Влязохме в сладкарницата и се огледахме. Щом видяхме русата фигура тръгнахме към нея. Чудно ми беше кой ли щеше да ни заведе при Мантията невидимка. Щом стигнахме до масата на която стоеше мистериозната фигура, забелязах че това е не кой да е а колежката ни Ребека. Явно тя знаеше къде е мантията не се изненадах. Предполагах, че тя знаеше къде са скрити много старинни и важни артефакти.
 Седнах на стола срещу нея, без да казвам и дума. Очаквах, че тя сама ще каже кога и за къде ще тръгваме. Усетих как някой сяда до мен, но не си направих труда да погледна кой е защото знаех, че е Джейк. Бяха ни изпратели да търсим "Даровете на Смъртта" а директора беше останал да преподава..
- Е, на къде тръгваме за да намерим мантията?
 Изстрелях директно въпроса, без да губя повече ценно време, а и нямах настроение да увъртам или да си играя игрички. Надявах се и Ребека да каже директно без много увъртания.

Един месец с Ребека... Не беше точно една от мечтите ми, може би по скоро кошмар. Седнахме срещу нея и я изслушахме докато обясняваше пана за протичане на.. хмм.. нека да го наречем мисия.. "Да я слушам и да я оставя да ме командва, как ли не" - това бяха първите ми мисли щом я изслушахме. Но тогава разсъдъка ми превключи, тази мисия беше прекалено важна и явно ще трябваше да преглътна за малко гордостта си, а и колко лошо можеше да бъде? Ребека не приличаше на човек който действа прибързано или се оставя на течение, даже точно обратното тя добре обмисляше всичко и плюсовете и минусите. Все някак щяхме да успеем да се разберем.
- Щом е за доброто и успеха на мисията добре.
 Отговорих и се обърнах към Джейк, бях сигурна че той няма да е съгласен и начина по който я гледаше разбрах, че съм права. Надявах се и той да успее да преглътне гордостта си, ако иска тази мисия да свърши по бързо. Изведнъж той хвана ръката ми, усмихнах се при тази проява на любов и нежност, но после се обърнах към Ребека. Тя не обичаше да гледа такива прояви на нежност. Джейкъб явно искаше да я ядоса. Само това липсваше - караници преди да сме тръгнали. Стиснах леко ръката му в отговор и я пуснах, след което го погледнах с укор. Не, че бях ядосана просто не исках да се караме още от началото.
- Да хайде да тръгваме. Колкото по бързо тръгнем толкова по бързо ще свършим работата.

Думите 'и го караха да се чувства щастлив. Тя беше единствения човек, който го подкрепяше и това му идваше добре. Радваше се, че имаше поне един човек, който да не е против него. Той вярваше напълно на Андреа, но сега...сега бе започнал да изпитва нещо много повече от доверие. Той беше разбрал, че тя го приема такъв, какъвто е. Тя го приемаше независимо отвратителните неща, които му се бяха случили, а това казваше много за нея и за начина, по който тя го виждаше.
Мъжът се облече, а след това се намръщи, когато тя предложи да отидат до Хогсмийд. това щеше да означава да премине през всичките тези учители и ученици, които току - що са се събудили. Реши да спре да се мръщи и да я послуша. Още щом излязоха от стаята 'и шушуканията започнаха. В началото бяха тихи, но с всяка крачка сякаш се увеличаваха. Харви реши да ги игнорира и да обърне цялото си внимание към прекрасната жена до себе си. Щом излязоха от училището, Харви се почувства свободен, но не защото вече не беше в училището. Чувстваше се свободен, защото беше с нея.
- Нали знаеш, че сега сто процента с теб отиваме да правим секс някъде? А след това и ти ще ми родиш бебе и ще ми кажеш, че е мое,а след това ще ми кажеш, че не е мое... - каза Харви, а иронията в гласа му се долавяше. Поне едно нещо можеше да прави добре - да иронизира себе си.
Двамата стигнаха до Мадам Пудифут. За щастие местенцето беше празно и двамата с Андреа имаха богат избор от свободни маси.
- Две палачинки с кленов сироп. - поръча Харви на сервитьорката. - И едно дълго кафе със суха сметана и без захар. - допълни и се обърна към Андреа. - Е, Анди не ми каза какво се случва с теб? Нещо ново и интересно, което нямаш търпение да споделиш със старият ти познат? - попита и си позволи да я дари с една истинска, но кратка усмивка.