Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.

Hogwarts School of Witchcraft and Wizard RPG forum BG
 
ИндексТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВходВлез като PR
Гласувайте за нас :)
BGtop
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Точки на домовете
- 320
- 1340
- 1280
- 780

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm
Statistics
Имаме 423 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Sandwich

Нашите потребители са написали 22434 мнения in 1533 subjects

Share | 
 

 Когато още беше трудно

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Арчър Крос
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Когато още беше трудно   Нед Май 25, 2014 10:04 am

Повърхността на езерото блестеше със синкави и оранжеви отенъци под залязващото слънце. Да, определено беше по-добре да съм тук, отколкото в глупавия час по пророкуване. Не ми беше нужен за да знам, какво ме чака в бъдещето. 
Освен това, само тук можех да си пуша на спокойствие. Всъщност не знаех, дали професорите биха ми казали нещо, защото всъщност повечето от тях бяха млади, и все пак. Гледам да залагам на сигурното доколкото мога. 
Издишах дима и отново се загледах в гладката повърхност на езерото. Вече шест години, а нито веднъж не бях виждал онази сепия, за която всички говореха. Не че имаше някакво особено значение в това да видя някакво си мекотело, но ме дразнеше. Шест години, а още не знаех почти нищо за Хогуортс, освен, че трябва да се пазиш по стълбите и че вратите могат да се гаврят с теб колкото си поискат. 
Излегнах се назад в тревата, зарязвайки чантата настрана. Беше приятно. За момент можех да си отдъхна, да забравя за всичко. Де да бяха повече дни такива.
Но аз съм най-големия карък на света, това сигурно го знаят повече хора, отколкото предполагам, и естествено, по всичките закони на гадостта, спокойствието ми просто трябваше да бъде нарушено. 
Чух шумоленето на стъпки в тревата зад мен и затворих очи за момент, преди да се надигна, да загася цигарата в пръстта и да се обърна да погледна натрапника с нищо друго, освен досада изписана по цялото ми изражение.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Елъди Атертън
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Нед Май 25, 2014 2:13 pm

Денят беше твърде хубав, за да се набутвам в задушната таванска класна стая по пророкуване. И без това този предмет беше загуба на време. Затова, естествено, не бях там, колкото и неприсъщо да беше това за мен. 
Но денят беше и прекалено хубав, за да го прекарвам в замъка, затова се отправих към езерото. Харесвах го, беше приятно, тихо. И докато се движех натам, покрай мен минаваха по-големи ученици, които имаха свободни часове, минаваха първокурсници с метли, сигурно запътващи се към часовете по летене. 
И просто се движех към водата, която вече можех да видя, обмисляйки, как ще седна и ще чета нещо, как може дори да потопя краката си във водата, ако нямаше други хора. 
Обаче имаше. Отдалече видях, как някой се беше излегнал на тревата, непосредствено до водата. Не можех да го видя, виждах само черна мантия и тъмна коса. Момче беше, обаче, това някак разбрах. 
Приближих се, не беше присъщо за учениците да се излежават така по време на часове. Не, че аз трябваше да се обаждам - и аз току що се бях измъкнала.
Човекът явно чу, че някой се приближава, защото се изправи и се обърна към мен. 
Заковах се на място. Познавах го. Беше Арчър Крос, вероятно най-чистокръвния от чистокръвните слидеринци. познавах го, естествено. Неведнъж беше идвал у дома с брат си, който работеше с баща ми в министерството, неведнъж беше идвал и когато бе по-малък, заедно с родителите си. Чистокръвните се подкрепят, нали? 
Обаче и той като мен не беше нормален случай. Той не беше типичния слидеринец. Не беше типичния мъгъломразец. Той прост беше...там, някак си. Като човек не беше лош в никакъв слушай, това бях научила през последните може би десет години. Но станеше ли дума за правила, едва ли имаше ученик, който да е по-голям бунтар. 
Не го питах, просто седнах до него на тревата и се загледах в герба със змията на гърдите му. Струваше ми се толкова не на място.
- Здрасти, Арч. - поздравих го и се загледах в залязващото слънце, точно над езерото. - Реши, че не можеш да изтърпиш още едно видение за болезнената си смърт?
Погледнах го. Отдавна не бяхме говорили, не и сами, защото, сещате се? Аз съм от Грифиндор, той- от Слидерин. Предполага се, че трябва да се мразим. Само, че аз не го мразих. Мислех, че е свестен - да, малко странен и объркан, но свестен.  
Не бях взела мантията - бях само по униформата. Имаше ли смисъл? И без това беше топло. Увих ръце около краката си и облегнах брадичка на коленете си. И накрая се усмихнах, може би малко тъжно. 
- Отдавна не сме се виждали...как си, Арч?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Арчър Крос
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Пон Май 26, 2014 11:02 pm

Изгледах Елъди от глава до пети. Определено беше минало доста време откакто я бях видял за последно. И когато ме разпозна, се усмихна и продължи напред, малко по-бързо от преди малко. 
Без да казва каквото и да е седна до мен на тревата - по-близо отколкото беше приемливо. А аз съм шестнайсет, почти седемнайсет годишно момче, и, не ме разбирайте погрешно, мразя какъвто и да е физически контакт. И ако това беше някой друг, а не Елъди Атертън, то той сигурно щеше да виси във въздуха с главата надолу или щеше да се дави в езерото пред мен. Тя, обаче, беше изключение. И най-вероятно го знаеше. Елъди беше красиво момиче - не, жена - по-красиво от другите. Може би заради кръвта си, не знам. И просто нямаше как да се държа с нея като с останалите. Беше различна, и то не само с външността си. 
Познавах я откакто бяхме малки деца. Знаех само, че не е човек, от чието приятелство да искаш да се откажеш - напротив, ценях я. И това, че не се бяхме виждали отдавна не променяше този факт.
- Здрасти, Арч.  - Сепнах се леко при поздрава й. преди да се подсмихна леко. Никой вече не ме наричаше така. Ако го правеха, знаеха, че ще има последствия, затова постепенно спряха. Но и тук, естествено, тя беше изключение. И отново го знаеше, предполагам. Или чисто и просто се опитваше да ме дразни. А пък може би второто беше по-вероятно. Бяхме приятели, все пак, а приятелите се дразнят, нали? - Реши, че не можеш да изтърпиш още едно видение за болезнената си смърт?
Удостоих я с безизразен поглед. И мисля, че от начина, по който се разсмя звънко ме разбра. Никой не можеше да изтърпи тези часове!
Отново я погледнах, защото се размърда в мястото си. Не носеше мантия, а само момичешката униформа. Момичешката униформа от бялата риза, вратовръзка и късата поличка. И отново, аз съм шестнайсетгодишно, почти седемнайсетгодишно, момче. Няма как да пропусна да задържа погледа си върху нея за малко по-дълго отколкото трябва. А фактът, че се преви така, че да увие ръце около коленете си, не помагаше- все пак, и без това късата поличка се вдигна, разкривайки още малка част от бедрата й. 
Бързо отклоних поглед към залеза, за да не ме хване. Вместо това се заслушах отново в думите й. Попита ме как съм. И отново ме нарече 'Арч'. 
Замислих се, дали да не й обясня, че вече не съм 'Арч' - малкото момче. Трябваше да й кажа, че съм вече Арчър, мъжът. Арчър, порасналият. Арчър, идиотът. Обаче не можех. Тя го казваше така, все едно беше най-естественото нещо на света. А когато го казваше така аз не го намирах за досадно. Вместо това си спомних за изминалите години и се подпрях на лакти, преди да се вгледам в нея отново. Златисто-червената й вратовръзка проблясваше срещу светлината. Още не можех да повярвам, че не бяхме в един дом. Щеше да е толкова по-лесно за мен. Да, егоист съм, но пък и реалист. 
- Да, наистина не ми се слушаше поредната теория за смъртта ми. - кимнах отнесено, опитвайки се да прогоня горчивината от езика си. - Но пък ти? Виж, твоята смърт досега не са  я предричали. Нямаш основателна причина да си тук
Подсмихнах се. 
- И съм добре - дишам, значи няма проблем. Ами ти, Лиз, как си? 
И със задоволство гледах, как лицето й се изкриви в раздразнена гримаса преди да се обърне и да ме прободе с ясните си, сиви очи.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Елъди Атертън
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Пон Май 26, 2014 11:23 pm

Приятно беше да видя усмивката му отново. От много време, или по-точно, откакто бяхме тук, Арчър беше станал много по-затворен в себе си, много по-студен и далечен. Дали слидеринците нямаха нещо във водата? Рядко го виждах да общува с други хора, освен малката си свита, рядко го виждах да изразява каквито и да е емоции. Може би защото бяхме в различни домове и не прекарвахме почти никакво време заедно. 
И именно затова, гледайки половинчатата му усмивка се замислих, как бих искала дори тя да е там малко по-често. Друга част от мен пропя, че е страхотно, че аз бях тази, която успя да изтръгне този малък жест от него! Аз!
След това отговори на въпроса ми, а аз се заслушах в гласа му - нисък, гърлен, леко дрезгав...секси. Да, това е, нямаше смисъл да го отричам. Арчър беше секси. Почти изпуснах въпроса му. Прокашлях се тихо, за да събера мислите си. Което беше малко трудно около него. 
- Всъщност, имам много основателна причина. - заявих. - Скучно ми беше. Или ако търсят нещо още по-основателно, ще кажа, че Нептун ми е прошепнал, че днес Марс не е в позиция, подходяща за мен. Ето, виждаш ли? Напълно основателно. 
И после...после той ме нарече 'Лиз'. Знаеше, колко мразех да ме наричат така. Така ме наричаше само брат ми и то умишлено, само и само да ме изкарва извън кожата ми. И глупавият Арчър беше наясно, иначе нямаше да набляга по такъв начин на използвания от него прякор. Главата ми се завъртя назад към него, за да го видя с лукава усмивка на лицето. 
О! Нацупих се. Всщност, от доста време не бях чувала да го наричат така. Или Арчър, или Крос. Други алтернативи нямаше. Може би сама си бях издълбала гроба, все пак. 
Засмях се и вдигнах ръце, признавайки загубата си. 
- ОК, съжалявам. Квит сме. Без глупави прякори.
След това, без да дочакам отговор се излегнах назад върху тревата, без да ми пука, че бялата риза сигурно ще се изцапа, без да ми пука, че може би да лежиш на земята не беше най-хигиеничното нещо. Нямаше значение. Моментът беше хубав, времето - прекрасно. Реших,че мога да си го позволя. 
Той все още стоеше облегнат на лакти, когато отворих очи. И той като мен гледаше хоризонта над езерото, към залязващото слънце. След не повече от десет минути щеше да е тъмно, което значеше, че сигурно вече трябваше да се отправяме обратно към замъка, но, по дяволите, беше приятно. Отпускащо. 
– Иначе и аз съм добре. Малко е мудно напоследък, няма нищо интересно. Човек ще каже, че в Грифиндор купоните са безкрайни, но с тези глупави изпити в края на годината, никой няма време за нищо... - засмях се на собственото си противоречене и се надигнах на собствените си лакти, преди да го погледна в тъмните очи. -...и, естествено, затова сега лежа до езерото със съмнителен индивид до себе си, вместо да уча. 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Арчър Крос
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Сря Май 28, 2014 4:50 pm

Изсумтях в отговор на глупавата й причина. ОК, Елъди всъщност се беше променила откакто бяхме в Хогуортс. Преди седем години едва ли бих могъл да си я представя да каже нещо подобно - не и сред консервативните й родители и нахалния й брат. Но тук...явно Грифиндор си казваше думата. Беше станала по-отворена, по-смела. А пък когато споменах второто й име щях буквално да се разсмея на изражението й. 
След като едностранно стигнахме до примирие, тя кимна на себе си и просто легна. Легна назад в тревата с плътно затворени очи, очевидно наслаждавайки се на времето, изпъна се като малко коте - бавно, сладостно (за мен) и мъчително (пак за мен). 
Сметнах, че би било по-добре да отклоня поглед, преди да направя някоя глупост. И затова отново разсеяно погледнах към хоризонта на езерото. От пет минути насам вече не ми се струваше толкова красиво. Беше заместено от вийлата до мен. Е, извинете ме, ама съм момче все пак. И въпреки, че тя така нарушаваше личното ми пространство, и че аз не възразявах ни най-малко, пак беше приятно. Последните, меки лъчи на слънцето и лекия ветрец можеха да се усетят по кожата, докато стояхме на ръба на езерото. Можех да стоя така с дни, с месеци...години дори.
Тя обаче започна да говори и аз трябваше да се обърна, за да я погледна, да попия всяка изречена дума. 
– Иначе и аз съм добре. Малко е мудно напоследък, няма нищо интересно. Човек ще каже, че в Грифиндор купоните са безкрайни, но с тези глупави изпити в края на годината, никой няма време за нищо...и, естествено, затова сега лежа до езерото със съмнителен индивид до себе си, вместо да уча. 
Погледът й беше пронизващ. Веднъж погледнеш ли в тези сиви очи измъкване няма - би направил всичко за тях. Аз, обаче, не бях толкова податлив на тази част от нея, която беше създадена да привлича мъже. Вийлата в нея не ме контролираше. Или поне така смятах - ако си го повтарям достатъчно дълго все ще стане така, нали? Сега, обаче, в погледът й се долавяше и нотка на шега, на закачка.
Тя ми се подиграваше. На мен. Нямаше да го бъде. 
- Съмнителен, а? Да не би да се уплаши, че ще те открадна, котенце?
По студенината в погледа й разбрах, че й беше ясно за какво говоря. Много хора от моя дом наричаха грифиндорците котенца, защото не ги смятаха за достатъчно достойни да бъдат лъвове, като герба си. Добре де, само един, но това нямаше значение. Важното беше, че аз познавах Елъди.
на мен можеше да не ми пука за хората и домовете, но тя беше човек, който ценеше това, към което принадлежи. Така че най-бързия начин да я подразниш беше да оплюеш дома й, а с това и гордостта й. Тя присви очи и отвори уста, готова да каже нещо - вероятно изключително мил, много приятно и звучно - но аз бях по-бърз. 
- Защото, уверявам те, скъпа, изобщо няма да е неприятно. 
А този път, вместо ярост, успях да се насладя на един неповторим миг, в който по лицето й се изписа изненада. 
Един неземен миг, докато не усетих жилеща болка по лицето си.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Елъди Атертън
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Чет Май 29, 2014 5:27 pm

Арчър успя да ме изненада. Явно все пак се беше променил. Преди време не мислех, че той някога би се заинтересувал от споровете между домовете, но ето че го правеше сега. Нарече ме 'котенце'. 
И да, наречете ме наивна и глупава, но първоначално реших, че се закача с мен по онзи страхотен момчешки начин, който кара сърцето ти да запърха. Че флиртува...
НО, това беше Арчър. Той не общуваше, той не говореше, не слушаше и в никакъв случай не флиртуваше. Все едно беше над всичко това. 
Което ме наведе на мисълта, че явно другите слидеринци му бяха промили мозъка. Кофти е, наистина, да виждаш как приятел се отдалечава от теб малко по малко. И когато се обърнах, за да го изгледам, да го попитам, защо, по дяволите, е станало така, той се подсмихна и успя да ме изпревари. 
Беше се навел към мен, тъмната му коса блещукаше с червеникави отенъци под залеза, тъмните му очи не бяха безизразни, а кривата усмивка  на лицето му изглеждаше поне малко по-реална. 
- Защото, уверявам те, скъпа, изобщо няма да е неприятно. 
Отдръпнах се назад моментално, обаче не откъснах очите си от неговите. Те още блестяха шеговито, докато аз усещах горещината да се изкачва бавно по лицето ми. 
Ако отклонях поглед, щеше да изглежда, все едно съм му се дала на глупавите шегички. А аз го познавах - за Арчър Крос нямаше нищо по-важно от това да си пръв. Затова направих първото нещо, което ми хрумна - зашлевих го. А той дори не вдигна ръка към лицето си, просто за подсмихна отново. Идиот.
- О, убедена съм, че би било неповторимо. - отвърнах тихо, преди да се дръпна назад и да стана. Направих няколко крачки докато върха на обувките ми почти не докосваше водата. Усещах погледа му в впит в гърба ми. - Забавно е, че мислиш, че ме е страх от теб. 
Поклатих глава, преди да се обърна и да го видя о него на крака. Въздъхнах, опитвайки се да формулирам някакво сносно и смислено изказване. 
- Всъщност е тъжно. Да, тъжно е, че се опитваш да бъдеш като тях. Много по-добре си, когато си себе си. - после се подсмихнах. - Но пък е и вълнуващо. Да те видя в нова светлина - по дяволите, никога не съм смятала, че точно ти ще ми кажеш нещо подобно. 
Не можех да разгадая нищо по статичното му изражение. Беше толкова отпуснат, толкова спокоен, толкова...дразнещо затворен в черупката си. Знаех, обаче, че нещо във вътрешността на тази черупка се е променило. Защото Арчър от преди нямаше да ме нарича котенце и да ми прави мръснишки намеци. Обичах онзи Арчър като собствен брат. 
А по този нов и подобрен Арчър. Е, по него си падах. Има нещо очарователно в това някой да не се притеснява да те сваля, а аз съм момиче, което само удвоява смисъла на тези думи. 
Затова направих няколко крачки към него, а той следеше всяка моя стъпка с погледа си, ръцете му кръстосани пред гърдите. Изглеждаше толкова незасегнат от всичко. Застанах зад него и се повдигнах на пръсти, за да достигна ухото му, където издишах бавно, преди да се усмихна на себе си. 
- А може и да си паднал и да си си ударил главата на камъните, кой знае...кой би предположил, че ти, Арч, имаш фантазии за мен?
Можеше и да ми се струва, но дали момчета като Арчър Крос потръпваха?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Арчър Крос
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Пет Юни 13, 2014 8:32 pm

Шамарът й беше ясно осезаем, силен и плющящ. Типично момичешки - смъдящ и гаден, но не достатъшен, че да ме накара да се превивам от болка. И все пак, не беше приятно. 
- О, убедена съм, че би било неповторимо. - каза тя и побърза да се изправи, може би да се опита да избяга от мен. ОК, може би все пак бях прекалил, а тя продълж да говори, прекъсвайки мислите ми.- Забавно е, че мислиш, че ме е страх от теб. 
Станах бързо на крака, едва ли беше нормално да я оставя да стърчи, а и не исках тя да си ходи. Наистина не беше това, което се бях опитвал да направя, просто бях опитал да се пошегувам. И тъкмо, когато се изправих, тя се завъртя към мен като кобра и ме погледна със сериозно изражение, граничещо с тъжно.
- Всъщност е тъжно. Да, тъжно е, че се опитваш да бъдеш като тях. Много по-добре си, когато си себе си. - после се подсмихна. - Но пък е и вълнуващо. Да те видя в нова светлина - по дяволите, никога не съм смятала, че точно ти ще ми кажеш нещо подобно. 
А аз бях неспособен да кажа, каквото и да е, затова вместо да хабя време за това, вложих енергията си в това да не изглеждам като пълен олигофрен пред нея, опитах да запазя изражението си неутрално и мисля, че се получи. Докато тя не търгна към мен. Изглеждаше замислена, а аз се опасявах,ч е може да ме удари отново. Щях да си го заслужа, тя обаче мина зад мен и аз реших, че просто си тръгва и тъкмо, когато щях да се обърна и да я дръпна обратно, усетих две малки, нежни ръце на раменете си. Усетих я, как се надига на пръстите си, използвайки гърба ми за подпора. 
Опитах, наистина, къллна се, че опитах да игнорирам търкането на тялото й в моето, но не успях. Бях твърде затънал. Затънал, прекълено надълбок в нещо, от което измъкване нямаше.
А когато усетих дъха й по ухото си, щях да загубя ума си. 
- А може и да си паднал и да си си ударил главата на камъните, кой знае...кой би предположил, че ти, Арч, имаш фантазии за мен?
Потръпнах, да. Потръпнах при думите й. 
Елъди Лизбет Атертън играеше опасна игра в момента. Играеше игра, б която я беше добра, а аз не струвах, играеше игра, която нямаше, как да завърши добре. 
И, по дяволите, може би наистина трябваше да бъда в Грифиндор, защото постъпката ми беше импулсивна и глупава.
Протегнах се и хванах ръката й, за да не мърда и се обърнах, сържейки я. Намерих сивите й очи и впих моите в тях. Беше прекалено хубава за нейно - или мое - добро. Вече не можех да я гледам като малкото момиче, което можеше да ми бъде сестра. Вече беше жена, вече беше персона. 
- Ти не би предположила, колко много хора имат фантазии за теб, малката. А аз? Виноват. Спипа ме.
Дръпнах я по-близо до себе си, което може и не беше най-умното нещо, което можех да направя, защото аз бях този, който не можеше да контролира хормоните си. Тя изглеждаше спокойна, но беше задъхана и избягваше очите ми. Така не беше честно.
- И все пак не изневерявам на изказването си. Наистина не би било неприятно. - пуснах кривата усивка в действие и пуснах ръката й, преди да разтворя моито, все едно я приканвам сама да дойде. - Останалото зависи от теб, коте.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Елъди Атертън
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Пет Юни 13, 2014 9:10 pm

Когато ме хвана за ръката и се завъртя, откачих. Буквално, не знаех, какво ще направи - Арчър не беше този, когото си спомях. Това беше нов човек, нова личност. Мислех, че може да ме удари, но не вярвах да е паднал до такова ниво. И се оказах права, вместо това, той впи очи в моите и се подсмихна.
- Ти не би предположила, колко много хора имат фантазии за теб, малката. А аз? Виноват. Спипа ме.
Той да не би току що да потвърди, че ме смята за секси? Крос? Арчър крос? Малкият Арчър, който ми беше като брат?
наложи се да зашлевя себе си мислено. Не, това беше новият, подобрен Арчър. Арчър, който не беше вече Арч, а секси мъжът, който очевидно не се притесняваше от държанието ми. Мъжът, който очевидно не се притесняваше от собственото си държание. 
Знаех, че се е променил. Просто не очаквах да бъде толкова много. Толкова по мой-вкус. 
Защо ли? Защото в момента Арчър Крос беше неустоим. И когато продължи с кадифения си, но мен глас, щях да припадна. 
- И все пак не изневерявам на изказването си. Наистина не би било неприятно. - той пусна ръката ми и се отдалечи леко от мен, с което привлече вниманието ми отново. Вдигнах лице и видях разперените му ръце, приканващи ме да се приближа. Забелязах самодоволната крива усмивка, която харесвах много. Видях прекрасните очи, заоблените рамене, оваяните ръце, прекраснто лице. Господи, беше перфектен! - Останалото зависи от теб, коте.
Думите ме съсипаха. Нещо в мен се пречупи, когто осъзнах, че това далеч не беше моят малък Арч. Не, това беше нещо ново. Нещо лудо. Нещо вълнуващо.
И заедно с онова нещо, което се пречупи в мен, нещо в ума ми изщрака и го заличи от всякакви мисли. 
Вдигнах ръка към врата му - беше висок - и го придърпах към себе си. А аз се повдигнах на пръсти, преди да увия и другата си ръка около врата му. Погледнах го право в ошите и те бяха толкова черни, толкова тъмни, толкова прекрасни. 
- Щом зависи от мен, ще реша. - прошепнах и  придърпах още малко главата му. Не исках да му давам шанс да провали момента, който сам беше създал, затова долепих устни до неговите. 
Първата целувка беше лека, невинно докосване на устни в устни, изследване на реакции. Допрях челото си в неговото и въздъхах.
- Мисля, че реших.
И втората целвка не беше като първата. Беше като изригване на вулкан след привидно затишие. 
А Арчър Крос имаше вкус на толкова много неща - на мента, на тютюн и на зима. Беше опияняващо.
И не знам колко време мина, дали една минута, или час, или цял век, по дяволите, но когато най-сетне се откъснах от него, дишах тежко. Диишах тежко, и съжалявах, че изобщо съм го пуснала. Вкусът вече ми липсваше. ТОплината вече ми липсваше. И знаех, о, да, знаех, че съм пулна глупачка, и че рискувам здравата приятелска връзка помежду ни, но в онзи момент въобще не ми пукаше.
После вдигнах поглед и се подсмихнах саркастично.
- А казват, че аз съм вийлата.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Арчър Крос
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Сря Юни 18, 2014 10:00 pm

Елъди беше ниска - или поне не достатъчно висока. Тя постави ръка на врата ми - малка, студена ръка, коята наелектризира кожата ми. И после впи сивите си очи в моите и ме погледна така, както всяко момче иска да бъде гледано. И , не ме разбирайте погрешно, но беше странно. Странно, защото я познавах от години и не предполагах, че може да бъде предизвкателна. 
- Щом зависи от мен, ще реша.
Дори не успях да анализирам думите й като хората, защото в следващия момент устините й - меките, вкусни устни - бяха на моите, превръщайки лекият шок от докосването в пълен потрес от действията. И отново не ме разбирайте погрешно, но пак беше странно. 
ТОва бяха нещата, с които по-малката част от мозъка ми се занимаваше. Другата, по-голямата, беше заета с това да се чуди, как по дяволите съм такъв късметлия. Аз, от всички проклети копелета по света. 
И точно фокато си го мислех, тя се отдръпна от мен и допря челото си в моето.
- Мисля, че вече реших.
И после отново се надигна на пръсти и пак разби устните си в моите. И, богове, това нямаше нищо общо с това от преди секунди. Усещането и емоцията бпха по-дълбоки. Беше просто удивително. Несъзнателно, ръцете ми се добраха до линията на кръста й, придърпвайки я по-близо, ако това въобще беше възможно. 
И честно, не ми пукаше. Не ми пукаше, че бяхме в училище, че можеше да ни видят и накажат, че сме избягли от час (не че ми пукаше така или иначе). Не ме интересуваше мнението на хората, не ми пукаше, дали това ще нарани приятелството ми. Не ми пукаше. Въобще.
И после, когато вече щях да припадна от недостиг на въздух, тя се отдръпна - явно и тя имаше подобен проблем, защото дишаше тежко. А на устните й имаше саркастична усмивка, а в очите й - лукав поглед.
И, по дяволите, реших, че се ебава с мен. Че ми се подиграва, но когато проговори с мекия си глас, се убедих, че Елъди си беше Елъди. А не някаква злобна кучка.
- А казват, че аз съм вийлата.
Е, мамка му. Дали пък не бях прецакан. Правех се на интересен и тя ме бе опровергала по най-невероятния начин, познат на човечеството. Тя успя да ме надвие в собствената ми, глупава игра. Тя спечели. 
А аз, Арчър Селуин Крос, не съм познат с това, че лесно се отказвам, макар че, повярвайте ми, в момента бях готов да затворя очи и да умра, защото ако можеше човек да си отиде по хубав начин, то това беше той. Но не бях такъв, затова извих устни в крива усмивка и повдигнах вежди, навеждайки се леко към нея.
- Вийлата си ти. Аз искам да си остана 'съмнителния'. Мисля, че ми пасва. - кимнах замислено. - Особено след като хората започнат да говорят, как красивата Елъди се занимава с някакъв си. При това Слидеринец.
С удоволствие наблюдавах, как лицето й избледнява в мним ужас. Знаех, че тя е горд човек, който обича семейството си - а за нея това беше Грифиндор. Знаех, че не би понесла приятелите й да я осмиват. Не и хората, които обича. Затова се замислих, как може да се удавя в банята на префектите по-ъсно заради глупостта, която бях изрекъл. 
Зарових в мозъка си за остроумно измъкване, но такова в момента просто липсваше - дали защото бях все още шокиран от целувката, не зная. Затова изцепих единственото, което можех да измисля.
- Патриархалните парадигми са доста преувеличени тук, обаче, не мислиш ли? - залюлях се на място с кривата, горчива усмивка и повдигнах тъката си от кръста й - нагоре, към крайчетата на чупливата й, черна коса. Заиграх се с една къдрица, преди да продължа. - Добре, че не обичам да спазвам правилата.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Елъди Атертън
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Сря Юни 18, 2014 11:27 pm

Той отново се подсмихна. По дяволите, това започваше да ме изкарва извън кожата ми. Защо му беше вечно да се умсихва така? Да изглежда, все едно нищо не му пука? Но пък се наведе към мен отново с повдигнати вежди, което ми подсказа, че това беше друг вид усмивка.
- Вийлата си ти. Аз искам да си остана 'съмнителния'. Мисля, че ми пасва. Особено след като хората започнат да говорят, как красивата Елъди се занимава с някакъв си. При това Слидеринец.
Замръзнах на място. По дяволите, та той имаше право! Мозъкът ми бегло отбеляза, че ме нарече красива, а същинно се съсредоточи върху фактта, че ппросто нямаше как някой да не ни е видял...та училището беше огромно! А вече се стъмняваше, което значеше, че на астрономическата кула, която бе точно над нас, сигурно бе пълно с ученици и телескопи. О, супер. 
Ами какво биха казали приятелите ми?! Биха ме обявили за предател...Арчър...Арчър беше от Слидерин, мамка му. А аз - от Грифиндор. Това е все едно куче и котка да се спогаждат помежду си - знаеш, че се случва понякога, но когато наистина стане е странно и нереално. Като нас. 
- Патриархалните парадигми са доста преувеличени тук, обаче, не мислиш ли? Добре, че не обичам да спазвам правилата.
Вдигнах поглед към Арчър. Как, по дяволите успя да измъдри такъв отговор? Усмихнах му се широко.
- Първо, току-що засрами цял дом, а това си е постижение. Особено при положение, че не мислех,че изобщо можеш да произнесеш думата 'парадигми'. - вгледах се в земята, преди да продължа, доста по-несигурно. - И второ, правилата са направени затова, нали? За да бъдат нарушавани.
Жалко, обаче, че не бях достатъчно Грифиндорка, че да не ми пука. Жалк0о, обаче, че не бях и достатъчно Слидеринка, че да ми пука. Аз бях себе си - една голяма смесица от много неща, които постянно се бореха за надмощие. 
И в момента, с това красиво момче - не, мъж - толкова близо до мен, не знаех какво да мисля. Не и когато пръстите му си играеха с косата ми. Не и когато ми беше трудно да дишам. Не и когато сърцето ми препускаше така....трябваше да направя нещо!
Вдигнах ръка към неговата и я спрях от това да се покачва нагоре към лицето ми. Вместо това просто я задържах там - на врата ми, и погледът ми попадна върху кожата над китката му, която досега бе скрита от мантията. И ошите ми леко се разшириха - дали пък не ми се бе привидяло. Погледнах обратно към него за миг, преди да върна вниманието си върху ръъката му, която хванах и избутах ръкава нагоре. 
Той очевидно нямаше против да гледам, защото мускулите му се отпуснаха, докато аз гледах с полуотворена уста татуировката. Гръмотевици. Бяха красиво направени - наистина красиви и солидни, но, по дяволите, защо гръмотевици? И заяо татуировка?! Вдигнах ръка и пръстите ми докоснаха ръба - не се усещаше, все пак беше само картина върху кожата му. Част от него. 
Не разбирах. Кога? Защо не бях виждала това досега? Безспорно беше проява на индивидуалност, което за Арчър беше точно толкова необходимо, колкото и кислорода. Но...как?
Просто не можех да разбера - не и сама. Затова вдигнах поглед към него за разяснение, за да видя доста самодоволно, далечно изражение на лицето му. Гледаше ме, все едно преценява реакциите ми. 
А аз просто поклатих глава в недоумение и се усмихнах.
- По дяволите, Арчър! - засмях се. - Знаех, че драскаш, но не знаех, че можеш такива неща! Красиво е, но защо гръмотевици. И, Мерлин, кажи ми, че нямаш други татуировки! Брат ти ще те убие...
Нещо в изржението му се промени, затова побързах да продължа.
- А освен това, вече не знам, как ще погледна хората в очите - трагизмът на момента - натискам се със съмнителния, татуиран тип от Слидерин до езерото. Гледай да не ме метнеш на сепията...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Арчър Крос
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Пет Юни 20, 2014 3:35 pm

- Първо, току-що засрами цял дом, а това си е постижение. Особено при положение, че не мислех,че изобщо можеш да произнесеш думата 'парадигми'. - повдигнах вежди невярващо. О, сериозно ли? Погледнах към нея, готов с остроумна забележка, но тя беше впила поглед в земята замислено и когато продължи да говори, беше доста по-тиха. - И второ, правилата са направени затова, нали? За да бъдат нарушавани.
Погледнах я отново, а тя все още зяпаше в земята. Това момиче не спираше да ме изненадва...и да, бяха минали, колко? Едва 15 минути, но тя беше успяла да ми припомни, защо я ценях толкова и беше успяла да ми докашже, че има какво още да търся в нея.
- Е, това е ново... - отговорих замислено с лека усмивка. - Определено затова са направени, да...
Ръката ми, която още си играеше с косата й, се задвижи нагоре, готова да хване бузата й, да я помилва. Не знаех. Да направи нещо, за което копнееше. Елъди обаче спря тези й своеволия и я допря до врата си. Е, по дяволите, аз нямаше да се оплаквам. Това ме устройваше точно толкова добре, колкото и лицето й.
Усещах пулса й. Беше зачестен, бърз...прекалено бърз. Мамка му, тя беше притеснена...заради мен? Заради себе си? Заради, ами, това? Може би. И аз бях притеснен.
И после тя ме погледна невярващо и хвана ръката ми здраво, преди да избута ръкава на мантията ми нагоре.
- Оу...- измучах тихо, когато осъзнах, какво прави и когато отпуснах тялото си. 
Тя гледаше татуировката ми, последната - ръкавът от гръмотевици на дясната ми ръка. 
След няколко миа, върховете на пръстите й докоснаха ръбовете на татуса, а аз изтръпнах под докосването й. 
И после тя се засмя, а егото ми се смали драстично от страх.
- По дяволите, Арчър! Знаех, че драскаш, но не знаех, че можеш такива неща! Красиво е, но защо гръмотевици. И, Мерлин, кажи ми, че нямаш други татуировки! Брат ти ще те убие...
Вдигнах очи към нея отново и знаех, че ако продължа да зяпам, чувството в дълбините на стомаха ми нямаше да олекне. Бях твърде затънал и измъкване нямаше...
После ме осени идея...или по-скоро въпрос, докато пръстите й още шареха по кожата ми. 
- Откъде разбра, че съм го правил сам...и, хм, сладурше, не искаш да знаеш, колко татуировки имам... - замислих се за момент, после свъсих везди. - По дяволите, Ел, знаеш, че работя в студио за татуировки. Сериозно ли мислеше, че няма да се сдобия и аз с нещо такова? А за Иън въобще не ми пука...Ако зависеше от него, сега щях да бъда, ами, всичко, но не и себе си.
И все пак се замислих. Иън...по дяволите, Иън....не го бях виждал отдавна, не беше писал отдавна...дали беше добре? Дали не беше.....не! Поклатих глава на себе си и абсурдните си мисли и погледнах отново към красивото момиче, което проговори отново.
- А освен това, вече не знам, как ще погледна хората в очите - трагизмът на момента - натискам се със съмнителния, татуиран тип от Слидерин до езерото. Гледай да не ме метнеш на сепията...

Засмях се, съвсем искрено...честно! И сам се смаях от себе си и от реакциите си. Аз се смеех. Аз. Това момиче....
- Внимавай, положението става страшно. - предупредих с усмивка. - за твое добро е да си внимавала по време на часа за заяитните заклинания...а колкото до сепията, не съм виждал проклетото нещо нито веднъж през тези шест години. А щом не съм го виждал, значи не съществува за мен...освен ако не ме опровергаеш, разбира се...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Елъди Атертън
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Нед Сеп 28, 2014 9:16 pm

- Няма смисъл да те опровергавам, Арч,- засмях се изумено. - Щом не си намерил мотивацията за шест години да потърсиш сепията, то тогава няма смисъл да я виждаш изобщо. 
Измерих го с поглед и отново трябваше да поспоря със себе си, дали да му се нахвърля или да отстъпя назад. Останах като закована на мястото си. 
- Знаеш, ще Иън те обича, глупак такъв, - подсмихнах се леко, когато той присви очи към мен. - Нека не говорим за това сега, обаче, а? Какво ще кажеш...
Пристъпих към него и повдигнах ръка към рамото му. Знаех, че на него едва ли щеше да му бъде забавно, но аз вече се хилех истерично в мислите си. И съдейки по начина, по който очите му леко се разшириха, явно очакваше да го целуна отново или нещо такова.
За негово нещастие, обаче, се обърнах и вдигнах чантата си от тревата, преди да я преметна на рамото си и да се обърна обратно към него с усмивка на лицето ми.
-...да се прибираме по общите си стаи, а? Часът вече сигурно е свършил така или иначе...
Със задоволство забелязах, как лицето му помръкна.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Арчър Крос
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   Сря Яну 28, 2015 6:59 pm

- Няма смисъл да те опровергавам, Арч, щом не си намерил мотивацията за шест години да потърсиш сепията, то тогава няма смисъл да я виждаш изобщо. 
Повдигнах вежди когато тя впи поглед в мен. Сивите й очи бяха потресаващо ясни. Не успях да измисля остроумна забележка навреме. не и докато половината ми мозък преповтаряше събитията от последната минута.
- Знаеш, ще Иън те обича, глупак такъв, нека не говорим за това сега, обаче, а? Какво ще кажеш...
Тя пристъпи към мен и аз настръхнах. Не знаех за какво си мисли, но знаех, че ми харесва. Когато сложи ръка на рамото ми бях убеден, яе ще ме целуне. Бях готов да се наведа и да заклеймя устните й с моите отново. Докато още имах шанс.
Изведнъж обаче, тя пристъпи назад, за да вдигне чантата си, усмихна ми се дяволито и довърши: -...да се прибираме по общите си стаи, а? Часът вече сигурно е свършил така или иначе...
Усетих, как усмивката пада от лицето ми. Какви игри играеш, Ел...
- Сигурно да. - отговорих след като прочистих гърлото си. - По-добре си тръгвай, аз ще остана още малко...
Този път аз се насладих на фактът, че тя се намръщи. Седнах отново на тревата и впих поглед в езерото, оставяйки усмивката да се изпише по лицето ми. Това момиче беше нещо ново...
- Тичай, че сега ще излязат...Може да те видят с мен...Мерлин опазил...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content



Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Когато още беше трудно   

Върнете се в началото Go down
 

Когато още беше трудно

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard :: And some more ... :: Друго :: Минало-