Бялата гробница

Заглавие: Бялата гробница Съб Авг 02, 2014 12:58 pm

Бялата гробница е мястото,където почива един от най-великите директори на Хогуортс Албус Перцивал Улфрих Брайън Дъмбълдор.

Нощ.
Предпочината част от деня за Виктор - градусите намаляват, хладен ветрец облива телата на съществата навън, Хогуортс е много по-красив. Тази нощ също не пропускаше да бъде такава, но с един голям недостатък - беше скучна. На кой ще му се седи в спалнята след вечерния час? Може би някой от примерните ученици, които слидеринеца ненавиждаше и които бяха обект на неговите подигравки. Той не обичаше хората от типа "трябва да спазвам правилата", именно за това излизаше през няколко нощи да обикаля големия замък. Тази вечер нямаше да я пропусне. Адреналинът, който е в него по време на тези разходки беше голям и идваше от това да се крие от професорите или някой директор.
Часът минаваше полунощ - неговият час. Бавно стана от топлите си завивки и започна да издирва дрехите си. Не мина много време да нахлузи тениската си с късия ръкав, черния панталон, обувките и отгоре мантията с отличителен знак на дома на змиите. Не забрави и магическата пръчка. Едва ли не това му беше най-нужното, защото искаше да отиде не къде другаде, а в Забранената гора. Последният път когато беше там използва забранено проклятие, за да спаси него и брат му.
Всички в спалнята на младежите спяха дълбоко и сигурно сънуваха четвъртия си сън, за това не беше трудно да се промъкне. В общата стая цареше гробна тишина, която караше шестокурника да изтръпва. А в подземията - ужас. Беше свикнал на това, но винаги си представяше как някой изкача сред тъмнината.
- Лумос. - прошепна Вик и на върха на пръчката се появи мъничка светлинка, която се разпростря из тъмното подземие. Дори и то беше красиво. От стените започна да се издава лек шум заради хората в омагьосаните картини, които се събудиха от светлината. Това накара момчето да ускори крачката. Минаването през училището за вълшебства и магия беше като лесна, научена на изуст, игра.
Ето, че вече беше навън и готов да разучава тайните на Забранената гора и замъка като цяло - макар и той да е неразгадаем. А гледката пред него - удивителна. Тъмнината го привличаше и в буквален, и в преносен смисъл.
Таз'вечерната цел на младия слидеринец бе не какво друго, а гроба на стария директор Албус Дъмбълдор, известен още като "Бялата гробница". Виктор беше чел за това място - вълшебно място от което извира магия.
След скитането до намирането на входа за гората не мина много време и ето, че стоеше пред него. Шестокурсникът преглътна, пое дълбоко въздух и навлезе в дълбините на това страшно място. Погледът му се местеше постоянно търсейки неочакваното. Все пак точното описание за мястото бе "очаквай неочакваното".
Беше толкова тихо. Само звука от счупването на клоните паднали на земята и настъпани от момчето се чуваше. Дори белият отблясък излизащ от пръчката не можа да въведе светлина. Само че нещо друго успя. Отдалече се виждаха малки светещи точици, които обикаляха около нещо каменно и голямо. Да, това беше Бялата гробница. Стоунхел завърши мисията си благополучно.
Когато стигна до гроба започна да го оглежда. Беше толкова голям, толкова добре изработен, а вътре лежеше най-могъщият магьосник по онова време. Достойно за уважение. Толкова неща са се изписали за този директор - велики до по-велики.
Нещо обаче разбърка мислите му, някакъв шум зад него. Виктор взе пръчката в ръка и се обърна рязко. Не можеше да повярва. Пред него стои паяк Актрумантула. В пълният си блясък и същевременно ужас. Какво трябваше да направи сега?
- Вцепени се - изкрещя младия магьосник, от магическата пръчка излезе синьо-бяла светлина и уцели паяка. Резултат от това нямаше, освен че го вбеси. Защо всеки път трябваше да става нещо такова в тази гора? Защо?
Паякът започна да се движи бавно към него, а слидеринецът отстъпваше с бавни крачки назад. Наистина не знаеше какво да прави, беше в беда..

Тази нощ беше тиха и спокойна. Звездите се виждаха, луната беше пълна. Имаше лек ветрец. Беше идеалното време за среднощни разходки, романтични вечери под звездите и още много други лигави неща които повече току що влезли в пубертета тийнове правеха а и също някои по нежни и романтични души...
... Професор Афродита Найт излизаше от "Ноктюрно" едно от най известните частни нощни клубове в Лондон. Беше приключила по рано с работата си в училището и набързо се беше облякла с къса и прилепнала по тялото черна рокля. Имаше тялото така, че защо да не го показва? Елегантните черни високи токчета допълниха идеално визията й. Беше прекарала една прекрасна вечер изпълнена с няколко питиета и много танци със сестра си Фрейня. Но всичко хубаво си имаше край, иначе нямаше да е реалност. Утре имаше часове рано и ако не бяха те, щеше да прекара още няколко часа с сестра си и красивите младежи които се бяха завъртели около тях и ги черпеха с питиета. Спря се в една затънтена улица, огледа се за да се увери, че няма мъгъли които да я видят и се магипортира в Хогсмит пред "Трите метли" и пое спокойно към училището...
... Беше готова да влезе направо в двореца и след това в удобното си легло, но плановете й бяха осуетени от момчето което беше решило да излезе да се разхожда. Сви устните си, и го последва. Не че щеше да го накаже или да отнеме точки от дома му, но щеше да му се скара че се е оставил да го забележат. Навлезе в Забранената гора и моментално извади магическата си пръчица. Не за първи път се беше разхождала из тази гора на "романтични" разходки с Кристиян или приятелите си. Знаеше, какви изненади имаше. След няколко минути ходене се появи на една поляна се изправи пред няколко паяка с размерите на коли.. Преглътна тежко, вдигна магическата си пръчица и извика с всичка сила:
- Араниа Екзумай
Един от паяците падна по гръб и вдигна всичките си осем дълги космати крака. Това беше една от първите магии които Афи беше научила за да се защитава от тези зли твари. Без да губи време насочи пръчицата си към останалите паяци.
- Бомбарда Максима!
Мда последиците бяха отвратителни. Всички в радиус от 150 мили беше покрито с вътрешности от паяци както й Афи и ученикът. Учителката се намръщи още повече и замахна рязко с пръчицата си почиствайки себе си и момчето. Прибра пръчицата си и се обърна към него.
- Г-н Стоунхел може ли да ми обясните какво правехте посреднощ и то тук! Ще се налагали да говоря с отговорничката на дома ви?

Паяци.
Пред него стояха няколко паяка. Ако бяха малки надали щеше да има някакъв проблем, но те бяха огромни - Акрумантула. Под лъчите на изгрялата луна изглеждаха наистина божествено. Виктор харесваше такива създания, които могат да убият някой или да го уплашат до смърт. В момента обаче нещата стояха по съвсем друг начин. След като беше използвал "вцепени се" срещу животното, то се бе озлобило. Обаче като се замислиш какво да се направи ако живота ти е в опасност?
Слидеринеца не знаеше какво да прави. Гледаше паяка право в очите и стъпваше съвсем леко назад. Дори и да му се искаше да избяга, знаеше че този опит ще е безуспешен.
Както си стоеше от гората се чу някакъв странен шум, някой или нещо идваше насам. Пукането на клонките му дадоха някаква надежда. Всяка помощ щеше да му бъде полезна, дори и на някой грифиндорец.
Помощ наистина идваше, но съвсем друга от очакванията на шестокурсника. Нито някой ученик, нито някое животно, а самият заместник-директор на Хогуортс - Афродита Найт. За момент мислите на момчето съвсем се обърнаха и мислеше за прекрасния външен вид на Найт - черна прилепнала рокля, мм.. Русата коса и се спускаше по лицето, а пръчката й беше в ръката. Не мина много време и от пръчката излязоха точно две заклинания и паяците, които до момент щяха да го разкъсат бяха на парчета, полепнали по него и жената. Това също не остана, защото Афи ги разчисти с поредното заклинание.
- Г-н Стоунхел може ли да ми обясните какво правехте посреднощ и то тук! Ще се налага ли да говоря с отговорничката на дома ви? - и разбира се трябваше да последва конско, само това оставаше. Не мисли ли, че не му е точно да това?
- Ами госпожице Найт исках да се поразходя, не ми се стоеше в общата стая при другите твари. Не говорете с отговорничката, не искам други проблеми.. - не си мереше думите и пред кой говори обаче. Тя обаче изглеждаше толкова секси, дори и разгневена. Не всеки ден можеше да спаси момче от лапите на опасно същество в Забранената гора.
Все още, дори след всичко не му се искаше да се прибира в замъка, затова седна под най-близкото дърво и се усмихна на заместничката. Едва ли щяха да си имат обща тема за разговор, но можеше и да се намери..

Ама разбира се, че така щеше да каже. Афи го разбираше идеално отгорничката на Слидерин беше много злобна. И заместник директорката се стараеше да я отбягва колкото се може повече. Гледаше момчето което стоеше на дървото, и чакаше тя да му се развика. Но Афи беше в добро настроение поне за сега и нямаше намерението да си го разваля...
- Е от мен да мине няма да събуждам отговорничката на Слидерин. Има нужда от много часове разкрасяващ сън.
... Ако момчето си мислеше, че ще се размине с това жестоко грешеше. Не беше в толкова добро настроение. Облегна се на един път и го гледаше леко замислено. Нещо в това момче много й напомняше на нея самата. Може би, до някъде приличаше на нея. В ученическите си години тя също беше нарушавала правила и често се беше разхождала из Забранената гора и какво ли още не но реши, че е по добре да си замълчи, че искаше отговорничката на Слидерин да й пили на главата защото е подкукоросвала учениците да правят щуротии...
- За наказание три дни ще оставаш след часовете и ще ми помагаш при организирането на уроците за следващия ден. А и следващия път е добре да направиш така, че професорите да не те хващат...
...Лекият ветрец се усили и Афи се сви леко, извади пръчицата си и замахна леко. На раменете й се появи мека грейка и се загърна леко с нея. Забеляза, че ученикът се усмихна и също му се усмихна приятелски. Може би щяха да намерят обща тема за разговор, не за първи път тя прекарваше време с ученици и говореше с тях.
- Има няколко книги в библиотеката с заклинания които са подходящи за създанията в тази гора ако проявяваш интерес. Мисля, че ще ти са от полза.

Добро настроение.
Така можеше да се опише неговото, а може би и на отговорничката на дом Грифиндор. Тя стоеше пред него. Изглеждаше, че във всеки момент ще размаха пръчката си и ще го превърне в червей или муха. Уви, грешеше. Явно тя се беше погрижила за перфектното си настроение, а и по дрехите си личи, че е била някъде да се разтъпче и да поеме количеството алкохол, нормално за красива дама.
За негово щастие тя му съобщи, че няма да буди ръководителката на Слидерин. Момчето се отпусна. Леле, колко злобна беше тази жена. Смъртожадна да беше пак нямаше да има толкова злоба събрана в нея. Все да се разкрещи, все да всее ужас. Почти никой от дома не я харесваше, а едва ли и учителите.
След думите й тя загледа Виктор, в очите и имаше нещо странно, нещо което го караше да настръхва. Или просто това беше от луната, която грееше право срещу нея.
Хубавото време за Стоунхел приключи, когато Афродита му каза за наказанието което го чака - три дни след часовете, за да подреждат уроците на госпожица Найт. Не беше зле, три дни с нея. Какви ли перверзни мисли не му минаваха през главата. Жалкото бе, че не може да ги осъществи.
Другото което бе казано от младата жена трябваше да прозвучи като съвет за напред, а именно да направи така, че професорите да не го хванат и че в библиотеката има книги със заклинания, които могат да му помогнат за напред. Може би беше права, но дали? Виктор си знаеше много заклинания и магии, които са го спасявали. Но какво се случи днес? Мислите минаваха през главата му, сменяха се. Предишният път се пребори с грифон, а днес с един обикновен паяк - не. Приемаше като лична загуба.
- Благодаря, професоре, ще го имам на предвид. По принцип си падам по тъмните магии и заклинания, знам много такива, но днес не знам какво ми стана. А за това дали професорите ще ме хванат - тръпка е, всичкото криене. Не ми е за първи път да избягам от замъка посред нощ, не ми се стои просто. Сигурно и вие сте била така като ученичка. - гледаше я право в очите и изстрелваше думите като стрели, изливаше си чувствата - Аз съм човек, който живее за момента и дори и да ме изключат няма да ми пука.
След тези думи сякаш по часовник вятъра спря, тишината настъпи - чуваха се само малките щурци, които пееха своята песен..

- Просто го казвам за твое добро. Защото не всички учители ще са така благосклонни като мен. Особено отговорничката на дома ти. Да не казвам, че ще е жалко да изключат един от талантливите ми ученици.
Учителката разбираше момчето, тя самата беше завършила преди няма й шест години. Не познаваше ученик който поне веднъж да не е нарушавал училищните правила. Плюс милият й и благ характер и бързо беше станала любима учителка на някои от децата. Държеше изкъсо учениците от дома си, но пък си затваряше очите ако закъснеят за час, или пък вечер изчезваха на разходки извън замъка. Афи прокара длани по краката си измъкна стъпалата си от високите токчета и стъпи на приятно хладната земя.
- Няма ученик който поне веднъж не е нарушавал правила и аз не правя изключение. Нищо, че съм била префект и отличничка. С сестра ми бяхме неразделни независимо, че тя беше в Слидерин. И все още сме близки.
... Сви леко рамене и се загледа в звездите, беше красиво и спокойно ако не броеше възможността от гората да излязат още паяци или нещо по голямо и по опасно можеше да мине даже за романтично. Русокоската отдавана не беше водила такъв споен разговор с ученик или с някои от приятелите си, поради простата причина, че беше заета с работа и семейни проблеми...
- А защо избра да се разхождат в Забранената гора тази вечер? - обикновен въпрос изпълнен с голяма доза любопитство.

Песента на щурците озвучаваше Забранената гора, явно усетили смъртта на същество от мястото което обитаваха. Звездите в небето бяха ясно отразени, като за първи път толкова красиви. Гората както винаги мрачна излъчваше ужаса си. Виктор се бе успокоил и чувстваше задоволство, че човекът който го е открил е заместник-директорката. А самата тя също беше отпуснала нервите и изглеждаше много приятелски настроена. Ако можеше така да са всички професори.. Да те разбират, да не повишават тон като си сбъркал.
Найт стоеше до него и говореше, че му казва тези неща за негово добро, че ще е жалко да изпуснат талантлив ученик като него и че няма ученик, който не е нарушавал правилата на замъка. О, да бе - онези скучни души от Рейвънклоу или Грифиндор едва ли ще се разхождат така. Дори вече са заспали и сънуват петия си сън как взимат купата на домовете, което нямаше как да стане.
След това последва въпроса защо точно тук е решил да се разхожда. Интересен въпрос, наистина. Самият той не знаеше отговора, не знаеше какво да каже. Злобен поглед мина през цялата госпожица Найт. Като цяло я харесваше много като професор, но ако мислеше, че трябва да му чете морал.. Не, благодаря.
- Защо ли? Честно казано и аз не съм сигурен за това. Като причина може да се отбележи, че бях чел за тази гробница и че тук лежи велик магьосник, исках да я видя. - да и каже ли за предишния път, е какво толкова - А също така последният път като бях тук разбрах, че имам брат и използвах непростимо проклятие към един грифон. Създанията ме забавляват. - за първи път беше толкова искрен, но дали пред правилния човек. Щеше да се разбере.
За да избегне следващо конско за "империо" зададе въпрос.
- А вие от къде идвате, ако не е тайна? Едва ли някоя задача от директора, изглеждате прекрасно. - комплимента също беше част от плана за омекване на настроение. Ако пък точно за това го изключат. Е, ще се опита да стане смъртожаден.

- Вярно е че тук е погребан много велик магьосник. Аз самата съм идвала няколко пъти тук през ученическите ми години. Много от по младите учители са завършели с мен или една две години след мен също са идвали.
Дали беше редно да разказва на момчето тези неща? Едва ли.. А пукаше ли й на Афродита че му разказва.. Не изобщо. Щеше да бъде много лицемерно, да го излъже, че докато тя е била в училище е била "Мис съвършенство" която дори не е нарушавала правилата. А и да го беше излъгала, Виктор едва ли щеше да спре да идва в гората и да се занимава с "приятелски" настроените същества тук.
- Не ме вълнува какво си правил няма и да питам всеки си има личен живот. А колкото до непростимото проклятие убедена съм че не е било смъртоносното проклятие защото щях да разбера. Моя съвет към теб е да не казваш на другиго. Не всички учители са тъй благосклонни към ученици нарушаващи правилата.
... Найт не беше усетила как лети времето, докато двамата си говореха сладко сладко. Отстрани някой можеше да реши, че са роднини или първи приятели. Истината беше, че те бяха просто учител и ученик. Усети студения въздух и се сви в жилетката си. Стана от камъка и взе обувките си. Погледна към момчето и се усмихна леко.
- Хайде време е да си лягаш. Утре първия ти час е ЗСЧИ и искам да си бодър. Няма да те извиня защото двамата сме си говорели сладки приказки. - учителката се засмя леко и потупа момчето по рамото. Заслуша се в последните му въпроси докато вървяха към двореца. - Много си прав не съм ходила по задачи. Прекарах прекрасната вечер с близначката си в мъгълската част на Лондон в клуб "Ноктюрно".