Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Последните часове на Титаник,1912 г. 1fpiy Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Последните часове на Титаник,1912 г. 1fpiy Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.

Hogwarts School of Witchcraft and Wizard RPG forum BG
 
ИндексПоследни снимкиТърсенеРегистрирайте сеВходВлез като PR
Гласувайте за нас :)
BGtop
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]
Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyСъб Авг 13, 2016 2:22 pm by Екатерина Дейвидс-Муур

» Разпределение (РП)
Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyВто Апр 05, 2016 9:16 am by Джон Картър

» Разпределителен тест
Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyПет Апр 01, 2016 7:07 pm by Джон Картър

» Заети ликове
Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyЧет Мар 17, 2016 3:10 pm by Вивиaнa Гровънър

» Before 1 week
Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyСря Яну 20, 2016 11:15 am by Рок Хауърд

» Търся си семейство,приятели,врагове,etc...
Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyПон Яну 18, 2016 12:03 am by Рок Хауърд

» Спам на воля :)
Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyПон Дек 28, 2015 10:20 am by Афродита Найт

» №007
Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyСря Ное 11, 2015 10:50 am by Liam Shadow

» Liam Shadow
Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyСря Ное 11, 2015 10:30 am by Liam Shadow

Точки на домовете
- 320
- 1340
- 1280
- 780

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 20 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 20 Гости :: 1 Bot

Нула

Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm
Статистика
Имаме 423 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Sandwich

Нашите потребители са написали 22572 мнения in 1538 subjects

Share
 

 Последните часове на Титаник,1912 г.

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Екатерина Дейвидс-Муур
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Екатерина Дейвидс-Муур

Профил
ПисанеЗаглавие: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyПон Мар 03, 2014 10:07 pm

Последните часове на Титаник,1912 г. Tumblr_m2i02pckbu1qlz1qwo1_500

След като спря да пищи,Екатерина се огледа.Трепереше от страх,а това ,че господин Намусен влезе с гръм и трясък.Приближи се към нея бърз като стрела,а русокоската се опита да отстъпи назад и се блъсна в някакъв човек който изруга.
"Какво по..."
Хората се заблъскаха около нея и похитителят и я дръпна към себе си.Тя се възпротиви,по-добре да я погълне тълпата от колкото да бъде толкова близо до този...този...нещастник!
Тъмнокосия я избута грубо към някаква врата и я задърпа по един коридор който изглеждаше безкрайно дълъг.Отвори една врата и след миг те се озоваха вътре заключени,а той и викаше да се облича.Тя се ококори насреща му.
- Моля? - бе удивена.Кой бе той,че да и говори така? - Ако си мислите,че ще се преоблека само защото сте се обърнали жестоко се лъжете!
Тя хвана една от роклите в куфара и всички други принадлежности и отиде в съседната стая.Преди да затвори вратата със студен глас се обърна към мъжът.
- Спокойно,няма да избягам.Това е кораб,ако не сте го осъзнал.И не мисля,че ще плувам до брега...не знам как сме се озовали тук....
Реши да млъкне и да се преоблече.След малко Негово Величество щеше да писне,а на Катя не и се занимаваше.Не стига,че я бе отвлякъл,целунал пък сега и тук и нареждаше.Не и бе баща за бога,не и бе никакъв!Нямаше никакво право...само да можеше да избяга...би дала всичко за да се измъкне от тук,за да се измъкне от него.
С усилие се напъха в роклята и изръмжа.Корсет.Нямаше как да си го сложи сама.Върна се при мъжът придържайки отпред роклята.
- Ъм...ще може ли да ми закопчаете ципа и да...стегнете корсета? - знаеше,че корсетите се носят много стегнати та чак да не диша човек,което бе ужасно. - Но не много стегнато моля.
Обърна се с гръм към него и със свободната си ръка мръдна косата си на една страна прехапвайки долната си устна.
Молеше се той да е гледал поне малко филми в които жените носеха огромни рокли и стегнати корсети иначе явно щяха да молят някоя непозната дама да помага,а това щеше да е странно...твърде странно.
- И попитахме защо изпищях...хубав въпрос,ако разберете отговора го кажете и на мен.Не мисля,че само защото това нещо - тя хвана хронографа с две ръце и го показа на мъжа - почна да тиктака така сякаш ще избухне ме притесни...долу нямаше от къде да влезе и грам повей на вятъра,а изведнъж бях като в леден ураган и нещо бяло мина зад мен...
Тя изтръпна,а след като се поуспокои усети,че звучи като някоя тотално умопобъркана психопатка.Страхотно!


Пп:НЕ ПИШИ (не,че си се и затичал) ПОСТА НЕ Е ГОТОВ ОЩЕ!УТРЕ,ДРУГИ ДЕН...СКОРО ЩЕ ГО ОПРАВЯ <3

ПП2:Гооотоовоо,флъфи!  bunny-smiley
Върнете се в началото Go down
Дмитрий Джозуеф Флориан
Черен магьосник
Черен магьосник
Дмитрий Джозуеф Флориан

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyВто Мар 04, 2014 7:33 pm

Възразяваше? Смело. И логично. Понякога прекалено, Флориан може-би не беше прекалено убиец? Много се отпусна, лошо, лошо.. Или се бе примирила със смъртта си до такава степен, че и беше абсолютно все тая какво ще се случи? Или усеща слабостта на наемният убиец. Така или иначе, когато тя му се възпротиви и му се скара Дмитрий просто повдигна рамене и се усмихна. Правилно, смелостта и дори го забавляваше. Дори и се правеше на умна..
 - Не се и съмнявам в ума ви и изводите. Все пак Рейвънклоу, не може да бъде оспорено. - Започна да се кикоти Дмитрий. Ох, Екатерина..Екатерина. Естественно че Флориан след като влезна в каюта, и едно оглеждане на океана около тях не разбра, че са на кораб, нее. Кой би предположил вобще? Та той завърши Слидерин там толкова на дълго и на широко не могат да мислят. След което се зае да се преоблича и той. Странни дрехи, но поне нацели своят си размер.  Би било забавно да намери, че дрехите са му големи, или малки. Тъкмо той се бе облякъл когато момичето излезна с молба за помощ.  Той се обърна и я погледна. Екатерина стоеше с гръб към него.. И изглеждаше толкова прекрасна. Дмитрий се приближи с няколко крачки към нея и не можеше да откъсне очи. Толкова красива, дори и в тази неонова светлина... Бавно без да осъзнава действията си той доближи ръката си до кожата и. Без да я докосва през това празно пространство усещаше колко е мека и нежна.. Дъхът му сякаш секна а биенето на сърцето си усещаше сякаш камбанария бе инсталирана в главата му. Погледът му се премести към косата и, ръката му също, сигурно беше мека като коприна толкова прекрасна.. Искаше да я усети под пръстите си... Лицето му започна да се навежда на долу, към нея а очите му бяха устремени към шията и. Колко искаше да усети тази прекрасна кожа върху устните си. Преди да го направи се отдръпна. Усети се какво прави, та тя се страхуваше от него.. пак щеше да я оплаши. Още повече. Тук можеше да изскочи от стаята и поне да се скрие някъде, което не можеше да си го позволи. По никакъв начин. Дмитрий поклати с глава за да развее току що навялото облаче от най-вероятно мечтанията му. Никакъв наемен убиец не става, как се е размекнал... От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. С прецизност на ювелир обработващ скъпоценен камък. С опасения случайно да не нарани този елмаз и да го обезцени той закопча ципа. С това второто нещо нямаше и на представа как да се оправя. Нали защото всеки ден връзваше корсети, поне предполагаше как може да стане. Взе двете връзки и започна да ги усуква на кръст. Би успял да се облече вече няколко пъти..

 - Така добре ли е? - Попита щом реши, че май е завършил. Щом момичето му показа часовничето той го взе в ръце и го огледа. Ясно. И ако не беше изхвърчал от стаята така момичето щеше да се окаже тук сама, забавно. Въпроса бе, кога ще могат да се върнат и къде бяха попаднали. Дмитрий и върна прецизно изработеното часовниче и я заобикали. - Изглеждаш невероятно. - Произнесе той.




П.п. Затичал съм се яяя..За малко ти се размина едно изнасилване  opa  нали съм добър и ти го спестих.
Върнете се в началото Go down
Екатерина Дейвидс-Муур
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Екатерина Дейвидс-Муур

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyСря Мар 05, 2014 9:07 am

Екатерина си пое дълбоко въздух за да може Дмитрий да започне да стяга връзките.Следващите няколко минути бяха яд за момичето.Нямаше и десет минути от както тя носеше това дяволско нещо,но Бог и е свидетел,че тя повече корсет и да и платят нямаше да си сложи!Това бе мъчение!Ад!Как са могли жените да ги носят?!Не че я стягаше или нещо  такова,но просто и бе неудобно.Този корсет бе по-различен от тези които  бе виждала из Лондон.
- Да...идеално е. - изрече момичето докато се опитваше да намести по-удобно нещото.Чувстваше се странно.Като..торта.Торта с корсет при това.
Приближи се и погледна през люка и се намръщи.Вода...толкова много вода.Потръпна.Бе чувала за морска болест и се надяваше да не развие такова чувство,особено като не знаеше колко време щяха да прекарат на този...кораб.Въздъхна.
- Нека да излезем и разузнаем. - заяви.Не дочака бавачката си защото той щеше да скочи след нея и веднага да я улови и сигурно завърже за първото нещо което види за да не избяга и току виж някой не я изяде или убие,или поне тя с такова впечатление остана от него.
Щом напусна каютата и коридора,лек ветрец я обгърна,а горещото слънце я заспели за момент.Примижи към огромната горяща топка след което сведе поглед.Заслони очи с ръка и огледа палубата.Бе огромна,над сто метра ,ако не и два пъти по толкова.
- Погледни това място,огромно е! - заяви тя на Дмитрий.Вече официално бе минала на ТИ,но както се и очакваше?Да се церемони докато той само мрънка,няма начин!
Една група жени мина покрай тях и ги изгледа накриво.Екатерина някак си се сви и потрепна под погледа на жените.Бе някак учуден,обвиняваш,пълен с отвращение.Сякаш това което правеше бе нередно.
Русокосата дама реши да огледа,тръгна към перилата на кораба и  леко се надвеси.Тъпо бе да си мисли,че така би видяла името или нещо такова.Погледна спътника си,дали пък не трябваше да обиколят целия кораб за да разберат къде се намират?Сигурно...
- Последвай ме. - и след тези думи тя се затича по палубата като подмина група мъже които пушеха и някакви типове които разхождаха кучета,май икономи им викаха?
Спря се на носа на кораба и огледа всичко надолу.Някак и се струваше познато на външен вид,но не го бе виждала със собствени очи това - никога.
Изведнъж докато гледаше така,Екатерина се сети от къде всичко и е толкова познато.
- Невъзможно!Господи!Как...по дяволите! - тя не можеше да повярва.Дойде и като гръм от ясно небе. - Господи...
Щеше да е странно да попитат някой дали наистина се намират на...Титаник.Да,същия онзи Титаник който се е разбил през 1912.
- Осъзнаваш ли къде се намираме?На Титаник!А знаеш ли какво е станало с този кораб?Разбил се е в айсберг!
Прехапа устна и погледна напред.И какво?Щяха да умрат тук ли?От всички кораби точно тук ли трябваше да се озоват?
- Бях чела,че е имало табло на което се е известявало от колко дни се пътува и колко мили се изминават,трябва да потърсим къде се намира!
Тя отново се огледа,паниката я завладя почти напълно.Щеше да се побърка.
- Ето казах ти - ако не ме убиеш ти,някой друг ще го стори..онзи часовник...господи...!
Пое си дълбоко въздух,веднъж,два пъти.Затвори учи и след малко се усмихна.
- Добре..не съм на сто процента сигурна,че това е Титаник,но прилича на кораба от филма.Нека не откачаме...всичко е наред и нищо и никакъв айсберг няма да ни се забие отстрани,няма да се разцепим на две и няма да умрем като героя на Леонардо в студената вода....- въпроса бе дали тя си вярваше изобщо.А ако наистина бяха на Титаник?Това ли бе края и?Очарователно!
Върнете се в началото Go down
Дмитрий Джозуеф Флориан
Черен магьосник
Черен магьосник
Дмитрий Джозуеф Флориан

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyНед Мар 30, 2014 7:49 pm

 Не. Тук Екатерина, естественно нямаше къде да избяга от Дмитрий. Но това естественно не значеше, че ще я пусне на свобода. По скоро, по този начин подписваше си още по страшна участ. Щеше да я следи на всякъде, след нея като сянка ще ходи. С едно изключение, никакво слънце и луна нямаше да му попречат да спре. Всичко и всички му бяха прекалено подозрителни за да може да я остави сама за дълго време. Всичко що се движи и не. Прекалено подозрителни за да се има доверие на някого освен себе си. Това че нямаше къде да избяга все пак и даваше и някакво пространство. От една страна бе възможност и за двамата. За момичето да се развее, колкото е възможно. За мъжа, да си поизхаби нервите да обърне работата си на наемен убиец в нещо противоположно. И определено даваше пространство. Ако седяха в къщата, нямаше да и позволи да излезне от пределите и, а тук имаше доста пространство да се разхожда. Че и да избяга от Дмитрий. Но друг бе въпроса дали щеше да и позволи. Никога не беше се провалял в нито едно дело с което се заеме. Освен с последното. Това да убие момичето, което в момента не си позволяваше да изпусне от поглед - Екатерина.
 През цялото време от както излезнаха от нечия каюта. Дмитрий вървеше право след момичето. Без да я испуска от поглед. И все пак успявайки да огледа с периферното си зрение и околното. Обстановката. За случайни признаци на угроза, нещо подозрително. И това правеше лицето му каменно, сериозно. И един детайл не би му се разминал. Стоиш в тъмното но знаеш всичко. А информацията е най-хубавото средство за манипулация. В този случай всичко което види го използваше без такива нужди разбира се. Но пак помагаше. В тъмното - най-изгодната позиция. Когато момичето заговори  за Титаник, Флориан повдигна вежди и каза с насмешка. 
 - Не се и съмнявах във възможностите ти.. Рейвънклоу. - Очите му оглеждаха всеки сантиметър от палубата. Изглежда бе права. Но ако бе права..това нямаше да е много добре. Никак даже. Дори и да бе така. Дмитрий не можеше да го позволи. Не че по някакъв начин му пукаше за това дали ще умре сега, след няколко часа ил няколко години. Но нещо го спираше, да позволи на това момиче да умре. И ако наистина се намираха на Титаник. Трябваше да измисли нещо и то колкото се може по-бързо. Момента в който започна да успокоява сама себе си, бе още по странен. Или не толкова. Просто наемният убиец не го разбираше.
 - Знаеш ли.. Тази "терапия" по никакъв начин няма да ти помогне когато умираш. Ако не предпочиташ да умреш в лъжи разбира се.. - Той се подсмихна. Това бе Титаник. И съмнения нямаше. Флориан вдигна глава и погледна на горе. Очите му се спряха на стрелките на един часовник. След което огледа хората които се разхождаха на около. А те, дори не подозираха, че скоро повечето от тях ще са дълбоко под водата. Колко жалък беше този свят. Тъмните очи на Флориан се преместиха върху Екатерина. Нямаше много време. Трябваше да измисли нещо..нещо..какво?! От гърдите на мъжа се откъсна тежка но почти беззвучна въздишка. Дали било от сложното им положение или от всичко наоколо. Във всеки случай не от щастие. 
 - Е, щом си се смирила с мисълта, че скоро ще умреш. Да се поразходим? - На лицето му се промъкна злокобна усмивка. Положението им бе сложно. Какво друго оставаше. А и тази терапия на самозалъгване на Екатерина, не можеше те така да отиде напразно нали. И все пак, в някои от думите и имаше грешка. Тя грешеше. Флориан нямаше да позволи това да се случи. По какъв начин не знаеше, но нямаше да го позволи. В никакъв случай. Имаше време да помисли, макар и не толкова много. Дмитрий я хвана за ръката и я дръпна към себе си. След време двамата се разхождаха из кораба. И мъжа бе все така непоколебим и сериозен, естественно. Почти бяха стигнали задната част на кораба. Минавайки по край някакви каюти, изкачвайки се на горе. Видял възможност, забава или дори без да се замисля Дмитрий задърпа момичето на някъде. Минавайки по край хора, в някои случаи разбутвайки ги, някои късметлийци заобикаляше. А с всяка стъпка ставаше по ясно и по ясно, че навлизат в по-богаташката част на този кораб. В частност от изискано, на моменти претруфено облечените хора. Вървяха така до като не стигнаха две огромни врати. По край които стояха двама. Дмитрий взе Екатерина за ръката и се наклони към нея.
- Желаете ли да посетите този бал, мадам? - Попита я тихо той доближавайки устни до ухото и.


П.п. Каква боза ;x
Върнете се в началото Go down
Екатерина Дейвидс-Муур
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Екатерина Дейвидс-Муур

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyВто Май 13, 2014 4:28 pm

Примирила?Ама сериозно ли...та те щяха да потънат след час-два,а той и предлагаше да отидат на бал защото тя се била "примирила" с факта,че е дошъл краят им.
- Ако твоя живот е толкова скучен и си отчаян..аз не съм!И искам да живея! - заяви му тя след като той се отдалечи леко от нея.И все пак...можеше ли да промени нещо?Имаше два варианта и двата бяха с един и същи край.Можеше да скочи сега във водата,да умре от студ или да бъде убита от перките на кораба,ако случайно попаднеше край тях...или да изчака айсберга да ги удари..и тогава да падне с останалите в още по-студените води,там щеше да умре по-бързо...и някак си бързата смърт и бе за предпочитане.Достатъчно бе,че този тук мотаеше убийството и от...от кога вече?Колко време всъщност беше минало от както те бяха "вързани" един за друг?
Двамата тръгнаха по дълъг коридор,стигнаха изящно стълбище по което един след друг минаваха хора - мъже в скъпи костюми и жени в изящни и красиви рокли.Екатерина си пое рязко въздух когато с Дмитрий слязоха по стълбището.Момичето си помисли,че сигурно ще я гледат странно заради това,че до нея върви възрастен мъж,но нямаше нищо такова.Хората даже бяха твърде усмихнати и...мили.Някои ги поздравяваха,други питаха за имената им,трети само ги оглеждаха и обсъждаха облеклото им...,но всичко това притесняваше малко русокоската.Някак си не искаше да е тук,тялото и крещеше,че иска да е другаде,умът и също,цялото и същество се противеше на този бал защото и бе писнало да е нечия кукла,да е нещо,поредното,което ще се върти из залата и ще угажда на някой мъж.Бе научена да танцува още от малка,бе научена на проклетия кралски етикет,бе научена и ,че трябва да бъде покорна на мъжете,нещо което така и не и се получи....тя никога,никога нямаше да бъде кукла на конци,никога нямаше да бъде покорното момиченце и преданата домакиня която да чака мъжа си у дома...никога.
Лека музика,която момичето не чуваше за първи път,се разнесе наоколо.Тялото и трепне,инстинктивно,колкото и да не искаше тя се понесе в ритъма хванала Дмитрий за ръка,очите и срещнаха неговите и тя го изгледа измъчено.Но можеше ли да гледа по друг начин?Не искаше да танцува,но тялото и се включваше в танца,сякаш бе омагьосано...всичко това бе някак си болезнено,сигурно от проклятието Круцио болеше по-малко...
В крайна сметка тя се отдаде на танца и на партньора си,изчисти всичко други мисли въртящи се в главата и,и се зае да се движи грациозно из балната зала.Усещаше погледите вперени в нея,затвори очи и се остави Дмитрий да я води,имаше му доверие - странно нали? - тялото и следваше неговото в ритъма на песента,а той бе невероятен,пасваше и идеално.В този танц те бяха едно цяло,а тя се чувстваше като негова половинка,или по-скоро половинка от Ин и Ян,допълваха се.
Музиката спря,а тялото и докосна неговото,очите и се отвориха,отново намериха неговите,тя му се усмихна леко притеснено.Тя се поклони след което леко се отдели настрани оглеждайки тълпата.Видя,че някакъв мъж приближава,той се поклони и я покани на танц.Екатерина инстинктивно погледна Дмитрий сякаш чакаше разрешение,но вместо да каже нещо и да го изчака той да продума,тя пое ръката на новодошлия и се понесе с него в тълпата.Чувството бе опияняващо,но различно.Не бе като това,като преди малко при танца с магьосника,далеч не.Сега тя се чувстваше много по-обикновено,някак неестествено и странно,но това не я спря - продължаваше да движи тялото си в такт с музиката и да се оставя в ръцете на непознатия,макар и това да я правеше скована и притеснена.Към края на танца,Екатерина се отдръпна от мъжа,през цялото време бе гледала към Дмитрий и не издържаше,не можеше да танцува докато гледа на някъде другаде...затова просто се отдръпна,поклони се сковано и отиде при черния магьосник.Хвана го за ръката и го затегли на някъде.Нямаше особено голяма представа къде отива,но два танца в балната зала и стигаха.Един хубав и един не чак толкова...можеха да си ходят,защото иначе тя щеше да полудее,щом се бе оставила на непознат да я привлече и да танцуват,значи полудяваше.
Минаха каютите на втора класа и продължиха надолу.Стигнаха трета класа,а момичето започна да се оглежда наоколо,чу музика някъде от дъното.Точно това търсеше и се радваше,че наистина има нещо такова.Когато стигнаха вратата,тя влезе вътре дърпайки мъжа след себе си.Музиката която се носеше тук бе различна,весела,приятна..от онези келтските,ирландските...хубави и закачливи песни на които човек можеше да танцува с часове без да му омръзне.
Веднага бе придърпана в тълпата и започна да танцува,това бе друго,нещо истинско,нещо за което нямаше защо да се преструва,бе обгърната от Хора,а не от кукли и фалш.Това искаше,искаше живот.И усмивката върху лицето и говореше повече от думите - тук тя бе щастлива.Никога не бе танцувала такъв тип танци,признаваше си,но сега...тялото и само намираше ритъма и може би точно защото никога не е учена на това и бе приятно и забавно.Въртеше се,потропваше в такт с музиката и другите хора,разменяше партньора си за друг - очарователно нали? - и се събираха заедно на нещо като хоро,а музиката се усилваше и забързваше със всеки такт.Това бе то - животът,щастието...всичко бе истинско и неподправено.
Песента приключи,а Екатерина се настани на един стол за да си поеме въздух,всичко бе толкова приятно,епично.
Поемайки поредната глътка,в помещението зазвуча нова песен и този път в тялото и избухна щастието,краката и сами я поведоха сред тълпата и тя затанцува в ритъма на музиката.Няколко души се присъединиха към нея,а тя самата танцуваше с едно момченце което сигурно нямаше и десет годинки.И постепенно всички в помещението взеха да танцуват,пеят или свирят.Всички без един...Дмитрий.
Екатерина се приближи към него,хвана нежно ръката му и настоятелно го дръпна към танцуващата тълпа.Хората бяха започнали да пляскат с ръце,да тропат с крака,да се въртят...,а нейния придружител изглеждаше просто слисан.Това я накара да се засмее.
- Ако ще умираме,нека поне да се порадваме на живота!Отпусни се! - заяви му русокоската когато хората се хваната под ръка и ги разделиха за миг.Тук отново започнаха да се сменят партньори,всеки танцуваше с всеки,всички танцуваха заедно,Няколко жени сред които и Екатерина подскочиха грациозно във въздуха,а други дами бяха завъртени от своите партньори.Оркестърът на малката сцена усили ритъма,всичко се забърза,включително и хората.Накрая Екатерина се озова с Дмитрий като двойка.Тялото и се докосна до неговото,а ръката и попадна в дланта му.Очите и искряха и гледаха неговите с такъв плам,какъвто до сега не е имало в тях.Отново бе цяла,чувстваше се щастлива,истински щастлива.Момичето за кратко се отдели от него,завъртя се сред тълпата,а после пак се озова в обятията му...нямаше нищо по-прекрасно от това.
- Ако това ще е последния ми ден,то значи ще умра щастлива.

Пп:Ако твоето е боза,моето какво е? хД
Върнете се в началото Go down
Дмитрий Джозуеф Флориан
Черен магьосник
Черен магьосник
Дмитрий Джозуеф Флориан

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyСъб Авг 02, 2014 9:56 pm

  Отчаян. Да, беше отчаян. Когато бе още съвсем малък. Или не по скоро бе достатъчно голям за да осъзнае, че и двамата му родители са умряли. Че и двамата са го оставили още щом се бе родил. И на въпроса на малкото момче къде са мама и тати никой и близко дори не се постара да му обясни това някак по тактично. Какво обикновенно казваха възрастните? "Те са на небето" или "В по хубав свят" но винаги "всеки ден гледат какво правиш, ето от там от горе." Но не и този път. Първо просто си мълчаха. Но след поредния такъв въпрос отговора бе кратък и ясен : Абе не разбра ли?! Вобще никой не те е искал. Да, ето тогава беше отчаян. Когато след онзи израз, останалите започнаха всеки ден да му го натякват. Той се будеше с тези думи в главата и заспиваше с тях. Докато не разбра, че е сам. Сам и за всичко трябва да се бори самостоятелно.
Отчаян? О не. Свикнал. Да, точно така просто свикнал. Със всичко в този свят, дали било в тяхното настояще или в това, всичко оставаше едно и също. Това бе той, онова в което го превърнаха думите " не разбра ли...никой не те е искал." Никой. Никога. Така беше и така щеше и да си остане. За това бе свикнал и дори думата смърт не го плашеше.
Двамата влезнаха в красивите зали. Всичко бе напълнено с хора. Скъпо облечени хора, започвайки от важните особи тук и завършвайки с онези които разнасяха питиета. А те дори не подозираха, че цялата тази красота та дори и голяма част от тях самите не след дълго ще се окажат в смразяващите желанието за живот води. Там долу сред купища с подобна участ те ще молят, ще молят за по бърза смърт. И ще разберат, че по големи късметлии са тези които умряха още при потъването на кораба, а не тези които седят в ледено студената вода. Устните на Дмитрий се изкривиха в усмивка. Жена, по край която минаха, вероятно разтълкувала усмивката по някакъв различен начин му се усмихна в отговор. И докато двамата не се скриха в тълпата мъжа чустваше погледа и върху него и Екатерина. Но ето, че танца започна и всичките хора подхванали някого започнаха да се въртят. Разбърквайки се из красивата зала. Но въпреки цялата красота на товя място на Екатерина това не и харесваше. Черният магьосник го чустваше, виждаше го в погледа и. Макар и тялото и това да не показваше, танцуваше тя невероятно. Той не сваляше очи от нея и през цялото време усещаше, че произходящото не и се нрави. Не, Флориан никога няма да разбере жените. Не бе за него това. Нима не харесваха баловете? Прекрасните рокли, усмихващите се хора? Нима не за това се расказваше в приказките?
Музиката спря и още преди Дмитрий да успее да направи нещо тя се оказа танцуваща с някакъв мъж. Магьосника излезна от какафонията въртящи се хора и застана в страни.
- Простете... - Чу се женски глас точно до него.
- Не танцувам. - Прекъсна той без дори да поглежда към нея.
Взе чаша с вино и се облегна на близката стена. Без да сваля очи от танцуващата двойка.Или по скоро от Екатерина. Спуснал ръце покрай тялото си, дишаше спокойно и не си позволяваше да ги изгуби от поглед. Бе готов. Готов за всякакви действия като един гепард дебнещ жертвата си.
Но ето, че тя се появи изпъкваща сред всички на това място. Прекрасно момиче, в рокля която те съвсем случайно откраднаха която по някаква странна причина и пасваше идеално и с красива спускаща се към раменете и коса. Не успя Флориан да остави вече празната чаша вино и те вече отново вървяха на някъде. Но този път отвлеченият бе той. Оказаха се на съвсем различно място и със съвсем различна музика. Тук хората също се усмихваха, но някак си по различно. И не пиха изкусително с вкуса си скъпо вино. А обикновенна най евтина бира. Веднага щом влезнаха в не особенно голямото помещение Екатерина се оказа въвлечена във танца, когато Флориан сега дори не се и опита да си направи труда. Отново застанал по край една стена, но този път със скръстени ръце той не сваляше очи от въртящото се момиче. Изглежда се забавляваше. Не, определено не бе негово да разбере жените някой ден. Игнорирайки всичко и всички черният магьосник продължаваше да стои а най-подвижни бяха очите му. Понякога се местеше колкото да не изпусне момичето от поглед. Когато Екатерина го дръпна към останалите мъжа изглеждаше невероятно объркан и се чустваше така. "Отпусни се!" Да се отпусне?! Как? Когато тя беше тук, някъде... Когато той всеки момент можеше да я изгуби и да не я види повече, както не бе видял и лицето на майка си, нито на баща си.
А Флориан междувременно се чустваше като слон насред мишки. На сред полудяли въртящи се и неизвестно къде хукващи в следващият момент мишки. Мишки и Екатерина... Къде бе тя? Магьосника я изгуби от поглед. Сърцето му и до сега биещо едвам едвам съвсем престана да съществува, всичко изведнъж се срина някъде а очите му лудо прескачаха от едно място на друго. Но тогава усети познато нежно докосване и ето, че той отново можеше да вижда прекрасните и очи. Онова чуство което го задушаваше изчезна и ето, че Дмитрий отново можеше спокойно да диша. Повече няма да си позволи да я изгуби от поглед.
"Ако това ще е последния ми ден,то значи ще умра щастлива." След тези думи сърцето на Флориан заби по често. Щастлива, тя наистина ли бе щастлива? Да, той го виждаше това по блестящите и очи. Те бяха по прекрасни от всякога. На лицето му се появи усмивка. Но не от тези които ги слагаше обикновенно. А истинска, щастлива усмивка, от онези които идват от вътре които се получават от само себе си. Дмитрий протегна ръка към лицето на момичето и внимателно прибра един кичур зад ухото и и едвам забележимо кимна. Вдиша бавно. Флориан полудяваше, стоеше до нея не способен да я пусне. Всичко би дал в този момент за да усети меките и устни или да я усети в прегръдките си. Взе ръката и в своята наклони се и я докосна с устни. Не, не можеше да го направи отново. Сега, когато тя бе щастлива. Когато не бе известно какво може да се случи съвсем след няколко часа. Не можеше да си позволи да и го отнеме.
- Остани ако искаш, аз... не съм за тук, не мога. Ще излезна от вън. Ако искаш... ще течакам там. - Дмитрий се обърна и си нареди да излиза от тук. Да, трябваше да се разкара. Да я остави да се нарадва. Той бе виновен за нещастието и, за това, че се оказаха тук. Поне сега, последните часове да е щастлива. С тези хора. Всъщност какво му бе на него просто да излезне от тази врата. Титаник ще потъне, малкото ще се спасят. Дори и да успее тя, там в бъдещето няма да я има като онази Екатерина която са знаели всички. Може да се смята че е извършил работата си. Да, работата му е свършена тук.
Той дори не успя да престъпи, не успя да пусне ръката и. Когато тялото му се обърна към нея. Ръката му се оказа на бузата а той се наведе към нея.
- Коте... - Съвсем тихо прошепна той ако не и изстена и допря устни до нейните. Толкова меки, толкова нежни. Сърцето на магьосника биеше лудо. Съвсем малко му трябваше за да изскочи.
По дяволите Флориан какво правиш!? Тя сега ще се развика, отново...пред всички.


П.п. Баничка? :D
Върнете се в началото Go down
Екатерина Дейвидс-Муур
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Екатерина Дейвидс-Муур

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyПет Авг 15, 2014 9:32 pm

Краят наближаваше, а Екатерина се чувстваше на седмото небе. Може би краят и щастието не звучаха добре в едно изречение, в една мисъл дори, но това бе самата истина.
Усмивката слезе само за миг от лицето и, когато Дмитрий реши да напусне претъпканата задимена от цигарен дим стая. Русокоската понечи да каже нещо, но нито звук не излезе от устата и. Не бе и нужно. Черния магьосник се обърна и я притегли към себе си, устните му се впиха в нейните, оставяйки я без дъх и карайки тялото и да гори.
Преди само няколко дни го бе избутала и му се бе развикала, задето си е позволил такава волност, но сега? Сега цялото и същество крещеше, че го иска. Без дори да се замисля, Катя обви ръце около вратът на мъжът отвръщайки пламенно на целувките му. Имаше чувство, че може да остане така вечно, но знаеше, че не разполага с това време.
Отдръпна устни от неговите и прокара език по тях, тръсна леко глава от което русите и къдрици трепнаха, усмивката и бе по – голяма, по – красива и по – лъчезарна от когато и да е било. Очите и блестяха, в тях се четяха толкова много чувства, че Екатерина не знаеше от къде да започне да ги изразява на глас. Но нужно ли беше? И все пак в тези сини искрици живееше щастието, свободата, любовта, рискът дори. Всичко.
Хвана го за ръката и те напуснаха задименото пространство, тръгвайки по един от коридорите. Самата тя си нямаше и на идея къде отива, просто го теглеше нанякъде. Точно в момента хич не искаше да е на Титаник, искаше да е на някой нормален кораб, да имат билети и да имат стая..
- Чакай малко ... - бе гледала филма много отдавна, но помнеше, че там главните герои бяха отишли в товарното, дали пък нямаше да открият и те нещо там? От това което бе видяла до тук, не всичко отговаряше на представите на филма, но пък някои неща си бяха точно така ... нямаше да се учуди и когато дойдеше времето за спасяване, как ще изтеглят първа класа веднага, а трета ще заключат долу докато се издавят.
На близката стена висеше план на кораба, което даже можеше да бъде наречено и карта. Бе описана всяка една подробност, кое къде се намира. Имаше даже и програма за развлеченията на по – богатите пътници. Ха!
От чертежа Екатерина разбра, че се намират само един етаж над товарното и, ако тръгнеха по стълбите в страни щяха да стигнат до нужния етаж, в края му имаше врата, която пък на свой ред водеше точно там където тя искаше да отидат.
Обърна се, надигна се на пръсти и целуна Дмитрий с такава страст, че имаше чувство как всичко наоколо гори, най – вече самата тя. Дали и той се чувстваше като жива факла? Дали и през неговото тяло преминавше приятен ток, докато в стомахът му пърахаха пеперуди? Дали ръцете му сами искаха да се обвият около нея, така както нейните около него? И да не се пуснат, никога...? Или просто тя бе едно глупаво момиче, което дори не можеше да мисли трезво и си бе изгубила ума по този мъж, който дори бе твърде голям за нея ... Непоправима романтичка, заслужаваше си да умре на Титаник!
Не след дълго се озоваха в товарното, бе много по – голямо от колкото русокоската си го бе представяла. Имаше няколко огромни куфара, няколко коли, имаше и сандъци с Бог знае какво. Някои носеха надпис „Чупливо“ , а други просто си стояха ей така. По нищо не личеше, че някой е идвал тук и , че поддържа да е чисто. В далечината имаше огромен стенен часовник, който бе овит в хартия и вързан за да не тръгне нанякъде из помещението. Часът показваше 21:10 . Момичето не помнеше точно в колко Титаник се е сблъскал с айсберга, но знаеше, че е потънал вечерта към два часа и целия Ад е траял около час – два.
- Дмитрий ... - започна Екатерина като се облегна на една кола. Не знаеше какво да каже. Изобщо не можеше да формулира мислите си. Хубаво бе решила да дойдат тук, бе спокойно, тихо, бяха само двамата, но КАКВО? Какво смяташе да прави? Та тя бе объркана, не знаеше какво точно чувства... - Объркана съм. Не знам какво да кажа .... имам предвид познавам те от няма и два дни сигурно. Още първия ден ти ме целуна, аз реагирах остро, нямаше и как по друг начин да реагирам... при положение, че дори не те познавам, но ... днес видях в друга светлина и... ох.
Реши да замълчи, говореше пълни глупости. Отдели се от колата, прилижи се към мъжът и отново впи устни в неговите.Ръцете и се обвиха около вратът му, но после едната се плъзна по лицето му, погали го нежно по лицето, пръстите на другата и ръка се вплетоха в косата му, разрошвайки я и почвайки да си играят с тъмните кичури. Накрая ги спусна и обви около кръста му, въздухът започна да не и стигна и се отдели от него, задъхана и цялата червена. Бе се изчервила, но и липсата на въздух също бе помогнала донякъде за това Екатерина да заприлича на домат в лицето.
- Извинявай ... - усмихна се извинително и положи глава на гърдите му. Изведнъж сцената от филма където Джак и Роуз бяха в помещение подобно на това навлезе в главата и. Затвори очи, опитвайки се да я пропъди, лесно му бе на съзнанието и да и внушава такива мисли, но Екатерина нямаше смелост да ги направи реалност. Не можеше просто да хване Дмитрий и да го избута в някоя кола и да му се нахвърли отгоре, просто не можеше ... макар и всъщност цялото и същество и не само подсъзнанието и, да го искаше. - Мисля, че разполагаме с няколко часа преди да ... мислиш ли, че има някакъв шанс да се върнем? Замислял ли си се над това, че може да сме тук за да спасим всички тези хора? Това означава да променим историята, но ....
Пое си дълбоко въздух, отново се облегна на близката кола, подпря ръце на предния капак и прехапа долната си устна. Гледаше към пода, към краката на черния магьосник. Как по дяволите се бяха озовали тук, в тази ситуация? Тя да има някакви чувства към него, а той в същото време да бе мъжът, който трябваше да я убие ... оу! Той наистина трябваше да я убие! А тя съвсем бе забравила за това Изведнъж тялото и се напрегна, леко се дръпна назад върху колата, а очите и се разшириха когато го погледна и срещна неговите. Изпитваше страх, макар и всъщност дълбоко в нея една малка частичка да знаеше, четой не би я наранил.
- И все пак ... ти трябва да ме убиеш... какво по – хубаво от това, че историята ще го стори вместо теб. Спестила ти е и работата и почистването. - изрече студено, но в гласът и се четеше болка дори разочарование. Долавяше се и страхът, който се излъчваше от тялото и, и се виждаше в ококорените и очи.

Пп: Боже, ето го..задължен си ми! ;д
Върнете се в началото Go down
Дмитрий Джозуеф Флориан
Черен магьосник
Черен магьосник
Дмитрий Джозуеф Флориан

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyСъб Авг 16, 2014 10:15 pm

  И сега трябва да се развика, да го блъсне... да го гледа с напълнени със страх очи. Може би дори да повтаря колко е ненормален, кое е било това въплъщение на безчовечност заради коего се срещнаха, да пита защо и за какво го прави. Или да не си прави труда и за това а просто да избяга, да се скрие някъде. Хората тук не бяха малко. Да се качи на горе да съобщи на някого че този темнокос мъж нещо не е със всичкия си и иска да...всъщност какво иска? Не, това не е важно. Просто да и каже, че я е страх от него. А всеки уважаващ себе си мъж от високата класа не може да не помогне на дама в беда, особенно пред толкова много хора. Ще го помолят като за начало просто да я остави, да се обърне и да си върви. Но ще получат отрицателен отговор. Само от мисълта, че момичето съвсем след малко ще бъде ухажвана от някакви... А защо пък и да не извика Дмитрий онзи на дуел? Не с магически пръчки разбира се. Това би изглеждало прекалено странно и би привлякло прекалено много внимание. А с обикновенни револвери, трябваше да им се намери един резервен, нали? И нищо, че Флориан преди не е държал такъв. Поне да умре със някакъв смисъл.
Но всичко това са празни размишления и абсолютно не нужни. Поне не и за сега. Защото тя не избяга, не го отблъсна. Нежните устни на момичето плътно се притискаха в тези на мъжа. Но и не само, тя отвръщаше на целувките му, отвръщаше! Флориан усети ръцете и обвиващи врата му. Как му се искаше сега да я притисне към тялото си, да я усети в прегръдките си възможно най-близо. И да не се откъсва от тези така нежни и така меки устни. Изгаряше от желание да вплете пръсти в женската коса, да я усети възможно най близо. Сякаш нещо се разпалваше в него. И това чуство беше така..неповторимо.
Екатерина се отдръпна. И съвсем след малко вече вървяха на някъде. На къде? Все тая. На Флориан изглежда съвсем не му пукаше на къде. Момичето ги водеше на някъде а мъжа през цялото време без да обръща внимание на нищо друго просто я гледаше. Гледаше я и я следваше... Те се спряха и ето, че на мъжа отново му се прииска да притисне момичето към себе си. Той тръсна с глава. Какво ставаше, по дяволите. За да не и се нахвърли в крайна сметка, трябваше да не спират вобще. Защото още малко и нямаше да издържи. Особенно когато тя му показваше, че също и харесва. Но опасността отмина, те отново вървяха на някъде. В крайна сметка стигнаха, товарното. Мда, интересно място си избра Екатерина. Дмитрий бавно преглътна. Сами. От тук имаше малък шанс да мине някой. Беше сама с него и не си представяше колко е опасно. Не, че не е оставала и тогава но това му желание да я усеща до себе си не го е имало преди. Тогава е било на безобидното ниво "защо не мога да я убия?". И ето, че сега се бе разраснало. От една слабост в нещо толкова голямо за което и Дмитрий не намираше описание. Очите му внимателно се плъзнаха по обкръжението им. Тя произнесе името му и той се обърна към нея. Тя продължи да говори нещо но мъжа пропускаше мислите пок рай ушите си или дори ако впускаше някоя не долавяше особенно смисъла на думите. Беше от части права, но друга светлина? Това е смешно. Коя негова друга светлина е видяла.. друга нямаше. Имаше една единственна, онази страшната. И сега едвам се сдържаше. За да не и се нахвърли. Мъжа бавно пое въздух и шумно го издиша. Коя друга светлина..освен може-би онази, че се бе обсебил по това момиче. Това беше лудост. Ето че жертвата му отново се оказа до него и притискаше устни към неговите. Искаше да го подлуди нали? В такъв случай го правеше и то с невероятен успех. Извинявай? Извинявай?! Още, по дяволите искаше още. Да усеща ръцете и допряни до кажата му, вплитащите в косата и пръсти. Меките и устни, топлата и кожа.
Момичето положи глава на гърдите на Флориан. Той спря да диша, поне не и толкова силно. Бъвно постави едната си ръка на гърба и, след това другата и притисна момичето към себе си. Прегръщаше я. Това не беше истина, прегръщаше я... Той се наклони и зарови лице в косата и. Вдиша бавно и ето, че до него започнаха да достигат думите и.
- Невъзможно. - Скастри той. И коя, друга светлина бе видяла? Не, друга негова светлина определено нямаше. - Достатъчно е и това че са ни видяли. Как си го представяш? Ще ни сметнат за луди, пияни да не стане и така, че да ни заключат някъде. Историята не подлежи на промяна. Това ще коства прекалено много живот в бъдеще. Прекалено много.
В следващия момент тя се отдръпна. Отново. Какво правеше с него това момиче? По дяволите играеше си с огъня. С всяко такова отдръпване желанието му да я усеща до себе се разрастваше поне двойно повече. Макар, че и когато бе до нея растеше също и то не бавно. Но тези и думи бяха по различни и ги изричаше по друг начин. Думите и успяха да прокарат нещо хладно вътре в него и да охладят онзи разпалил се огън в него.
Дмитрий престъпи към нея. Гледаше я в очите. Тези прекрасни очи, а те и спасиха живота. И черния магьосник им беше безкрайно благодарен за това. Магьосника постави пръст на устните и, сякаш и правеше знак да мълчи.
- Чшш, тихо. - Говореше бавно и тихо. А не рязко, което бе по характерно за неговият говор. Приближи се още по плътно към момичето и отново зарови лице в косата и. Едно вдишване и това бе напълно достатъчно за да възстанови онзи пожар горял в него преди тя да произнесе онези думи. - Не, не, не.. - прошепна той усещайки как копринените кичури галят лицето му. - Никога. Чу ли? Няма да позволя, на никого да те нарани.. - Забрави умишлено да добави естественно едно "само през трупа ми". Говореше съвсем тихо но това се допълваше от факта, че устните му бяха точно до ухото и. Флориан отдръпна лицето си от нея. Постоянно повтаряйки си, че не трябва да бърза. Да, не трябва, не трябва.. Колко лесно е да се каже. Та самото и присъствие. Факта, че я има бе напълно достатъчен за да го накара да действа. А когато бе толкова близо до него. Толкова невероятно близо.
Ръката му се оказа на лицето и. Забележително бе и нежноста с която я докосваше, което вероятно се дължеше на факта, че..
- Ангел. - се откъсна от устните му. Той отхвърли няколко кичура от косата и назад. - Сякаш въплъщение на ангел.. - Оооо боже! Това не беше нормално, това вобще не беше нормално. Флориан, какви ги говориш по дяволите. Някой май съвсем изперка. Но инстинктите на този някой още не бяха. Устните на мъжа се оказаха на врата на момичето. Едно, две, три, четири... Дмитрий бавно докосваше с устни нежната кожа на врата и, раменете. Така беззащитна тук притисната към една кола. Тази мисъл го влудяваше. Дори и да вика, не беше голям шанса да ги намерят някой. Не особенно голям. Флориан се отдръпна за момент от момичето. Протегна ръка към нея и внимателно без да посмее да я докосне я прокара там където кожата и бе оголена, започвайки от ухото на долу, по врата към раменете..
- Екатерина. - изтръгна се от него. Ръцете му рязко се спуснаха към талията и. Дмитрий повдигна момичето и я остави да седна върху предната част на колата. Ръцете му объгрнаха талията и а устните му ако и се откъсваха то за някакви секунди от влудяващо топлата и кожа. Само не бързай, само не бъди рязък. Ще я оплашиш. Ръцете на магьосника се изкачиха на горе опитвайки се по няккъв начин да разкопчаят роклята. Това вобще беше ли възможно? Но му трябваше повече място искаше да усети кожата и близо, още по близо.. Флориан се спря за момент и сплете пръстите на ръката си с тези на момичето. - Екатерина.. - произнесе той отново и докосна бузата и. Искаше да каже още нещо но не знаеше какво. Не намираше думи. За това просто притисна устни към нейните, отново. Но не задълбочи целувката. Имаше едни по важни неща, след което и по приятни. Но първо...коварната рокля.
Върнете се в началото Go down
Екатерина Дейвидс-Муур
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Екатерина Дейвидс-Муур

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyНед Ное 23, 2014 7:44 pm

"Тез бурни чувства имат бурен край.Умират те в триумфа си върховен,тъй както огън и барут загиват в целувката си! " тази мисъл се прокрадна в съзнанието и докато усещаше ръцете му върху себе си. Лек стон напусна розовите и устни, когато усети неговите върху вратът си. Най - странното в цялата история бе, че Екатерина никога не си бе падала по Шекспир, бе чела творбите му и може би точно зареди автори като него бе непоправима романтичка, но определено не си падаше толкова по романтиката и по страстните любовни цитати.
- Дмитрий... - изрече несигурно отделяйки се от него. Сините и очи срещнаха неговите, а на лицето и се появи лека притеснена усмивка. Нямаха нужда от думи, и двамата бяха наясно, че трябва да разкарат тази огромна рокля от нея час по - скоро.
Устните и се впиха в неговите с неистов плам, тялото и се долепи до неговото, а роклята сякаш бе забравена, но тя бе главната пречка във всичко това. И все пак докато ръцете и бяха обвити около вратът му неговите се бореха с платът. А в нейната глава изникна план за бързо и лесно справяне със всичко това, но не го изрече на глас. А плана и бе просто да разкъса това нещо, трябваше да махне роклята от нея, а това сякаш бе най - нормалното и бързо решение в момента.
Измъкна се между ръцете му и се доближи до колата, виждаше се, че е отключена което се хареса на Екатерина. Тя протегна ръка към Дмитрий подканвайки го да отиде при нея, а след миг роклята започна да се плъзга надолу по тялото и. Цаката бе в дръпването на две връзки и няколко копчета, но от къде той би могъл да знае това?!
Неусетно се озоваха в колата, Екатерина бе притисната към седалката, а черния магьосник бе върху нея. Но той се движеше бавно, нежно. Във всяко едно неговот действие си личеше желанието да не я уплаши или притесни с нещо. Оставяше я да контролира положението, независимо колко трудно му бе да стои далеч от нея, както тя от него.
„Живеят само влюбените, останалите просто съществуват“ , отново думи на Шекспир. Самата Екатерина се чувстваше влюбена. Но тук идваше въпросът как се чувстваха влюбените? Нищо в нея не бе по – различно освен желанието и за живот и това, че в мислите и бе само Дмитрий, нейния похитител, човека който трябваше да я убие... този който я бе пощадил и пожелал, така както никога никой не я е желал. Гледаше я с обожание и възхита, бе я нарекъл ангел, а това бе невероятно. Никога, никой не си бе позволявал това. Момчетата по принцип не я забелязваха, тя си бе една от много зубрачки на Рейвънклоу, но за този мъж сега тя бе единствена. И всичко в него, до най – малкия детайл на действие го доказваха.
Русокоската се надигна до седнало положение и се озова в скута му. Отметна глава назад и го дари с поредната чаровна усмивка, а после се зае да сваля неговите дрехи. Устните и се впиха във вратът му и след миг оставиха червена следа, тъй като зъбите и също се бяха включили в тяхната любовна игра. Екатерина може и да бе привидно скромно и срамежливо момиче, но наистина нямаше да е хубаво, ако някой успееше да навлезе в съзнанието и, и разбереше за какво всъщност си мисли. Особено в този момент. А тя мислеше за всичко и нищо едновременно. Искаше го на секундата, по всякаквъ начин, не я интересуваше как, защо и къде. Просто знаеше едно „мое“ . Дмитрий бе нейн, само и единствено нейн в този момент.
- Никога не съм искала нещо толкова силно, колкото желая теб в момента... - изрече Екатерина между целувките докато избутваше ризата му настрани. И след тези думи всичко стана мъгла, всяко действие бе толкова отчетливо, толкова ярко, но в същото време губещо се в друг свят, потъващо в забрава. Устните и върху неговите, тялото му долепено до нейното. Пръстите им вплетени едни в други като жажда за живот, всичко бе толкова невероятно за нея, че тя изгуби ума и дума. Само нежни стенания излизаха от устата и, докато той бавно се движеше и я даряваше с нови и нови ласки.
- Господи... - изстена тя когато тялото и се изви под неговот в дъга, очите и се замъглиха от залялото я удоволствие. Не знаеше дали Адът е настъпил на земята или Раял е отворил портите си за всички. Чувството бе сладостно и забранено, опияняващо и привличащо, караше я да иска още и още. Не можеше да му се насити, не искаше и да приключва. Затова привлече своя мъж към себе си и впи жадно устни в неговите сякаш за последно. Бе като удавник вкопчен в живота, но точно в този едничък миг, когато телата им бяха едно Екатерина имаше чувство, че той е нейния живот. Може да го познаваше от кратко, но му се бе доверила по този начин, както не бе успяла на никого другиго. И тя бе толкова негова, колкото той негов. Просто бяха родени един за друг, мисъл която обаче все още не бе усенила малкото момиче.

Сякаш часове по – късно тя лежеше в обятията му на задната седалка на колата. Дишането и се бе възстановило, неговот също. Но това не пречеше на сърцето и да бие лудо в гърдите. Бе щастлива, бе по – щастлива от всяко. Бе близо до него, бе в прегръдките му и усещаше аромата му, който в момента представляваше някаква странна комбинация от неговия естествен опияняващ аромат, дезедорант от двадесет и първи век, изискан парфю останал по кожата му зареди онези префърцунени дрехи и пот, зареди това което се бе случило току що.
- Не знам какво да кажа... - изрече Екатерина тихо в мрака. Покриваше ги неговата риза и част от роклята и, а другите дрехи бяха накъде на земята. От някъде се усещаше прохладен ветрец, което просто се струваше невъзможно на русокоската. Започваше да мисли, че си въобразява, но това не я интересуваше толкова много. Така сгушена в него и бе добре. Бе на топло и на сигурно, в обятията на своя... любим?! Да, може и така да го нарече. Надяваше се да може така да го нарече, искаше да го нарече така. Защото сърцето и в момента туптеше за него, а пеперудите в стомахът и още не бяха утихнали. Косъмчетата по тялото и все още бяха настръхнали зареди желанието и вълнението на тяхната любовна игра, а съзнанието и не спираше да мисли за него и за всичко през изминалите няколко дни.
- Дори не мога да повярвам... толкова е... - нямаше думи, затова просто поклати глава и няколко останали на мястото си къдрици се люшнаха закачливо около лицето и на което имаше усмивка. Чаровна, невинна, почти детска. Усмивка от любов, желание и дори с намек на притежание. - Не знам дали си наясно с мъгълски писатели... , но в главата ми не спираха да се въртят цитатите на Уилям Шекспир, английски драматург и поет.
Тя отново се намести върху него като го дари с дълга, страстна, настоятелна и пламенна целувка. Преплете пръсти с неговите и положи глава на гърдите му за миг. Неговот сърце също биеше бързо като нейното, дали и той я желаеше толкова сила, колкото тя него? Дали все още се чувстваше като факла, като цепеница с огън или като пламъкът на свещт... не, никое от тези не можеше да опише какво точно всъщност чувстваше Екатерина, защото нейното желание не можеше да бъде угасено току та, а всички тези неща можеха да бъдат угасени като нищо, точно както всъщност можеше да свърши и животът им, техния живот.
Екатерина насочи вниманието си към старинния часовник, единадесет минаваше, а тя не искаше да се отделя от него макар да знаеше, че скоро и това ще се случи. Тялото и потръпна когато усети ръката му върху гърбът си, а после се изви назад в дъга и изстена, прехапа устна за да сподали стоновете си и реши да насочи вниманието и напред към него. Макар и той да я подлудяваше, тя трябваше да продължи да мисли трезво за момент поне, за първи път от началото на вечерта всъщност.
- Та..Уилям Шекспир... два отчетливи цитата се завъртяха в главата ми, а ти може и да си съгласен с трети..., а може и да не си. - тя се усмихна предизвикателно сякаш го подканваше за още, да повторят това което се бе случило, нещо което наистина и се искаше, но нямаше да имат време. Ако помнеше правилно Титаник се бе сблъскал с айсберга в 23:40 и потънал към 2:20... Това оново я накара да погледне към часовника, усети как сърцето и се свива, времето ги притискаше. Дали нямаше да успеят да се върнат във тяхното си време преди това? Просто не бе възможно.... точно сега, когато осъзнаваше чувствата си към него, точно когато го откриваше и искаше да му се наслади да нямаше време за това, дори ден... само няколко мижави часа, най – хубавите часове в живота и.
- "Тез бурни чувства имат бурен край.Умират те в триумфа си върховен,тъй както огън и барут загиват в целувката си! " - изрецитира русокоската пламенно, а после се засмя и поклати глава. - Иронията е, че никога не съм се замисляла над думите на Шекспир... може би съм непоправима романтичка на моменти, но точно такъв тип литература не харесвам... И все пак точно в момента... разбирам напъло какво е имал предвид с другия си цитат. „Живеят само влюбените, останалите просто съществуват. „ Знам, че всичко това е спонтанно, неочаквано... странно дори, но Дмитрий... аз... е не мисля, че ще успея да изразя чувствата си гласно, но въпросния трети цитат е „О, слабост, твойто име е жена! „ изречено е от мъж разбира се... и все пак донякъде разбирам контекста, като разбира се направя малка промяна за себе си.
Екатерина отново го целуна, настоятелно, продължително. Не искаше да го пуска, обви ръка около главата му като вплете пръсти в къдриците му, другата я плъзна по гръдите му и надолу по тялото му. След миг устните и отново бяха на вратът му където тя прокара език по кожата му и пак леко го гризна.
- Но моята слабост си ти...
Върнете се в началото Go down
Дмитрий Джозуеф Флориан
Черен магьосник
Черен магьосник
Дмитрий Джозуеф Флориан

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. EmptyЧет Апр 02, 2015 7:58 pm

Флориан притискаше момичето към себе си. Тикнал носа си в разпиляните и кичури, той не спираше да си поема въздух, с вкуса на сладкият шампоан излъчван от русите къдрици на Екатерина. Затворил очи, опитваше се да възстанови биенето на препускащото сърце , впрочем абсолютно напразно. Бум, бум, бум! Сякаш от двадесет и седем години, чакало точно този момент то сега имаше намерението да му се наслади изцяло. Момичето рицитираше думите на мъгълски поет а мъжа междувремено усещаше, че би слушал този мелодичен глас вечно. И не само гласа и бяха по опияняващи от всичките събрани заедно наркотици. Като алкохолик отпиващ глътка след глътка, Дмитрий попиваше този момент. Момента в който Екатерина лежеше до него, момента който Флориан за нищо на света не искаше да свършва. Като хубав сън от който не искаш да излизаш, но някакъв глас там в реалноста те вика и осъзнаваш, съвсем скоро е краят.
Кой да предположи, че едно момиче би намерило последните остатъци любов в сърцето на един черен магьосник. Които са били убивани с такъв ентусиазъм през всичките тези години. Последните капки. Но достатъчни за да пламне всичко. А през цялото време, той просто е искал да бъде нужен на някого. Нужен на някого до такава степен, че да му споделя себе си, цялото си совободно време, вниманието. Да бъде необходим на някого така, както и другият ще е зависим от него. Но не смейте да го помислите за пухкаво коте, което не знае къде да се скрие от злобните кучета. Магьосника бе намерил своето пухкаво коте и бе готов на всичко за да го защити.
Но времето! То безпощадно не позволяваше на нито един от двамата, лежащи на задната седалка на за тях старинна, за времето модерна кола, да се отвеят повече от изминалото време в тези им опияняващи мисли и действия. Флориан се изправи, за да хвърли бегъл поглед на часовника. И когато се обърна към Екатерина очите му бяха изпълнени с безпокойство.
Всеки момент можеше да настъпи суматоха, която да им препречи достъпа до последната палуба. Хаоса, който може да затвори пътищата им за бягство, бе още по опасен от айсберга към който кораба така бързо се приближаваше.
Двамата почти тичейки изкачваха стълбите. Дмитрий държеше Екатерина за ръка, за да може във всеки един момент да я придърпа към себе си, да я защити. А и така я усещаше по близо и се чустваше пъти по спокойно. Да изкачваш стълби, да изминаваш коридор след коридор, наблюдавайки спокойни, усмихващи се за нищо не подозиращи хора не беше съвсем лесно. Това беше един странен момент, в който те имаха възможноста да помогнат, но така биха променили историята. И не някаква малка част от нея, а засягаща много хора и дори няколко поколения. Които ще се появят или които няма да се появят. Ами филма за титаник? Никога не знаеш, как ще се преобърне ефекта на пеперудата в бъдеще. Честно казано, магьосника не изявяваше и да проверява. Единственното което искаше той в момента е да не пуска момичето далеч от себе си. Но ако не се върнат обратно в тяхното си настояще до сблъскването с айсберга, до паниката, до момента в който жените и децата евакуираха с лодки, до потъването на кораба ще му се наложи. Ако ли тя не пожелае. Е, съжалявам наложи ли се, Флориан собственноръчно ще я напъха в лодката. Абсолютно против правото на избор. Не и този път.
- По дяволите! - Изруга мъжа опирайки се на стената и притискайки момичето си към тялото си. Закона на Мърфи беше най-ужасният закон. Защото Титаник се сблъска с айсберга сега, точно в този момент. Когато двамата още не бяха успяли да изкачат и половината път за да се окажат на последната палуба за евакуация. Оставаха им още три нива, ако на Флориан не му куцаше математиката, разбира се. А тя не му куцаше.
В коридора излизаха хора за да се опитат да разберат какво се е случило.
- Кате.. - той кимна към една от отворените врати, след което се шмугна вътре. - ...търсим топло облекло. - Добави след като се увери, че стаята е абсолютно празна. Не би било добре все пак докато се ровят в нечии вещи, собственникът им да влезе и да...
- Кой сте вие?! Какво правите тук? Това е моят куфар! Ей! - Раздаде се груб мъжки глас и някой бутна Дмитрий и при това доста силно. Гърба на магьосника се блъсна в нещо твърдо и след миг главата му преряза остра болка. Екатерина! С замъглен поглед той затърси момичето, но колкото и да я търси не я виждаше. Или беше успяла да се скрие, или вобще не беше влизала в стаята. Така или иначе, ако не са я хванали е на добре, ако... Хванал се с ръце за главата Флориан изстена. Нечии ръце започнаха да го дърпат към изхода. Флориан се отдръпна от което главата му го заболя още повече.
- Я .... гледай! Какво....откраднал? - Думите идваха някъде от далеч, а изреченията се получаваха ужасно накъсани. Сякаш Дмитрий случаше развален диск, при което по ранно някой някой се беше погрижил да го огрее с желязна лопата по главата. - Ей, ей! Баси... - Някой започна да го преджобва, докато магьосника отново се бе опрял на стена. Имаше чуството че и една крачка беше достатъчна за да замъгли погледа му напълно. Очевидно след като не е открил нищо свое, този с грубия глас бутна нищо не схващащият от болка Дмитрий върху едно от леглата. Чу се затръшване и заключване на врата. В стаята настъпи тишина. Заключи врата и излезна, по дяволите... Нямаше на къде по добре. Честито, Флориан, оправяй се...Или кораба ще потъне по-бързо?

П.п. по-късичко този път... спасявай ме мило heart
Върнете се в началото Go down
Sponsored content



Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Последните часове на Титаник,1912 г.   Последните часове на Титаник,1912 г. Empty

Върнете се в началото Go down
 

Последните часове на Титаник,1912 г.

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

 Similar topics

-
» Най-високата кула - часове по астрономия.

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard :: And some more ... :: Друго :: Минало-