Около два часа по-късно

First topic message reminder :

Разходката до библиотеката, където намерих брат си да чеше, ми се отрази толкова освежаващо,че дори не смятах да спя. Може би щях да се разходя още малко из замъка, да потършувам из някоя отворена или забравена стая или нещо от сорта, но какъв бе смисъла да се прибирам в стаята при уплашената си съквартирантка и да се правя,че спя докато не изгрее слънцето. Не намирах смисъл в определените за сън часове. Какво? Щях ли да извърша престъпление,ако не спях от десет до осем, можеше пък да искам да подремна следобед, какво?! Магьосническата полиция ли щяха да ми викат? Отърсих глава и поех по коридора. Стъпките ми отекваха и тишината ги поглъщаше все повече. Дори не знаех къде съм, някъде около втория етаж, но така и не съзрях никой, което малко ме учуди. Нали трябваше да има някакъв сорт охрана, която да ни пази да не избягаме? Тъпо. Завъртях глава за да се уверя,че никой не върви зад мен, след което слязох на първия етаж, може би щях да потърся нещо за ядене. От среднощните закуски винаги ми се приспиваше, така че... Свих на ляво и точно когато понечих да видя какво има в килера нещо светна към мен и инстинктите ми казаха да бягам. Понечих да се скрия зад някой шкаф, но не бях толкова малка, затова изтичах в другия край на коридора и ръцете ми слепешката потърсиха изход от този дворец. Навън нямаше кой да ме хване, а и въздухът беше свеж и приятен, не задушен и изпълнен с аромат на старо и антично както тук. Дръпнах голямата порта и като по чудо не беше заключена, затова подпалих обувките си и изхвърчах навън. Нещото, което беше зад мен явно не ме последва или поне не усетих. Скрих се зад едно дърво и изчаках сърдечният ми ритъм да се успокои. Не можех да си позволя още провинения в досието. Ако ме хванеха щях да изхвърча като тапа от шампанско, а не можех да оставя брат си сам тук. Имах план. Да мине известно време, докато всичко се успокои и да се вмъкна в стаята си през някоя прозорец. Е, до подземията нямаше как да стигна през прозорец,но и първия етаж ми вършеше работа. Вдишах няколко пъти и сложих длан на сърцето, за да усетя какво става с мускулния ми орган, който туптеше по-бързо от на подгонена сърна. Облегнах рамо на дървото и понечих да се свлеча надолу, оставяйки тялото си върху тревата, но усетих нещо зад мен. Преди да успея да реагирам или дори да извикам, някой сложи ръка на устата ми и хвана с ръка кръста за да не бягам. Исках да се съпротивлявам, но голямата длан, мускулестия бицепс и твърдото тяло ми подсказаха,че е мъж и няма смисъл да си хабя силите. Нямаше да избягам. Исках да се свържа с Алекзандър мислено, но така и той щеше да загази, затова извих тялото си досущ като змия, с намерението да се измъкна под краката на похитителя, но не стана. Хватката му се стегна а писъка изхвърча несъзнателно през устата ми. Поуспокоеното сърцебиене отново се засили, гърлото ми се стегна от притеснение и започнах да се мърдам като диво животно, хванато в капан. Мъжът зад мен каза думи, които не чух заради бученето в ушите, но бях сигурна,че е нещо от сорта на "Не викай". Какъв беше? Какво искаше? Дали бе онзи, които е убил родителите ни? Или някой преподавател, видял ученичката, бягаща през входната врата? Господи, надявах се да е последното. Страхът се събираше на топка в стомаха ми и за секунда прерасна в пълен ужас.

Гост

- Може би. Когато си учител и преподаваш изграждаш тази връзка с учениците си, която е невероятно странна и не може да се опише с думи. Започваш да ги чувстваш като свои собствени деца и много скоро забравяш, че не са ти деца и просто живееш с мисълта за тях, като за второ семейство. Това е, може би, най - хубавото нещо, което ти остава от преподаването - многото запознанства и приятелства, които създаваш докато го правиш.
Харви не осъзнаваше колко голямо влияние имаха бившите му ученици над него, но всичко, което казваше си беше чистата истина. Двамата бяха потънали в гробна тишина и това накара Харви наистина да помисли над вариантите им. Може би нямаше да е уместно да се връщат, но нямаха друг избор.
- Нямаме друг избор. Трябва да се върнем или ще се наложи да спим тук в гората, а това не е хубаво място. Но има възможност някой да ни хване в училището и...Просто, не знам. Мисля, че ако походим още малко ще излезем на поляна, на която знам, че има дървена беседка, или поне имаше преди години. Може би ако тя е в добро състояние...
Двамата повървяха още малко и наистина излязоха на поляна, както Харви беше казал. В тъмнината не се виждаше много, но мъжа успя да забележи малката дървена къщичка. Усмихна се и тръгна към нея, когато приближиха усети, че тя не се е променила особено. Все още си беше добре запазена и мъжа се зарадва.
- Аз щя спя от едната страна ти от другата. Знам, че не е като легло, но в момента е единствената ни възможност, затова или лягай или ще се приберем в училището. Ще рискуваме, пък може и да не ни хванат.
Харви седна на беседката и прокара ръка по дървото. Определено нямаше да е удобно, но беше по - добре от нищо. Мъжа усещаше силния вятър, който духаше и осъзна, че е трябвало да си облече мантията. Докато гледаше преценяващия поглед на Амилия, Харви почувства нуждата да я придърпа към себе си за да се стопли, но това щеше да бъде най - неуместното нещо за цялата вечер. Мъжа кротко си седеше и очакваше да разбере какво е решила тя.

Дървената постройка не беше много надеждна, поне не и според първата ми преценка. Все пак бе отворена отвсякъде, проникваше вятър и студ, но единствената закрила, която предлагаше двора. Въздъхнах тежко, отпускайки се на дървената пейка. Погледнах небето обсипано с хиляди звезди и дори не си направих труда да седна възпитано като нормално момиче. Краката толкова ме боляха,че просто се строполих. Тук щяхме да прекараме нощта, поне се надявах да не се извиси някаква бурия или кентавър да ни стъпче докато спим. Не знаех дали въобще ще мога да мигна, не заради полевите условия, просто... не знаех.
- По-добре от колкото да рискуваме. Утре сутрин ще се приберем. - говорех за да се успокоявам,че всичко ще бъде наред. Не можех да съм сигурна, но поне се надявах.
- Е, лека нощ....- загледах се в искрените, сини очи пред мен и внимателно се настаних на пейката, обръщайки се на една страна. Все още виждах лицето на Харви, което ме успокояваше, не бях сама. Може би все пак нямаше да бъде толкова лоша нощ, не е като да нямаше никой до мен. Притворих очи, надявайки се съня да ме приеме в топлата си прегръдка, но това не стана. Обръщах се на тясното дървено пространство повече от необходимото, докато не заспах. Поне така се надявах, защото около мен започна да вие отвратителен студен вятър. Сънувах, със сигурност, все пак се намирах в собственото си легло, но умирах от страх и студ, а нямах одеяло, с което да се завия. Несъзнателно се бях преместила по-вляво на пейката и когато отворих очи, събуждайки се от отвратителния сън, разбрах,че едната ми ръка се влачеше по земята, а тялото ми трепереше от студ. Конвулсивно отправих поглед към Харви, който спеше, явно неспокойно. Преглътнах тежко и сънено се придвижих към него. Щях да преглътна гордостта си. Свих се до него, поне за да усещам телесна топлина. Колкото нередно да беше и колкото и да се стараех да не мисля за това, по-добре щеше да бъде да съм лудата жива, отколкото да умра.
- Само за да не измръзнем от студ. - прошепнах, когато усетих как Харви потрепна до мен. - И на мен не ми е особено приятно. - всъщност нямах против него, но не исках да си въобразявам разни неща, които изглеждаха толкова нереални и нередни. Притворих очи и отново заспах с надеждата този път да не сънувам кошмари.

Гост

Харви не можеше да заспи. Нещо постоянно го тревожеше. Мислеше за това, че тук не е безопасно и не бива да заспива. Мислеше, че трябва да стои на пост и да пази Амилия да не бъде нападната от нещо. Но му се спеше толкова много. Пейката не беше особено удобна и постоянно ръчкаше мъжа, който се молеше за няколко часа необезпокояван сън.
По едно време бе затворил очи и сънуваше нещо, или поне си мислеше, че сънува. Намираше се в стая, а в стаята имаше люлеещ се стол. Харви обикаляше стола, но не можеше да разбере кой стои на него. Беше толкова объркващо и странно. Накрая започна да тича около стола и внезапно се събуди, целият плувнал в под. Погледна към Амилия, която също изглеждаше притеснена от нещо и не можеше да заспи. Сърцето на мъжа се късаше при вида на гледката, но не можеше да направи нищо друго. Отново опита да заспи и по едно време усети как някой се доближава до него. Трябваха му няколко секунди за да установи, че това е Амилия и да не се паникьоса. Мъжа се усмихна доволно, а след това се обърна към нея и я обгърна с едната си ръка, заставайки плътно зад нея. В момента не мислеше много за това как биха изглеждали отстрани. Искаше да се стопли възможно най - бързо и да забрави, че се намираха на тази проклета беседка поне за няколко минути. Искаше му се да си е в леглото, но от една страна се радваше, че така се бяха случили нещата.
Слънцето светеше с невероятна сила в очите на мъжа и се наложи той да премига няколко пъти, докато се разсъни хубаво. Когато отвори очите си забеляза, че лежи по гръб, а Амилия е легнала върху него и сладко спеше, сякаш го използваше за възглавница. Мъжа се усмихна леко, а след това се опита да стане, но не можеше, защото щеше да я събуди. Загледа се в лицето 'и и леко докосна косите 'и. Започна да я гали леко и нежно, но дори не знаеше защо го прави. Може би просто се опитваше да я събуди по най - милия начин, защото вече беше преминала през достатъчно стрес. След малко тя се размърда, при което мъжа се усмихна.
- Знам, че съм невероятно удобен, но не мислиш ли, че е време да ставаш? - каза закачливо, а след това се засмя.

Прекрасния сън, който сънувах не можеше да се сравнява с никой друг до сега. Не бях спала толкова спокойно от четири години насам. Може би свежият въздух, тихата песен на птичките и ароматът на прясна трева ме бяха отнесли в един по-спокоен свят, без притеснения. Усмихнах се несъзнателно в съня си, може би и наистина, не бях сигурна дали това, което чувствах е реалност или не. Нещо милваше главата ми, имах чувството че е вятър или нещо от сорта, но когато мозъка ми се размъти достатъчно,че да различа съня от действителността, осъзнах,че лежа върху Харви, а той ми се хилеше насреща. Примигнах няколко пъти за да могат очите ми да свикнат със светлината, която слънцето така неприятно пращаше в очите ми,че ми се прииска отново да е нощ или да сънувам.
- Какво... какво по дяволите. Да му се не види- изругах и се подпрях на гърдите на мъжа за да мога да се изправя. Прекрасно, започнах деня с псувни - Какво стана? - разтърсих глава, пипайки косата си,която сигурно вече приличаше на кошер. След среднощните къпания, калта, плодовете и тичането си представях каква жалка картинка съм. Преглътнах и свъсих вежди. - Какво правех върху теб? - попитах малко резервирано, въпреки че помнех студа, който ме принуди да се приближа. Но не в такава поза заспах...май. Разтърках сънено очите си и станах от пейката, залитайки на една страна като прекалил с алкохола махмурлия. - Май изглеждам отчайващо ужасно,а? - обърнах се с полузатворени очи към Харви, който се смееше към мен. - Както и да е, няма значение. - пресипналия ми глас, май показваше неизбежната настинка, но в момента не й обърнах внимание. - Колко е часът и защо ми се смееш? - седнах отново до него, защото имах отвратителна мускулна треска в краката. Обърнах глава и видях колко безупречно изглежда. Макар да бе спал в ужасни условия, буквално с товар върху себе си, изглеждаше свеж като краставичка. - Толкова ти завиждам. - прошепнах близо до лицето му и присвих очи, стискайки зъби. За сънена, изрекох толкова много думи,че учудих себе си. Принципно бях доста кисела докато не пийнех кафе или нещо ободряващо.

Гост

- Изглеждаш добре, всъщност. Виждам съм къде - къде по - лоши гледки.

Мъжа целият се тресеше от напушилия го смях. Не очакваше да се събуди в толкова добро настроение, но се радваше поне, че не е станал с болки в гърлото или нещо от сорта. Изправи се светкавично, което доведе до това той да хване главата си. Погледна към момичето още един път, а след това погледна напред.
Нещата, случили се вчера, сега му изглеждаха като сън, единственото нещо, което можеше да гарантира, че всичко от вчера е истина беше Амилия. Дори самият Харви не беше сигурен за повечето неща от вчера. Не беше сигурен дали някои неща са се случили.
- Да, всъщност и на мен ми е много интересно да разбера какво правеше върху мен. Знам, че онова падане ти показа толкова мек и удобен мога да бъда, но ти взе направо да си живееш върху мен. Не, че имам нещо против...Всъщност се радвам, че дойде при мен през нощта. Беше наистина студено и така си правихме топлина взаимно. Ако не бяхме двамата сигурно щяхме да измръзнем от студ, за което ти благодаря.

Харви се изправи и направи няколко крачки в беседката преди да излезе извън нея. Време беше двамата герои да се разделят и всеки да поеме по пътя си. Хубавото приключи и двамата трябваше да си кажат чао. Може би тя имаше уроци, за които трябваше да се подготвя. А и той...той също имаше неща, над които трябва да мисли.
- Ако искаш можем да отидем да закусим някъде в Хогсмийд. Или пък да се върнем в училището. Наистина, където кажеш. Но днес определено ще се шмугнем някак в училището.
Не искаше това да свършва. Не искаше деня да свършва. Малко или много се беше привързал към непознатата и имаше възможността двамата да не се видят никога повече. Ако Харви напуснеше Хогуортс това бе края на приятелството им.

Изтегнах ръце нагоре, за да опитам да разсея схващането в областта на гърба. Изстенах болезнено, но бързо скочих от пейката, преди мускулите ми да се отпуснат и да се наложи да седя на проклетата пейка още няколко часа, докато не се свестя.Гледах го как обикаля в беседката, сякаш чакаше нещо, но не обърнах внимание на забележката му.
- Удоволствието беше мое. - подсмихнах се с все още вдигнати нагоре ръце и приятното чувство от разтягането обля тялото ми. Два пъти в седмицата правех упражнения заедно с брат ми, още сутринта, когато станехме, но ако сега легнех да правя лицеви опори или коремни преси, Харви щеше да ме помисли за съвсем откачила. Въздържах се и отидох до него, гледайки към замъка, който се извисяваше на около двеста метра от нас.
- Ще влезем разбира се. - всъщност не знаех дали днес имам часове. Не бях от редовните посетители или прилежни ученици. Влизах, когато нямах работа, но май това трябваше да се промени. Не исках да изхвърча от тук. Преминах с пръсти през косата си и въздъхнах.
- Е, значи трябва да вървя. Имам да наваксвам с програмата. - не знаех как това ще стане, като се има предвид,че не бях влизала в часове от векове. - Да оставим закуската за друг път. - усмихнах му се мило и бутнах рамо в неговото.
- И нека направо го направим обяд или вечеря, защото не ям сутрин. - оправих потничето, което в момента приличаше като нещо принадлежало на войник от втората световна. Ободряващото слънце ми помогна да се съвзема по-бързо и поех въздух, задържах го две-три секунди и изпуснах.
- Надявам се да се видим отново...все пак ми дължиш един обяд. - повдигнах ръка и закачливо го шляпнах по бузата. - Тръгвам, знаеш къде да ме намериш. Само да попиташ, всеки знае къде да ме открие, защото гледат да са на около три километра разстояние. - пошегувах се и залепих една звучна, приятелска целувка на другата буза. - Имаш нужда от бръснене. - засмях се, тръгвайки към замъка в обратната посока.

Гост

Скоро Амилия изчезна от погледа му и Харви остана съвсем сам. Имаше възможността да помисли над нещата, които искаше в живота. Не можеше да измисли и едно нещо, защото в мислите му постоянно изникваше момичето. Явно все пак тя бе оставила доста дълбока следа у мъжа, защото през останалата част от деня тя беше единственото нещо, за което мислеше. Опитваше се да се разсее с нещо, но лицето 'и изникваше изненадващо в мислите му и му напомняше за съществуването 'и.
"Глупак!" помисли си Харви. "Не може да се влюбваш в 16 годишно момиче. Не е нормално да мислиш за нея. Та, ти можеш да си 'и...всъщност, брат, но пак не е нормално. Тя е ученичка в училището, в което преподаваше. Все едно да си влюбен в ученичка. Само педофилите го правят. Ти педофил ли си?"
И все пак на няколко пъти съвсем нарочно мина покрай общата стая на Слидерин с надеждата да я засече. Надяваше се да зърне тези невероятни очи още веднъж и да си припомни всичко отново. Мъжа излизаше от училището, когато си помисли, че я видя. В първият момент не беше особено сигурен, но беше сигурен, че е тя. Тези коси нямаше как да ги сбърка дори и след сто години.
Бавно се приближи до нея и когато беше близо я хвана и я придърпа към себе си, опирайки се до стената на училището. Двамата влязоха в сянката на страна от останалите ученици и нямаше възможност някой да ги види. Освен ако някой преподавател или ученик не си обикаляше като лудите из училището.
- Здравей на теб! - засмя се и я пусна светкавично, защото усети, че интимността им беше продължила по - дълго от допустимото. - Та, какво ще правиш довечера? - попита я закачливо и леко смутен. - Не ми казвай само, че ще седиш и ще четеш. Може би е време за приключение. Следващото приключение.
Мъжа се усмихна, а след това се огледа. За всеки случай. Обърна се отново към нея и се приближи. Поиска да направи някакъв коментар, но реши да замълчи и с интерес зачака реакцията 'и.

Прибирайки се в стаята, първото нещо, което направих бе да сменя отвратителните дрехи и да си взема дълъг душ. Не си направих труда дори да метна прането в коша, просто го захвърлих в средата на стаята. Така отчаяно копнеех за гореща вода, която да затопли костите ми,че въздъхнах облекчено, когато получих желаното. Онова, което направихме беше наистина вълнуващо и прекрасно, но осъзнах,че не съм създадена за живот в гората. За трети път сложих шампоан върху косата си, защото имах чувството,че аромата на блатна вода никога няма да се разсее, когато си помислих за него. Не знам защо, просто през съзнанието ми мина образа на мъжа със прекрасните очи, който ми подари едно невероятно изживяване. Усмихнах се несъзнателно и продължих да мисля, докато не осъзнах,че топлата вода е свършила. Колко време бях висяла в банята в мисли за Харви. Господи, какво ми ставаше, да си мисля за...за...бивш преподавател...и то под душа?! Мислено си зашлевих шамар и реших да потърся брат си, защото бе единствения ,който можеше да ме разсее от натрапчивата картина, в ума ми. Излязох от стаята, минах през общата,но нямаше никой, реших,че може би е в двора, затова понечих да тръгна към задния двор, когато някаква ръка ме хвана и накара сърцето ми да подскочи. Завъртях се на пети и след секунда тялото ми се долепи до това на човека, за когото си мислех почти три часа без прекъсване.
- Господи, уплаши ме! - прошепнах и едва сдържах да сгуша глава в гърдите му, само за да се успокоя,че е той. Проследих движенията му, които бяха доста сковани, след като осъзна колко близо се намираме. Нима се притесняваше от мен?!
- На среща ли ме каните, господине? - изимитирах акцента на някоя принцеса и невярващо примигнах. - Ще отида навсякъде с Вас, само ако обещаете следващият път да спим на нещо по-удобно от дървена пейка. - опитах да се засмея, но мозъка ми прещрака, осъзнавайки, колко грешно е прозвучало това. - Аз...нямах предвид.. - бузите ми пламнаха и се извърнах на една страна. - Та къде ще ходим? - Хванах ръката му неусетно и тръгнахме към задната част, по-далеч от останалите. Не правехме нищо нередно, но някак си сърцето ми биеше по-лудо от всякога. Постарах се да не го поглеждам в очите, защото иначе рискувах да направя нещо, което нямаше логично обяснение.

Гост

Харви не беше преподавал на момичето, но всяка секунда, в която беше близо до нея, му се струваше грешна. Всеки миг прекаран с нея му се струваше грешен и неправилен. Мъжа не беше толкова по - стар от нея, но натрапчивото чувство, че е грешно не му даваше никакво спокойствие. Не искаше да се чувства така. Не искаше да изпитва симпатии към нея. Понякога дори искаше никога да не се бяха срещали. Тогава щеше да си продължи да живее старият си живот, но не. Трябваше да изпита нещо към 16 годишно момиче. Та той беше на 21, за Бога. Цели пет години разлика. Харви е бил на пет години, когато тя се е родила. Мъжа беше объркан и ядосан от всичко случващо се. Искаше да може да бъде свободен с нея навсякъде, но не виждаше как това може да стане ако продължаваше да се мотае около училището, заедно с останалите ученици. Може би времето да напусне работата си наближаваше и щеше да бъде за добро, ако още сега отидеше до директора и му кажеше, че ще спре да се занимава с училището и просто ще продължи напред. Но в какво се състоеше това "продължаване напред"? Харви не можеше да си представи живота без училището за вълшебство и магия. Не можеше да си представи и секунда, в която да не е тук. И точно тогава осъзна, че е зависим от училището. Осъзна, че каквото и да прави винаги щеше да се връща тук и да започва отначало. Да, но не. Нямаше да се превръща в затворник на училището. Нямаше да позволи на Хогуортс да превземе живота му напълно. Щеше да се освободи по единствения възможен начин.
- Можем да продължим играта на предизвикателства от вчера. Мисля, че днес ще успеем да измислим нещо, което да можем да свършим и двамата, без да има опасност да бъдем убити от зли магьосници или ужилени до смърт. Все още е много рано, затова предлагам да се срещнем отново тук след около един - два часа. Нека е час и половина. Имам да свърша една бърза работа и ще се чакаме тук. И този път си вземи бански и по - дебели дрехи.
Мъжа изчезна от погледа 'и и мигновено се насочи към кабинета на директора. Изчака си търпеливо реда и когато влезе в кабинета побърза да съобщи, че напуска, преди да е размислил. Директорът прие напускането му и сега оставаше само Харви да си събере нещата. Но имаше време до утре. До тогава щеше да си е намерил къща и щеше да е далеч от това място. Не усети кога бе минало времето, докато опаковаше багажа си. Погледна през малкия прозорец на стаята си и забеляза, че Слънцето залязва. Мъжа излезе от стаята и се насочи към мястото, където щеше да се срещне с нея.

В момента бях готова да се съглася с абсолютно всичко, което излезеше от устата му, само защото се почувствах като пълна глупачка от думите, които бях изрекла преди малко. Каква ли съм му се сторила в очите? Някакво разгонено, глезено момиче, което му се сваля при всеки удобен момент. Не бях такава, мразех подобни хора, но несъзнателно го бях направила. Олекна ми, когато предложи да продължим с предизвикателствата от снощи. Поне това беше нещо безобидно, нямаше да навреди на никого, а и си прекарах страхотно. Защо пък да не се поотпуснех. Усмихнах му се мило и кимнах в съгласие, когато каза, да се срещнем след час и половина. Въпреки че не исках да се скитам в толкова дълго без да има какво да правя, по-добре отколкото нищо. Въздъхнах и погледнах към часовника си, бяха се минали едва десет минути. Защо бързах толкова?! Трябваше да се успокоя, трябваше ми занимание. Спомних си,че имах някакъв час, затова набързо прелетях коридорите на Хогуортс и се вмъкнах в часа с около петнадесет минути закъснение, заради което преподавателя ме изгледа с острия си поглед, но не каза нищо. Направих се,че внимавам в думите му, но всъщност ума ми се рееше навсякъде, но не и в стаята.
След като чух звънеца, оповестяващ края на часа, изхвърчах със същата бързина, с която и дойдох. Глуповатата усмивка се качи на лицето ми, осъзнавайки колко странно постъпвам. Но ми предстоеше още една вечер изпълнена с приключения, а не тъпа нощ в леглото с книга в ръка. Обожавах да чета, но предпочитах заниманията извън замъка. Имаше толкова много да вършене. Стигнах до уреченото място малко по-рано и Харви го нямаше, но след няколко минути видях бодрата му походка. Каквото и да бе правил, му се бе отразило. Стори ми се леко умислен, но не исках да досаждам.
- Здравей отново. - престъпих от крак на крак и отправих поглед към небето, което вече се смрачаваше. - Мисля,че е твой ред. За предизвикателствата, ако все още си навит. - взех едно цвете от земята и го превъртях между пръстите си, за да има с какво да занимавам ръцете. - Между другото, добре ли си? Изглеждаш ми малко... отнесен. Ако има някакъв проблем, мога да се прибера, не искам да съм...в тежест. - помислих за подходящата дума и свих устни в лека усмивка.

Гост

- Току - що напуснах работата си. Не знам, защо го направих и какво ще стане сега, но исках да го направя. Почувствах нуждата да го направя. Както и да е, не искам да те занимавам с моите глупости, но сега вече официално съм бездомен и може би ще се наложи да си потърся дом в мъгълския свят и да започна малко по - нормален живот. А като се замисля, че не съм напускал границите на училището от близо две години...определено имах нужда от промяната и ти си първата, на която го казвам и да. Доста лудо се получава, но се радвам, че го направих. Чувствам се истински свободен от години насам и готов да продължа напред.
Харви не спираше да говори, защото чувстваше, че ако спре ще загуби всякаква смелост и ще изтича обратно в дирекцията. Притока на адреналин му се отразяваше доста странно, но като цяло Харв си беше странен човек, затова подобно нещо не биваше да учудва никого.
- Нека не говорим за това сега. Искам да спра да мисля за това за момент, макар, че ще трябва да започна да си търся къща. Всъщност...луда идея, искаш ли да се магипортираме в мъгълския свят и да ми помогнеш да си намеря къща? Ще отнеме около половин час, а и си спомням някои къщи, които се продаваха. Иронията е, че редовно четях мъгълски вестник и обръщах сериозно внимание на това кои къщи са свободни, но никога досега не си бях помислял и за миг, че ще си търся къща. Толкова е...странно.
Мъжа не очакваше от нея да се съгласи, но тайничко се надяваше тя да го направи. Щеше да бъде толкова интересно и забавно, а и щеше да бъде хубаво да чуе и друго мнение за да е сигурен, че няма да направи грешния избор.

Напуснал работа?! Но защо? Не разбирах това решение, но щом го устройваше, коя бях аз,че да заставам на пътя му? За момент се притесних, когато каза,че ще премести в мъгълският свят. Тъкмо бях открила някой, който не ме мисли за безсърдечна убийца, не ме гледаше странно и не бягаше от мен като подплашен заек, а същият този моментално се отказа да живее в Хогуортс. Какво правех,че да прогонвам хората? Бях свикнала до една степен, но макар че ми стана малко гадно, ентусиазирано го поздравих и се постарах да изглеждам развълнувана от преместването му.
- Искаш да дойда с теб? За къща? В ...в... мъгълския свят - обобщих заеквайки молбата му. - Аз... бих искала, но май не ми е много позволено да напускам Хогуортс без разрешение или спешен случай. Ти си отговорно лице, което знае какво прави, но както вече каза - не преподаваш тук.. не знам дали е редно. - започнах да увъртам. Исках да отида, зялото ми същество тръпнеше в очакване да хапне сладолед в огромния Лондонски парк, исках да ходя на кино, както едно време, изгарях от нетърпение да се кача на виенското колело, което беше една от главните атракции.... но не можех...ами ако някой забележеше?
Смръщих се и погледнах разочарованото лице на Харви, от което сърцето ми се сви. Бях си известна с факта,че се привързвам бързо към всичко, но сега сякаш нещо ме жигоса право в корема. Почесах челото си и въздъхнах тежко.
- Знаеш ли какво? Не мисля,че това ще бъде първото ми прекрачване на "закона"... какво може да стане толкова? - пискливостта в гласа ми се върна в момента, когато той се усмихна насреща ми. - Хайде да го направим! - хванах ръката му и го дръпнах рязко, преди да съм се разубедила, защото и това ставаше доста бързо. Стиснах очи и благодарение на Харви усетих как тялото ми бе всмукано в портал, след което се озовахме в мъгълския свят. Не виждахме хора, защото тясната уличка бе достатъчно скътана, за да не издаде магическия свят на обикновените хора. Изведнъж всичко ми се замая. Мразех проклетото магипортиране. Имах чувството,че ще повърна всеки момент, затова притиснах длан към стомаха си и се насилих да не направя нещо глупаво. Подпрях се на стената и усетих влагата.Радвах се,че поне бързо отмина.
- Добре. И сега ако не съм заслужила поне един сладолед, не знам какво друго трябва да направя за теб. - подсмихнах се и с олюляване излязох от тясната уличка, хващайки се за рамото на Харви за да не се строполя някъде. Ако някой мъгъл ни видеше, щеше да помисли,че сме се напили до припадък, но май и така беше по-добре.

Гост

Харви напълно осъзнаваше, че това, което бе извършил току - що бе нелегално и престъпление. Бе отвлякъл възпитаничка на Хогуортс и я бе замъкнал към Лондон, където тя щеше да му помогне да си намери къща. Това си беше чиста лудост и Харви го осъзнаваше. Всъщност се срамуваше от постъпката си, но се чувстваше добре. Възможно ли беше нещо толкова лошо да те кара да се чувстваш толкова добре?
- Да отидем за сладолед тогава!
Харви не бе идвал в Лондон от няколко години, но все още добре си спомняше някои места, включително и магазин за сладолед. Двамата се отбиха до едно местенце, но за съжаление Харви нямаше мъгълски пари. Мъжа изруга на ум и се извини на момичето. Харви знаеше, че има някакви мъгълски пари в стаята си в Хогуортс и може би ако успееше да се магипортира щеше да купи сладолед. Мъжа тръгна отново към уличката и се магипортира в стаята си. Взе парите и се върна обратно, което доведе до мощни болки в главата. Трябваше да спре да се магипортира, защото сигурно щеше да умре. А и правилата за магипортиране не се измисляха без причина. Двамата си взеха сладолед и седнаха на една пейка на площада. Харви си беше взел шоколадов във фунийка.
- Това ще е новият ми дом. Лондон е новият ми дом. Чувството е неописуемо. Да не знаеш какво ще ти се случи и същевременно да си готов да сграбчиш всяка една възможност, която ти се изпречи и да не се притесняваш, че ще ядосаш някого или ще нарушиш правилата. Нямаш си на идея колко велико е чувството.
Двамата постояха така още малко, а след това Харви се изправи и тръгна нанякъде. Интересното в случая беше, че той доста добре успяваше да се ориентира по улиците и да открива къщите, които се продаваха. След около двадесет минути двамата бяха приключили с обиколките, а Слънцето се вече беше скрило. Време беше двамата да се връщат в магическия свят. Мъжа хвана Амилия за ръката и двамата се озоваха обратно на мястото, от което тръгнаха.
- Благодаря ти, че ме придружи. Утре ще отида рано за да обменя малко валута и ще отида да купя къщата. Наистина много ми помогна. - мъжа се усмихна. - А сега ще кажеш какво да правим, че от тези къщи ми се зави свят направо.

Сладоледа имаше вкус на прекрасен свеж ананас и ухайни горски плодове - точно както го помнех и обичах. Дори не се възпротивих да остана сама, докато донесе парите. Усмихвах се мило на всеки, който се загледаше в мен и сигурно мислеха,че зад ангелската усмивка се крие психопат, който щеше да ги накълца на парчета всеки момент. Изчаках го да плати и след километричното обикаляне около къщите, накрая краката ми не издържаха и събух десет сантиметровите токчета, сложих си в една ръка и тръгнах боса. Не ми пукаше от никого, важното бе краката да не ме болят. Беше станало късно, когато се прибрахме в училището. Прозорците все още светеха, но не ми пречеше да прекарам още една вечер навън. Може би беше около девет, което означаваше,че имаме време.
- Имаш ли нещо против да поседнем за минута, ей така, за да отпочинем. - всъщност не бях кой знае колко изтощена, но исках да му задам някои въпроси. След като се настани до мен на земята, отпуснах глава назад и се облегнах на лакти.
- Знам,че не е моя работа и те познавам от много много малко време, но ...- повдигнах лице и срещнах погледа му. - когато заминеш за Лондон, а предполагам,че това ще е скоро, щом нямаше търпение да купиш къщата... - осъзнавах колко жалко звуча, но продължих - ще идваш ли тук. Имам предвид, ще се връщаш ли в Хогуртс. - бях открила в лицето на Харви един искрен човек, неподатлив на лъжи и слухове, което се случвше все по-рядко, не исках да изгубя възможността да говоря с някой друг освен брат ми.
Не знаех дали да дочакам отговора му, боях се от него. От една страна се радвах,че е щастлив и е открил това, което търси, но щеше... щеше да ми липсва, колкото и базарно да звучеше. Може да го познавах от едва четиридесет и осем часа, но имах чувството,че да повече.
- Да се надбягваме до онази скала! - извиках и моментално скочих от тревата без да чакам думите му. Реших,че не искам да знам дали да последен път го виждам. Нямаше да ми е хубаво ако една сутрин се събудех и го потърсех и него го няма, но по-лошо щеше да бъде да знам, точно кога ще се случи.
- Побързай, ако не искаш да бъдеш бит от почти седемнадесет годишна.. - изкисках се, опитвайки да забравя проблемите и набрах скорост към скалата, докато клечките по пътеката се забиваха в краката ми.

Гост

Харви тръгна да отговаря на въпроса 'и, но тя побърза да смени темата като предложи двамата да се състезават до скала в близост. Това до някъде озадачи мъжа. Не можеше да разбере от къде идва цялото това напрежение между тях. Вчера, двамата се разбираха добре, а днес тя се срамуваше да говорят за нещо толкова елементарно. Може би Харв правеше грешка със заминаването. Мъжа се затича към нея и след малко я настигна и я сграбчи през кръста, като я обърна към себе си.
- Ако не те познавах щях да реша, че не искаш да си тръгвам. Но аз наистина не те познавам, затова кажи ми какъв е проблема. Защо не искаш да говорим за това?
Мъжа я пусна и се отдръпна на разстояние. Изчерви се отново при близостта и съжали, че го беше направил. Но всъщност, вече не трябваше да го е срам от нищо. Не работеше в училището и двамата вече нямаха нищо общо.
- Истината е, че не знам дали искам да се връщам в училището, но редовно ще посещавам магьосническия свят. Не искам да мисля толкова напред, защото няма смисъл. Дори ако седна да си правя планове, съм сигурен, че те няма да се сбъднат. Затова моля те, говори ми. Не искам да се срамуваш от мен.
Харви бе изградил силна приятелска връзка с нея. Не бе вярвал, че някога ще намери друга душа, с която да се чувства толкова добре и толкова свободен. Мъжа се огледа наоколо и след малко се намръщи. Може би искаше тя да му каже да остане. Може би това беше цялата причина да иска да напусне училището. Не се бе замислял над това до сега, но определено беше нещо, което искаше да стане. Искаше тя да му даде причина да остане. Искаше да знае, че тя ще бъде тук за него и няма да се налага да е сам отново. Мъжа присви очи и се приближи към нея. Не искаше да остава, но тя го караше да мисли неадекватно. Тя променяше живота му без дори да го осъзнава.
- Това училище...нямам работа тук. Не разбираш ли колко странно е за мъж на 21 години да се мотае из някакво си училище без да има особена работа. Толкова е глупаво. Единствените хора, с които общува са ученици. Закусва с ученици, общува с ученици, забавлява се с ученици...влюбва се в ученици. Това не е правилно. Трябва да съм навън в истинския свят и да правя нещо, което искам да правя. Да намеря хора на моята възраст и да закусвам с тях, да общувам с тях, да се забавлявам с тях и да се влюбвам в тях. Това е правилното решение. Не искам хората да ме наричат педофил, а ако продължавам да стоя тук аз ще остарея тук и ще изглеждам наистина като педофил. Още си много малка да го разбереш, но трябва да го направя. Ти си 6 курс. Учебната година е към края си, скоро ще си седми и ще завършиш. Ти ще заминеш, а аз ще остана тук. Отново ще съм сам и тогава не знам дали ще имам смелостта да напусна. Сега напускам, защото имам куража. Кураж, който ти ми даваш, за който съм безкрайно благодарен.

Слушайки как ми говори за причините, поради които трябва да замине, се почувствах наистина глупаво. Не трябваше да го питам, но голямата ми уста все знаеше какво да каже, точно в неправилния момент. Беше прав, нищо не го задържаше тук, особено сега, когато напусна работата си. И въпреки всичко, докато се изказваше, в стомаха ми се заформи някакъв бунт от емоции, които накараха очите ми да се напълнят. Можех да ги сдържам , бях се научила, нещо като защитен механизъм, затова не му дадох да разбере какво се случва.
- Разбирам. - отсякох с нотка ентусиазъм в гласа. Трябваше да се преструвам,че ми няма нищо, че съм добре. - Ясно ми е,че нямаш работа тук и искаш да продължиш - свих рамене като непукист.
Понечих да тръгна на някъде, но след втората стъпка се спрях и отново се върнах на старото си място.
- Просто...Ето какво. Щом искаш да разбереш, ще ти кажа, макар после да съжалявам. От както съм тук, през тези години нямах никого. Буквално никого, освен брат ми. Обичам го,разбира се, повече от всичко и всички на света, но човек има нужда да поговори с някой, който не е бил заедно с него в утробата на майка си, нали?! - гласа ми стана по-писклив.
- Тогава се появи ти. Първоначално се чудех какво по дяволите правиш тук и защо съм ти притрябвала, но осъзнавайки,че може да ти се има доверие...въпреки,че те познавам от вчера... - въздъхнах. - Може би съм толкова отчаяна в търсенето на приятел, с който да поговоря,че се лепя на първия, който не бяха на метри, когато вървя по улицата.
Стиснах зъби за да спра емоциите.
- Съжалявам,ако ти досаждам, ако съм прекалила с нещо или съм прекрачила някаква невидима граница, но просто имам нужда от някой! - извиках последното изречение, не защото той ме ядоса, а защото иначе сълзите ми щяха да се покажат наяве.
- Извини ме за всичко. Радвам се за теб...искрено. Пожелавам ти всичко най-добро в мъгълския свят, дано намериш това, което търсиш. - усмихнах се въпреки горчилката в гърлото. - Моля те, само помни,че тук има някой, който те уважава достатъчно,че да избяга с теб в Лондон, да се гмурне в ледено езеро и да изкачи вековно дърво. - устните ми бяха пресъхнали от лекцията. Спуснах се мигом към него, докато куража все още тлееше в тялото ми и обхванах кръста му с ръце в продължителна прегръдка.
- Не ми се обаждай, когато тръгнеш....просто от време на време, когато имаш възможност...пиши. - помолих го, все още сгушена до него.Една сълза си проправи път през бариерата и леко намокри тениската му.
- Е, не виждам смисъл да те задържам повече. Когато след време се ожениш с създадеш семейство, покани ме на сватбата. Смигнах му и ощипах бузата закачливо. Трябваше да се разсея за да не се разцивря като бебе.

Гост

Харви я погледна учудено, но все пак я прегърна. Не искаше да я разстройва и това въобще не беше причината, поради която 'и каза причината за заминаването му за мъгълския свят. Всичките тези неща, които тя бе казала за него важеха и за нея. Тя беше единствения свестен човек, с който Харви някога е общувал в това училище и бе истинска приятелка, но всичко беше толкова сложно.
- Разбира се, че ще пиша. Ще се магипортирам и ще идвам често за да се виждаме. Било то при езерото или някъде другаде. И също ако брат ти те пусне ще бъде чудесно да ми идваш на гости от време на време. Не искам да спираме да общуваме и няма да спираме да общуваме. Надявам се и ти да си намериш приятели и да не се налага да общуваш със старец като мен, независимо колко удобен съм когато падаш върху мен. Ще си намериш приятели, сигурен съм. А ако не си намериш - тяхна загуба. Винаги ще съм около теб и няма да те оставя да си сама. Това поне мога да ти го обещая със сигурност. Знам какво е да нямаш никого и затова няма да те оставя.
Каквото и да кажеше след това щеше да е безсмислено, затова продължи да я прегръща. Не виждаше нищо друго, което може да направи за да оправи нещата. Двамата можеха да си прекарат добре тази вечер, пък после, когато се видеха пак щяха да си говорят отново.
- Така, да се върнем на предизвикателствата. Понеже не те виждам да си носиш бански днес ще сме на по - сухи предизвикателства. Момент да помисля.
За съжаление обаче, Харви не можеше да измисли нищо интересно. Преди му беше по - лесно, защото не я възприемаше като приятел, а просто като поредната непозната и сега просто не можеше да 'и каже да направи първото нещо, което му хрумнеше.
- Всъщност, мисля, че е твой ред да кажеш какво да правим.
С тези думи Харви я пусна предпазливо и хвана лицето 'и и се загледа за момент в очите 'и, а след това нежно се усмихна и отдръпна. Щеше да е глупаво отново да ходят в Забранената гора, затова щеше да е интересно ако можеха да се магипортират на някое магическо място.
- Искаш ли да се магипортираме някъде? Ти избираш къде, но само да не сме тук.

Усмивката ми лека по лека започна да се покачва на лицето, защото бях напълно съгласна да мога да го виждам макар и не всеки ден. Устройваше ме... предполагам. Не е като без нищо.
- Знаеш ли, не ми се ще отново да преживея това. - визирах магипортирането. Не ми беше любимо средство за придвижване. - Все пак вътрешностите все още не са застанали на мястото си от последния път. - подсмихнах се и инстинктивно се хванах за корема, където усетих лека болка. - Какво ще кажеш да останем тук? Мисля,че започва да захладнява, а не искам да прекарам още една нощ на открито. Май от снощи ме хвана настинката. Хванах Харви за ръката и усетих топлината на тялото му. Поведох го към беседката, в която се бяхме скрили снощи, защото там бе единственото място на което можехме за седнем и да не изцапаме дрехите си.
- Прекрасно време. - пуснах ръката му и се настаних на пейката, кръстосвайки крака. - Когато някой ден ми се прииска да хапна от онзи хубавия сладолед, ще ти дойда на гости. Дори и да не ме искаш. - предупредих го за нахалството си и смигнах за да разбере,че се шегувам. наистина обичах да получавам всичко, което исках, но все пак имаше някаква граница. Не бих се натресла неканена.
Звездите проблясваха на фона на тъмното небе и правеха пейзажа невероятен. Като малка обожавах да рисувам, затова сега ръцете ми започнаха да сърбят. Исках да опъна едно платно навън, точно тук, на поляната, да изсипя тъмносиня боя върху белия лист и да започна да хвърлям пръски с четката, докато картината не заприлича на творение. Въздъхнах примирено и отпуснах глава назад. Замъка, в който сега живеех бе невероятен и величествен. Сянката, която падаше към дърветата в задната част, го правеха да изглежда още по-страховит и каменен, но всъщност не бе толкова студен. Вътре кипеше живот, от който скоро трябваше да стана част.
Помълчахме, може би имахме нужда от това, но когато наближи часа за прибиране по стаите, реших да съм послушна като за първи път в живота си.
- Мисля,че трябва да вървя... Наистина ми е приятно с теб, но както сам спомена, може би трябва да направя някакви усилия да се впиша. - струваше ми се непосилно и сигурно нямаше да го направя, но исках да го зарадвам. - Ами...Надявам се да се видим скоро, Харви. - не бях го наричала по име от както се запознахме, затова се подсмихнах и леко разроших косата му, защото някак си вече не го имах като по-голям от мен, а като връстник, с когото можех да споделя всичко.

» След няколко часа на поляната
» Хогуортс: След няколко часа
» Два месеца по-късно
» Четири дни по късно
» Една седмица по-късно в кафенето

Около два часа по-късно

Около два часа по-късно

Similar topics

Similar topics