First topic message reminder :

Томас Ройс или Сър Томас Ройс, както той понякога се наричаше, беше решил да мине под кожата на своя глобален враг-магьосническия свят. Младият вълшебник все измисляше разни мини-атентати, с които започва да се утвърждава като черен магьосник. Те не бяха нищо особено- разни обири, контрабанди и въобще създаване на хаос. Целта на този тип работи беше да обърне всичко с краката нагоре и да отслаби Министерството. Така той щеше да има един ключов момент, в който щеше да удари врага и да му нанесе безброй щети.

В днешния топъл ден по улиците на Диагон-али се движеха безброй дечурлига, някои от които бяха с родителите си. Причината-скорошното начало на учебната година. Всички млади индивиди търчаха по прашните алеи и търсеха нужните материали за предстоящия им престой в Хогуортс.
Яркото юлско слънце гореше всички хора, решили да отидат на пазар, въпреки големите жеги и предупрежденията никой да не напуска домовете си "заради опасност от слънчев удар и т.н.". Е, всички ходеха, а Слънцето ги заплашваше сериозно със своите неуморими лъчи.
Само един човек, по-скоро младеж, се беше облегнал на тухлена стена на нещо като малък мост и наблюдаваше случващото се. Това бе Томас Ройс.

Том нямаше представа защо беше тук. По принцип злодеянията му бяха добре замислени, поне няколко седмици, за да не стават грешки. Е, този път младежът бе решил да импровизира, ако въобще нещо измислеше. Очакваше да му се отвори възможност и тогава да действа. Е, за съжаление, самият той не вярваше да се случеше нещо по-така. Просто нещо му бе подсказало като се събудеше, че трябва да дойде тук, в този ден, в този час. И да чака.

Мястото на Ройс беше изключително ключово, защото той имаше реален изглед към голяма част от главната улица и виждаше почти всичко, което можеше да се случи на Диагон-али. Така той хем нямаше да пропусне нищо интересно, хем и си стоеше на сянка. Ако имаше и възглавничка, можеше и да пренощува.
Все пак съдбата имаше друга идея. Тя беше отредила да се случи нещо интересно, докато Томас беше буден.

Привел глава, младият черен магьосник виждаше всичко, но малко хора съумяваха да видят лицето му. Човек трябваше да се вгледа много в тъмнината, за да види добре лицето на младежа. Това беше, разбира се, изключително важно, защото Ройс не можеше да си позволи някой да го види. 

Ако случайно нещо се случеше, той можеше просто да си бръкне в джоба (понеже заради огромните жеги мъгълските дрехи му се струваха просто перфектни) и да извади пръчката си. Засега обаче всичко вървеше монотонно.
Единственото, от което бе заплашен Том, беше неописуемата скука...

Поех си дълбоко въздух. Нямаше смисъл да крия пръчката си повече. Заради това бързо я насочих към него.
-Каквото и да искаш, няма да стане.
 Мисля, че това беше най-глупавата ми постъпка до сега. Можеше директно да изрека проклятието и да го обезоръжа. Леле, бях наистина умна... да не изрека заклинанието, а приятелски да си говоря с него, браво на мен...
 Та какво би могъл да поиска един смъртножаден от една четвъртокурсничка? Не, това ми беше предимството. Каквото и да направех, никой не би обвинил едно момиче, което дори няма 17. 
 Вече нямаше нито страх, нито тъга в очите ми. По-скоро гняв. Да ме използва, за да получи това за което бе дошъл.
-Хайде на темата. Сега ти ще ми кажеш какво правиш тук и какво искаш от мен. Експелиармус! - извиках аз, буквално секунда след последните ми думи.
 Не знаех как ще се измъкна от това. Бях наистина уплашена, но се стараех да не го показвам.

И най-неочаквано тогава, въпреки на пръв поглед красноречивите обстоятелства и факта, че  беше в беда, Томас започна да се смее. Но под смее нямам предвид леко кикотене или сдържан смях. Напротив. Той до такава степен се разсмя, че се беше превил на две и се държеше за стомаха. Първоначално смехът беше нормален, по после прерасна в нещо различно, нещо странно. Зъл смях. Да, точно като по филмите, Ройс започна да се хили с ръце във въздуха показващ величие. Кристина го гледаше учудено.

И когато най-накрая се успокои, Том си пое въздух и се усмихна на момичето.
То продължаваше да го гледа невярващо, докато най-накрая Том не реши да й обясни:
-Още не разбираш нали?-на младежа му идваше да експлодира отвътре, толкова му беше кеф- нима все още не разбираш, че всичко беше нагласено? Срещата, разговора, лъжите...и сега това. Толкова ли не схващаш?-Ройс не беше свършил с лъжите за деня- Тя ме прати- извика Томас силно и посочи зад гърба на Кристина. Тя се обърна и Ройс бързичко побутна с крак пръчката си и я постави точно до левия си крак.
От факта, че момичето се върза Том пак се разся, макар и за по-кратко.

-Шегувам се бе! Спокойно. Но кажи, нима все още не проумяваш какво се случи в днешния ден? Нима все още не разбираш какво се случва тук? Нима не можеш да схванеш къде си и какво правиш? Хайде помисли малко! Ето, както виждаш нямам пръчка, можеш да ме убиеш, но тогава няма да разбереш. Може да ме предадеш, но тогава пак ти ще си в по-лошата ситуация. Хайде де! Помисли какво се случи в днешния ден. Преговори си всичко! Едва ли ще пропуснеш какво интересно нещо стана днес...

Ройс продължи да се усмихва зловещо. Той наистина нямаше да се защитава, пръчката беше, ако дойдеше някой друг, който да прекъсне беседата. Той просто искаше да види дали младата дама щеше да се досети...

Но защо ме накара да се обърна назад? Това вече не беше от такова значение.
-Днес? - Погледнах объркано. -Днес... днес не се случи нищо. Дойдох за учебници. Надявах се да видя някой приятел, но е такава жега и навън няма никой.
 Какво изобщо би могло да се случи днес? Деня протече както всеки друг. Просто дойдох да видя какви ще са учебниците ми. Не бях видяла нещо или някой, който да ми се струва подозрителен. Изминаха няколко секунди и се подразних.
-Спри с тези твои гатанки, просто ми кажи какво искаш! - Извиках аз.
 Още едно нещо ме плашеше. Да речем, примерно, че Слънцето не успееше да свърши дадената си работа и аз не припаднех. Тогава какво? Вечерта все щеше да се появи още някой смъртножаден и да довърши това, което Ройс отлагаше толкова време. Трябваше да измисля как да избягам. Кое от проклятията зашеметяваше...

Ройс продължи да се смее като шизофреник. Тя наистина не разбираше. Кристина наистина не осъзнаваше колко загазила и че само Том можеше да и помогне. Тя си нямаше представа. Е, бива ли?

След като лека-полека се успокои, младежът си пое няколко пъти въздух. Щеше да има такава мускулна треска от този смях, че не е за разправяне. Но тук работата беше друга. Докато момичето все още беше с пръчка насочена към него, Том просто се наведе леко, вдигна пръчката си и я изтупа от прахта. Направи го съвсем леко и показваше, че няма желание да навреди на Кристина. Пръчката не му трябваше. Той просто я сложи в джоба си, което изненада вероятно неговата събеседничка.

След това черният магьосник просто вдигна ръце, показвайки, че няма да прави нищо и обясни:
-Пръчката не ми трябва. Тук вече става дума за друго. Ти падна в моя шах. И разликата е, че си мат. Играта свърши. Ти се бори добре, но допускаш прекалено много грешки.

Кристина продължаваше да гледа неразбиращо:
-Предполагам, че не ме смяташ за заплаха. Че съм ти смешен, забавен, че съм инфантилен и т.н.- за разлика от преди, Томас Ройс говореше спокойно и зловещо. Нямаше и следа от този добронамерен и до някаква степен идиотски тон. Сега работата беше сериозна той спечели това, за което се бореше, това от което имаше нужда.- Повярвай ми, това беше най-грешното впечатление, което можеше да си докараш за някого. Още ли не разбираш? Не разбираш ли какво стори? Какво направи? Нямаш ли си представа колко си зависима от мен в момента.

Очевадно беше, че на момичето й бе писнало от гатанките на Ройс, затова и той реши да й обясни най-накрая:
-Момиченце, ти се намираш Диагон-али. Нима още не разбираш? Не разбираш ли защо успя да избиеш пръчката ми от ръцете? И защо изглеждаш толкова силна, а аз толкова слаб? Защото аз ти позволих... - Том вече се отчайваше от факта, че Кристина не вдява за какво ставаше дума- Позволих ти да избиеш пръчката ми, защото го исках. Ти направи заклинание извън училище, толкова ли не разбираш?-Ройс се усмихна зловещо-Съвсем скоро ще бъдеш изключена или поне ще бъдеш съдена. Аз мога за една секунда да се пренеса на десетки километри оттук. Но тогава ти със сигурност ще бъдеш изключена. Какво ще има кажеш? Че съм бил тук? Странно, че никой не ме е видял, нали?

След още една кратка пауза, той продължи:
-Сега...- Ройс протегна ръка към Кристина- ми дай пръчката си. Ще следваш моите указания! Иначе няма да те убия, разбира се , че не. Ще те оставя тук. Самичка. Докато дойде совата. Тя никога не закъснява... Нямаш много избор, така че побързай..

Томас зачака...

В момента в който спомена, че съм изключена, свалих пръчката. Нямаше смисъл да се преструвам, изглеждах наистина уплашена.
-Не мога да го направя - изрекох аз, гледайки към земята, - пръчката ми... тя е от Тис. Взех я от Оливандър, беше последната му. От такова дърво не се правят пръчки. Почти никога. Не мога да си позволя да ти я дам.
Изведнъж чух сова и едно писмо падна в ръцете ми. Беше ярко червено и се тресеше. Очите ми се насълзиха заради високият глас или защото за стотен път съжалявах, че съм дошла до този мост. Не се разплаках. Намирах това за слабост, просто се съсредоточих върху Ройс, дишайки тежко.
Със сигурност родителите ми бяха разбрали... поне майка ми.
-Кажи ми какво да направя! - Извиках от отчаяние. - Не мога да ти я дам, никога не съм можела да използвам друга пръчка освен тази!
Бях в паника. Напълно разчитах на него. На един смъртножаден. В този момент бях готова на всичко, за да бъде намерен начин по който да се измъкна. Ясно си личеше защо шапката не ме беше пратила в Рейвънклоу...

Ройс кимна доволно. Всичко беше готово. Планът му, измайсторен така странно в последния момент, всъщност в момента, в който се беше срещнал с Кристина, беше сполучил.  Още от началото на тяхната среща всичко беше измислено. И трябваше да се признае- доста майсторски.

Какво всъщност се случи? Томас накара момичето да се сети кой всъщност е. Почти от началото тя го съзнаваше. Съзнаваше, че е опасен. До момента, в който той не започна да се държи странно, като хлапе, като идиот, който се прави на забавен. Ето тук дойде и психологията. От психологическа гледна точка, когато един индивид (независимо дали е човек или животно) срещне създание по-слабо от себе си, започва да се прави на велик. Да показва сила и не за друго, а защото знае, че може. Защото срещу себе си има слабо същество. Същество, което ще се страхува от силата на съседното.

И така, поне така изглеждаше, именно това се бе случило с Кристина. Разбира се, Томас можеше и да греши, но все пак... всичко изглеждаше сравнително правдоподобно.

Ройс се намръщи. Момичето не си даваше пръчката? Не беше чак такъв проблем. Предвид обстоятелствата, ако Кристина пак си използваше пръчката щеше да бъде  самоубийствен ход. Не... тя нямаше да посмее.
-Добре, добре, само не плачи. Задръж си я!- след малка пауза той продължи- Виждам, че започна да се държиш различно. Чудя се... какво ли ми пречи да си тръгна. Да те оставя тук самичка, докато не се прибереш и не отвориш писмото и видиш за кога е настроен процесът. Чудя се, дали това няма да бъде по-доброто решение....- Ройс, разбира се, само плашеше Кристина, но искаше да види болка в очите й, това бе целта.- Но за съжаление не.

Томас спря да говори и се огледа. Слънцето вече залязваше и беше станало сравнително тъмно. Идеалният момент за плана му. След това той забеляза в далечината магазин за отвари. Хубава, добре поддържана сграда. Тъкмо каквато той търсеше.
-Слушай момиченце. Имаш само един шанс. Последвай ме. Ако направиш дори една грешна стъпка от това ,което ти кажа в миг изчезвам и те оставям тук. Решението си е твое...

Когато той ме заплаши, че ще си тръгне и ще ме остави сама се изпълних с гняв. Но на него не му беше нужно да ми помага, наистина можеше да ме зареже. Тогава защо се ядосвах? Е, вярно, че беше по негова вина, но ако самочувствието ми беше в нормите и не бях забравила в първи курс, когато по погрешка използвах едно заклинание за демони от забранените книги в библиотеката, можеше и да се отърва.
 След думите му за магазина с отвари аз кимнах и се отместих, давайки му път, за да води. За един черен магьосник не изглеждаше безчувствен, просто обичаше да се прави на такъв. Още в началото не се бях уплашила от него. Като си спомних, всъщност не ми направи особено впечатление. Външният му вид също. Не че му имаше нещо... доказано е, че представата на човека за красота е вдъхновена от впечатленията, които той е получил като по-малък. Или нещо подобно ми казваха приятелите в училище когато им кажех, че гаджето им е грозен.
-Благодаря - измъмрих докато мина покрай мен. - Името ми е Кристина, ако още не си разбрал.
 Постарах се да звучи възможно най-любезно въпреки факта, че гласа ми още трепереше леко.

Томас въздъхна и каза:
-Ако не си разбрала, не ме интересува как се казваш. Не искам да ми казваш коя си, какво обичаш да правиш и на колко си години. Не искам да знам как си, нито да се срещаме на по кафе. Това тук е работа. Заплатата ти е за 20 минути работа. Получаваш още няколко безумни години в онази дупка, в която само някакви идиоти в тъмни мантии ти преподават как да правиш фокуси. Истинските заклинания се научават навън, чрез опит, чрез усет. А не чрез сухи уроци и разни тренировки срещу сополиви дечица. Мислиш, че обичаш Хогуортс? Е не е така. Може да ти харесва, но кажи ми? Няма ли поне един учител, от който се страхуваш. Един, който ненавиждаш. Няма ли деца, които мразиш защото се мазнят и са винаги любимци на учителите? Ако имах един шанс да се върна в училището, щях да го унищожа...

След като си разказа житието и довърши лекцията Ройс направи знак на Кристина да я последва и тръгна към магазина. Той беше сравнително голям, не като височина, всъщност беше едноетажно постройка, но обхващаше голяма площ. Отвън беше от материал, подобен на розов мрамор, а покрива беше от керемиди, което абсолютно разваляше първото впечатление. Сградата беше около две по-големи, също магазини, вече затворили. Очевидно продавачът тук обичаше да работи до късно.

Томас каза на Кристина да изчака и влезе вътре. След 3 минути се върна с празни ръце:
-Нека да ти кажа плана на магазина: като влезеш, точно пред теб и наляво има стотици етажерки и полици с отвори. Като библиотека, точно. Отдясно стои продавачът зад, бюро. Зад него пък има една такава като открехната врата. Няма жива душа иначе вътре, освен  него. Задачата ти е повече от проста: влизаш и отиваш при полиците. След една минута отиваш при дъртака и му викаш, че не можеш да намериш нещо, или че не може да избереш точната или каквото искаш. Трябва да му отвлечеш вниманието.Задръж го поне 5 минути. Аз ще вляза в склада зад бюрото, където има забранени отвари. Не ме питай какво ще правя. Ти просто си върши работата. Ако не успееш или ме предадеш, ще изчезна преди да са ме видели. Не ме и питай как ще ти помогне това, нямаш избор, трябва да ми се довериш!

Ройс не изчака отговор, а просто направи знак на момичето да влезе и зачака. Щеше да влезе минута-две след нея, за да е сигурен, че пътят му към "склада" е чист...

Влязох в магазина и загледах отварите. Погледа ми мина по полицата докато не видях една черна течност в доста излъскана стъкленица. Доближих се до продавача. 
-Коя е онази отвара? - Попитах аз, посочвайки рафта.
-Черната?
-Да, същата. Четвърти курс съм в Хогуортс и миля, че в изпитът ми за СОВА следващата година ще съдържа нещо подобно на нея - повиших леко глас като чух вратата да се отваря. - Бихте ли ми казали за какво се използва?
 Мъжът започна да ми разказва дълго и широко как не било възможно да ни искат да знаем това, защото се учило чак в седми курс. Аз не го слушах особено, а на моменти споменавах "да" и "разбирам".
 Вниманието ми главно беше насочено към Ройс. Идея си нямах какво прави. Онова, което ми каза, имаше смисъл, но може би ако знаеше нещо за това как съм израстнала, щеше да разбере поне част от причините ми да искам да уча. Вярно, до трети курс ме тормозха, но предпочитах това пред факта да уча с мъгълите, а ако решах да избягам нямаше да има къде да отида. Училището ми беше дом, точно поради тази причина. Да си обикновен ми изглеждаше толкова чуждо, а разговорът сякаш се точеше с часове...

След 2 минути Томас влезе в магазина и погледна към бюрото. Продавачът се бе вживял изключително много и Кристина го слушаше "с интерес". Тя се справяше повече от добре- в момента на влизането на магьосника, тя дори не го погледна.
Ройс се усмихна. Този път- истински.
"Момичето не си поплюва" помисли си той. 

Секунда по-късно крачеше клекнал. Слава Богу продавачът не го видя и той отвори леко врата и влезе. Беше късно, мъжът беше вече с гръб. Сега само не трябваше да се вдига шум. 
Младежът не затвори вратата докрай, само я притвори, за да не привлече внимание.
"Защо не я е заключил? Явно се мисли за велик."

Томас се огледа. Намираше се в огромно помещение във формата на неправилен шестоъгълник. По всички стени беше пълно с подобни лавици и етажерки, на които имаше всякакви отвари. Бяха в различни цветове и форми. Някои бяха толкова стари, че чак не можеше да се определи цвета им от прахта по шишенцата.

На различните секции имаше табелки, които оповестяваха типа на отварите. Ройс игнорира всички останали и се насочи към частта с отровите. Точно това, което търсеше. Не си мислете, че той влезе тук само, за да си открадне едно шишенце. Всъщност това беше част от плана. Но за тази част точно беше нужна Кристина. Другото можеше и сам да си го осигури.

Томас започна да оглежда етикетчетата. Взе точно 4 отвари, които му харесаха. Те можеха да убият дори слон по съставките, които бяха написани. Добре, че Ройс беше добър по отвари.
"Тези би трябвало да свършат работа. Може би само още една"
Томас тъкмо беше на път да вземе може би една от най-силните отрови, когато в момента на допира между ръката му и стъкленицата, усети, че всъщност стъклото беше ужасно нагорещено. Не издържа и изпусна шишето. Стъкленицата падна на земята и се счупи със силен трясък. Лилавата течност се разтече на малка част по пода. Но не тя бе проблема...
Проблемът бе, че няма как продавачът да на бе чул шума.
Томас направи крачка назад. Нямаше какво да прави. Не можеше да се измъкне. Имаше един начин, да изчака да дойде продавачът и да мисли тогава..
Кристина едва ли щеше да успее да спре вероятно идващият продавач...

Чу се шум от стаята зад продавача. Изеднъж той спря да говори и се ослуша.
-Ти чу ли нещо? - Попита ме той.
 Постарах се да изглеждам объркано.
-Може би са мишки - казах, свивайки устни и гледайки в страни. - Та до къде бяхте? Ефекта, който се получава ако се смеси със...
-Но тук няма мишки... - продума той объркано. - Би ли ме изчакала тук? След секунда се връщам.
 Той се обърна и тръгна към стаята. В първите няколко секунди не помръднах, а после излязох от магазина.
 Не знаех какво да правя. Не... всъщност знаех. Затичах се към моста. Вече имах доказателство за Министерството на Магията. Томас Ройс бе заловен в околностите на Диагон-Али и...
 Спрях на половината път. Ако Томас беше убил продавача пак имах доказателство, но ако му бе приложил Империус...
 Чух сова. Щом погледнах нагоре видях Реджина. Тя кацна на рамото ми и ми подаде един бял плик. Писмо от майка ми, казвайки да не мърдам оттам. Е, твърде късно. Извадих една химикалка от мантията си, взета докато бях при мъгълите, и надрасках бързо това, което всъщност стана. Плюс това, че Томас Ройс се намира в магазина за отвари в края на Диагон Али. След това дадох писмото на совата ми.
-На майка ми, Реджина. И побързай.
 Совата отлетя, а аз се огледах. Съжалявах, че съм зарязала Ройс, но нямах друг избор. Беше той или и двамата. Огледах се и потърсих място да се скрия. Разбира се, че нямаше да се върна там. Служителите щяха да ми вземат пръчката, но не бях сигурна дали ще я счупят демонстративно, ако бяха някакви новаци...
 Излязох на главния площад и потърсих начин да стигна до Лондон. Ставаше дума за онази стена, която минаваше през "Продънения котел", но в тъмното едва я намерих. След това минах през кръчмата и излязох на улицата. Беше пълно с мъгъли и нямаше как някой да се осмели да направи магия.
 "Твърде лесно е" помислих си аз. "Нито хора на Министерството и Ройс го няма никакъв, не може просто така да се дал на един продавач на отвари..."
 Хората доста ме заглеждаха с черната ми мантия. Добре че поне пръчката бе в джоба ми.

И тогава продавачът влезе и отвори широко вратата. Ройс не гледаше към него. Гледаше към Кристина. Тя не помръдваше буквално за две секунди след това хукна.
"Така ли било" помисли си той и обърна вниманието си към продавачът.

Той беше нисък и плешив, носеше очила с евтини марки и гледаше лошо.
Огледа се. 
-Какво правиш тук? Крадеш от мен ли? Знаеш ли кой съм аз- мъжът тръгна да вади пръчката от джоба си...

Твърде късно... За части от секундата Ройс го изпревари, насочи своята към него и изрече тихо:
-Авада Кедавра!-лумна зелена светлина и мъжът се строполи малко пред вратата. Огромното му туловище изпука след падането. 
Том прибра пръчката и помисли.

Целта на начинанието беше точно такава. Да открадне една-две отварки, да излезе, да убие продавача, да каже на Кристина да го предаде, но докато тя го направи, той щеше да е далеч. И тя щеше да бъде свободна. Но малкото изчадие се бе измъкнало и нямаше вариант да не го предаде. Том имаше няколко минутки. Планът се оформи в главата му достатъчно бързо.

Том хвана тялото на мъжа и го остави по гръб върху петното от падналата отвара. След това взе една от отварите в джоба си. Намери тази, която убиваше с няколко капчици. Но тя трябваше да бъде употребена. Младежът сложи няколко капки в устата на трупа и след това няколко около устата, които се разтекоха навсякъде. След това излезе от стаичката и ръчно премести бюрото в склада. Не питайте колко му отне. Постави го така че да не можеше да се отвори вратата, ако някой искаше от магазина да влезе в склада. Или поне щеше да забави човека. Затвори вратата и бръкна в джобовете на продавача. Намери ключовете и заключи отвътре, като ги остави в ключалката. Така хем беше заключено, хем и когато отключиха вратата нямаше да се отвори от бюрото. 
Ройс се магипортира и се появи отвън. Едно момче на възрастта криво-ляво на Кристина вероятно се прибираше. Томас се приближи до него, хвана го за ръката и се магипортира се него обратно в склада. Момчето бе уплашено до смърт.

Черният магьосник отново взе отровата и покапа няколко капки по ръката му. Момчето крещеше и пищеше, бореше се, но възрастта на Том си казваше думата. След това му каза:
-Успокой се! Нищо няма да ти стане, ще те намерят скоро. Акцио пръчка!
Пръчката на момчето полетя към ръката на Ройс. Той я взе и обясни:
-Ще ти оставя пръчката зад сградата. Чуй ме!-момчето започна да плаче но Том му извъртя главата към себе си-Чуй ме! Нищо няма да ти се случи. Помни, пръчката ти е отзад, само ти ще знаеш къде е. Като те освободят, си я вземи.

Младежът не изчака. Магипортира се навън. Защо бе избрал дете? За да не може да се магипортира! Сега вероятно щяха да разследват дали детето всъщност не е отровил продавача. Какво друго би могъл да направи Том? Трябваше да натопи някого.



Томас сложи пръчката на момчето зад сградата и  се огледа? Какво би направил в тази ситуация? Ако беше на мястото на Кристина, би тръгнал към Министерството.  Но те я търсеха? Значи към дома, може би?  Да, сигурно натам.

Ройс се магипортира точно пред "Продъненият котел". От Кристина и от Аврорите нямаше и следа. Значи хем беше, хем не беше закъснял. Ами сега?
Накъде да тръгнеше? Надяваше се фактът, че момичето е тичало, а той се е магипортирал, да е спестил време. Не знаеше още какво щеше да направи с момичето.
Ройс се огледа за черната мантия на Кристина. Вероятно щеше да изпъква сред тълпата, ако беше някъде наоколо разбира се...

Бях на ъгъла на улица... дори не знаех това място. Та аз не живеех в Лондон. Просто ъгълът на улицата, където се намираше "Продънения котел". Стоях и се оглеждах за Реджина, когато нещо прихвана вниманието ми. Изведнъж, от нищото се бе появил Ройс. Точно на мястото където бях преди две минути. Бързо се скрих зад ъгъла, като нямаше вероятност да ме е видял. Дишах доста тежко и гледах към небето. отдръпвах се все повече от въпросния ъгъл, когато от небето се спусна Реджина. С моя късмет, совата мина от другата страна и Ройс не я бе видял.
-О, благодаря ти - изрекох аз когато тя кацна на рамото ми и присъствието и някак ме успокои.
 Взех писмото от клюна и. Майка ми ме питаше къде съм. Написах и да ме чака пред... как трябваше да зная нещо тук?!
-Извинете - попитах един минаващ мъгъл, - как се нарича ъгълът на тази и онази улица?
 Посочих следващата пресечка.
-Улица Тудор и Джон Карпентър - отвърна той с пренебрежение.
 Дори не ме погледна, а си продължи по пътя. Надрасках това на плика и го пъхнах в човката на Реджина.
-Моля те, моля те, побързай - изплаках аз като я погалих.
 Тя излетя секунда след това, а аз забързах към ъгъла, следейки я, докато не се изгуби в небето. Щом стигнах на ъгъла, седнах. Да, седнах на ъгъла на Тудор и Джон Карпентър и свих главата си. Нямаше съмнение, че Ройс щеше да ме намери, просто не исках да виждам кога ще дойде. По-малко страшно беше да не гледам смъртта в очите, а да си представя, че заспивам. А ако не дойдеше, майка ми щеше да ме отведе и сигурно щяха да ме изключат от Хогуортс, шансовете бяха 50 на 50. Някак по-безболезнено ми се струваше да умра.

Ройс се огледа. Не успя да види Кристина и се ядоса. Сега какво? Трябваше нацели накъде е отишла. Отново стигнахме до думите на Христо Стоичков:
Саймтаймс уин, саймтаймс люн.
 
Реши да тръгне наляво, но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Мъгълите го бутаха, ръгаха, даже удряха, докато Том не осъзна, че очевидно това е начинът. Започна да бута минувачите, като даже запрати няколко на земята. Това естествено веднага отключи един порой от псувни и ругатни. Накрая стигна и видя Кристина. Не можеше да повярва, че я е намерил толкова бързо.

По-интересно беше как я намери. Тя седеше на един ъгъл, свела глава. Томас не знаеше как тя се чувства, но изглеждаше отчаяна и донякъде уплашена. 
Но Ройс имаше друга идея. Щеше да я убие. Да я заколи. Като прасе. Вдигна пръчката си от разстояние и тогава... нещо го спря. Чувстваше, че иска, но не можеше. Мозъкът му казваше едно, но устата му си замълча. Защо да не я убиеше? Тя го беше изоставила. Вероятно и предала. Вероятно всеки момент идваха аврорите и той щеше да има безплатен пропуск до някой затвор, вероятно Азкабан. Тогава защо да не я убиеше? Той не й беше длъжен. Беше й обещал, че ще я убие, ако не му следва инструкциите. Всъщност не, беше казал, че ще се магипортира.
"Мамка му, какво да правя!"

И тогава реши. Беше взел и направил каквото иска. Не му трябваше нищо друго.  Магипортира се отново на Диагон-али пред един магазин за ученически пособия. Взе един пергамент и там някакво писало и преди да се е усетил продавачът, излезе.
"Тия хора не затварят ли бе? Тука е тъмно като в индийски задник, за Бога, те още не са затворили!"
Томас сложи нещата си в мантията и се магипортира вътре в склада. Там стоя още момчето свито в ъгъла. Вече не плачеше.
Томас го хвана, магипортира се отново вън, след това веднага вътре. Беше сам, ако не се броеше трупът. Младежът набързо написа на пергамента:
"Скъпо Министерство, това е само началото. Докато намерите това писмо, аз ще съм вече далеч, където не може да ме намерите. Случилото се тук е само началото, очаквайте още подобни истории в бъдеще. Щетите щяха да са много по-големи, ако малкото момиче не се беше опитало да ме спре с жалката си пръчица. Но мисля, че и това не е малко. С много обич! "
Ройс пъхна парчето пергамент в джоба на трупа и се магипортира отвън. Вече нямаше жива душа, всичко беше пусто. Сега беше моментът.
Той извади пръчицата си и я насочи към сградата с отварите:
-Бомбарда маскима!

Цялата сграда избухна изведнъж и започнаха да падат части от нея. Томас нямаше време да види крайния резултат. Целта беше друга. Без да чака Ройс реши да рискува и да се магипортира там, където бе заварил Кристина, без да си има капчица идея какво имаше там. Там можеха вече да бъдат хората от Министерството, можеше и да я завари самичка. Но трябваше да рискува. Най-сигурно бе, ако го видеха аврорите. Така Кристина щеше със сигурност да е свободна...

Още стоях свила глава и не смеех да погледна нагоре. Бяха минали около 15 минути. Изведнъж някой ме хвана за ръката и ми помогна да се изправя. Беше майка ми. Прегърна ме и ме успокои, че всичко ще е наред, но знаех истината.
 Около минута след нея се появиха двама аврори, на средна възръст. Един нисък и плешив, който гледаше доста зловещо и един по-висок, с кестенява коса, който изглеждаше по-нормален. Те се магипортираха, а и аз с тях, в нещо като офис. Щом се осъзнах се отдръпнах.
-Не... моля ви не ми взимайте пръчката - казах аз.
-Съжалявам, но трябва. Ще ти бъде върната след делото - отвърна по-ниския. - Ако те онивинят.
-Вижте, някой от вас проверил ли е магазина за отвари в края на местността?
-В момента отряд аврори работят по случая.
 Нямах друг план. Ройс бе изягал. Ниския магъосник ми изчете присъдата, а аз гледах към пода. В края той поиска пръчката ми. Не помръднах и той повтори заръката си.
-Искам да остане в мен. Няма да я използвам, просто искам да остане в мен.
-Такъв е портокола... - започна по-високия.
-Ами тогава направете изключение! - Извиках аз. - Не ме интересува, ако трябва ще стоя тук до началото на делото, но пръчката остава в мен!
 Вече бях забравила любезностите. Двамата ме изгледаха странно. Накрая по-ниския се ядоса.
-Ще правиш каквото ти казваме, иначе...
 Вратата се отвори и той замлъкна. Беше една жена, малко по-млада от тях.
-Всичко наред ли е? - Попита тя.
-Да, ъм, тя просто не иска да си даде пръчката - отвърна същия аврор.
-Току-що се върна отряда от Диагон Али.
-И?
-Намерили са писмо от Томас Ройс. Оказва се, че той наистина е бил там. Следователно момичето може и да не лъже. Дело ще има, но от съвета ме информираха, че тя може да задържи пръчката си, трябва да бъде проведено още разследване.
 Отдъхнах си. Той бе оставил писмо... когато спокойно можеше да хвърли обвиненията върху мен. Наистина не бе чак толкова лош, колкото го разказваха в училище.

Цял един месец по-късно Томас можеше отново да стои в една стая в "Продънения котел" и да си почива. Разбира се, не беше наел стаята. Една вечер просто бе влязъл в странноприемницата, беше отворил вратата на стаята и беше убил мъжа, който я бе наел. Той беше старец, очевидно взел стаята за постоянно, като се имаше предвид, че стаята беше цялата пълна с милиони чисто негови неща.
"Супер! Значи няма да забележат, ако остана тук дълго."
Стараеше се да не го видят като излизат, затова се телепортираше директно отвън, а не използваше старото стълбище на сградата. 

Всъщност беше минало около месец след странната случка с Кристина на Диагон-али, която тотално беше взривила магьосническата общественост. Близо 2-3 седмици единствените теми за разговор бяха за тази случка. Точно на 3-тата седмица всъщност Ройс си "взе тази хубава стая". Сега, след месец, вече всичко беше отшумяло. Аврорите вече не търсеха навсякъде бедничкия Том, който просто си се криеше, където нямаше да го намерят. Медиите вече спряха да споменават случката в милионите си издания. Всичко беше отново нормално. Доколкото можеше да бъде, разбира се.

Томас погледна през прозореца. Жалките мъгъли, които се движеха насам-натам му напомняше на Кристина. Нейната тотална омраза към тях беше хванала окото на младежа. Защо тя толкова често попадаше в неговите мисли? Защото Ройс осъзна, че може да е зъл, но честен човек. Той беше обещал да й помогне, ако вземе каквото иска, и го направи. Не беше очаквал, че наистина ще го стори. Е, това е положението. Здраве да е.

От прозореца Том имаше перфектна гледка към входа на сградата. Старецът очевидно не си беше пестял парите. 

И изведнъж.. Ройс се можеше да повярва. Гледаше и не вярваше... Стори му се, че изведнъж видя Кристина да влиза през входа. Погледна я прекалено късно и не знаеше със сигурност дали е тя и дали е сама.
"Ами, ако води аврорите? Какво да правя? КАКВО?!"
Томас се успокои. Какъв беше шансът да е тя? Минимален. И дори да е тя, едва ли можеше да е дошла, защото знае, че е там. И да води аврори... какъв е шансът? Нищожен. Не, не можеше да е.

Паниката обаче обхвана Ройс. Той не знаеше какво да прави, затова бързо се магипортира на един ъгъл, от който виждаше входа на сградата. Кристина или който беше там вече беше вътре в сградата. 

Томас започна бавно да се придвижва натам. Молеше се на всички Богове като стигне вътре да види, че това не е Кристина, а някакво друго момиче...

Бе минал месец и бях онивинена. Отивах до Диагон-Али, носейки мантията си със символа на Слидерин, за да си купя учебниците. Намирах се в Продънения котел, седнала на една от масите, за да си почина. Очакваше ме дълга обиколка и много чанти.
 За секунда съзнанието ми се отнесе към Томас Ройс. Какво ли беше станало с него и защо наистина написа онова писмо? Все пак по негови думи, училището не може да те научи от нещата от живота. Какво ли изобщо го бе накарало да мисли така? Тоест, всеки си има своята история. А какъв ли е бил преди това. Преди онзи обрат в живота на човека, който го кара да се промени драстично. Например загуба на скъп човек, нараняване от близък или друго. Все едно се опитвах да познавам някой, който никога не бях срещала. Дори това би било по-лесно