One Night in Paris

Заглавие: One Night in Paris Нед Яну 11, 2015 10:46 pm

Тиха и спокойна нощ, отвреме на време се появяваше лек, приятен ветрец. Светлините огряваха града, а глъчката бе неописуема. Всички сякаш бяха решили да вечерят навън, но пък от друга страна се намирахме в Париж, а тук винаги имаше хора..туристи. Златни прибори, позлатени съдове, келнери в спретнати, безупречни униформи, изпълняващи сяка прищявка на клиентите си..това бе заведението в което едно различно, но по нищо не отличаващо се за момента семейство бе решило да прекара вечерта си. Дълги русите коси се полюшваха от вятъра, момичето потрепваше отвреме на време, макар и зимата отдвавна да бе отминала, в ефирната си роклича Елодия усещаше всяко подухване на вятъра. Ноктите и потропваха нервно на масата им. Макар да обичаше Париж в момента искаше да е навсякъде другаде само да не бе с родителите си, все пак кой нормален тийнейджър искаше да прекара деня на Свети Валентин с родителите си. Айфеловата кула се извисяваше пред нея, а светлините от нея сигурно се виждаха и в началото на града, но момичето нямаше и грам желание да и се наслаждава, само чакаше ноща да приключи. Погледна часовника си..седем и пет..само пет минути откакто бяха дошли. Пое въздух и давно го издиша. Родителите и бяха казали, че вечерта няма да са сами, щяха да имат компания, но нищо повече. Коя осъдена душа бе принудена да прекара вечерта с тях? Част от нея искаше да започне нормален разговор с родителите си, да я попитат как е в училище дори, но не те бяха заети да се карат един с друг. Дори днес, дори в най-романтичния град..поне за мъгълите. В момента Елди дори не искаше да поглежда масата. Всичко беше украсено за празника-сърчица, балони, цветя, чаени свещички,разбира се във формата на сърце..пълна програма. Е разбира се, дори тя не бе пропуснала да се наконти за празника- малка сатенена рокличка, която се спускаше свободно по тялото и в цвета на любовта и къде без голямото деколте, разкриващо стегнатия и бюст, голям червен рубин също приковаваше погледа в тази област.
..Седем и десет, келнерът тъкмо пристъпваше към тях, когато майка и прекрати споровете и усмивка озари лицето и.
-Най-накрая..откога те чакаме- Направи няколко крачки и прегърна някой, но Елди не успя да види кой е.-Съжалявам, че трябваше да те излъжем и да те довлечем тук, но мисля, че малко разнообразие и за теб и Елди е добра идея- Лена пусна госта им и когато слидеринката успя да го види, чейнето и щеше да падне. Мъри. КАКВО СТАВАШЕ ТУК? Защо по-дяволите родителите и бяха решили, че това е добра идея. – Не е ли перфектно, точно като едно време както се събирахме.- Мъри живееше в къщата срещу тях, бяха израстнали заедно и след като баща му се беше пропил, Лена бе решила да го приеме под крилото си, но от тогава бяха минали години..все пак, бяха пораснали...- Елди, скъпа не се ли радваш че е тук, решихме да ти прави компния. Макар да трябваше да го излъжем, че е нещо спешно и важно...-Майка и направи уж извинителна физиономия, но всички знаеха, че изобщо не съжаляваше. А точно в момента Ел, никак не желаеше да се натъкне точно на Мъри. Все пак той още не бе решил какво иска, след това което стана между тях и очевидно я отбягваше и защо подяволите се беше съгласил да дойде. Макар и той май не беше много доволен от присъствието и тук. Мозъка на слидеринка се беше разбушувал и сякакви мисли и минаваха, дори не можеше да ги свърже и да получи нещо смислено.
-Мила ми мамиче, много ще се радвам да не ми правиш повече такива изненади-изсъска Елодия насреща и. Вярно бе пропуснала да и спомене, че напоследък с Мъри не са първи дружки, ама откъде да знае, че ще и хрумне нещо такова..ох, дори за нея беше прекалено.
-О, не прекалявай с капризите миличка,хайде Мъри, настанявай се , не стой така- Слидеринецът най-накрая се размърда, по изражението му си личеше, че определено искаше да е навсякъде другаде, но не и тук..също като Елодия. Момчето се настани срещу слидеринката и тя му се усмихна едва едва доловимо.
-Как си, Мъри ?- попита го тя с надеждата да завърже разговор. Колко жалко..преди нямаше проблем да говори с него на всякакви теми, а сега дори не знаеше какво да му каже...

Заглавие: Re: One Night in Paris Нед Яну 11, 2015 11:30 pm

Мина страшно много време от случката в коридорите на Хогуортс, Монтгомъри тотално спря да общува с хората. Още не можеше да осъзнае какво стана в онази коледа. Опита се да разсее вниманието си от случилото се по най - добрият възможен начин. Отново се зарови в книгите. За щастие имаше куидича. Нищо не му помагаше толкова колкото тази прекрасна игра. Обичаше да се рее високо в небето на своята метла. Чувстваше се жив и безгрижен, но уви това не траеше вечно. Неусетно дойде време и за мача с кръвните врагове от Грифиндор. Идеална възможност да покажа своя талант. Напълно очаквано змиите напълно разбираха лъвчетата с резултат двеста на осемдесет. Монтгомъри блестеше на своя пост правейки почти невъзможни спасявания. Хубавото на куидича беше, че Дия не го харесваше и не си правеше дори труда да дойде на игрището. Все пак това си бе странно, но Елодия определено не можеше да се впише в графата на слидеринецът за нормалност. Прибирайки се в стаята си на леглото го очакваше изненада. Писмо от майката на Дия. В него се казваше, че спешно трябва да тръгне към Париж и там в някакъв ресторант трябваше да се срещне със нейното семейство. Не можеше да повярва на очите си затова го прочете на ново. Е, нямаше право да откаже и набързо си стегна малко багаж и се преоблече. За всеки случай си взе и метлата си. Няколко часа по - късно вече беше в камина готов за Париж. Метна малко пудра в камината и неусетно премина в някакъв долен магьоснически мотел в малко предградие на Париж. С огромна мъка успя да се разбере със собственика, защото жабаря не говореше добре английски, а ирландския диалект на Монтгомъри допълнително затрудняваше диалога. Е, поне след няколко минути вече бе настанен. Младият Маккой все пак реши да не губи време, защото не знаеше колко време ще му отнеме да намери проклетия ресторант. Защо точно Париж? Нямаше ли достатъчно читави места в добрата Великобритания, а трябваше да пътуват в страна в която хората ядяха различни съставки за отварите като жаби и охлюви. Вярно не бяха магически, но кой би ял нещо такова? Лутайки се по парижките улици, силно впечатление му направи, че най - често се мяркаха различни двойки. Вярно, че бе градът на любовта, но това не беше ли леко прекалено? Тогава му просветна в главата, та денят бе Свети Валентин. Трябваше да е с Ади, а не да се мотае сам в напълно непознат град, но просто нямаше как да откаже на Лена. Както и предполагаше отне му цяла вечност да намери проклетото място. За щастие този път посрещането, което получи не включваше някакво заклинание по негов адрес, а прегръдка от майката на Дия. Монтгомъри се изненада. Това повече приличаше на някаква семейна вечеря. Всички се бяха издокарали в костюми, а самата Елодия изглеждаше неотразимо. За момент си мислеше, че никога няма да може да свали поглед от нея. Може би нямаше да е толкова лоша идея, защото погледна себе си и го обзе срам. Беше тръгнал със старото си яке по което вече се бяха появили и няколко кръпки, а панталоните му бяха протрити от носене... е, поне носеше хубав пуловер. Настаниха го срещу Елодия и тя се опита да подхване разговор с него. По дяволите, какво правеше тук и какво целеше Лена? Слидеринецът се усмихна плаха и отговори:
- Мисля, че съм добре. - От вълнение този път не успя да скрие кошмарния си ирландски акцент. - Радвам се да те видя! - Определено трябваше да си поговорят на четири очи. Изглежда родителите на Дия му прочетоха мислите и платиха сметката, като се извиниха, че имат неотложна работа. Погледна в чинията, която беше пред него и направи гримаса от погнуса. Нещото изглеждаше още живо, а те му го сервираха. Е, може би щеше да хапне нещо по - късно. Обърна се към приятелката си и я хвана за ръката. Тя не се отмести, просто погледна към него. Почуства облекчение щом усети допира с нея. За миг отново искаше да впие устни в нейните, но нещо от вътре не му позволяваше. Искаше да се опита да обясни какво изпитваше в момента ала усети как ледена ръка му стисна сърцето. Все пак с много усилие на волята успя да измърмори:
- Извинявам се за вида си, но майка ти ме разтревожи, всичко наред ли е, Дия? - Докато го казваше и вече се беше вбесил на себе си. Разбира се, че всичко е наред и Елодия изглежда ослепително. Е, поне сега можеше да я гледа, но желанието да я целуне го изгаряше от вътре. Поне това му беше ясно, но друг въпрос също го човъркаше и не му даваше мира- дали и Дия би му позволила отново да я целуне...

Заглавие: Re: One Night in Paris Пон Яну 12, 2015 12:30 am

Вида му..точно сега вида му изобщо не я интересуваше. Меко казано бе ядосана на майка си, а и на баща и..тя ако бе луда, той защо го позволи. И как се бяха изнесли..сякаш да ги оставят сами е най-нормалното нещо. Тук в града на любовта, на деня на влюбените . Майка и какво беше си го харесала за зет ли? Кому им бе нужно да ги сватосват, защото явно това беше. „ Миличка издокарай се добре празник е..сложи си хубава рокля..“ Само да се прибереше..как щеше да я сложи на мястото и. И за какво да се наконти, за Мъри..та той имаше очи само за онова нещо..така де момиче. Дори самата тя да му се предлагаше, той ..нищо. За момент изящната и рокля и и се стори безсмислена, прическата, грима...за какво бяха? От друга страна Мъри наистина се отличаваше от останалите в заведението...но това си беше той все пак. Елодия само повдигна рамене в отговор на извинението му. Как трябваше да се държи? Защо бе толкова неуверена в себе си, сякаш отказа на момчето я бе наранило повече отколкото предполагаше. Защо един отказ я бе променил толкова? Заби вилицата си в едно парченце синьо сиране и започна да си играе с него. Недалеч свиреше цигулка..улични музиканти. Бяха навсякъде, а по улиците влюбените двойки се разхождаха сгушени и се наслаждаваха на празника, а това още повече убиваше настроението на Ди.
-Виж, знам че точно днес, едва ли ти се вечеря с мен и то тук...може да успееш да се върнеш навреме при ..гаджето си- Имайки предвид че от Коледа до сега не бяха говорили, сигурно бе избрал нея. Сигурно си бяха направили планове за вечерта, а майка и ги беше провалила. –Аз ще си намеря компания, не се притеснявай..знаеш ме- Усмихна му се тя. Сигурно така бе по-добре. Все пак той беше Мъриз, а тя Дия и без това повечето ученици се чудеха как те са приятели..представи си клюите, който щяха да тръгнат ако между тях се случеше нещо. Надигна чашата си и я пресоши на един дъх, след което стана. Не и се седеше повече на това място, смяташе да изпрати Мъри и да се разходи из града. Дори претъпкан, Париж си бе Париж...имаше си пленяваща атмосфера. Плана и бе да обиколи магазините, докато станеше прилично време за барове, да се забие някъде , да се напие и може би да си намери някой французин..защо не?
-Ако искаш мога да те изпратя до хотела ти? Къде си отседнал?- Дали беше добра идея да се размотава още с него, но пък да го зареже така на сред града, а и той едва ли бе идвал често тук, едва ли го познаваше толкова добре като нея. Мъри бе избрал доста мизерно за вкуса на Ди местенце, но все пак го знаеше.. Не бе далеч, но слидеринката реши да го разведе малко из града, да си направят един вид разходка.-Не мислиш ли, че града е прекрасен.. Можеби пренаселен за вкуса ни, но все пак..да се разхождаш с лодка по реката, да гледаш от върха на кулата и улиците с изкуството..ах..-Дам..определено виното я беше хванало, все пак бе изпила цяла бутилка, но не бе пияна, просто и беше забавно и хубаво, нещо нетипично за нея. А всъщност май радостта и се бе зародила когато слидеринецът се бе появил. Ама какво и ставаше?????

-Искате ли цвете за дамата си, господине- едно малко момиченце се беше появило пред тях, косата и се спускаше на букли и прикриваше кърпеното и якенце, носеше кошничка с рози, а на лицето и грееше усмивка. Това момиченце събуди чувствата дори в студеното сърце на Джоунс. Искаше и се да си го вземе с нея и да и е малката сестричка..в реалния свят това не ставаше разбира се и тя продължи няколко крачки напред..

Заглавие: Re: One Night in Paris Пон Яну 12, 2015 1:11 am

Монтгомъри започна да се чуди кое е по - лошо, че е далеч от познатите си места или това, че по някакъв начин трябва да се опита да обясни всичко което се въртеше в главата му. Е, за второ самият той първото трябваше да е наясно. За щастие отнякъде се появи малко и окаяно момиченце. Противно мъгълче, но успя да спечели на слидеринецът малко време:
- Да, искам червеното лале. - При което девойчето веднага го подаде в ръката на Монтгомъри. Колко ли струваше в мъгълски пари? Нямаше си идея, но един галеон трябваше да свърши работа. Бръкна в джоба си вадейки цяла шепа монети и подаде една на мъгълчето. Е, както хората казваха щом си в Рим, прави като римляните. Все пак той беше в Париж и си нямаше и идея какво правят парижани. Тук трябваше да се довери на Дия. Някаква нощна разходка наистина звучеше добре. Вече нищо не ги задържаше в ресторанта и просто тръгнаха в неизвестна посока. За момент му се прииска да я прегърне, но се отказа. Просто я хвана за ръката. Така беше по - добре. Всичко бе достатъчно объркано и без допълнително да го усложнява. Мотаеха се като почти не си говориха. В главата на Монтгомъри се въртеше единствено колко е прекрасна. Е, не след дълго трябваше да спрат за кратка почивка на някаква пейка, защото Дия имаше нужда да си отдъхне от токчетата си. Седнаха един до друг и с цялата си налична дързост, слидеринецът се осмели да я прегърне. За негова изненада, тя също се присламчи в него. Отново този неин опияняващ аромат. Е, нямаше какво да губи и отново пое риска да я целуне. Неусетно бе обикнал устните, кожата и всичко в нея. Нещо определено не беше наред във всичко това. Толкова просто, но и така сложно, защото просто не виждаше начин как да го каже. Просто в целият свят нямаше такива думи, които можеха да опишат какво изпитва. Отново впи устни в нея и усети как тялото на Дия потръпва. Свали якето си и я наметна с него. Елодия го изгледа продължително и отново му се усмихна като се сгуши цялата в него. Младият Маккой заби лице в косата на момичето. Не можеше просто да се насити на нейната красота. В този миг до тях се чу метален звън и после пак и пак и пак. Отвори едното си око и установи причината за това. Разни мъгъли явно ги помислиха за просяци и им мятаха монети. На кой му пукаше? Той беше с Елодия и нищо друго нямаше значение. Все пак в неусетен пристъп на смелост, младият Маккой реши, че е време да проговори:
- Аз... - Обмисляше внимателно всяка една дума, която щеше да излезе от устата му. - ... Мисля, че се влюбих в теб, извинявай! - Да, това си бе и чистата истина. Толкова простичко и невинно. За миг се почуства като малко дете, което за пръв път получава нещо което иска. Е, това беше. Монтгомъри най - сетне разкри всичко, защото ако продължаваше да го крие щеше да се побърка. Вече спокойно можеше да очаква присмиване от страна на Дия. Все пак и точно това си заслужаваше. Вярно, че я беше обикнал, но дали и тя него. Именно тя му каза за игричките, които играе. Тогава го удари и внезапен удар на паника. Ами ако точно това признание му струваше цялото приятелство с Елодия? Не можеше да го позволи. Целуна я отново и прошепна в ухото на момичето:
- Не искам да те загубя, ако не изпитваш нищо към мен просто забрави, че съм го казал. - Нямаше сили за повече думи. Вътрешно се чувстваше изтощен. Нима наистина му се видя добра идея да признае нещо подобно пред приятелката си? Да... съществуваха глупаци, но по всичко личеше, че Монтгомъри ги бие всичките. Все пак имаше нужда го каже, защото нямаше нищо по мъчително от това да си го премълчава. Единствено съжаляваше, че щеше да нарани Ади, но нямаше избор. Някак неусетно, Елодия се бе вмъкнала в неговият свят и му беше присвоила любовта му. Единствено му оставаше да се надява да я ползва по предназначение. Изведнъж просто вече не го свърташе на пейката. Бяха минали ужасно много секунди от признанието му, а Дия продължаваше да мълчи. Тишината само допълнително го плашеше и без да се усети сам скочи на крака. Обърна се към Елодия и продължи да излива всичко, което го тормозеше:
- Извинявай, че се влюбих в теб, но така се случи! - Може би крещеше или шептеше... сам не знаеше под каква форма излизаха думите, те просто излизаха от устата му. Въздъхна тежко и се спря. Трябваше да спре докато е още време. Умът му просто беше излетял някъде и за капак го дразнеше с това, че най - вероятно Елодия просто ще му се изсмее в лицето...

Заглавие: Re: One Night in Paris Пон Яну 12, 2015 6:42 pm

A Paris

Quand un amour fleurit
Ça fait pendant des semaines
Deux cœurs qui se sourient

Tout ça parce qu´ils s´aiment

A Paris...

Според една легенда червеното лале е олицетворение на идеалната любов. Разбирайки, че любимата му е убита, един принц слага край на живота си, хвърляйки се с коня си от висока скала. От всяка негова капка кръв поникнало по едно червено лале. Подарява се като израз на пламтящата страст, поддържаща любовта...
Малко хора всъщност знаеха, че Елодия се интересуваше от цветята, а още по-малко знаеха, че любимото и беше нежното лаленце, но той знаеше, защото той винаги бе с нея в добро и в лошо, в пакости и скука. На него винаги можеше да разчита. Пръстите и докоснаха нежните листенца на лалето. Бе свела поглед от момчето, не можеше да го гледа така. Изглеждаше толкова несигурен в себе си, в нея. Сякаш любовта бе станала нещо лошо, но не твърдеше ли точно това. Та тя толкова отдавна не бе изпитвала това чувство..за нея бе толкова непознато. Ами ако го наранеше, той твърдеше че е влюбен в нея, но не одобряваше начина и на живот, как можеше да я харесва в такъв случай. Как щеше да я търпи? Ами ако се опиташе да я промени, да я пригоди към неговия начин на живот..или решеше, че не я искаше повече, че е било просто временно увлечение, което тя бе предизвикала. За първи път слидеринката изпитваше страх, че може да бъде отхвърлена
-Извинявай, че се влюбих в теб, но така се случи!- момчето отново заговори, явно бе притеснено от продължителното и мълчание. И как още, някой и се обясняваше в любов а тя мълчеше ли мълчеше. Една сълза се спусна по лицето и..защо плачеше ли? Ами и тя нямаше отговор на този въпрос, може би от атмосферата, може би от страх, а може би дори от щастие, но незнаеше коя емоция надделява. Побърза да изтрие парещата капчица преди момчето да я е видяло. Погледна колието си, което леко бе започнало да пари кожата и. Сърцето от рубин, сякаш бе станало още по-червено, тъмно и плътно като драконова кръв.
„ Когато сърцето потъмнее, скъпа моя, тогава ще усетиш истинската любов..Когато рубина стане прозрачен като обикновен кристал..тогава ще си загубила всички пътища към нея“
Един ден след като баба и направи този подарък, тя бе напуснала тяхния свят. Тогава все още бе малка и не разбираше защо е толкова важно да пази колието, но вече и бе кристално ясно.. Нима бе възможно, след толкова години приятелство чак сега и двамата го откриваха..Мислено благодари на баба си за безценния и дар. После събра смелост и погледна момчето, което очакваше реакцията и...Какво трябваше да направи сега всичко и бе толкова ново и непозната, ами ако сгрешеше някъде? Но това все пак бе Мъри, познаваше всичките и грешки и ги приемаше. Тя уви ръце около врата му и го целуна. Не знаеше какво да каже и може би това бе най-доброто решение на дилемата и. Устните му бяха меки, топли..очакващия . Ръцете му убвиха тялото и в нежна прегръдка, явно доловил отговора на признанието му..
-Защо ти трябваше толкова много време. Помислих, че си избрал другото момиче- типично в свой стил, Ел развали момента на нежност между двамата.- Цели два месеца, мисля че трябва да поработим върху решителността ти, скъпи- В гласа и не се долавяше обикновенната и престореност и поза за величие, тя си беше просто тя, а истинска усмивка красеше лицето и. След което побърза да се върне в прегръдката му и да зарови лицето си в него..

Заглавие: Re: One Night in Paris Пон Яну 12, 2015 7:32 pm

Може би съмненията на Елодия не бяха много далеч от истината. Може би на даден етап би предпочел Ади, но и надали Дия би го предпочела. В крайна сметка и двамата бяха на път да загърбят всичко и да се отдадат на връзка. Монтгомъри не даваше и пукнат грош за миналите афери на приятелката си. Нали можеше да я целува колкото си поиска, друго какво имаше значение? Притисна я по - силно към себе си. Харесваше му да усеща нейното тяло до неговото собствено. Повдигна леко лицето на Дия и я целуна по нослето. Отначало получи изненадан поглед, но бързо се стопи в усмивка. Е, значи пак трябваше да я целуне. Радваше се като малко дете на това упражнение. Елодия имаше пибипка просто създадена за устните на Монтгомъри. Няколко минути просто не можеше да се спре да я целува по цялото лице. Беше му простено в този случай, все пак бе признал обичта си към нея. Ето, отново светът се оказа спрял. Земята просто не се въртеше и в същия този момент двамата просто се отдадоха един на друг. Младият Маккой се опитваше да бъде максимално нежен към Дия, а тя от своя страна му отвръщаше с танцуващи нокти по гърба му. Е, бяха полудяли окончателно, но какво значение имаше щом принадлежиш на любимия си човек? Веднага щом светът започна отново да се върти двамата се съгласиха да продължат с разходката. Елодия се носеше грациозно, просто тази вечер тя бе излязла от приказка. Монтгомъри... Е, той наистина съжаляваше за вида си, но все пак беше тръгнал почти без да се замисля и то след мач. Цяло чудо бе, че не бе дошъл направо с екипа си за куидич. Все пак не го интересуваше и как изглежда щом имаше позволение да обича Дия. Обиколката им бе изпълнена с разнообразие. Веднъж младият Маккой я целуваше по красивото носле, друг път тя го хапеше по врата, като двамата не можеха да спрат да се смеят. Отстрани никой не можеше да каже, че са от Слидерин. Повече приличаха на обикновена мъгълска двойка, която току що се е сгодила. Изведнъж, Елодия грабна пръчката му и побягна:
- Е, да те видим можеш ли да ме настигнеш! - При което му се изплези сладко. Определено не приличаше на себе си, но Монтгомъри на драго сърце я последва. Тичаха няколко минути преди слидеринецът да успее да я прегърне през коремчето, прошепвайки в ухото й:
- Моя си, обичам те! - При което я целуна по врата. Тя от своя страна бързо успя да се обърне към него и впи устните си в неговите в страстна целувка. Всичко изглеждаше прекрасно, даже и Париж. Да, определено двамата бяха щастливи, че за заедно. Монтгомъри все пак се запита защо им отне толкова време да го осъзнаят? Е, вече нямаше значение. Продължавайки своето вървене пред тях изникна малко туристическо пристанище. Това можеше да е идеален завършек на вечерта. Разходка на кораб по Сена, звучеше прекрасно. Двамата се запътиха и Монтгомъри се прояви като кавалер купувайки билети и за двамата:
- Е, мадмоазел след вас! - Подкани своята любима с артистичен поклон. След миг двамата бяха на борда, търсейки идеалната гледка. Не им отне много време да я намерят и слидеринецът отново прегърна своята приятелка през кръста. Някак неусетно и за него се бе влюбил в коремчето на Дия. То бе меко и нежно и сякаш просто създадено за ласките на Монтгомъри. Младият Маккой целуна Елодия по врата, като се любуваше на аромата на кожата й:
- Какво казваше за моята решителност, мила? - Да, може би не беше спонтанен като нея, но винаги си действаше по плана. Все пак целият му живот е минал в съставяне на редица планове. Вярно сегашното признание пред Елодия не беше част от някакъв план, но понякога човек трябваше да прави и нещо спонтанно, нали...

Заглавие: Re: One Night in Paris Съб Яну 24, 2015 6:33 pm

In Paris…

on the 14th of February

in the light of paper lanterns

we dance without stopping

to the sound of the accordion

in the streets

Описван от много автори, Париж несъмнено бе успял да плени с магията си и младите магьосници..бе начиан с толкова имена и всяко едно го описваше напълно. Сгушна в Мъри, Елодия се наслаждаваше на разходката им. Вятърът тук се усещаше доста по-силно и нормално все пак бяха на лодка, а благодарение на него и косите и хвърчаха на ляво на дясно и момичето имаше леки притеснения, че може би пречеше на момчето до нея да вижда..Разбира се, него изобщо не го интересуваше гледката или поне така изглеждаше. Устните му често докосваха врата на слидеринката, а дъхът му се разливаше по кожата и гаделичкайки я леко. Ръцете му бяха обвили тялото и и от време на време се стягаха в по-силна прегръдка. Толкова неща и бяха на главата и толкова неща имаше да го пита да обсъдят и анализират, но в момента дори не можеше да си отвори устата и от нея да излезе смислено изречение или въпрос. Облегна главата си на оградата на коръба и се загледа в светлините на града. Толкова красиво и толкова примамващо..просто нямаше как човек да устой на любовта. Чудеше се как преди не бе усетила красотата на града..малките заведенийца претъпкани с хора, усмихнати, ведри, радващи се на живота, улиците с безбройните тористи смешали се с местното население и улични артиските, сградите с детайли във всяко ъгълче от времена преди раждането и на Дъмбълдор. Невероятно беше как хората от онези времена успяваха да вкарат толкова детайли и изящество в просто някакви камъни, а сегащните хора с всичките си знания, с който се гордеят, правят толкова скучни и ограничени сиви сгради. Какво ли бе да живееш в тези времена, когато всеки ден се е откривало по нещо ново, когато повечето неща не са били даденост, а е трябвало да се бориш за тях. Какво ли щеше да е да се разхождаш по същата тази река, но не в туристически коръб за обиколки изпълнен с много непознати и шумни хора, пречещи на романтиката, ами в гондола само ти, твоята половинка и лодкарят. Да усещаш поклащането на малката лотчица от вълничките и капките, които се разпръскваха при сблъсъка на лодката с вълната. Улиците щяха да са по-пусти, но все още изпълнени с живот и нямаше да се чува шума на колите, защото такива още нямаше да има. Единственото което щеше да остане в града бе красотата му...

Погледна към Мъри, който също бе потънъл в своя собствена вселена и очевидно и той бе забравил въпроса си..Лукава усмивка се изписа на лицето и.

-Решителността ти куца и то здраво,но пък моята е в повече, та ще достигнем някакъв баланс и не ми пречи пак си те харесвам...

Колкото той беше нерешителен, толкова тя бе. Не и трябваше много, за да вземе някое необмислено и опасно решение, като сега напримет. Целуна приятеля си и започна да си тананика весело усмихвайки се до уши. Слидеринецът, който все пак толкова години и бе най-добър приятел веднага усети, че момичето крой нещо, но преди дори да измисли какво да каже, Елди се зае с новата и пакост.. След дълго ровичкане в чантата си тя най-накрая намери златната верижа на времевръта си. Много полезен подарък, който бе получила от баба си като малка, оказа се че това нещо много пъти и спасяваше кожата в Хогуортс, когато я мързеше да влиза в часовете на време..направо не знаеше какво щеше да прави без него..сигурно отдавна щяха да са я изключили. Сложи веришката на нея и Мъри и започна да върти винтчетата, за да намести точното време..

-Дия, какво си намислила

Чу гласа на Монти, но не му отговори, чакаше го щура изненада, с които щеше да трябва да свиква, защото на нея определено и хлопаше дъската понякога. . Направо можеше да усети гласа на баба си, която я предопреждаваше колко е опасно да се скита назад във времето, особено в годините където отиваше ..мдам, епохата на готиката определено не бяха добри за магьосниците, бяха учили за толкова гонения срещу обикновени хора набеждавани за вещери, а всяка малка магийка се смятала за дело на дявола, но пък от друга страна с изключение на малката им поява от нищото, Ел се надяваше да не и трябва друга магия , която да ги разобличи, а дори и да станеше щеше да се измъкнат някак. И като се замислеше нямаше как да наруши и правилата на времевръта, защото те определено не бяха стъпвали там по това време и нямаше как да бъдат видени от другото им аз, другото правило бе да се слеят с населението от времето в което отиваха..което надяваше се нямаше да е трудно, но все пак за да намали използването на магия в онези години, тя замахна пръчката си към себе си и Мъри и моментално дрехите им бяха заменени от модерните за онези години..Дия разбира се изглеждаше очарователно в прекалено обемната си и натруфена рокля, но не можеше да каже същото за Мъри, който гледаше доооста намръщено към белия си чорапогащник...просто нямаше как да не се засмеев в този момента.

-Ще те попитам още веднъж, какво си намислила Дия?

Момчето не изглеждаше толкова весел в момента, но какво от това нали бе влюбен в нея щеше да и прости всичко което направеше и все пак, за да го умилостиви малко, тя го целуна. Ммм, каква наслада и доставяше допира на топлите му устни и горещия му дъх и как искаше да прокара ръцете си по тялото му и да му се наслади подобаващо..но не сега, сега имаше друга мисия..и единственото което я притесняваше, бе как ще се върнат обратно тук, след като за да се върнат с времевръта твябваше да се върнеш на мястото от което си се върнал назад във времето точно в момента , в който видиш другото си аз да започва приключението си. Практически това бе невъзможно имайки предвид, че от тогава до сега са минали няколко столетия и в такъв случай те щеше да трябвада се лутат безцелно във времето.. от друга страна сигурно щеше да е хубаво да изживеят тези векове.., а дали щяха да умрът от старост или от болестите, който се разнасяха по тези времена..е, това щеше да е интересно. Дали тогава щяха да се върнат в настоящето или и това им аз щеше да умре?

-Как мислиш, дали ако умрем в миналото и в настоящето умираме?

Обърна се тя към момчето, а при този и въпрост лицето му се изкриви в недоволна гримаса. .Нямаше време да и отговори, тъй като Дия най-накрая бе успяла да настой годината която искаше.. Няколко секунди по-късно двамата се озоваха в далечното минало..

-И така.. Здравей, Париж от 14-ти век..

Гласът и се разнесе по течението на реката. Огледа мястото..беше точно както си го представяше. Все още имаше хора, все още имаше заведения пълни с веселяци убиващи времето, но сега хубавото бе, че шанса да чуеш английска реч бе минимален, всички си говореха на френски и плямпаха ли плямпаха, нямаше ги и хилядите светлини и разбира се, символа на модерен Париж, а именно Айфеловата кула, не се извисяваше над града със свойте 324 метра, но чара и романтиката все още можеха да се усетят. Ди и Мъри се поклащаха в мъничка лодката, без лодкар...това бе единствената разлика от очкаванията на Дия и реалността, не плаваха, защото за да олават някой трябваше да гребе, а само се поклащаха.. Мъри не изглеждаше толкова весел колкото момичето, но пък трябваше и да се радва, все пак никой не ги беше забелязал когато се появиха. Няколко бегли погледи към близките хора и лодката заплува сама към брега. Да се возят с лодка бе хубаво, но първо искаше да се наслади на града и атмосферата по улиците и чак тогава щеше да се върне към реката. Когато най-накрая стигнаха близкия край и краката и докоснаха твърдата земя, момичето едва се сдържда да не хукне да тича из улиците.

-Хайде, Мъри..стига си се цупил, ела да разгледаме града. Сигурна съм, че колкото и да си ми сърдит все пак и ти не можеш да пропуснеш любопитството си.

Такаде кой нямаше да иска да се потопи в историята от първо лице. Да видиш как се строят сгради като катедралата Света Богородица на остров Сите, която 7 века по-късно щеше да привлича толкова туристи и също да е една от емблемите на града, не само с величествената си красота, но и с любовната история, с която се бе прочула...

Заглавие: Re: One Night in Paris Съб Яну 24, 2015 7:54 pm

Туризмът определено не беше от силните страни на слидеринецът. Все пак той мразеше да мърда където и да е освен ако не се налагаше. Едва се навиваше да си стегне багажа за всяка следваща година, а сега няколко века назад на чужда земя. Е, на Дия явно всичко просто й харесваше. Не оставаше нищо друго освен да преглътне и да се опита да не ги вкара в беля. За това пак стигаше Елодия и нейната безразсъдност. Стегна жартиера на чорапогащника си максимално като истински мъж и я последва. Все пак в модерен Париж едвам се оправи с всички жабари, а какво оставаше в средновековен с неговият акцент? Настигна я и прекара ръка през кръста й. Не искаше да избързва. Особено, че тук никой не ги познаваше, а тя се беше подиграла на неговата решителност. Извъртя я към себе си и отново заби устни в нейните. Нима наистина беше толкова хубаво да обичаш? Защо никой не беше написал учебник или поне съвети как да го правим? Тук Монтгомъри трябваше да се оправя сам. Отново я целуна по нослето, при което тя леко се намръщи. Е, щом той носеше чорапогащници заради нея, Дия нямаше да има голям избор и да пожертва всички части от себе си, които Монтгомъри обичаше да целува. Все пак слидеринецът учеше бързо и с всяка една целувка разбираше, че му харесва да я докосва навсякъде с устните си. Дори имаше и няколко любими места. Разбира се, нейното носле заемаше почетната позиция и при всяка възможност не пропускаше да го целува. Тук се замисли за цялото време прекарано с нея. Познаваше я през целият си съзнателен живот и сега това му се виждаше като прахосано време. Да, искаше му се да промени нещата, но знаеше колко е опасно да се месиш в историята. Е, какво пък бяха в Париж, никой не ги познаваше и можеха да правят каквото си искат. Все пак и двамата имаха благородно потекло и спокойно можеха да отидат на някоя забава. Монтгомъри пое нежно ръката й в своята и тръгнаха по прашните улици на средновековен Париж. Нямаше голяма разлика от модерния. Навсякъде пияни мъгълски селяни си спяха по улиците сгушени в своята мизерия и мръсотия, докато богатите... те просто дебелееха и нехаеха за бедните си събратя. Типично за мъгълите. След като прескочиха няколко бездомни и вървейки безкрайно най - сетне бяха стигнали до място на което си струваше да влязат. Сградата която успя да им привлече вниманието представляваше нечия резиденция. Определено домакинът бе доста заможен, защото всичко бе богато украсено, а от вътре се чуваше прекрасна музика:
- Мисля, че това място е за нас, прекрасна моя! - Изрече решително Монтгомъри. На входа имаше нещо като пазач и явно тук се влизаше само с покана. Нищо сложно и друг път слидеринецът е успявал да се промъкне там където не е канен. Тук щеше да е дори и по - лесно, защото просто трябваше да бъде благородник, а цял живот се бе учил да бъде точно такъв. Детска мечта му беше да възвърне гордостта в семейството си. Само след няколко минути бяха пред пазача и младият Маккой бе поел нещата в свои ръце:
- Показа за двама, мосю Юго и мадмоазел Буке! - В гласа му се долавяше твърдост. Пазача ги изгледа от глава до пети и явно се вписваха в профила, затова ги пусна. Приемът се намираше в прекрасно помещение. Навсякъде висеше всякаква украса, а звукът от музиката просто галеше ушите. Тук двамата бяха на мястото си. Монтгомъри и Дия, наследници на известни аристократични семейства най - сетне бяха намерили къде може да се почувстват нормално:
- Е, мон шер, ще ми окажете ли честта за един танц? - Не си мислете, че слидеринецът говореше френски. Целите му познания по този език бяха около една дузина думички или казано по друг начин колкото да каже няколко прости изречения.
- Разбира се! - Отвърна Елодия и го дари с прекрасната си усмивка. Всичко се случваше като в приказка за принцове и принцеси. Монтгомъри внимателно постави своята ръка върху талията на любимата си, а тя от своя страна постави нейната върху рамото му. Изненадвайки и себе си, младият Маккой не беше толкова скован колкото си мислеше и танцуваше на едно прилично ниво. Дия от своя страна бе неотразима. Тя просто притежаваше грацията на лебед и пластичността на маймунка. Слидеринката сякаш не докосваше земята, а летеше. Музиката продължаваше да ги носи на своята вълна и някак си Елодия се озова в ръцете на Монтгомъри, вдигната високо във въздуха. За съжаление, оркестърът беше привършил с това изпълнение и танца им трябваше да приключи. Младият Маккой внимателно спусна любимата си надолу и щом веднъж прекрасните й крака докоснаха земята, той я приведе през кръста и заби страстна целувка в прекрасните устни на момичето. Дия от своята страна отговори с прегръдка вкопчвайки се нежно в него:
- Дръжте измамниците! - Долетя от някъде непознат глас. В този момент Монтгомъри искаше да убие този, който бе прекъснал мига на живота му. Оказа се, че мъгълския пазач си бе разбрал грешката и сега всичко живо гледаше с омраза към Монтгомъри и Елодия. Нямаше да могат да се справят с всички и трябваше да бягат. Слидеринецът хвана ръката на своята приятелка и мигом се затича към един от прозорците, който се счупи с трясък. Продължаваха да бягат колкото им държат краката в продължение на няколко минути. Веднага щом спряха да чуват гневни викове след себе си, спряха и просто легнаха на една поляна. С ловко движение, с което отново се изненада сам, младият Маккой се бе озовал върху Дия и отново я целуна по прекрасното носле:
- Е, още забележки към моята решителност? - Всъщност не се интересуваше от това. Нямаше никакво значение. Съвсем друго го касаеше и търсеше начин да го каже. Реши да не мисли заобиколки или намеци, защото принципно нито успяваше да различи намек, нито да го разбере - Обичам те! - Прошепна тихо в ухото й и отново започна да я целува като обезумял...

Заглавие: Re: One Night in Paris Нед Яну 25, 2015 10:20 pm

Сама по себе си магиятя беше само приказка в мъгълския свят..мечтаеха за нея, плашеха се от нея и факта, че Дия имаше привилегията да живее в този приказен свят бе достатъчна сама по себе си, но сега изживяваше още една приказка. Дам, сигурно когато остарееше щеше да разказва на внуците си как се бе върнала назад във времето и как бе изживяла една незабравима нощ с момчето, което обичаше. Ръката на Мъри обгръщаше талията и, а пръстите му нервно потръпваха, издаващи леката му несигурност. За Дия един валс не беше каква да е сложнотия, но бе приятно изненадана и от уменията на половинката си. Някак си не си бе представяла слидеринецът да се упражнява върху танците с някое момиче или метла както правеха мъгълските момчета, но от друга страна аристократичната кръв малко или много подготвяше потомците си за този живот, с балове, вечери с хиляди прибори и безсмислени прибори. Точно като това място на което бяха попаднали, бал на аристократи, чудещи се за какво повече да изхарчат парите си и жени, които плащаха скъпо и прескъпо, за да може да имам по екстравагантна визия от свойте приятелки..а горките бедни хора, който чакаха остатъците от пировете да бъдат изхвърлени..Но какво я интересуваше Елодия? Тя нито беше от този век, нито бе мило момиченце, което ще тръгне да оправя проблемите на другите хора, по-скоро щеше да се постарае да им натресе още някой проблем, с който да се мъчат. И ако сега не се чувстваше запленена от нежния, приказен момент със Монти със сигурност вече щеше да е очернила няколко живота, такаче да я пишат в мъгълската история. Пък и като изключим тяхния танц, този бал си плачеше за глъдка свеж въздуха, малко разнообразие..каква ли изненада щеше да е за тях, ако от нищото се появяха двама магьосници, убият няколко мъгълски изчадия и промият с болка мозъците на други. Дали пък...нее, не нямаше да развали мига. В етикета на тогавашните танци бе мъжът и жената да танцуват изправени и стегнати, сякаш имаха бастун забит някъде си, да се държат невинно и да няма пошлост, поне сред светските хора, простолюдието бе друга тема.., но на кой му пукаше скоро щяха да си тръгнат от тук..Дия облегна глава на раменете на момчето и усети сладкия аромат на кожата му, е не чак сладък, личеше си че доскоро е бил на тренировка по куидич, но пак беше хубаво. Вече не отдаваше особено голямо значение на музиката, на стъпките които трябваше да спазва и на ритъма, просто се клатушкаше в обятията на своя любим. И разбира се както в приказката за пепеляшка магията трябваше да бъде развалена, а принцесата откъсната от принца, само детокъдето още нямеше дванайсет и тя нямаше да загуби роклята си, така де обувката. Пазачът, който ги бе пуснал на входа крещеше по тях, а не след друго и всички кукумявки се разпищяха, че сред тях имало измамници. И голямата работа..сякаш младежите бяха от простолюдието, та нали и те бяха със синя кръв, само дето поканата за бала се беше изгубила някъде във вековете, затова се натресоха така.. Ако някой искаше мнението на Дия, трябваше да останат и да покажат на простите мъгъли какво значи да си имаш работа с истински магьосник, но Мъри явно реши, че ще е по-добре да бягат. Изненадващо стражите дълго време не се отказваха от преследването, дори на момичето и се струваше, че чува и женски гласове след тях...Спряха се чак когато вече никой не се чуваше, а обикновенните граждани ги гледаха недоумяващи защо търчът така. Излегнаха се на една полянка, със свежа зелена тревичка и тук там някоя маргаритка. Елодия се постара да уравновеси дишането си. Не че не спортуваше, но да бяга толкова много и то на токчета някак бе неприятно..та все пак се бе изморила. В този момента както никога се радваше на меката тревичка, която обгръщаше тялото и, някъде до себе си улавяше учестеното дишане и на Мъри. Не след дълго момчето се озова върху нея и разбира се като истински кавалер я целуна по носа, вместо по устните...невероятно колко се различаваше от другите мъже, с който бе излизала. Ако не бе той, слидеринката сигурно вече щеше да е без рокля или дори някой нямаше да си е направил труда да сваля роклята, просто щеше да вдигне тежите фусти, но Мъри..той бе толкова ...мил, може би?

-Обичам те.

прошепна на ухото и той. Макар и с много богат опит зад себе си, Елодия рядко бе чувала тези думички. Всъщност дори не ги харесваше, изпитваше страх от тях..Единствения, който се бе усмелил да и го каже бе Григор, но да кажем че той изразяваше чувствата си по доста странен начин. Дори сега потръпваше при спомена от удърите и следите, които и бе оставил онази нощ. Копеле, мразеше го, мразеше го повече от всеки друг, дори от мъгълските изчадия..но това кое се бе зародило с най-добрия и приятел беше съвсем различно. За всичките им години заедно като приятели, тя бе убедена, че той никога не би и посегнал или би направил нещо което да я нарани, ако зависеше от него сигурно нямаше да иска и да я разплаче. А дали и той можеше да е като останалите, дали нямаше да я остави когато му писне и да се върне при добричката хавълпафка, онова безхарактерното. Сериозно как можеше да харесва и нея и онова нещо, за което не беше сто процента сигурно колко чиста бе кръвта му.., та те бяха толкова различни..като..като ин и ян.. Пак се беше отвеяла в мислите си и изобщо не бе усетила, че всъщност караше момчето да чака и сигурно сърцето му пропускаше няколко удъра докато тя се намъдреше да отговори. Но какво трябваше да му каже...някакси нямаше смелостта да му отвърне със същото, не че не го изпитваше, просто ако го изречеше щеше да е явно и всеки щеше да е способен да се подиграва със сърцето и. Ама защо мислеше такива неща, та това беше нейния Мъри, познаваше го от толкова години и имаше само хубави спомени.

-Аз..аз- Нетипично за нея гласът и беше тих и треперещ, като първокурсник по време на изпит. Затвори очите си и си пое дълбоко въздух- Аз също те обичам, Мъри-едва едва доловимо отрони тя, но веднага щом го каза усети лекотата в себе си. Невероятно, но факт, сякаш всичко и бе станало розово. Идваше и да скочи и да тичка, да гони пеперудки и да къса маргаритки..- Да, обичам те-каза вече уверено и с удоволствие. След което го целуна и преплете езика си с неговия. Част от нея искаше направо да му скъса дрешките му и да се възползва от него, но и като негова най-добра приятелка знаеше, че в тоза отношение Мъри е зеленичък колкото герба на дома им и щеше да го остави той да направи тази крачка когато поискаше. Отмести се от него преди кучката в нея да се обади.

-Хайде, да продължим разходгата си, господин Юго.

Сръчка го в ребрата, сякаш нищо не беше станало. Тръгна по една тясна уличка, не особено освенете и доста пуста. Опита се да отвлече вниманието си от момчето, тъй като всичко това беше ново за нея и малко или много ( по-скоро много) я притесняваше и то здраво. Замисли се за своя добър приятел, който за жалост не виждаше много често, но и той като нея беше с особен характер и ужасно свободолюбив. Дам Жан Клод, французин по рождение, прекарал няколко столетия в града, помогнал за изграждането на много сгради и популизирането на града и горд вампир от 8 века. Ако зависеше от него никога не би напуснал родния си град или поне така твърдеше, но в онези времена да живееш 60 години и да изглеждаш като на 25 определено можеше да е причина да ти откъснат главата и това бе причината, често да сменяше градовете си. За щастие на Ди, Жан бе избрал скучния Лондон за живота си в този век и така бяха успяли да се запознаят. Виждаха се веднъж на две години сигурно, но мъжът всеки път разказваше интересни историй за Франция, чара на Версай, непресттаните балове и забави. Най-много я впечатляваше пламъка в очите му и любовта към родното място, винаги бе искала да се потопи в неговия Париж, а именно и с него бе посетила града за пръв път. За два дни бяха убиколили сяка забележителност без минута за почивка, все пак той бе вампир и не се изморяваше, а и бе забравил какво е да дружи с човешко създание такаче не се съобразяваше. Най-интересно и се стори факта, че тогава на мястото на кулата е имало дворец...че кой буташе дворец, за да направи кула? Хей дали сега дворецът щеше да е там, а дали Жан не беше тук по това време..можеха ли да се засекът? Тази идея сякаш направи приказката още по-хубава. За щастие Клод дори я бе завел на мястото когато някога е живял. Свърталище за укриващи се магьосници, вампири, върколаци и какви ли не магически същества. Дори до днес квартала си бе запазил старата магическа слава. Непременно трябваше да отидат до това място и да го потърсят. Най-накрая щеше да запознае Мъри с вампира. Момичето обгърна тялото на слидеринецът, а усмивката не слизаше от лицето и.

-Хайде, хайде. По-бързо, измислих къде ще ходим. Ще навестим един стар мой приятел.

Монти я изгледа въпросително, но нищо не попита.
Да се оправи в модерния Париж и да стигне до мястото си беше мисията невъзможна, а сега просто нямаше накъде. Лутаха се из улиците, бъркаха местата, попадаха на гледки на който не искаха да са свидетели и дори някой улици ги обикаляха по няколко пъти, но нещо и подсказваше, че ще намери правилния път. Момчето все пак не и спести закачките относно ориентацията и, но Ел не го взимаше навътре, той нищо не разбираше, не можеше да уцени усилията който полагаше, за да намести двата града в главата си...

-Ето я.

закова се като пирон пред една стара, но доста красива къща. Голяма със огромни прозорци от който се виждаха тежки натруфени завеси, точно в негов стил .

- Не мога да повярвам, не мога да повярвам. Открих го

Целуна гаджето си набързо и се затича към къщата. На вратата имаше имаше тежко чукало и изрисуван герба на фамилията му, потропа няколко пъти и нетърпеливо зачака някой да и отвори... Беше спретнат мъж на средна възраст около 40- 45 години, изглеждаше любезен, но фъфляше на устарял френски и то доста бързо, така че Ди не го разбираше.

-Жан Клод, търся Жан Клод

Предкъсна го тя нетърпеливо. Последва още един бълвоч от думи, част от който разбра, така де единственото което схвана беше спи и няма го..нелогично но да. После и прищрака, че той все пак бе вампир, нощно създание и може би спеше наистина или поне се криеше от слънцето.. Опита се да обясни на мъжа, че е приятелка ма вампира, но и той както Жан трудно свикваше с британския и френски. Накрая просто избута мъжа и нахлу в сградата следвана от Мъри.

-Жан, тук ли си.

Крещеше ли крещеше, докато спътника и се опитваше да я попита какво става, но в този момент изпълнена с толкова ентусиазъм, просто бе оставила момчето на заден план.. Първото което видя бяха червените му очи, единственото което се отличаваше в мрака, светещи заплашително- Жаниии- изчурулика тя и едва се сдържа да не скочи да на прегръдка. Мъжът излезе от мрака. Същата стройна фигура, същата бледа кожа и катранено черно, къдрава коса. Не си правеше труда да скрие кучешките си зъби, напротив съвсем открито ги показваше, а очите му светкаха жадно.

-Я виж ти, свежо агънце направо на тепсия ми се поднесло

същия смешен акцент, но дори с него нямаше как да не се усети заплашителната нотка. Какво ставаше? Шега ли бе репиш да си прави с нея, театър ли разиграваше, вярно че бе малко драматична натура, но така ли се посрещаше стар приятел??

-Жан аз съм, твоята ma petite

Малка моя беше обръщението което той използваше за нея и само за нея и бе сигурна, че ще реагира на него, но нищо.. тогава лампичката в русата и празничка главичка прещрака. Колко глупава беше само, та те се бяха върнали във времето от нищото, той нямаше как да я помни. За него бе просто една непозната, която нарушаваше спокойствието му. Тежката масивна врата изскърца, икономът на Жан я бе затворил и в залата се възцари пълен мрак.

- Мъррри

В гласа и се долавяше нодка страх. Макар и в бъдещето Жан да беше приятелски настроен към нея, тук бе просто един кръвожаден вампир, а те безплатни донори на прясна кръв. Искаше и се да има установена мисловна връзка със слидеринецът и да обсъдят как баавно и внимателно да се изнесът от кашата в която ги бе забъркала, но за жалост нямаха. Оставаше и надеждата, че той е по-умен от нея и е разбрал на къде отиват нещата. Също така се надяваше за краткото време, което имаше да е измислил начин за бягство. А докато тя размишляваше над ума на Мъри и се разсейваше, Жан се бе приготвил за нападане. За части от секундата се бе преместил от единия край на стаята до другия където се намираха слидеринците. Със сигурност бе усетил и Мъри, но явно бе преценил, че слидеринката ще е по-лесна жертва и затова бе насочил острите си зъби право към врата и. Елодия стоеше стаписано, не знаеше какво да направи, дори не можеше да се накара да помръдне, в опит да се спаси..нищо просто стоеше и чакаше...

Заглавие: Re: One Night in Paris Чет Яну 29, 2015 5:41 pm

Запознанството с приятелите на Дия се оказа по - лошо дори и от очакваното. Вярно никога не е има високо мнение за тях, а и нямаше намерение да се запознава с тях. Все пак вампир приятел, това просто беше извън всякакви граници. Ех, мила Дия, не можеше ли просто да си седиш някъде и да се усамотиш. Примерно можеше да прочетеш нещо или да поиграеш малко шах, защо ти трябваше да се запознаваш с толкова уроди? Нима ще правиш циркова трупа. Засега тези въпроси нямаше как да бъдат зададени, защото умът на слидеринецът бе зает да измисли начин как да се измъкнат от тая проклета бърлога. Тъкмо събра решителност да излее душата си и нима всичко щеше да свърши с привкус на горчива ирония? Е, успя да си извади два извода за себе си. Първият бе никога при никакви обстоятелства да не се запознава с приятели на Елодия и вторият - мразеше Франция. Не искаше да чува повече за това жалко извинение за държава. Следващият път щяха да отидат на нормално място например някоя държава на скандинавския полуостров или Италия...

Оглушителен вик от страна на вампира. Приятелят на Дия, явно започваше да се забавлява от сърце с уплахата и паниката на гостите си. Е, явно никой не го беше научил да не си играе с храната и направо да я консумира. Все пак Монтгомъри и Елодия бяха живи и по всичко личеше, че надали имат желание да станат основно блюдо за вечеря. Слидеринецът успя да се съвземе и извади своята пръчка. Въоръжен с нея силите бяха почти изравнени. Е, все пак имаше едно почти, което беше много лоша новина за младият Маккой. Вярно, че бе на прилично ниво като заклинател, но неговата сила си оставаха отварите. Все пак притиснат до стената нямаше кой знае колко голям избор и трябваше да действа с наличния ресурс:

- Протего тоталум! - Изрече Монтгомъри. Заклинанието за защита можеше да им спечели малко допълнителни минути. Затича се и прегърна своята любима. Все пак още щеше да умира, предпочиташе да го направи до нея и поне за последен път да усети топлата й плът. Последва страстна целувка, изпълнена повече с горчивина отколкото със сладост. Отделяйки устни от нейните през главата му мина и мисълта, че не беше задължително и двамата да умират. Все пак единия можеше да се жертва за да спаси живота на другия. Слидеринецът реши да се нагърби със саможертвата. В интерес на истината нямаше нищо против да умре, все пак след всички признания пред Дия за това колко я обича, всичко останало вече нямаше смисъл. Разби с лакътя си единия от прозорците. Не изглеждаше много високо и изходът вече бе открит. Грабна отново Дия и за пореден път я целуна:
- Обичам те! - Изкрещя Монтгомъри и я прехвърли през прозореца. Вече ги деляха около един два етажа, но слидеринецът можеше да се закълне, че вижда сълзи очите й. Е, животът му беше пълен. Бе признал пред любимата си цялата си любов и бе видял Дия да показва същите чувства към него. Това накара лицето му леко да се сбръчка в една доловима усмивка. Радостта му не траеше, обаче дълго, защото усети как силни ръце го обгръщат в смъртоносна прегръдка. Е, това беше и за последно искаше да направи още нещо за да си достави удоволствие в последния си час:
- Обичам те! - Обичаше да го повтаря, а по всичко личеше, че това ще е и последния му шанс да го каже. Тук съдбата най - сетне застана на негова страна, защото слънцето започваше да се показва. След секунди ръцете на вампира се покриха с пушек, след което отново се чу пронизителен писък. Слидеринецът нямаше намерение да изтърва златната възможност и ловко се освободи от хватката. Само миг по - късно и той самият се беше хвърлил от прозореца. Последна полет от няколко секунди, след който Монтгомъри лежеше с лице на земята. Той беше оцелял. Въпреки болката, която премина през цялото му тяло усещаше вътрешна радост. Е, сега просто искаше да прекара един спокоен ден с Елодия...

» Бар "Night"
» I'm so fast that last night I turned off the light switch in my hotel room and was in bed before the room was dark.
» On a chilly night by the lake
» Хотел "Night dream"
» Бар "late night bite"

One Night in Paris

One Night in Paris

Similar topics

Similar topics