Преди една седмица, в Голямата зала.

Понякога човек просто иска да се скатае. Иска да си зареже задълженията, да надене някой удобен анцуг и да се помотае сам из околностите. За съжаление това нямаше как да се случи на Анеля през учебно време, колкото и да искаше да се скатае. Затова метна любимият си сив анцуг обратно в шкафа и надяна тъмните си джинси с разкъсаните крачоли. Оставаха още петнадесет минути до закуската, която беше толкова рано, че започваше да я мрази, понеже й крадеше съня. Мина през банята, среса косата си, сложи любимата си синя с бели нишки блуза под мантията, грабна учебникът за първия час под мишница и прекоси общата стая. Имаше ЗСЧИ, а хич не я биваше по ЗСЧИ.Тъжна история, по принцип винаги имаше добри оценки освен там. Успя да се задържи някак на Приемлив, но искаше да има поне Надхвърлящ очакванията. А и часовете никак не й бяха приятни, може би точно затова не се справяше- не я заинтригуваха.

Коридорите вече се пълнеха и тълпите я понесоха нетърпеливо към Голямата зала. Самата тя вървеше с неохота и отвръщаше с лека усмивка на поздравите на познатите си- беше се озовала в тълпа от Рейвънклоу.
Не знаеше защо толкова много иска да пропусне часовете и да си почине. Може би просто бе сънена, но кой я бе карал да седи до един след полунощ и да пише писмо до брат си, което така или иначе щеше да пусне утре и можеше да довърши скришом в някой скучен час? Никой, така че сама си беше виновна. Тръсна глава и се помъчи да приеме по-весел вид. Нямаше смисъл да е в скапано настроение. Май й се получи- събра енергия да поздрави с весело "Добро утро" някой от съучениците си. Най-сетне стигна голямата зала и се насочи към масата на дома си. Преди да седне се огледа. Най-добре щеше да е да си намери компания, която да харесва. Някой, който да я разведри и разсмее. Погледът й обходи рейвънклоуците и се спря на момче с тъмно руса коса, което тъкмо посягаше към една от препечените филийки. Внезапно се почувства по-жива, по-будна. Адам, един от най-близките й приятели, бяха се запознали още в първи курс и имаха наистина забавно и здраво приятелство. Той знаеше как да я зареди с енергия, а и сто на сто с охота щеше да хвърли някой обиди заедно с нея за ЗСЧИ и колко гаден е този предмет.
Усмихна се, прибра кичур коса зад ушите и се насочи към него. След миг стовари учебника, който носеше, между него и някакъв третокурсник, като накара и двамата да се сепнат.
-Добро утро, Адам. - обърна се към по-малкото момче и му направи знак да се раздвижи. - Мърдай. - момчето завъртя очи и й направи място, отмествайки препълнената си с яйца и бекон чиния. Анеля се настани между двамата и отново насочи вниманието си към Адам, обхващайки с поглед целият му изряден вид и будни очи. - Защо изглеждаш толкова свеж сутрин? Не ти ли се спи? Нямаш ли гаден първи час?
Той бе единственият човек, при който страхът да каже нещо не намясто или пък тъпо не съществуваше. Просто тя говореше, той говореше и нещата се получаваха.

"Ей, Адам. Ще идваш ли за закуска?" Се чу от някъде. И навялото хубаво, меко, заспало и невероятно приатно усещане започна да се изпарява. Момчето приотвори в очи, в които навлезна рязка светлина, до такава степен, че той отново ги затвори и дръпна завивките така, че да покриват и главата му. Той измрънка нещо и пролежа така няколко минути. Но мислите в Рейвънклоувският му мозък не го напускаха. Трябваше да става, закуската не се пропускаше. Последа година в Хогуортс, а да си позволи да пропусне да изяде отново от тези вкусотийки бе невъзможно. Той мълниеносно отхвърли завивките и ето, че вече стоеше изправен здраво стъпил на пода. С думите "Естественно" Адам се протегна и взе дрехите си.
След няколко минути вече няколко седмокурсника от Рейвънклоу вече слизаха към голямата зала за закуска. Е, как слизаха надпреварваха се. И най-вероятно щяха да стигнат едни от първите, за да заемат най-хубавите места. Адам влетя в залата втори или трети от тази им кампанийка. Учителите бяха прекалено сънени за да им правят забележки за тичане по коридорите, а и нямаше спор на негови години се нарушават най-много правила в Хогуортс. И нищо, че им предстои важен изпит в края на учебната година, а може би дори и за това някои неща учителите не забелязват или се правят, че не забелязват. А някои вече можеш умело да криеш. Та за седем години всеки уважаващ себе си ученик е разучил всичко, как да стигне през тайни ходове до Хогсмийд, да се разхожда по забранено време на едно или друго място. Първите двама започнаха да обсъждат на скоро завършилият мач по куидич. И Адам сигурно щеше да се включи, ако нямаше да дъвче нещо толкова упорито. Ето, че грамадна групичка Рейвънклоуци се зададоха от вратата. Момчето взе близката чаша с сок отпи от нея и преглътна храната. Домашните духчета се бяха потрудили доста добре, както винаги всъщност. Тази Хогуортска храна щеше да му липсва. От едната му страна насядаха третокурсници и той не особенно заинтересуван от тези малчовци се обърна към обсъждащите куидича. И тъкмо той посягаше към една припечена филия, когато точно до него някой силно стовари учебник върху масата. Адам сепнато се сепнато се обърна, но щом видя кой седи до него на лицето му се появи усмивка.
- Добро утро, Анелия! - Каза той усмихвайки се и се помести на страни за да седне момичето до него.- Ще ти открия една тайна. Спеше ми се... Докато не дойде едно мило момиченце и не фрасна по бедната маса с учебник. И просто нямах избор. - Момчето повдигна рамене и огледа масата за нещо вкусно. Но не сподели нещо друго, по край това момиче той винаги бе буден и готов за всичко. Като малко хлапе се чустваше, решило да покаже как ще успее да се покатери ето там за да успее да впечатли децата на около. Само, че Адам не искаше да впечатлява всички. Мнението на цялото общество някак си не му бе толкова важно, когато към мнението на Анеля с удоволствие би се вслушал. - А да не би милото момиченце има гаден първи час? - На лицето му се появи дяволска усмивка. Всъщност той самият какъв час имаше, вобще кой ден беше?

За миг Анеля съвсем изключи останалия свят. Адам я погледна и на лицето му разцъфна широка усмивка. Ан бе сигурна, че в същия този миг и нейните устни се извиват нагоре и на лицето й засиява най-будната истинска усмивка. Защо ли? Мамка му, защо ли? Не трябваше да си отговаря на този въпрос.

-Добро утро, Анелия!- поздрави я той.Момичето сви устни престорено. Той винаги я наричаше Анелия, въпреки че знаеше, че е известна като Анеля. По принцип това можеше да я ядоса, но точно това й беше забавно. - Ще ти открия една тайна. Спеше ми се... Докато не дойде едно мило момиченце и не фрасна по бедната маса с учебник. И просто нямах избор.

Анеля се засмя и го перна по ръката. Огледа масата пред себе си, облизвайки лакомо устни. Май тази закуска щеше да и се услади. Храната на масата изглеждаше и ухаеше превъзходно, и сякаш я умоляваше да я изяде. Е, не е учтиво да се отказва на такава сърдечна молба, каза си тя наум, взе парче бекон, след което намаза грабнатата си препечена филийка с масло, което бързо се разтопи по топлия хляб. Господи, тези велики домашни духчета. Заслужаваха хиляди галеони само за една от тези приказни филийки. Бяха й любими, а по доволното изражение на лицето на Адам, докато си взимаше още една от чинията, предположи, че и той ги обожава. Само че тя имаше още две години да им се наслаждава, а той една, после напускаха Хогуортс. Имаше време дотогава и за двамата.

Анеля преглътна първата си блажена хапка от закуската, хвърли бърз поглед на Адам, който още не се беше захванал с филийката си, а я гледаше, и се насочи към каната с портокалов сок.

-А да не би милото момиченце има гаден първи час? – попита с дяволска усмивка той.

Ан наклони глава настрани към него, ухилена широко, и в същия момент неспокосано сипа сок в чашата си, точно когато се канеше да отговори. Това непохвато сипване беше дори повече от непохватно. Сокът се сблъска с ръба на чашата и се превърна във водна-в случая сокова-бомба.Малко сок разкраси идеално изгладената и чиста мантия на Адам и нейните любими скъсани дънки.

-Ох, по дяволите, съжалявам.

„Друг път си гледай към чашата, когато сипваш, ти, гений такъв” помисли си Анеля, остави каната и извади магическата пръчка. Промърмори някакво заклинание и сокът от масата веднага се изпари. Зачуди се дали да използва и за мантията на Адам, но реши, че ще е по-мило да го остави да изсъхне както правят мъгълите. За дънките й и беше все едно. С ехидна усмивка грабна една салфетка от купчинката и я подаде на събеседника си.

-Заповядай, това ще помогне. – каза тя със саркастичен тон.

Обичаше да го дразни ей така, на шега. За всякакви дреболии двамата можеха да се смеят с часове. А още по-хубавото беше, че можеха и да водят сериозни разговори, че можеше да разчита на него не само за шеги и закачки, ами и за помощ и разбиране. Преди три години, когато Оливър завърши, тя се чувстваше много самотна, докато не се появи Адам, който дотогава познаваше само бегло, и не й подаде ръка. Бързо се сприятелиха и още в началото се разбираха перфектно. Едно обикновено хубаво приятелство. Всъщност до каква степен обикновено? Тръсна глава. Нещо не беше наред. Полудяваше ли? Всъщност кога беше полудяла, защото очевидно нещо здраво се бе вкопчило в онази част на съзнанието й, където държеше приятелите си, и се опитваше да промени нещо.

Отхапа от филийката си, преглътна и бързо, без да изчака реакцията на Адам за салфетките- тя щеше да дойде и щеше да я разсмее, както той правеше- отговори на последния му въпрос:

-Да, Адам, милото момиченце има гаден първи час. Недей да злорадстваш толкова, не е учтиво. – строго размаха тя пръст пред лицето му, после замрънка: - Имам ЗСЧИ. Мразя ЗСЧИ. За какво ни е? Ясно е, че ако се наложи да се защитавам от тези изкуства ще се защитавам, не е нужно да се упражнявам за потенциална заплаха, която едва ли някога ще срещна, всеки ден, като се има и предвид, че имаме толкова други часове за упражнение на всякакви магии. – избълва тя на един дъх, след което издърпа каната и чашата си за сок пред Адам. Не искаше да излива пак, а бе сигурна, че не е достатъчно концентрирана, за да си налее сама. Усмихна се мило и детски невинно, е, колкото мило и невинно може да се усмихва едно мило момиченце, както я наричаше той, и сложи ръка на рамото му: - Сипи ми сок, мен ме е страх. Моля. О, и изобщо имаш ли представа какъв е твоят първи час? – смени темата тя, без изобщо да се замисля.

Ако бяха в един курс може би щяха да карат ЗСЧИ заедно и така часовете щяха да са напълно приемливи и много забавно. За съжаление, това си оставаше невъзможно, но пък закуската тъкмо бе започнала, така че имаха време за разговори и доста минути я деляха от този досаден предмет.

Адам се засмя и я погледна сякаш казваше "Ама ти сериозно ли?". И все пак мълчаливо пое кърпичката от ръцете и но вместо да се въсползва я остави на масата. Не, съвсем не беше намислил нещо. Това момче не ставаше за джентълмен, съвсем.
- Уча се от теб. - Той се намръщи и и се оплези. Извади пръчката си насочи я първо към дънките и и след това към мантията си, произнасяйки заклинанието те се оказаха в този вид в който си бяха преди този "инцидент", не напразно все пак е провел времето си в Хогуортс. Не, че и преди да дойде тук наблюдавайки майка си не бе научил няколко заклинания от бита, друг бе въпроса, че тогава още не можеше да ги исползва. И вобще цялата тази история е съвсем друга и не особенно весела, не и като за момента така че да не се вдавам в подробности.
Адам кимна. Та как може да откаже на Анеля, да, невъзможно е. С една дяволите усмивка той започна да го сипва, но по скоро го разсипа върху нея от колкото наля в чаша. След тази си напълно осъзнана постъпка той взе салфетката която тя му бе дала.
- Опа...Ще помогне ли? - Момчето повдигна вежди и и подаде салфетката. Хвърли в устата си още няколко вкусотийки от намиращите се на масата и започна делово да ги дъвче. Опря се с лакти на масата и подпря главата си с ръце без да сваля очи от Анеля. Само да не вземе да му се разсърди. Че ставаше лошо.
Той разклати пръст пред лицето на момичето.
- Правилно, няма нужда да ходиш на ЗСЧИ. Аз ще те защитавам. Пък и то не че има от какво, един разлят сок върху дрехите най много. - Момчето и намигна и се доближи по-близко към нея. - Само гледай зам. директорката да не те чуе. - Прошепна той на ухото и.
Протегна се и след малко отново дъвчеше нещо. Ако след всяка закуска, обяд, вечеря храната не исчезваше сама от тук имаше голяма вероятност да проседи тук цял ден и да се наслаждава на изобилието. Е ако нямаше да го види никой естественно.
- Права си. Нямам си представа какъв ми е първият час. - Адам се огледа. Може-би за да попита някого какъв първи час имат. Макар, че имаше ли смисъл просто щеше да тръгне с групичката седми курс и все щеше да стигне някъде. А и всички си говориха и Адам реши да не ги прекъсва. А може-би се оглеждаше за да види дали някой не ги подслушва или случайно да няма учител на близо.
- А може така случайно да учиш ЗСЧИ някъде извън кабинета. Нещо от тип Хогсмийд или околностите на Хогуортс. Как ти се струва? - момчето побутна Анеля и се изкикоти. Колко пък сериозно го казваше не се знаеше. Обикновенно не ги првеше тези. Рядко пропускаше часове и в повечето случаи то ще е с уважителна причина. И дори ако някой от приятелите му го предложи, най-вероятно ще откаже. Но пък ако Анелия реши наистина да не се яви в часовете си, Адам без да се замисля би направил същото. И обяснение за тази постъпка нямаше, по точно той не я намираше. Но точно така и би станало. Странно, а?

Адам взе каната и започна да сипва сок в чашата й. Беше я напълнил до половина без произшествия, когато съвсем съзнателно разклати ръката си и сокът се посипа по дрехите на момичето. Допълни чашата набързо, остави каната и й подаде същата салфетка, с която се бе пошегувала и тя.
-Опа...Ще помогне ли?
Анеля се разсмя, взе салфетката и също я остави на масата.Перна Адам по ръката и разсеяно извади магическата си пръчка.
-Ти си най-големият джентълмен, който съм срещала. - направи пауза, за да изрече заклинанието и мигом дрехите й се изсушиха. - Приятелката ти ще е най-голямата късметлийка.
Анеля прибра пръчката си и след думите си го погледна ухилена широко. Засяка погледа му и за миг шегата остана настрана. Ухилването й премина в срамежлива усмивка и тя извърна глава. Да, приятелката му щеше да е истинска късметлийка. Не се шегуваше, когато го каза и това, което почувства преди миг накара корема й да се свие изненадано и изплашено. Надяваше се Адам да го е приел като просто шега.Тръсна глава и отпи от сока си.Адам заяви, че няма нужда да ходи на ЗСЧИ и той ще я защитава. Разсмя се отново и завъртя очи. Ако трябваше двамата да се измъкват от някакви проблеми с черна магия или не, най-вероятно просто щяха да се забъркат в още по-големи проблеми, много по-откачени от първите. Момчето се приближи към нея и прошепна в ухото й само да пази това от ушите на заместник директора. Анеля отново се засмя и се обърна с лице към него, отхапвайки от препечената си филийка.
-Повярвай ми,никой преподавател не е в настроение да се занимава с нас.А на професорът по ЗСЧИ най-малко ще му пука, ако се чупя. Принципно е толкова въодушевен от предмета си и възможността да измъчва присъстващите, че няма да обърне внимание на липсващите. - отвърна момичето и се ухили.
Както можеше да се очаква, Адам нямаше представа какъв час има. Ан се чудеше как може да е така разсеян и да има такива добри оценки. Беше стигнала до извода от годините приятелство, че той просто е умен, амбициран и изненадващо сериозен щом стане въпрос за изпити.
- А може така случайно да учиш ЗСЧИ някъде извън кабинета. Нещо от тип Хогсмийд или околностите на Хогуортс. Как ти се струва? - предложи приятелят й, като я побутна и се изкикоти.
Ан отново се разсмя. Нямаше никакъв помен от сънливото й мрачно настроение, когато се събуди. Вече цялата сияеше и определено бе пълна с енергия.
Чакайте малко. Наистина можеше да не пропилее тази енергия в часа по ЗСЧИ, а можеше да я изразходи по сто пъти по приятен начин. Думите на Адам бързо преминаха за нея от обикновена шега в една наистина добра идея.
-Адам Стоукс, нали знаеш колко много те обичам? - подпря се с лакти на масата Анеля и завъртя лице към рейвънклоуеца с весела дяволита усмивка на него. Огледа се, за да се увери, че никой не ги слуша, снижи глас и се доближи до него така че да му прошепне, без да откъсва поглед от очите му. -Моля те, моля те, моля те, нека да се чупим от първия час, Адам.Наистина не ми се кара ЗСЧИ днес. Ще съм ти длъжница завинаги и ти обещавам, че ще е забавно. - спря да си поеме дъх и постави ръка на рамото му. - Хайде, един извънкласен урок в Хогсмийд наистина ще ми се отрази добре.
Обърна се за миг, изпи целият сок в чашата си и грабна последната си препечена филийка. После пак се завъртя към него и разроши косата му.

-Нека бъдем непослушни ученици. Все пак ти е последната година, а не искам да изпусна една от малкото възможности да направя нещо против правилата с най-добрият им нарушител.
Анеля се огледа и отхапа от филийката си, докато се изправяше.Наистина искаше да отидат някъде. Щеше да е страхотно. Първо, нямаше да кара ЗСЧи, не й пукаше за последствията и това се дължеше на втората причина, която беше, че ще прекара време с него. Застана до рамото на Адам, наведе се и го погледна с усмивка, след което прошепна, за да не ги чуят другите:
-Е,какво ще кажеш? Ти ще избереш мястото и извънкласните занимания.
Засмя се отметна кичур коса от лицето си, докато гледаше как се запалват веселите дяволити пламъчета и в неговите очи.

Рейвънклоувеца направи движение с ръка сякаш сваляше шапка.
- На вашите услуги мадам! - Засмя се той.
Приятелката му? Най голяма късметлийка? Това беше спорно, е ще се види... Всъщност, наистина можеше да се поспори на тази тема. Ето например : докато момичето изказваше мнението си за ЗСЧИ и преподавателите момчето взе чаша доматен сок и с няколко глътки я пресуши. А когато я остави на масата се обърна към момичето с най-странното изражение на лицето, ако си сложи и един червен клоунски нос ще е точно като за цирка. - Защо имам чуството, че имам червени мустаци? - Попита той обръщайки се или към себе си или към Анеля. След това с опакото на ръката си се опита да изтрие сока. Като малките деца, които още не са се научили да ядат. И дали приятелката му щеше да е наистина късметлийка?
- Мисля, че вече знам. - Момчето се усмихна. Нямаше защо да крие това. Харесваше му когато си говореше с нея, макар и да се държеше странно през това време. Като малко дете се държеше. Но малко дете готово на всичко за да види още веднъж усмивката на момичето седящо до него. Това го караше да се чуства странно, но му харесваше това странно чуство. А това че успяваше да я развесели за кратко време, тогава направо се гордееше със себе си. Макар и не го показваше. Всеки го има този страх, да бъде не доразбран от някого. Макар и на Адам не му пукаше особенно какво ще помислят останалите. Но да загуби Анеля, той не искаше. За това и криеше.
- Щом обещаваш, мисля да рискувам. - Момчето и намигна и доволен пак задъвка нещо. След като тя разроши косата му той повдигна вежди. - Мислиш че така изглеждам по добре ли? - След тези думи той собственноръпчно раздърпа косата си още повече. -Е, чак най добрия не е. Но на последно място определено не съм. - Засмя се момчето и следвайки примера на Ан се изправи.Без повече нито една дума а само с едно кимване, той я хвана за ръката и ето, че вече изхвърчаха от голямата зала. Преди да се окаже време за влизане в часовете, преди групички от домове и курсове да тръгнат към класните стаи. Трябваше да побързат. А на Адам и Анеля им трябваше някакъв таен изход. Момчето започна да си припомня тези за които знаеше и бе чувал. Но който се сещаше, все се оказваше или разпаднал се или взривен. Не, всъщност имаше един. Адам не бе минавал по него, но знаеше, че съществува. След онази голямата битка тук, училището продължило да се напълва с ученици и се намерили такива, които да направят един такъв до хогсмийд. Макар и си нямаше представа на къде отива. До колкото знаеше бе безопасен.
Скоро двамата слезнаха на първият етаж още няколко стъпалца и на двора.
- Трябва да има тук нещо не редно. Хм, не особенно както трябва. - Момчето прокара ръка през косата си, по този начин най-вероятно разрошвайки я още повече. Сега стояха при едни дървета, по скоро зад тях. Всеки който не стоеше на същото място като тях, сложно би ги забелязал и това бе добре. Но лошото бе, че Адам си нямаше и представа дори какво горе долу да търси.

- Щом обещаваш, мисля да рискувам.- отвърна Адам с намигване. Очите на Анеля мигом светнаха. Казвам ви, ако искате да видите как изглежда радостта и доволството, в този момент те светнаха като две игриви пламъчета в пъстрите й очи.
Когато разроши косата му, той се обърна към нея и попита дали така изглежда по-добре и започна сам да я разрошва, при което Ан избухна в смях.После момчето заяви, че не е най-добрият нарушител, но не е сам. Така беше. Заедно бяха. Заедно. Обожаваше значението на тази дума, особено когато се отнасяше за този човек.
-Изглеждаш добре винаги, не се притеснявай. На комплимента се отговаря с комплимент, между другото. - отвърна Анеля, като на свой ред му намигна.
Адам се изправи, разбраха се с кимване и хвана ръката й. Ан сплете пръсти с неговите, готова за едно малко бягство от всичко тук. Независимо къде, с единственият човек, с когото има желание да прекара сутринта. Двамата бързо напуснаха голямата зала. Трябваше им таен изход. Умът на рейвънклоуката беше съвсем зациклил, сякаш всичките милиони частици от мозъка й бяха спрели да вършат работата си и бяха вперили замечтан поглед в сплетените им с Адам ръце. Затова остави момчето да води, докато тя си върне контрола върху себе си и започне отново да мисли трезво. Когато двамата вече бяха на първия етаж, тя бе успяла да си върне самообладанието и да се осъзнае, че тези мисли за нея с Адам като нещо по-различно от добри приятели са напълно откачени... Нали? Тръсна глава и се концентрира върху измъкването им от училището. Излязоха на двора и се спряха зад едни дървета, който ги криеха от погледите на другите.Адам се засуети, търсеше тайния вход, но не можеше да го открие. И тогава нещо в ума на Анеля прищракна и тя се сети, че е чувала за това място. Брат й беше разказвал. Тайният вход беше най-голямото дърво, което всъщност беше кухо и превърнато в тунел към Хогсмийд преди години. Интересно, как този вход още съществуваше. И слава богу, че беше така. Трябваше само незабелязани да отидат до дървото и после...
-Хей, знам какво търсим. - промълви Анеля, стисна леко ръката на Адам преди да я пусне и се запъти към голямото дъбово дърво, най-голямо от всички, което бе точно в средата и скрито от погледите на учениците.

Ан махна на Адам да я последва и застана точно пред дървото. Напрегна ума си. Как се отваряше този вход, какво беше разказвал брат й Оливър? Нещо с клоните беше... Вдигна поглед и видя старият, незнайно защо запазенн, счупен клон, който висеше под особен ъгъл. Счупеният клон! Дръпни счупеният клон леко надясно! Помнеше го, по дяволите, добре, че го помнеше! Свила устни Анеля се изправи на пръсти,подскочи леко и хвана здраво счупеният клон, който беше от ляво на главата й. Дръпна го надолу и надясно, точно както помнеше, че трябва. И точно както бе казал брат й, чу се леко шумолене от задната му страна и момичето бързо заобиколи дървото. То наистина беше кухо. Беше се отворила пролука, кората се бе дръпнала напред, показвайки къде е входа. Анеля я хвана с две ръце и я дръпна, отваряйки тунела към Хогсмийд. Адам се появи до рамото й и тя доволно се обърна към него и го прегърна.
-Много съм добра, нали? - възкликна тя, пускайки го и посочвайки тайният вход. - Добре, че са старите истории на Оливър за училището, че да се сетя!
Време беше. Отиваха в Хогсмийд. Бягаха от часове. Бяха заедно.

-Е, последен шанс да се откажеш? - дори не изчака и секунда и хвана ръката му, като се засмя.Знаеше, че няма да се откаже. - Не? Супер, да вървим!
Учениците навлязоха в тунела. Започваше с три малки стъпълца и после продължаваше равен напред, широк само колкото да могат да вървят един до друго, притиснати. Анеля затвори входа след тях и извади магическата си пръчка. Изрече заклинанието и от края на пръчката й блесна мека светлина, която освети лицето на Адам до нея. С другата си ръка все още държеше неговата. Не смяташе и да я пуска. Завървяха напред в тунела.
-Направихме го, Адам, чупихме се! Леле, невероятно! - въодушевено заговори Анеля. Обърна се към него и засече погледа му. - Обещах ти забавление. Какво ще кажеш да играем на нещо по пътя? Знаеш мъгълската игра "Истина или предизвикателство"? Хайде, но да я съкратим, защото не знам колко е тунела. Всеки има една истина и едно предизвикателство, двете едно след друго. Питай и предизвиквай, аз първо ще ти отговоря и след това ще изпълня предизвикателството. После си сменяме ролите. Давай, ти си пръв, ще съм честна. После си развихри ума в предизвикателството, имаме пълна свобода. О, трябва да се чупим по-често. - завърши Анеля, намигна му и се разсмя.
Не знаеше защо точно бе избрала тази игра, но имаше едно предположение. Няма да го казвам, ще спомена само, че имаше нещо общо с онези шантави мисли за нея и Адам. Искаше да ги спре, но не можеше. Само се правеше, че не съществуват. Нека приемем решението им за тази игра като нещо съвсем невинно. Ан хвърли поглед към Адам и зачака началото на играта. Нямаше търпение да чуе въпроса и предизвикателството. Определено щеше да е забавно. Леле, на моменти се държеше като откачена тийнейджърка. Най-вече покрай Адам. И харесваше това. Но нека още продължим да се правим, че тези чувства не съществуват.

» "You know me now. I’m only good at beginnings. /преди седмица/
» Забранената гора (Преди една седмица)
» Пред голямата зала
» Преди седмица в гората
» Преди седмица, Флориш и Блотс

Преди една седмица, в Голямата зала.

Преди една седмица, в Голямата зала.

Similar topics

Similar topics