Събудих се сутринта рано. Щях да ходя да купувам подаръци за всички и веднага, след като си помислих това, в мислите ми изникна песничката "С червените ботушки". Усмихнах се с характерната за мене усмивка и продължих да се оправям. Минах през банята бързо като куршум и скоро бях готова за път. Взех един от файтоните, който водеше до Хогсмийт, и тръгнах. По пътя гледах как наоколо трупаше бял снежец. Всичко беше като в приказка- снегът тихо валеше и се стелеше наоколо, сякаш някой го ръсеше. Той валеше на едри парцали. Обожавах тази гледка- винаги ме караше да се чувствам свободна. Сгуших се в палтото си и продължих да се оглеждам. Наклоних глава на една страна и видях как Експрес "Хогуортс" пристига на гарата, а подир това продължава бързо, следван от гъстия дим, излизащ от комина му. Улиците се почистваха или по-скоро по-добрата дума е се самопочистваха, а тук- таме се мяркаха забързани хора, които нямаха търпение да свършат работата си и да се отправят към топлия и уютен дом. Часът беше около 2. Стъпих уверено върху замръзналите павета. Завъртях се и се озовах на улица Диагон-али. Беше необичайно претъпкана.  Тръгнах към близкия магазин, но се блъснах в някого. Залюлях се, но се приземих на меко. Премигах, а след това очите ми фокусираха някакво момче, което беше притиснато до земята от мен, разбира се. Беше от Хогуортс, но не му знаех името- просто го бях виждала, може би в часовете ми.
- Извинявай!- промълвих аз и седнах върху корема му, но не се задържах дълго и се изправих, като му подадох ръка да стане.

Беше мускулест. Усетих мускулите му, когато паднах и може би не беше добра идея да му подавам ръка, защото се олюлях и за малко да падна отново, но се закрепих за близката лампа."За една бройка"- въздъхнах тежко и оправих дрехите си, като ги отърсих от снега и леда, които се бяха закрепили. Прокарах пръсти през косата си, за да премахна и тези частици, които неприятно се бяха загнездили  дори и там. "Проклятие.. Защо трябваше да става така? Харесвах зимата, защото тя беше студена и безмилостна, но поне да не бъде такава с мен"- не преставах да си говоря на ум и почти забравих за момчето.
- Искаш ли да се разходим, защото ще трябва да се крепя на нещо- колко си глупава. Това изречение беше изключително тъпо и звучеше сякаш ще го използваш за облегалка. Веднага се поправи!- Така де.. Имах в предвид да ми помогнеш да пазарувам, защото ще трябва да  избирам тонове подаръци и нямам идеи, а ти като момче може да ми помогнеш за някои от тях.
Тръгнах бавно и предпазливо, но веднага съжалих, защото тръгнах да се хлъзгам. Помислих си дали да продължа да се пързалям или да изчакам младежа да отговори. Поредното подхлъзване, но този път нямаше прът. Ръката ми се стрелна и хвана неговата, за да мога да се закрепя. Помислих си за миг, че ще паднем заедно, но той дори не помръдна. Дори не мигна, когато го хванах. Сякаш не беше усетил нищо.

Пръстите му се преплетоха с моите, след което аз се обърнах към него и прехапах долната си устна." Не си го и помисляй, Ребека! След всичко това няма да го направиш!"- се появи и отдавна изгубения мозък, който така и не беше използвала колкото и' се искаше през живота си, но това беше друга и отегчителна тема, която не беше за този прекрасен момент. 
Изведнъж заваля сняг. Машинално се обърнах нагоре и се загледах. Беше толкова красиво. Стиснах ръката на момчето, за да съм сигурна, че няма да ми се завие свят или нещо подобно, и продължих да наблюдавам снега, сякаш не бях виждала подобно нещо през живота си.
- Ами- успях да пророня и се окопитих. Тръснах глава и го затеглих в мадам Молкин, където щях да си купя нещо за мен. След това възнамерявах да минем през магазина на Братя Уизли и от там повечето подаръци. Харесвах да подарявам нещо комично и нещо от сърце, а не нещо скъпо, което беше само за украса.- Да отидем при мадам Молкин, а след това при магазинчето на Уизли. Как се казваш?
Последният въпрос беше изключително непреценен. Държахме се за ръце и говорехме все едно бяхме дългогодишни приятели, а аз дори не знаех името на младежа.

- Добре. И аз ще взема нещо от магазина Уизли и без това.
 Видях колко се радваше на снега преди малко. Замислих се леко и вдигнах през кръста повдигайки я нагоре за да може да се наслади на сипещия се сняг. След няколко минути е спуснах на земята, внимателно за да не залитне и падне. Загледах се в лицето й с огромен интерес, и с надеждата да не ме убие за това което направих преди малко. Все пак съм прекалено млад за да умра. 
- А името ми. Алекс Колинс.
 Отговорих на въпроса й докато вървяхме към Мадам Моклим. Щом стигнахме пред магазинчето, отворих вратата с свободната си ръка и внимателно пуснах ръката й за да може да влезе първа. Можеше да съм от Слидерин и да съм женкар, но нова не значеше че съм първобитен човек.
- Заповядай.

Усетих как краката ми се отлепват от земята и съвсем скоро се реех във въздуха. Всичко стана много плавно и за миг се зачудих какво става. Помислих си, че нещо е станало с гравитацията. Силните ръце на момчето се бяха завързали около кръста ми. Погледнах надолу към него и му се усмихнах. Сега виждах на около 50 метра в радиус. Най-много ми харесваше как валеше снега и продължавах да го гледам. Големите парцали падаха върху бузите ми и се топяха. Сигурно приличах на малко детенце, което се радваше на малка играчка, получена за Коледа от дядо Коледа. След като ме пусна, леко се олюлях и веднага пръстите ми се преплетоха с неговите, а другата ми ръка погали бузата му.
- Благодаря ти! Много си мил- надявах се да не ме е чул. Въздъхнах и продължихме криво-ляво и стигнахме до магазинчето. Влязохме вътре, като той ме пусна да вляза преди него. Кимнах му с широка усмивка и влязох, като по инерция не го пусках. Отделих се от него за момент и отидох да взема пакета, който ми трябваше.
- Хайде да тръгваме!

Както вървяхме към магазинчето на братя Уизли, изведнъж няколко неща едновременно се случиха прекалено бързо, за да мога да възприема. Малко по малко мозъка ми започна да усвоява информацията и след това я предаде в сдъфкан вид. Някакво дете се пързоли пред нас и усетих как ме бута, но благодарение на моя спасител, не се оказах на място, където след това цялото ми тяло щеше да ме боли, а напротив- на приятно и топло място. След малко топлината изчезна и погледнах объркано. Чак сега осъзнах, че той ме беше притиснал до себе си. Усмихнах се в знак на благодарност и не продумах нищо след това просто продължихме към магазина. След като пристигнахме до желаната дестинация, гласът ми прозвуча наоколо:
- Може би ме смяташ за някакво дете или нещо подобно, защото влизам в подобен магазин, а всъщност аз подклаждам това вие да купувате тези неща, въпреки че ми е забранено, но аз ги смятам за забавни и ще разбера, ако..- настъпи пауза, по време на която си поех дълбоко въздух и преглътнах-... ако искаш да влезеш сам, защото може би..
Продължавах да говоря бързо, но тогава...

Действията му ме озадачиха. В момента, в който започнах да забързвам темпото, той ме целуна. Замръзнах на място, а по тялото ми премина тръпка на нетърпение и сякаш ток ме тресеше. Тялото ми вибрираше, но беше хубаво вибриране. Отпуснах се в ръцете му, макар че знаех колко лошо беше всичко това за мен, а и за него. До сега имах около две несполучливи връзки с ученици, а тази не беше ясно как ще завърши. Започнаха да ме гонят огризения, защото с Иън не се бяхме виждали отдавна и сигурно имаше причина, но всичко свърши както беше започнало- рязко. Сега бях с Алекс, а мислех за Иън. Изведнъж едно дълбоко гласче в дебрите на съзнанието ми пискливо обяви " Ако беше важна за него, щеше сигурно да ти каже". Отвърнах на целувката му, а след това се усмихнах и преплетох пръсти с неговите. Влязохме бързо в магазина и се разделихме. Не исках да се отделям от него, но исках да погледна някои важни неща. Взех няколко тубички, една- две кесиики и след това платих. Изчаках го отвън. Не исках да ме вижда, но от окото ми се търколи сълза. "Ще съжаляваш Ребека!".

В момента, в който Алекс дойде, се опитах да прикрия сълзата и да я избърша, но уви не стана. Усетих ръцете му, които изтриха сълзата. Усмихнах се моментално и се направих, че не знам за какво говори, защото не трябваше да знае. Никой от тях не трябваше да знае. Ръцете ми се обвиха около кръста му, а главата ми се подпря върху гърдите му. Приличахме на някаква сладка двойка, но всъщност не бяхме. Познавахме се от няколко минути. Всъщност реално погледнато от около 7 години, но толкова много ученици минаваха през погледа ми, че вече не ги различавах много. Сърцето му биеше бавно и ритмично. Притворих очи.
- Просто от студа ми се насълзиха очите, нищо особено- казах с леко пресипнал глас, но успях да се овладея и се отделих от него. Въздъхнах.- Искаш ли да се връщаме в Хогуортс. Ще се магипортираме, не се притеснявай!
Прехвърлих торбите в другата си ръка, а с лявата преплетох пръстите си с неговите.
- Е, какво ще кажеш да се отбием при Хагрид?
Имах няколко идеи, но сега той трябваше да каже дали иска да се прибира.

-Мможе. Ако искаш може да се разгодим из гората?
 Не ми се прибираше много в замъка. Идея да прекарам още време с нея ми допадаше повече. Пределно ясно ми беше че никой не трябваше да ни вижда заедно, защото после и двамата щяхме да си имаме проблеми и то много. Заслушах се в гласът й.

- А той в училището ли е? Мислех че почти всички са заминали при семействата си заради празника.

 Погледнах към ръцете ни и се усмихнах. Дръпнах я отново към себе си. Наведох се леко и целунах челото й. Малко сантиментално, но мило.

- Внимавайте да не паднете госпожице.
П.п -- Най глупавия и кратък пост който можах да измисля.

- Toй е навсякъде.. Не можем да рискуваме. Колкото да се разходим в гората, става. Само че първо ще трябва да си оставим нещата в замъка. Има още няколко часа до здрач, така че може да ги прекараме в разходки.- усмихнах се мило.- Щом вие ме държите, господине, няма как да падна. Няма..
Тръгнахме бавно по улицата, като се олюлявахме, но не падахме. Трябваше да измислят начин да махнат този лед, иначе хората щяха да си вземат еднопосочен билет до св. Мънго. Стигнахме края на уличката и в този момент събрах цялата си смелост и се завъртях. Естествено, последствията бяха ужасни, тръгнах да падам, но понеже се бях хванала за Алекс, се магипортирахме в Хогсмийт. В онзи момент най-сетне го видях да се помести. Може би беше заради неприятните чувства, които изпита, когато се магипортирахме. Отново паднахме на земята, но този път той падна върху мен. Усмихнах се. Малко ми тежеше, но се направих, че това не ми прави впечатление.
- Май няма да спрем да се срещаме така- подсмихнах се и след като той ми подаде ръка, аз се изправих. След това просто взехме един от онези файтони и продължихме бавно, но славно към Хогуортс.- Е, ще трябва да изпратя покупките с левитираща магия до стаята ми. Искаш ли и твоите също, за да не се качваме нагоре?
Пп. Не се притеснявай ;дд

- Толкова бих искала, но не мога, защото някой може да ни види- подсмихнах се и извадих пръчката си. Поех ръката на момчето и слязох. Видях някакво дете наблизо, на което привлякохме вниманието. Не спираше да ни гледа. Опитах се да не мисля за това, но не можех, защото то продължаваше да ни зяпа, все едно не беше виждал хора. Вдигнах пръчката си и я завъртях, като от нея започнаха да прехвърчат искри по посока на момчето. Изведнъж, като млад козел заприпка към замъка. Самодоволна усмивка се появи на лицето ми. Завъртях пръчката и си помислих заклинанието. След това пликовете просто се вдигнаха във въздуха и полетяха. Първо, оставих моите пликове, а после и неговите. След това бавно тръгнахме към гората, а по пътя си говорехме. Започваше да се стъмва. Бяхме навлезли твърде дълбоко в Забранената гора, а мен ме беше страх от животните там.
- Алекс, не мислиш ли, че трябва да се връщаме? Не ми харесва как всичко изглежда- обявих уж смело, но на последната сричка гласа ми потрепери. Сгуших се в него.- Може би трябва да се отбием при Хагрид, защото тук имам чувството, че някой ни гледа.

Паяци?! Какво?! И такова ли имаше тук. Знаех за кентаври, еднорози, гиганти, но пък и паяци. Това беше капакът на всичко. Извадих магическата си пръчка.
- Лумос!- прошепнах и върхът на пръчката се запали. Наоколо стана малко по-светло.- Благодаря!
Естествено... Той беше страхотен- мил, грижовен, съобразителен, може би дори и джентълмен. Не изглеждаше като някой, който ще ме излъже само за да преспи с мен. Надявах се да не бе така, но и така да беше аз вече бях свикнала и нямаше да стане кой знае какво нещо. Доверих се на момчето и тръгнехме в онази посока. Изведнъж наоколо ни обградиха хиляди очи.
- Какво по...- промърморих аз и започнах да се обръщам рязко.- Алекс. Стой на място. Не мърдай. Аз ще се справя с тях.
Най-сетне- жертвата Бека се превърна в смелата и мощна Ребека, която пръскаше увереност и сила около себе си. Липсваше ми! Направих сложен кръг с пръчката си и наоколо проблесна искра. Завъртях се веднага на 360 градуса и пръснах сребърно сияние, оформено в перфектна окръжност около нас. Обърнах се рязко към мъжа и хванах главата му. Наведох я до земята и казах:
- Залегни!
След това последва огромна експлозия, която събори дърветата наоколо и предизвика невъобразим шум, който сигурно и в Лондон го чуха.
- Добре ли си?- попитах задъхано и заогледах наоколо мъртвите животинки, някои от които бяха станали на пепел.

- Да- промълвих тихо, само двамата да можем да се чуем. Станах плавно от земята и започнах да тупам палтото си. Сега поне беше сигурно, че щяхме да останем живи. Но трябваше да побързаме и да се махнем оттук, защото щяха да дойдат кентаврите, а после и Хагрид и сигурно нямаше да стане много интересно!
- ДА!- възкликнах силно и го хванах за ръката, но той се пусна и се покачи на едно дърво, а след това падна.- Алекс, нямаме време за това! Ставай!
Наведох се и го задърпах силно, като не преставах да се оглеждам наляво и надясно, защото имах чувството, че идваха. Най-сетне той се изправи и тръгнахме към къщата на Хагрид. Крачката ми се забърза, а скоро започнах да тичам почти, а отзад Алекс подтичваше. Гъстият дим всъщност беше от огромна клада, която Хагрид беше запалил. Седнахме на едно от дърветата, подобни на пейки. Главата ми се отпусна на рамото на Алекс и притворих очи.
- Успяхме- казах задъхано и се сгуших в него.

- Кентаврите? Какво мислиш биха сторили на приятния веселяк? Та той им е приятел и не би направил това нещо. Те го знаят. Сигурно няма да се върне до съмване, защото просто ще рони крокодилски сълзи за мъртвите паяци и ще се върне тук, проклинайки смъртожадните- изведнъж ме осъни една идея.. Не му бях казала за всичките неща със смъртожадните. Та аз бях такава и той не знаеше, а беше повече от ясно, че сме заедно.
- Алекс.. Мисля, че трябва да знаеш нещо- но тогава усетих как ме прегръща и се загледах във фойерверките, които игриво се гонеха около нас и в небето. Накараха ме да се усмихна. Момчето беше страхотно..- Аз съм.. Аз съм смъртожадна и искам да го знаеш. Надявам се да не разкриеш тайната ми.
Докато го казвах, се отдръпвах малко по малко от него, защото се страхувах, че може да се уплаши или нещо подобно. Не всички хора го приемаха добре.

- Смесена..- пророних тихо и се отпуснах на мястото си. Вдигнах ръкава на дрехата си и Черния знак се показа там. Змията помръдваше леко в устата на черепа, което вдъхваше страхопочитание.
- Алекс.. Аз никога няма да те нараня заради някаква си кръв. Не съм като останалите- да се разхождам и да убивам мътнороди..Извинявай.. Смесенокръвни. Не съм такъв човек. Дори и да ми възложат такава мисия, пак няма да убия никого. Искам да го знаеш.
Доближих се до него и понечих да докосна бузата му и да я помилвам, но се дръпнах.
- Знам, че не ти харесва и знам, че е ужасно и може би трябва да тръгвам..- промълвих тихо и се изправих. Една сълза се търколи по лицето ми и падна в тревата, а друга я последва, но не дадох на Алекс да разбере това. Тихо тръгнах към замъка без да казвам и дума, без да се обърна и без да мисля. Всичко беше по инерция и не усещах накъде ходя. Просто механично движение, което се ръководеше от малка част от мозъка ми.