Не съм се чувствала по-спокойно от толкова много време. Днес бях решила да потренирам, но това се отложи толкова бързо след като старата ми приятелка се появи зад мен. 
- Афродита! Толкова си предвидима, като старото време. - проговорих усмихвайки се лесно. Може би тя беше вторият човек пред който се усмихвах и то истински.
- Какво те води насам? - попитах я аз, като се обърнах към нея. Не се беше променила особено много, като изключим че беше преподавател в старото ни училище и мястото където се запознахме.
- От кога не сме се виждали? - зададох следващият си въпрос аз.
Същата миловидна блондинка, която понякога можеше да излезе лесно извън контрол, но това не се случваше толкова често. Дори помня, че когато бяхме малки аз бях по-пакостливата и тя си го отнасяше заради мен, понякога.
/п.с. Съжалявам за краткия пост/

Когато чух думата сватба я изгледах втрещено. Тя ума ли си беше загубила? Но нали си беше лесно влюбчива и всичко при нея беше толкова лесно. Понякога си умирах да съм на нейно място, но не винаги.
- Чакай малко! Каква сватба? Кога успя? - попитах я аз, продължавайки да си гледам втрещено. Това момиче искаше да ми докара инфаркт. Ами ако се беше омъжила за някой, който постоянно ще я малтретира и ще й изневерява? Трябваше да проуча щастливецът, взел това добро момиче и ако й навредеше щеше да съжалява, че се е родил... Много при това.
- Искам да ми разкажеш всичко за него без да пропускаш нито една подробност. Ако аз не го харесам ще се наложи да се разведете. - проговорих отново, като бях напълно сериозна. Ако беше свестен щях да ги оставя да си живеят щастливо живота, но ако имаше нещо нередно щях да предприема мерки.
Облегнах се на дървото до мен и я погледнах в очакване, докато някои спомени от детството ни не ме връхлитаха.

Докато я слушах ми идваше да хвана някоя кофа и да се изповръщам. Не бях от тези хора или поне бях, но за съвсем кратък период. До колкото разбрах той беше свестен и нямаше нужда да се боря за доказване на противното, но щях да си имам едно на ум.
Бях ли получила покана? Да, но този ден беше нещастен за мен. Нямаше начин да дойда, докато човек умираше в ръцете ми, а аз не знаех какво да направя.
- Мисля, че бях получила покана. - казах го толкова тихо, че дори не бях сигурна дали съм казала нещо изобщо. Гледах да не показвам слабост, но това щеше да е трудно.
- Ще ставам ли скоро кръстница? - попитах, опитвайки се да сменя темата и да не ме пита, защо толкова бързо смених интонацията на гласа си или бях навела глава.
Поех си въздух и повдигнах глава, като се чувствах малко по-добре от преди малко.

Нещо в гласа й не беше наред. И после рязката смяна на темата и навеждането на главата. Гушнах я и погледнах сериозно. Имаше нещо и щях да разбере какво е дори и да ми костна живота. Прокашлях се.
- Какво има Джас?
 С Джас се познавахме от малки, така че я познавах много добре. Бях сигурна че крие нещо. И това я караше да се натъжава и да се разстройва. Погалих косата й в опит да я успокоя.
- Познавам те отдавна, какво е станало? Нали знаеш че винаги съм насреща и че ще ти помогна. Нали затова са приятелите. А ти си повече от приятелка, ти си ми като сестра.

Не можеше ли да не казвам нищо, а да си остана за малко така? Макар и да си казваш, че съм станала безчувствена и силна това беше само поредната маска.
- Не е нищо сериозно, Блонди. - усмихнах се. Нямаше да й казвам за случилото се, защото щеше да се почувства гадно. Всичко щеше да бъде с времето си.
Още от деца бяхме като сестри. Никога не се разделяхме и ако и сега не го бяхме направили нищо от това нямаше да е така. Макар че като й знаех късмета с мъжете щеше да е и забавно.
- Не е нужно да се тревожиш. - продумах отново аз и гласът ми си беше отново спокоен. Радвах се на това, че можех да контролирам тембъра на гласа си и дори и да ми се плачеше, дори и да бях уплашена не го издавах. Това се случваше рядко. Доста рядко.