Някои приятелства заслужават втори шанс.

Какво по-хубаво от среща със стар приятел, който не си виждал от дълго време? Имате толкова много да си говорите, да си споделяте, да се смеете носталгично на хубавите стари спомени и да наваксвате.

Когато Анеля Денвърли видя Томас Блейк, подпрял се на една от стените на третия етаж, разгръщащ някоя книга или може би учебник, първата й мисъл беше "Я виж ти, стар приятел!", но нещата определено не стояха толкова мило и сантиментално. Направо замръзна на място, вперила поглед в него, притиснала толкова силно учебниците си по аритметика към гърдите, все едно те можеха да й вдъхнат сила и кураж. Краката й съвсем се объркаха, водени от мозъка й в две различни посоки- обратно към съседния коридор, където щеше да се отдалечи от него и съвсем противоположното- право към него. Коридорът беше почти празен, понеже часът още не бе приключил- по аритметика се бе измъкнала по-рано, за да има време да си допише домашната по отвари- и нямаше голяма тълпа, както обикновено, която да я скрие, така че едва ли щеше да отнеме много време на момчето да я забележи как седи до отсрещното стълбище и го зяпа- трябваше само да вдигна глава и опс, какво щеше да обяснява Анеля? Неловко.

Имаше най-много половин минута да реши какво да прави. Историята, която имаше с това момче, набързо се завъртя в главата й като ексклузивен трейлър, където се показват само за секунда най-вълнуващите сцени, колкото да грабнат окото на зрителя и после да изчезнат. Спомни си как случайно се запознаха, как се сприятелиха, как станаха най-добри приятели. Колко обичаше да седят на перваза на прозореца в онзи скрит коридор, да си разменят книги и да си говорят. Сети се как той й споделяше всичко, за момичета, за училище, за проблеми. Как и тя му имаше доверие и се радваше, че е открила такъв добър приятел. Най-ярък беше споменът за появилите се впоследствие чувства, които объркаха всичко. Когато осъзна, че тя вече харесва Томас като нещо повече от приятел знаеше, че шансът нещата да се развият добре е минимален. Опита се да спре чувствата, да ги скрие и за седмица-две, три, успя, докато накрая един ден, когато се бяха събрали пак на обичайното място, без нито един от двамата да подозира, че е за последен път, тя не издържа и иска или не разкри чувствата си. И нещата се сринаха. Ей така, за половин час. Тя знаеше, че той ще я отхвърли, той я възприемаше само като приятелка. Това можеше да го понесе. Но последвалите обиди, спорове и злобни погледи не само от негова, но и от нейна страна направиха вероятността да запазят приятелството си немислима. Нито Анеля искаше да го погледне повече, нито той нея. Да не навлизаме в подробности, но това беше един от най-драматичните и излязли извън контрол периоди в живота на Ан и тя бе напуснала онзи коридор с мисълта никога повече да не се връща там.

Но ето че бяха минали шест месеца, че и повече. Нещата отминаваха и думите се прощаваха, а чувствата й отдавна ги нямаше, заменени от много много по-силни към друго момче, което беше така добро да отвърне на тях по същия начин. Сега тя отдавна ходеше с Адам, неин съдомник и преди това и добър приятел. Този път нещата се бяха развили добре и двамата се събраха, защото чувствата им бяха взаимни и приятелството им не им попречи, дори ги свърза още повече. Виждаше разликата и дори беше благодарна на Томас, че я е отхвърлил, за да прогледне и да се огледа за някой нов, понеже така бе срещнала най-прекрасното момче от нейния курс, всъщност от цял Хогуортс. Беше открила истинските чувства и сега нямаше нищо, което да я кара да мрази Том, нито миналите скандали, нито всичките им обиди. Може би сега беше моментът да оправи нещата. Беше пораснала не само външно, а най-вече вътрешно, по характер. Вече бе много по-зряла, разумна и се бе научила да отстъпва, когато е безсмислено да стои, както и все така продължаваше да отстоява себе си и мнението си с цената на всичко, подтиквана още от добрия стар инат. Наистина се замисли над възможността да отиде да се посмее на добрите стари времена заедно с Томас Блейк, който още не я бе забелязал.

Всичко това мина през ума й за тези двадесет-тридесет секунди и тя взе решение. Вярно, че миналото им не бе особено сладко, нито пък раздялата им особено приятна, вярно и че от шест месеца не си бяха говорили и само се подминаваха, само в началото мятайки си по някой друг гаден поглед, но какво от това? Щом бе готова да остави всичко това зад гърба си и нямаше никакъв проблем да го приеме, то тогава идеята да отиде и да говори с него бе доста добра и напълно приемлива. Отдавна беше продължила напред и нямаше нищо против Томас Блейк да стане част от новия й живот, като добър приятел или поне просто познат, с когото да не се подминават. Това бе шанс да открие отново добрия Том, който й бе такъв близък приятел и я разсмиваше толкова много. Онзи, когото бе прецакала, защото се появиха онези чувства... Е, всичко беше в миналото. Сега си е за сега.

Свали чантата си от рамо и прибра учебниците си по аритматика там, мятайки я обратно на гръб, докато тръгваше към Томас. Манията й се развяваше над сивите й дънки и бял потник, а косата й беше вързана на небрежна странична опашка. Сети се колко време прекарваше пред огледалото, за да изглежда възможно най-хубава за Том, въпреки че знаеше, че той едва ли ще я забележи. Сега беше много по-просто- поддържаше външния си вид естествено, но с Адам нямаше нужда да се тревожи- трябваше просто да бъде себе си. Спря се на две-три крачки от Том и се прокашля. Той вдигна глава и когато засече отново след толкова време сините му очи разбра, че няма връщане назад. Или сега щеше да оправи нещата или щеше да изгуби последния си шанс да бъде приятел с този човек. Може би последният им шанс да говорят, освен ако не откриеше правилните думи.

-Здрасти, Томас. - каза накрая тя и се усмихна.

Предполагаше, че когато отиде при него просто ще знае как да започне разговора. Оказа се малко по трудно. Замълча, докато подреди мислите си. Не че имаше голям ефект, защото накрая така или иначе започна глупаво, все едно са супер приятели, които се наричат "брато" и все се поздравяват с удряне на юмрук... или нещо такова, поне така й прозвуча.

-Какво става, как си?

Имаше време. Щеше да стигне до съществения въпрос. Засега важното беше да говори с него. Каквото и да е пак е някакъв напредък за последните месеци.

Бях решил да пропусна часа по Билкология и да се отдам на далеч по-приятни занимания. Бях решил отново да се измъкна от замъка, за да потичам като вълк, но първо трябваше да оставя всичките си боклуци някъде, а не ми се качваше до кулата. Най-подходящото място бе зад портрета на третия етаж. Докато се качвах натам ме спря поредното момиче, за да ми даде наказателното домашно по отвари, което отново имах пиша. Е, това бе една от хубавите страни на това да си популярен. Винаги се намираше някоя достатъчно заблудена, че да се съгласи да ми свърши работа, само защото си мислеше, че така ще и обърна внимание. Благодарих сковано и момичето си тръгна, а аз измъкнах един от учебниците, за да прибера листа. Бях прекалено уморен, за да се занимавам с досадници. Поредния учител бе решил да ми крещи само защото не козирувах през часовете му. Облегнах се на една от колоните и продължих да ровя из учебника. Вътре бе прекалено препълнено с всякакви листове и бе трудно да намеря място, където да оставя поредния. Просто се радвах, че коридорите са празни и не е пълно с евтини момичета да ми предлагат помощ. Мига в който си го помислих усамотението ми бе прекъснато. Вдигнах глава и видях човека, който най-малко очаквах.
-Здрасти, Томас.
Анеля Денвърли стоеше пред мен и ми се наложи да премигна няколко пъти, за да съм сигурен, че не ми се привижда. Тя беше последния човек, който очаквах да видя, а камо ли да ме поздрави толкова топло. Не бях говорил с нея почти шест месеца. Знаех, че ходи с някакъв, но така и не се бях поинтересувал от подробностите. Вече не беше моя работа. Последната ни среща завърши прекалено грозно. Още помнех словестната размяна на обиди помежду ни, очите и, които ме гледаха толкова разочарована. В този миг бях загубил нещо повече от поредното момиче. Бях загубил приятел. И то такъв, на който можех да споделя всичко. Тя така и не разбра, че всъщност никога няма да се влюбя в момиче, просто защото бях влюбен още от втори курс. Знаех, че мъча прекалено дълго, както и осъзнавах, че ме е попитала как съм, но просто не знаех какво да и отговоря. Дори не знаех дали искам да и отговоря. Ситуацията ме устройваше.
-Здрасти...Ан. Добре съм? - Не знаех какво да и кажа. - Ти как си? Защо говориш с мен? - Това бе нещото, което искрено ме интересуваше. И нещото, което наистина не проумявах.

Божичко, гласът му. Бе забравила как звучи. Беше толкова странно да го чуе отново как я поздравява, как изобщо се обръща към нея. Звучеше объркан и Анеля го разбра със сигурност, когато простичко я попита защо говори с него.

Де да имаше някакво супер добро оправдание. Всъщност и самата тя не знаеше защо го прави. Просто искаше. Може би вината, че е развалила приятелството им, най-сетне се появи, независимо преди колко време беше. Когато изчезне влиянието на емоциите на момента и чувствата, то тогава нещата ти изглеждат по-различен начин. Така, сякаш могат да бъдат поправени.

Гледаше го дълго и се опита да се върне назад във времето, когато нещата си бяха здрави, преди онзи скандал. Тогава беше спокойна и щастлива, защото знаеше, че има истински приятел. А сега... Сега й липсваха тези чувства, това искрено приятелство. Липсваше й човека, с когото обсъждаше ежедневието си и който постоянно я разсмиваше с шегите си. Сети се как го бе нарекла накрая, малко преди да си тръгне. Фалшив. Тогава бе толкова подвластна на гнева, че бе готова да изрече всичко, всяка една обида, независимо дали е вярна или не. Все пак той започна, наричайки я така, че да я удари силно.

И тя като него мълчеше дълго преди да отговори. Накрая се усети, пристъпи от крак на крак нервно и отвърна:

-Хей. И аз съм добре. Справям се. - тя се засмя и махна небрежно, когато се сети за мотото си "Аз съм Анеля Денвърли и мога да се справя с всичко."... Май не беше лъжа, щом отново седеше тук. -Не мога да го обясня. - Ан сви рамене и го погледна. - Видях те тук, сам, след толкова много време и разбрах, че искам да оправя нещата. Искам да си върна приятеля обратно.

Не знаеше дали това няма да му прозвучи нагло, жалко или пък глупаво, но докато говореше реши, че е най-добре да бъде искрена и директна. Вгледа се в сините му очи и се помъчи да повярва, че той ще й прости. Смяташе, че нейната вина е изкупена, защото тя бе успяла да прости на него. Жест за жест, прошка за прошка. И повярва, че нещата ще се оправят. Че могат пак да са приятели, че могат да загърбят онзи грозен разговор. Оставаше й само да се надява, че нещата ще се наредят така. Знаеше, че това зависи само от тях двамата. Томас можеше и да не иска да се сдобряват, а тя бе такъв инат и толкова импулсивна, че в следващия момент можеше да започне да спори пак. Май щеше да им трябва и малко късмет и търпение.

Набутах листа между страниците на учебника и се заех да го натъпча в чанта. Бях готов да правя каквото и да било, само за да мога да протакам с отговора.Тя какво си мислише, че може да се появи тук и да каже "Здрасти, знам че взаимно се мразим, но искам пак да сме приятели." Явно момчето, с което имаше връзка бе излекувало разбитото и сърце и тя бе готова да ми прости. Аз обаче далеч не бях сигурен, че съм готов на същото. Бях прекалено злопаметен и отмъстителен. Е, не се бях погрижил да съжалява, макар в първите дни след скандала ни да исках да и го върна. Все пак бях оценил краткото приятелство, което имахме и не бях разгласил на цялото училище, че Анеля Денвърли се е влюбила в мен. Знаех, че това ще я съсипе и малцина ще повярват на нея.
Погледнах ръцете си и осъзнах, че продължавам да се опитвам да прибера, вече прибрания учебник. Не знаех какво да направя. Трябваше да и отговоря, но нямаше отговор, който да ми харесва. Част от мен искаше да и каже, че аз също искам да си върна приятелството ни, но другата ми половина отказваше да допусне да потъпча гордостта си. А и не знаех дали изобщо можем да се върне приятелството. Беше минало прекалено много време и бяха казани прекалено тежки думи, за да можем да свием рамене и да ги забравим. Вдигнах ръка и разроших косата си, както винаги, когато бях нервен.
Усещах как времето се влачи, а аз продължавам да мълчва и погледнах Анеля.
-Искаш... Какво? ... Моля? Аз... - Стиснах зъби и си наложих да се стегна. - Искаш да си върнеш приятеля? Мен? Помниш ли как приключихме? - В мига, в който го казах осъзнах, че не мога да се държа грубо с нея. Гласа ми беше прекалено равен. Май наистина исках отношенията ни да бъдат отново нормални. Просто не бях готов да го призная.

Окей, май наистина беше нелепо. Разбираше защо Томас започна да пелтечи така, напълно объркан от желанието й. Не е нещо обичайно все пак. Доскоро го подминаваше и гледаше презрително, чудейки се защо изобщо е говорила с този човек, а сега всичко й бе минало. Просто един ден, тоест днес, го погледна и осъзна, че вече не изпитва нищо към него, нито омраза, нито харесване. А щом тя, момичето на силните емоции, бе постигнала това, значи имаше шанс нещата да се наредят. По-лесно прощаваше на хората, отколкото се отърсваше от чувствата си.

От малка беше такава. Много чувствителна и изразяваща всичко възможно най-силно и жизнено. Не обичаше да тай нищо в себе си. Сигурно заради това без изобщо да има план си изпя всичко на Том онзи ден. Вярваше в откровеността и споделянето. Какво ще те сближи повече с хората от някоя малка тайна? Не, не че беше клюкарка. Ако някой човек й довереше нещо важно и я помолеше да не казва нямаше да го направи и това е. Но имаше неща, примерно за нея или някой случайно хрумнали мисли, които заинтересуваха отсрещния. Когато си открит обикновено печелиш повече симпатии. Освен ако не си другата крайност, интересно мистериозен, което е идеална конкуренция за симпатиите на хората. Всеки можеше да е интригуваш, ако все пак беше естествен.

-О, да. - отвърна тя и се усмихна развеселено. - Как няма да помня такова нещо?

Боже, как си крещяха. Спомни си, че тя за момент си помисли да се метне от прозореца и като инатливо малко дете бе седнала на пода, отказвайки да си тръгне, и как той заби юмрук в стената ядосан. Такава караница не можеше да се забрави.

-Какво да кажа по въпроса... - Анеля сви рамене и се заигра с ципа на раницата си. - Доста обиди си изредихме. Едва ли е най-приятният спомен. Тц. - засмя се.

Може би наистина щяха да успеят да се посмеят на добрите стари времена. Или поне тя. На Томас сякаш му беше по-трудно. Може би той беше този, който не можеше да отстъпи, нищо че Анеля смяташе така за себе си. Може би бе прекалено горд и обидчив, за да приеме всичко, което му бе казала. Или пък още се сърдеше, че го е изоставила, без да обръща внимание на довелите до това обстоятелства. Надяваше се, че ще вземе бързо решение като нейното да дойде при него и ще се сдобрят.

-Знам, че звучи откачено. - каза тя след кратко мълчание и наклони глава. - Просто смятам, че миналото може да си остане за миналото.Останало е. Поне когато говорим за... за това, което ни скара.

За миналите си чувства към него наистина не желаеше да говори. Щеше да е прекалено неловко, независимо как стояха нещата сега. И без това се чувстваше леко откачено, стоейки по средата на коридора заедно с Том и най-вече- водейки разговор с него! Не беше очаквала това да стане отново. Беше минала по онзи коридор без да погледне през рамо. Но явно се връщаше пораснала на същото място и нямаше нищо против да даде ново начало на приятелството им.

Преметнах чантата на рамото си и я погледнах.
-Звучи само малко откачено, не се притеснявай. - Засмях се тихо. Може би наистина имаше шанс нещата да се подобрят между нас. Не бях сигурен дали може да бъда както преди, но винаги можехме да опитаме. Облегнах се на колоната и прехапах устни.
-Е, може би си права. Минало е. - Намигнах и леко и отново се засмях. Въпреки всичко станало между нас може би някъде там все още стояха корените на приятелството ни. - Може и да пробваме от начало, а? - Можех да отложа тичането с няколко часа. Не бързах за никъде, така че... Може би Ан беше права и можехме да оставим всичко зад гърба си. Разкърших врата си и продължих.
-Та, как я караш? Кой е онази русия с който се мляскаш? Изглежда готин. - Не знаех дали очаква да съм забелязал. Не знаех почти нищо за момчето освен, че е от нашия дом и че тя явно беше щастлива с него. Всъщоност не ми трябваше да знам повече. Не знаех, тя какво е чула за мен. Нищо съществено не се беше случило от скарването ни насам, освен поредните момичета и начина, който си бях измислил да се спасявам от наказателните домашни. Начин, който Анеля категорично нямаше да одобри и щеше да е поредното нещо, което не харесва в мен. Всъщност тя защо изобщо искаше да си оправяме отношенията. Мнението и за мен беше адски ниско. Малко след преминаването на тези мисли през ума ми се зачудих дали всъщност намеренията и са толкова искрени, колкото ми се струваше на пръв поглед.

Когато чу смеха му не знаеше дали да се радва или да изпадне в ужас и да отстъпи назад. Можеше да се смее на нея, а не с нея. Пое си дълбоко дъх и се засмя по-скоро на себе си, осъзнавайки че май я обхваща параноята. Ако Томас искаше да й отмъсти имаше месеци да го направи и много удобни случай. Можеше да разкаже на всичко какво се беше случило между тях и как Анеля Денвърли бе едно от онези момичета, който са готови на всякакви игрички, за да го вкарат в леглото. Можеше да каже каквито си поиска лъжи и хората щяха да му повярват. Той беше красив и популярен, известен на всички в Хогуортс. Имаше идеалната възможност да съсипе репутацията й и да накара всички да я мразят и тя му се откриваше по няколко пъти на ден- по време на вечеря, когато всички го слушаха или пък когато забиваше някое момиче и за да се изкара по-чувствителен й се оплачеше от онази кучка Денвърли, която само го използвала- супер, отмъщение и допълнителни бонус точки в играта с даденото момиче.

Стегна се и се усмихна. Нали тя дойде тук, значи вярваше, че нещата ще се наредят и той е добър човек. Когато спомена за Адам Анеля се разсмя и усети как се изчервява. Още не бе свикнала да говорят за нея и него като двойка и училището да знае кои са и какви са.

-А, ами Адам. - отговори тя така, сякаш за него трябва да е напълно ясно кой е Адам. Едва ли знаеше. Може би просто бе чул за тях или ги беше видял, но едва ли се познаваха. - Приятелят ми. Готин е, наистина. - потвърди тя и замълча, засмивайки се.

Можеше ли да обсъжда това с Том? Нямаше ли да е прекалено неловко? Тя говореше свободно за връзката с Адам с... ами само с Адам и тук-там най-добрата й приятелка. Не споделяше много за нея и оставаше те сами да разберат отстрани, защото се страхуваше, че може да я развалят с мнението си.

Беше чувала доста за Томас и неговия любовен живот, все пак той бе любимец на всички и често ставаше център на внимание. Знаеше, че е забивал доста момичета и обичайните неща, но нищо повече, нито имена, нито някоя определена негова връзка.

-Ами ти? Някоя по-специална? - попита Ан, намигайки му.

Нямаше никакъв проблем да слуша за връзките му. Нямаше и помен от предишната ревност или пък разочароване. Само любопитство и готовност за съвет и компетентно мнение, което всъщност най-често бе някой забавен коментар и откъснати фрази.

Анеля се облегна на стената настрани от него и потропа с пръсти по боята. Докато чакаше той да отговори се сети за нещо и допълни, със сериозен тон и поглеждайки го:

-Хей, Том. Наистина съжалявам, че скапах всичко и те гледах толкова злобно шест месеца... - замълча за миг и вдигна невинно рамене. - Не беше нарочно? - вметна накрая тя шеговито и сведе поглед към обувките си, усмихнала се леко замислена.

Погледнах я и избухнах в смях.
-Не беше нарочно? - Не можех да спра да се хиля. Наистина ли ми казваше това? Стиснах устни и след няколко опита да се овладея успях да сглобя цяло изречение. - Случайно ли ме гледа злобно шест месеца? - Отново се разсмях, но след миг сложих ръка на рамото и и просто се усмихнах. - И аз съжалявам. Наистина. - Оставих тиха пауза, за да види, че съм сериозен и добавих. - Но беше нарочно. - Прибрах ръката си и прехапах устните спомняйки си въпроса и за по специалното момиче. Прехапах устни. Този отговор предпочитах да не го споделям с никой така че просто поклатих лекичко глава.
-Не. Няма никоя по специална. - Идеше ми да се метна през парапета заради този отговор. Гласовете в главата ми крещяха един през друг, че има по-специална и винаги е имало, но аз не бях готов да го кажа на глас. Не бях готов дори да мисля за това. Бях успял да го опазя в тайна през всичките месеци на приятелството ни с Ан, сегга съвсем нямах намерение да го споделям, макар да знаех, че тя може да ми помогне. Да ми даде съвет, да ми каже, че не съм шибан идиот, че го крия вече пет години, че имам шанс с това момиче, макар и двамата да знаехме, че нямам.
Осъзнах, че съм мълчал прекалено дълго и се усмихнах възможно най-небрежно.
-И само това ли ще ми кажеш за Адам? - Ухилих се. - Знам, че е приятеля ти и знам, че очевидно е готин. Мисля, че заслужавам мааалко повечеко информация. - Щях да изкопча от нея всичко възможно, любопитството в мен наделяваше и не можех да я оставя да се измъкне само с тези две изречения.

Анеля му се усмихна истински и кимна. Смяташе, че очите й изразяват всичко- най-сетне дошлото спокойствие и благодарност за думите му. Не знаеше, че това искрено извинение ще я накара да се почувства толкова по-леко и живо.

-Е, май и аз трябва да си призная, че послъгах леко с това "Не беше нарочно". Нямах време да измисля по-добро оправдание. Съвсем съзнателно те гледах злобно и за мен беше в реда на нещата да те мразя, докато наскоро не осъзнах, че е абсолютно безсмислено и вече тази омраза е несъществуваща. - отвърна тя с усмивка.

Когато той каза, че няма никоя специална тя го погледна озадачено. Изрече го някак странно. Да не би да лъжеше? Ан нямаше да го вини, ако не искаше да сподели. Все пак новината, че Томас Блейк е влюбен, щеше да вдигне доста хора. Надяваше се постепенно да си върне доверието в нея и да й сподели ако има нещо. Щеше да се постарае да му помогне, а ако не успее, то поне да го подкрепя. Както правят приятелите.

Още информация за Адам? Наистина ли? Сведе глава и прехапа устни, чудейки се дали да говори. Не се колебаеше защото беше несигурна в чувствата си или нещо подобно. Напротив, Адам бе перфектното момче и досега тя не бе харесвала никого толкова силно. Просто не знаеше дали е редно да разказва на хората за тях. Тя и Адам не се криеха, така че те сами можеха да си видят как стоят нещата между тях. Имаше ли нужда от думи? Е, нямаше да удостои тълпата с такива, но Томас бе друг случай. На него искаше да сподели. Не за да му натрие носа, да се похвали или нещо такова, а просто защото имаше желание и доверие в него. Че той е човек, на когото си струва да разкаже.

-Ами Адам... С него в началото бяхме само приятели. Познавахме се от отдавна, той беше много забавен, винаги ме разсмиваше и бе идеалната компания. Говорихме си за всичко, смеехме се на някакви наши си шеги и постепенно прекарвахме все повече и повече време заедно. Мисля, че чувствата един към друг се появиха едновременно и при мен, и при него. Може би отношенията ни се бяха задълбочили и усетихме, че се привличаме. Не беше неловко. Рискувах, той отвърна на чувствата ми и приятелството ни прерасна в любов. - обясни тя и сви рамене, гледайки разсеяно настрани, защото се усети, че началото на историята й с Адам, частта с приятелството бе доста подобна на тази с нея и Том. - Получи ни се. Може да звучи изтъркано, но не мога да изразя колко съм благодарна, че го срещнах.Аз останах без думи. Представяш ли си?

Анеля се засмя и захапа разсеяно устна, надявайки се още да не е изчервена. Замисли се над историята си с Адам и се почувства изключително странно, когато осъзна, че разказана така тя изглежда като щастливата неслучила се развръзка между нея и Томас в онези отминали времена. Тя знаеше, че нещата не стоят така и са много по-значими и истински от симпатиите й към Том тогава и това, което би могло да се случи, едва ли щеше да е толкова хубаво колкото това, което имаше сега с Адам... Но тя знаеше всички подробности и можеше да види разликата. А как щеше да звучи това за Томас? Надяваше се да не обърне внимание. Все пак това да си паднеш по най-добрия си приятел е често срещано, не е единствена. Не е голяма работа, с която да я характеризира.

Това момиче явно имаше слабост към най-добрите си приятели. Случваше и се за втори път. Отворих уста, за да се пошегувам, но бързо се отказах. В крайна сметка тя беше щастлива, останалото бяха просто някакви подробности. А и май беше прекалено рано да се шегувам със случилото се между нас. Не исках да скапя настроението ни с обичайните ми неуместни шеги. Усмихнах се леко.
-Ами... Радвам се за вас. Наистина. - Докато говореше с него имаше онази глуповата усмивка, която придобиваше всяко влюбено момиче. За първи път не ми идеше да побегна виждайки това изражение върху лицето на говорещото с мен момиче. Просто знаех, че тази усмивка не е предназначена за мен. Очаквах поне малко да изревнувам докато ми говореше за този тип, но истината бе, че не се случи. В крайна сметка тя бе.. приятел. Истински приятел. Какъвто се надявах и аз стана отново за нея. Още няколко шеги се появиха в главата ми, но прехапах устни и се постарах да измисля нещо друго.
-Ще ме поканиш ли на свадбата? - Ухилих се, но всъщност ми идеше да си глътна езика. Както винаги се държах като задник и вече очаквах как Анеля ще ме замери с някой учебник от купчината, която разнасяше.
-Ъ така де... В крайна сметка щом той е оставил теб без думи... Теб, Анеля Денвърли! Това трябва да бъде увековечено. Не се случва всеки ден. - Задъвках долната си устна и след миг добавих. - Децата ви ще бъдат невероятни. - Затворих очи и отпуснах глава назад. - Давай, убий ме само с еди удър моля те. Нека не страдам дълго.

Смехът на момичето излезе от устните й съвсем неочаквано и за нея, и за Том. Той беше толкова забавен, липсваха й откачените му шеги. Смя се от сърце на думите му, без никакви лоши помисли, нито пък да се ядоса. Все пак той наистина беше забавен. В това бе чара на Том, не само във външния вид. Той можеше да те разсмее. А това бе нещо изключително важно за отношенията между двама души. Няма е никак яко само да седят сериозни и да обсъждат политика, нали? Не, особено за тяхната възраст. Без шеги и смях приятелство не ставаше.

-Мисля, че имам време да помисля дали да те поканим. Мисля, че сватба няма да има в скоро време, така че ще мога спокойно да реша. Но не се притеснявай, поне торта ще ти пратя. Все пак и ти трябва да празнуваш, че някой е накарал Денвърли да няма какво да каже. - отвърна Анеля и се усмихна, най-сетне спряла да се смее бурно. После се сети какво бе казал и пак се засмя. -Децата ни? Хм, наистина биха били невероятни, няма нужда да се правя на скромна. С такава майка най-вероятно никога никой няма да има спокойствие. Аз ще изисквам повече внимание от тях. - отвърна тя и се ухили.

Добре, вероятност за каквато и да е сватба и деца в живота на Анеля Денвърли бе толкова вероятна, че направо се учуди защо още не си е избрала сватбената рокля. И двамата се шегуваха, а шегите им бяха реалности от някакъв паралелен свят. Може би светът на бъдещето? Дали за Адам или за някой друг, Ан смяташе да се омъжи и да има деца, така че кой знае, нещата след години можеха да бъдат точно такива и те да се шегуват с настоящето. Ако си върнеха приятелството, разбира се, и запазеха контакт след завършването.

Знаеше, че Томас се чувства неловко, че се е пошегувал с нея, но Анеля не виждаше нищо лошо в шегите му, напротив. Той бе усилил още повече желанието й да се сдобрят, разсмивайки я. Усмихна му се и облягайки глава на стената сложи ръка на рамото му и каза:

-Спокойно, Томи. Ще живееш.

Пусна чантата си на пода и се подпря по-удобно на стената. Скоро коридорът щеше да се напълни с хора, защото не оставаше много до края на часа. Всички щяха да ги забележат, защото да видиш точно тези двама души да си говорят така приятелски... е, определено щеше да привлече вниманието им, имайки предвид, че всички знаеха, че те имат нещо против един друг и не се понасят много.

-Хей, какво ще кажеш да отидем някъде? Скоро ще свърши часа, не мисля, че може да водим разговор през виковете на тълпата. - предложи момичето с усмивка.

Огледа се и се замисли къде да отидат. И тогава осъзна на кой етаж е и кой коридор. Само на десетина метра от тях, малко встрани от стълбите, се намираше портрета, зад който се криеше тяхното място- перваза на прозореца в края на дългия таен коридор. Там винаги се събираха, за да се измъкнат от тълпата и да си говорят. Преди това беше обичайно за тях. Понеже Том бе открил мястото, когато се скараха тя го остави на него. Но докато бяха приятели толкова често ходеха там, те просто се разбираха без думи, че там ще се срещнат. А днес Анеля само погледна към портрета и сви устни, без да го спомене. С някой неща не трябва да се избързва.

Замислих се и осъзнах, че тя има право. Всеки момент талпата щеше да се пръсне из коридора и разговора ни да стане напълно невъзможен. А на всичкото отгоре, хората отново щяха да започнат да говорят за "нас", а тя вече си имаше сериозен приятел и щастлива връзка. Връзка, която не исках да се съсипе заради мен и моята репутация. Замислих се за миг дали да не и предложа разходката в гората, която бях планувал по рано и в името на възтановеното ни приятелство да и покажа вълка, но бързо се отказах. Ако някой ни завареше там щяха да тръгнат още по големи слухове, а беше по-добре тя първо да говори с Адам, преди хората да я виждат с мен.
Огледах се и изведъж си спомних къде смятах да отида, за да зарежа нещата си. Не знаех дали тя иска да се върне там, но реших, че нищо няма да стане ако просто го предложа.
-Тайния коридор? - Приближих се до картината и почуках по масата. Бях направил някои дребни промени в мястото. Бях измъкнал от спалнята един матрак, завивка и няколко възглавници. Когато погледнах изражението на Ан след като ги видя, разбрах какво си бе помислила.
-Ъм, не е това, което си мислиш. Не съм водил никоя тук. Просто един от съквартирантите ми бе болен и някак си в спалното не бе много комфортно. Бях се пренесъл да спя тук за кратко, а после просто реших, че да оставя матрака е по-добре отколкото да седя на пода. - Повдигнах леко рамене и седнах долу. - Дай ми само секунда да преместя онзи лист. - Измъкнах учебника и отново се заех да намеря място за глупавото домашно, така че да не се смеси с всички останали. - Знам, че няма да одобриш, но си намерих нов начин за писане на домашни. - Разсмях се и се облегнах на стената. - При теб как върви училището?

Томас сякаш прочете мислите й. Анеля го погледна колебливо и сви замислено устни. Имаше ли правото да се върне там? Последно на същото това място си викаха и обиждаха. Бяха се карали кой да си тръгне от там и кой може да идва.

-Добре, щом нямаш нищо против. - промълви тя накрая и се усмихна малко притеснено.

Двамата минаха през портрета и се озоваха в тайния коридор. Ан замръзна на място веднага, когато прекрачи прага. Беше доста по-различно от преди половин година, а най-новата придобивка бе постлания матрак с малки възглавнички. Прииска й се да се обърне и да си излезе. Не искаше да навлиза в тази част от живота му. Нямаше нищо против да се забавлява с момичета, но да си говорят и възвръщат приятелството на мястото, където те така казано се забавляват... не.

За щастие той побърза да я успокои, забелязал как стои сковано и гледа изпод вежди матрака. Явно просто бе имал нужда от усамотение и не е искал да спи на пода.

-Ясно. Все едно нарочно си го сложил тук тази сутрин, за да ме стреснеш. - отвърна Анеля и се настани с него на матрака, потропвайки в такт разсеяно по пода.

Том започна да търси място за едно от домашната си, обяснявайки й, а тя преди да отговори на въпроса му се поинтересува:

-Нов начин за писане на домашни? Хм. Каква хитринка си измислил сега? - засмя се и се заигра с една от възглавниците.

Липсваше й стоенето на перваза на прозореца, защото беше наистина невероятно. Стоеше под цялото небе и се чувстваше специално. Можеше да се протегне и да пипне облаците или пък да улови звездите. Такава беше илюзията, която много обичаше. Реши да не мрънка да се местят там и просто си остана седнала на матрака. Беше доста мек, така че на Том едва ли му е било чак толкова неудобно да спи тук. Запита се дали той се е поинтересувал от небето и е излязъл през прозореца, за да се наслаждава на бляскащите звезди и красивата луна. Съмняваше се. Това бе нещо, което тя би направила. Том не бе толкова сантиментален и влюбен в малките неща и просто би си легнал да се наспи като хората. Ан не знаеше тя или той са по-лоши в това отношение. И двамата имаха своята логика.

-Ами училището върви добре. Справих се с всички тестове и изпити и сега затвърждавам наученото. Надявам се отново да съм отличничката на випуска. Определено ще съм. - засмях се и отметнах дяволито глава като някоя популярна гимназистка, която смята, че повече от всички. Шегувах се, разбира се. - А ти? Още малко и седми курс, а?

» Уроците на втори курс

Някои приятелства заслужават втори шанс.

Някои приятелства заслужават втори шанс.

Similar topics

Similar topics