Глава 1
Алабастър

Да стигне до Ирландия беше объркващо и неочаквано, да призове ирландските мъртви-необяснимо и откачено, но да ги предизвика...това беше направо самоубийствено.
Преди Алабастър Торингтън да прецени по този начин цветущото си положение, следобедът вървеше почти нормално. Задачата му се струваше лесна-отива до Ирландия, осквернява християнски храм, вземайки езическия символ на майка си Хеката и се връща. Но с този негов полубожи късмет, планът му както винаги се прецака. Ал мушкаше призраците с меча си, но естествено, острието му минаваше през телата им, както си му е редът. За нещастие. обаче, духовете нямаха този проблем с момчето. Алабастър получи поне половин дузина ухапвания и одрасквания. А призраците изглежда се забавляваха. И тогава той разбра-те си ИГРАЕХА с него. Това го вбеси и той продължи да ръга....ами въздуха. Призраците, изглежда не харесаха това, защото го дариха с нови и още по-болезнени рани, Как боляха, само Ал си знаеше. По-големия проблем беше, че нямаше да издържи дълго така, тъй като ирландците бяха вече мъртви, а не можеш да убиеш мъртвите наново. И така стигнахме до положението, от което нашият магьосник се опасяваше, че няма да се измъкне.
Тук беше Ирландия. А той, идиотът, владееше само заклинания на латински. Латинския не действаше така далеч от границите на Древните места. Тоест, Алабастър щеше да свърши като разскъсана играчка от призраците, само защото не беше научил ирландски гаелски. Или поне демонски латински. Дори картите не можеха да му помогнат.
Какъв край за един полубог-пък бил той на стрраната на Кронос преди време. Ал се съмняваше, че някой ще си спомни за него дотолкова, че да му напише и некролог.
"Алабастър С. Торингтън, починал на почти шестнадесет"
Хряс. Ето че парче от бронежилетката му бе откъснато. Очудващо, но на момчето дори не му пукаше. Бе дошло тук по свое желание. За жалост, това желание беше почти като самоубийствен атентат.
Е, ако щеше да умира в една от малките улички на Дъблин,то щеше да го направи с чест. Алабастър надигна острието.
И тогава нещата поеха коренно различна посока. 
Някъде от високо подскочи някаква закачулена фигува и се приземи между него и сенките. Тя изкара голям черен скиптър и заповяда нещо на призраците, използвайки демонски латински. 
-Етерпс, иксйов. Атакрадоспог Склито ив ававозто.
Нямаше никакво съмнение, че опитвайки се да произнесе нещо на този език, Алабасър щеше да оплете своя собствен.
Призраците кимнаха и послушно изчезнаха, а Ал погледна момичето. Тя не свали качулката си, но той усещаше как го оглежда от глава до пети. Тишината беше отчайваща, затова той заговори първи.
-Извинявайте, но защо ме спасихте?
Вместо с отговор, момичето го удостои с въпрос.
-Ти ли си момчето на Хеката?
Добрее...ставаше все по-странно. Откъде момичето знаеше коя е майка му?Ал кимна и тя му направи знак да я последва. Разумът на момнчето му крещеше да не го прави, но той го пренебрегна, упорито следвайки момичето. Тогава го удари първата вълна ДЕжа вю. ТРой познаваше това място. 
Помнеше.

Пресвети Аполоне, на мен лично страшно много ми хареса! Харесва ми това, че задачата на Ал е по...хм, необичайна. Също така, че го спасява тайнствено момиче, а това със заклинанията ме уби. Хубаво е, че героят е син на Хеката, която като цяло си се пада пренебрегвано от феновете божество, а не на Посейдон, Зевс, Атина и т.н. И стила ти много ми допада, надявам се да има още ^^