Реджиналд се бе настанил удобно на една от скамейките, държеше огромна книга в ръцете си и се усмихваше. Причината обаче за тази усмивка съвсем не беше въпросната книга - по дяволите, той дори не я забелязваше нито разбираше какво чете. Просто се чувстваше щастлив. За пръв път си бе намерил истинска приятелка. Човек, на който да споделя, който да го цени.. който да му вдъхне увереност. Цял живот са му натяквали какъв безполезен неудачник бе, а сега, тази русокоска само с няколко мили, но искренни думи, успя да му вдъхне поне малко самоувереност.
Изведнъж, Реджиналд чу стъпки. Предположи, че са женски, тъй като чуваше звук от високи токчета да се приближава към дворът.. или беше момиче, или.. момче, с необичаен избор за обличане. Оказа се, че наистина беше момиче, тъй като щом тя се приближи успя да види силуета и чертите й..
О, боже. О, боже!
Внезапно усети как непрестанната тревога се завърна. Това момиче бе точно тя - Алия. Момичето, което не го забелязваше, но той харесваше от толкова дълго време. И тя беше тук. Сама. С него.
Хейстингс си пое дълбоко въздух и мигновено се сети за всичко, което Ади му беше казала.
- А..Алия?!
Глупак. Беше такъв глупак! Защо каза името й? Щеше да изглежда като пълен идиот. Та тя дори не го познаваше! Успокой се, Редж, мислеше си той. Можеше да се справи. Защо не? Може би, донякъде, Ади беше права.
- Аз.. ъм.. какво правиш тук?

Не знаеше какво да каже или да направи. Стоеше като закован на мястото си. Треговата започваше да го обзема, а хладна пот изби по челото му. Усещаше как започва да трепери - стар, вреден навик, който винаги се случваше, щом се притесняваше. Не знаеше какво да прави, просто искаше да избяга, да се затвори в библиотеката и да се самосъжалява.
Изведнъж в съзнанието му изникна образът на Ади. Онази жизнерадостна, позитивна русокоска.. Трябваше да признае, това го успокояваше. И върна поне малко от увереността си - достатъчно, за да продължи разговора. Определено трябваше да го продължи. Трябваше да опита. Струваше си, нали?
- Аз.. нямах това напредвид. - измърори Реджиналд под носа си, опитвайки се да направи нещо подобно на усмивка - Съжалявам ако съм те обидил.. Името ми е Реджиналд... Аз, знаех твоето име защото съм те виждал наоколо и познавам някои от приятелите ти.
Хм, познаваше? Да, това не беше лъжа. Донякъде. Познаваше ги, и те него, но отношенията им бяха ужасни. Те го унижаваха по най-различни начини и правеха така, че винаги да стане за смях пред другите.
- Изглеждаш.. ядосана. Какво се е случило? Или аз бях причината? - измърори отново Редж. Дали изобщо тя го чуваше? Поради някаква причина, се страхуваше да повиши гласа си.
По дяволите, това ли му беше жалкия опит за разговор? Но какво друго би могъл да каже? Не можеше да говори с другите хора нормално. Просто.. не се получаваше. Те му говореха, а той мълчеше, тъй като очевидно не искаше да говори. Но сега беше различно. Налагаше се да завърже разговор.

Хората казват, че от думите боли повече от най-всичко. До сега Реджиналд не вярваше това, но ето, че за пръв път той разбра какво е. Попринцип не се интересува какво говорят хората за него - бе свикнал за го обиждат и унижават, но беше различно. Той не се интересуваше от другите. Не влагаше надеждите си тях. И определено, не изпитваше силни чувства към тях от толкова много години и точно когато най-накрая събере нужната смелост да ги заговори, те да го нагрубят по този начин..
Думите й бяха остри и болезнени, като студени остриета, които се забиваха в тялото му. Това бе най-близкото определение до това, което чувстваше в момента.
- А-А... Аз...
Не знаеше дали трябва да продължи да говори. Макар и наранен, той не искаше да спре. Не сега. Познаваше Алия от доста дълго време.. така де, наблюдаваше, и знаеше, че често си изпуска нервите, но след време всичко минава. Именно за това, без значение колко го беше страх, той реши да се опита да оправи нещата.
- Съжалявам.. - измърмори той, гласът му ставаше все по-тих и по-тих - Не исках да те притеснявам... Виждам, че не си в настроение. Не искам да те ядосвам още повече, но.. ако искаш да поговориш с някого, аз съм тук. Ще се разходим и... всичко.. ъм.. надявам се.. ще се успокоиш.

Не можеше да стане по-лошо, мислеше си Редж. Е, това, което току-що стана, му разби всички представи и фантазии. Чувстваше се.. предаден? Странно, но това бе най-близката дума до това как се чувстваше в момента. Всъщност, и той не бе сигурен. Очуден, ядосан.. Наранен, най-вече. Осъзна, че Алия бе също като приятелите си. Тя беше различна от него и той не я заслужаваше. Той беше безполезен загубеняк, точно както майка му го наричаше.
А приятелите й.. те са й разказвали. И тя се е смеела. В нейните очи, той бе.. задръстен. Загубеняк.
Вече нямаше смисъл да се опитва. Никога нямаше да се промени. Кого залъгваше? Себе си? Определено успя, но само за малко.
Усети как му беше трудно да диша и то не само заради цигареният дим.. усещаше едно парещо чувство в гърлото си, сякаш буца бе заседнала. Очите му се насълзиха, но въпреки всичко се усмихна на сила като за последно.
Погледна за последно към Алия. Гледаше го с онзи нейн подигравателен поглед докато пушеше от цигарата си. Определено не си представяше, че нещата ще се развият по такъв начин.. Не искаше да го приеме. Но трябваше.
- Да.. това съм аз. Съжалявам. - прошепна той.
След което сведе главата си, стана от мястото и хукна. Не знаеше къде да отиде, просто искаше да се махне.

Лутането наляво-надясно отведе Сиси до "малкото дворче". "Интересно местенце" - помисли си тя. " Значи освен тайнствени коридори, дълбоки езера с октоподи вътре и шантави стаи имаше и места като това, а?" Това истински я изненада, но приятно. Изглеждаше леко зловещо на фона на лунната светлина и тъмното, изписано с многобройни звезди небе. Но зависи кой го гледаше. За Сирена това въобще не бе "зловещо". Беше спокойно, приятно..."Място за усамотение." След тази нейна мисъл тя видимо зарадвана се засмя. Беше смешно. Та, Мерлин да го вземе, това бе ДВОР! ВСИЧКИ минават от тук, как щеше да бъде усамотено!? Тя се огледа и пред очите ѝ попадна мъничката "постройка", така да се каже, по средата на фонтана. И толкова бързо, колкото и бе забелязала високия му връх, в главата ѝ изникна една идея. Една луда, направо безразсъдна идея...Точно като за нея.
  Сиси бавно и внимателно, но едновременно и кипяща от енергия се заизкачва по него. На няколко пъти щеше да се пребие и боговете само знаят как така успя да се качи, без да падне и да си счупи нещо. В изключително неудобна поза тя остана на върха и се огледа. Беше красива, септемврийска нощ. "Дано само не ме види някой учител, че тежко ми и горко ми. Още първия ден да създавам проблеми...Да не говорим, ако вземат и точки заради това." Русокоската погледна по внимателно да не би да идваше някой, но всичко бе тихо, като в гроб. След десет-двайсет минути момичето реши да слиза, че ще вземе да се схване, ако остане още. И, понеже е огромна късметлийка, докато слизаше крака ѝ не стъпи където трябваше и Сиси цамбурна във фонтана.
- Чудесно. Направо супер. Сега съм и мокра. Какво следва, да ми падне тухла върху главата? О, или още по-оригинално- пиано, като в анимационните филми! - след това видимо разярена тя стана, излезна и започна да се тътри към коридорите.

Седях си в стаята.Беше ми много скучно затова реших да отида в Малкото дворче.Беше много красиво.Помня всякаш беше вчера,когато си говорех със съучениците,но вече не е така.Вече бях учител.Реших да седна някъде и така и направих.Видях прекрасно  място,но беше малко мръсничко.Взех една кърпичка от джоба си.Постелих я.И седнах.След това видях едно момиче.Казваше се Аlison и беше от Рейвънклоу и реших да я поздравя.
-Здравей Alison.Много хубав ден,нали.Искаш ли да седнеш?-подканих аз
След това постелих още една кърпичка.

Обичах да се разхождам из замака и да намирам нови и нови места.Така направих и днес имах свободен час и реших да се възползвам.Оставих книгите си в стаята и тръгнах да обикалям.Видях някакъв коридор по който не съм минавала и реших да го проверя.Тръгнах по него и незнано как се озовах в малкото дворче.Заогледах се учудено и тагава чух няко да ми говори.Обърнах се и се оказа че това е професо Розие.
-Да,да хубав ден.
Зачудих се дали да сядам,но се бях малко уморила затова казах:
-Защо не.А вие защо седите самичък професоре?

Щом седна и ме попита защо седя сам.Зачудих се и отговорих
-Ами,както виждаш няма никой,но не ми пречи самотата.Дори донякъде е приятно.Мислиш за неща,за които не можеш да правиш с компания-отговорих като мъдрец-и е хубаво да си сам.Мислиш и за бъдещето си и други неща.
След това с един замах на пръчката се появи две чаши и промърморих ,,Агуаменти''.В едната чаша имаше вода.После попитах
-Искаш ли вода?