто се усмихнах и видях, че и Алис вече е добре. Тримата отново бяхме изправени пред мощта на грамадния 'звяр' или 'котенцето', както го наричаше Али.
Всички се впуснахме в спринт. Издишах тежко. Тея хора не разбраха ли, че изобщо не обичам да тичам.. и все пак,този път беше наложително.
- Проклятие! - изкрещях, когато пипалата на върбата ни приклещиха. Не можех да мисля от всичката кръв, която навлизаше в главата ми. Не знам защо, но на Алисън й се стори доста смешно. Защо ли да се притеснява,като тя беше единствената, която беше в удобна позиция.
- Млъквай! - изръмжахме и двамата с братчето ми. Уоу! За първи път бяхме съгласни за дадено нещо. И вместо МакКийни да спре да се смее,тя избухна в още по-голям истеричен смях. Страхотно!
От далече сигурно изглеждахме като кукли управлявани от кукловод,в случая от голямо дърво. Не знам дали хората биха се притеснили за нас,или биха изпаднали в смях през сълзи, когато ни видят как се веем,като идиоти.
Опитах се да се изправя...Огромна грешка! Дървото ме изпусна и тръгнах да се приземявам с лице обърнато към земята, но пипалата му пак ми хванаха през ръцете. Вече не бях с главата надолу, но пък и новата позиция не беше особено удобна.
За сигурност не намирах това място за привлекателно като преди!
- Спрете да висите просто ей така,а мислете как да се измъкнем! - изсумтях и започнах да движа цялото си тяло. Приличах на риба извадена на сухо, опитвайки се да се върне обратно във водата.

Когато се уверихме че всички са що-годе добре, се втурнахме обратно към замъка, но върбата само това и чакаше.Докато тичахме изведнъж Алисън полетя назад, а брат ми се просна по корем на земята и клона го задърпа за краката.Мен върбата хвана последен, но не й отне много време да увие клон около кръста ми и да ме дръпне рязко в обратната посока, от което едва не останах без дъх.
-Здрасти! - подсмихнах се на Алис и Крис, когато увиснах с главата надолу при тях.Разшавах се като бясна котка в лапите на тероризиращо хлапе, но нищо не успях да постигна, затова се отпуснах, а МакКийни не спираше да се присмива и на двама ни с брат ми.
-Млъквай! - извикахме в един глас и двамата, след което се спогледахме, учудени от случилото се, а Алис естествено още повече се разсмя. - Да, смей се, да те видим теб ако беше с главата надолу. - едва изпъшках тези думи, защото усещах някаква тежест в гърдите от цялото това висене.
Сега пък Крис се опита да се измъкне от хватката, а и имаше повече шанс, защото върбата го държеше само за глезена.Да, полетя с главата надолу, глупак.Цялото ми тяло се стегна, но когато дървото го улови отново, издишах тежко и му се разкрещях.Странно как чувствата ми към него се сменяха за части от секундата.Докато летеше надолу, бях готов за най-лошото, а сега докато се люлееше с ръцете събрани над главата исках някак да го достигна и да го сритам, ако можех.
-Глупако, кълна се, ако...
Преди да успея да довърша заканата си, започнах да се движа точно в посока към Крис. Да, да, да, точно така, още малко. Клонът спря точно на такова разстояние от брат ми, от което съвсем за малко не го достигах. Официално мразя това дърво.
-Проклятие. - процедих през зъби и започнах да се пресягам към Еднаквия.И точно когато успях да докосна тениската му с връхчетата на пръстите си, клонът ме дръпна обратно и ме превъртя с главата нагоре. - Уоооу!
За няколко секунди не можех да видя нищо пред себе си, защото от тези резки движения ми пречерня пред очите.Когато премигнах няколко пъти и зрението ми се поизбистри, пред себе си различих дълги и кестеняви къдрици, след като разтърсих леко глава, фокусирах погледа си върху сапфирите на Алисън, които тя наричаше очи.
-Е, не на този успех в близостта се надявах в момента, но... след като си ми толкова близко. - Хванах част от клона, който беше обгърнал кръста на момичето и го дръпнах рязко към себе си. - Стига си се смяла!
Кръстосах поглед с нейния и присвих очи, а сърцето ми явно искаше да напусне гръдния ми кош, защото се разтупка силно. Прикрих тази проява на слабост, като смръщих вежди и стиснах зъби.
-Защо млъкна? Кажи някаква хаплива реплика, хайде. - предизвиках я и придърпах още по-близо ханша й.

Тихата и спокойна нощ, която се надявах да прекарам, далеч от всички живи създания в училището, не че бяха много, де, се оказа не толкова тиха. Опитвах се всеячески да сдържа смеха си, но просто гледката беше удивителна. Двама еднояйчни близнаци се бореха за свободата си, а дървото,което ги климаше насам-натам , сякаш искаше те да страдат. Липсваха ми само пуканките,за да се почувствам като на кино. За щастие моя клон охлаби хватката и стоеше мирен, за разлика от тези на братята. Крис продължаваше да реди слова, а Кийън незнайно защо искаше да се докопа до него. С каква цел? Само един Бог знае. Отпуснах се, като видях,че няма смисъл да се съпротивлявам.

- Ей, момчета! - сложих ръце около устата, за да звучи по силно. - Направете някой пирует, може да я впечатлите. - отново прихнах от злобните им погледи. Сякаш дървото усети,че вече не ми е толкова неприятно и взе та ми дотресе Кийън, чиито поглед беше като на петдесет годишен пияница. За миг ме изгледа втренчено, след това докопа клона.

"Какво по дяволите?!" помислих си и повдигнах дясната си вежда при думите му за близост, след което започна да ме предизвиква. Усещах дъха му върху лицето си, толкова близо бе, че можех да го удуша, но избрах да замълча. Въздъхнах едва забележимо, сякаш се стараех да не усети,че съм способна да дишам като нормален човек. Вгледах се в дълбоките му кафеникави очи и захапах долната си устна, защото не знаех какво да кажа.

- А-а-ако ... ако бяхме на земята щях... - забих

- Щеше какво? - сопна се той.

- Не знам, но определено би било болезнено. - хванах ръката му, усещайки,че клона се опитва да ни раздалечи. - Само посмей да ме пуснеш. - изкрещях в лицето му и се придърпах по-силно до него. Изведнъж се бях почувствала не на място. Нуждаех се от чужда подкрепа, което не беше обичайно. Ако клона използваше всичката си сила нямаше да се задържа само за ръката на Кийън, затова сключих пръсти зад тила му и приковах поглед в неговия.

- Само посмей да кажеш за това на някого! - забих глава в рамото му и стегнах мускули, усещайки как върбата ме отпуска.

Да гледаш как брат ти се натиска по странен начин с човек, с който постоянно сте във вражда не е никак забавно! То не бяха сграбчвания за ханшове,вратове,кръстове .. Ужас!
- Вземете си стая! - изкрещях и започнах да ритам с крака. След миг тупнах на земята. Явно клона,който ме бе хванал през ръцете,беше решил, че вече му е скучно да си играе с мен.Чувствах ръцете си като чужди. Започнах да ги въртя из въздуха,създавайки илюзията, че танцувам доста странен танц.
- Ще е хубаво да ни помогнеш,нали знаеш,глупако? - Как да не я обичаш тая МакКийни. Тя и нейните мили слова. По външен вид не изглеждаше толкова злобна,колкото в същност е.По-скоро,изглежда като невинно момиче,криещо се зад всичкия черен цвят. Може би сините кичури в косата й,всъщност показват каква забавна и интелигентна личност е тя.
- О,я млъкни! - изсъсках на свой ред и започнах да правя упражнения за загрявка. Сякаш щях да се бия с милионна армия.Абе,странен човек съм! Дойде времето да извадя тежката артилерия. Наведох се и изпод крачола си взех магическата ми пръчка. Вдигнах я високо и замахнах към клона, който държеше Кийън и Алис.
- Инсендио! - от върха на пръчката излезе огън, който попадна точно помежду им. Еднаквия и Злобарката се приземиха на земята по доста забавен начин и ми отправиха техните прочути ядосани погледи.
- Какво?! Нали поне ви свалих на земята! - изрепчих им се аз и прибрах отново пръчката.
- Сега какво ? - сложих ръце на хълбук и зачаках отговор. Дано не са очаквали, че ще измисля цялото бягство сам! Не бях от хората, които обичаха да прекаляват с мисловната дейност!

Доста често, за краткия период, в който съм живял досега, се убеждавам, че брат ми е пълен късметлия.В крайна сметка се измъкна и започна да тръска изтръпналите си ръце.Приличаше на танцьорка на хула танц, липсваха му само полата от трева и кокосовия сутиен.
-Ще е хубаво да ни помогнеш,нали знаеш,глупако?
-О, я млъкни!
Кристофър започна да се разтяга и да се чекне, като някаква балерина преди голямо представление, отлично знаех накъде водеше това.О, Боже.
-Оп, ето, започва се отново... - измънках и изкривих устни. Крис щеше да се прави на велик магьосник, дано оживеех след това, което щеше се опита да направи.Начинът, по-който замахна с пръчката си, която извади изпод чорапа си, ми подсказа какво точно щеше да се пробва да направи.А после аз съм бил задръстения брат... - Инсендио. - прошепнах преди той да го изкрещи.
След секунда с Алис полетяхме надолу и се стоварихме на тревата. МакКийни поне имаше късмет да се приземи на краката си, докато моето тъпо тяло се извъртя във въздуха и се проснах по гръб до Алис.
-Какво?! Нали поне ви свалих на земята! - извика Крис, след като го изгледахме недоволно, но трябваше да му призная, все пак ни свали живи.Можеше и да не уцели клона, а Алис... или по-лошо - мен.
-Млъкни и прибери тази пръчка преди да си убил някой. - изръмжах и се изправих, след което изтупах дрехите си.
Погледнах към Плашештата върба и забелязах как отново възстановява нормалната си структура.С въздишка се обърнах към двамата слидеринци и кръстосах ръце пред гърдите си.
-Сега какво?
-Сега... на върбата й омръзна да си играе с нас затова ще... - Имах странно предчувствие докато го казвах, затова извърнах поглед отново към дървото, за да се уверя в думите си.По дяволите, аз и моята уста... Дървото беше замахнало назад, готово за последната игра на "смачкай магьосника". - ...ще бягаме!
Тримата се затичахме по посока на замъка и избегнахме на косъм удара на върбата, която стовари цялата си корона на земята и усетих как краката ми се отлепиха от земята за секунда, докато се опитвах да се отдалеча.
-И нито дума за това на никого! - изкрещях запъхтяно, докато тичахме към голямата порта.

~~~*****~~~