Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.

Hogwarts School of Witchcraft and Wizard RPG forum BG
 
ИндексТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВходВлез като PR
Гласувайте за нас :)
BGtop
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Точки на домовете
- 320
- 1340
- 1280
- 780

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 4 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 4 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm
Статистика
Имаме 423 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Sandwich

Нашите потребители са написали 22535 мнения in 1536 subjects

Share | 
 

 Гъстите дебри на гората

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Кристиан Озера
Директор и отговорник за "Рейвънклоу"
Директор и отговорник за
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Гъстите дебри на гората   Чет Авг 15, 2013 8:52 pm



Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://hogwarts-magic-rpg.bulgarianforum.net
Xenia.
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Чет Окт 17, 2013 5:10 pm

Тази вечер беше тиха и спокойна. Бях се разположила на дивана в общата стая, понеже не можех да заспа, а и не ми се спеше. Тези дни имах проблеми със съня. Разлиствах една книга, която майка ми ми беше пратила от мъгълския свят. Спрях да я чета след първото изречение. Това на сто процента го е писал някакъв чичко, който е болен от шизофрения. Захвърлих книгата на земята и се изпънах. Вратата на спалнята се отвори и от там излезе Ел. Усмихна ми се, когато ме видя и аз й отвърнах с усмивка. Свих се, за да и направя място. 
-Имам ужасно много енергия. -Изтърсих, когато тя седна до мен. Вече буквално се чудих каква простотия да измисля. Тя ме погледна с нейната злобна усмивка, която гласеше много неща, но точно сега означаваше имам идея.  
***

Двете избухнахме в смях. Някаква първокурсничка от Хафълпаф се правеше на умница. Опитваше се и да направи някаква физиономия, която да я накара да изглежда страшна, но на мен ми заприлича, сякаш е яла лимон. А и явно не се сети, че ако ние паднем, тя пада с нас. С Ел се промъквахме из коридорите, надявайки се никой да не ни види. Скоро с стигнахме навътре в гората. Някакъв храст ме закачи по крака и ме убоде, но когато дойда тук, това беше задължително за мен. Погледнахме нагоре и видяхме парчето плат, което бяхме закачили на дървото. Беше цялото раздърпано. Приличаше на остатък от дрипа. Всъщност вече бяхме запомнили мястото като дланта на ръката си. С крак побутнах мястото, но алкохола беше прекалено надълбоко. Размахах пръчката си и след секунда пред нас се откри дупка. Беше дълбока, колкото да покрие няколко шишета с алкохол. Едва ли някой би ни ровил в багажа точно, за да намери уиски. Ел се наведе и изкара едната бутилка и ми я подаде. След това седнахме на един камък, а аз я отворих.
-Наздраве! -Усмихнах и се и отпих от шишето, след което й го подадох. 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Elle
Префект на "Слидерин"
Префект на
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Чет Окт 17, 2013 8:58 pm

Ел изрита одеялото си на топка в края на леглото и изскочи от стаята си. В общата стая на Слидерин седеше най-добрата й приятелка, както и се очакваше. Двете си размениха няколко изречения, за да се разберат как ще оползотворят излишната енергия и време. Запътиха се към любимото си място, а именно Забранената гора. Бяха такива лъжкини и хитруши, че имаха какви ли не откачени начини да се измъкнат от замъка по което време пожелаят. Без да бъдат спипани, разбира се.
Смехът им огласяше коридорите без да се притесняват. Тичаха бързо, хванати за ръце и шепнейки си разни глупости и смешки. Най-често се подиграваха на съучениците си, за да повдигнат своето самочувствие... или по-скоро само от скука.

Лицето на Ел се озари от усмивка, когато пред очите й се разкри гледката на стария захабен парцал, който бяха вързали, за да намерят мястото си. Не, че не го бяха запомнили вече, но никога не се знаеше какво може да се случи. А все пак искаха алкохолът и цигарите им да са на сигурно място.
Да, цигари и алкохол. Много мъгълско наистина, но предпочитаха това пред бирените шейкове. Ксения размаха пръчката си и много бързо се откри дупката с множество бутилки. Тепърва беше заредено, тъй като бе само началото на годината.
- Наздраве! - чу се меденият клас на Ксения и тя надигна първото шише, което видя, а именно бутилка уиски. После го подаде на Ел, но тя размаха ръка в знак на отказ.
- Аз ще започна с... - почуди се за няколко секунди, а след това хвана произволна бутилка. - О, Ягодов хълм! Колко глупаво!
Но все си беше нещо, затова тя вдигна рамене и отвори бутилката вино с помощта на магия. Все пак тези пръсти заслужаваха да бъдат използвани за много по-важни изпълнения. Като например запалването на цигара - Ел се протегна и хвана една от евтините кутии цигари и я отвори.
- Не са особен лукс, но какво да се прави - въздъхна и постави една между устните си, запалвайки я с върха на пръчицата си. - През Коледната ваканция съм при леля си, ще се погрижа да взема нещо по-годно.
Изкашля се от отвратителния вкус и разтърси глава.
- Чудя се дали можем да си държим и момчета в някоя дупка в гората? И знаеш, да ги използваме, когато пожелаем. - избоботи Ел и от устните й се откъсна смях, наподобяващ песента на сребърни звънчета.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Xenia.
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Пет Окт 18, 2013 11:04 pm

Започнах да размишлявам, докато си изкарвах цигара от кутията и я запалих отново с помощта на магия. Всъщност това беше много добра идея. 
-Дали има магия за правене на някой секси слуга? -Изкисках се, но всъщност се надявах да има. След това си представих какво би било, което ме накара да се усмихна, прехапвайки устни. Отклоних поглед от точката, в която се бях загледала и преместих погледа си на цигарата. Дръпнах си и усетих как ми паренето дразни на гърлото ми. Леко ми се замая главата, понеже не бяхме идвали тук от доста време и бях отвикнала да пуша. Надигнах отново бутилката с уиски. Времето бе хладно, но алкохолът ме топлеше. Тогава за какво са ми момчета? Последствията от алкохола са същите- главоболие. Е имаше само едно нещо, с което могат да те зарадват. Но лично аз бях с двете ръце и двата крака против връзките. Нямала съм по-дълга връзка от две седмици, а и не се интересувам особено. Просто искам когато порастна да изгоня сестра ми от къщата, ако до тогава не се е разкарала. Ще бъде много по-лесно и за двете ни. Ще си правя денонощно партита. Може дори глупавите ми съседи- мъгъли да ме изгонят, но какво разбират те? 
-Та как е в седми курс? Нещо интересно? Ако изобщо си влизала в часовете. -Имахме интерес да влизаме. Все пак трябваше да вземем купата на домовете главно от Грифиндор. Нямаше да ме е яд, ако е на Рейвънклоу. Те са зубъри. А Хафълпаф нямаха шанс. Но аз не бях от най-редовните. Ел също. Бяхме заедно двадесет и четири часа в денонощието, седем дни седмично и триста шестдесет и пет дни в годината. Понякога просто стояхме и нямахме какво да си кажем. Както сега. Но винаги ти е приятно да си с приятел без значение имате ли теми за разговор или не. Може би за това ние толкова често се карахме. Защото знаехме, че можем да си казваме всичко и винаги шегите ни преминаваха в нещо по-сериозно. Понякога играхме на игрички. Дори бяха прекалено опасни за това училище. Ако ни хванеха имаше вероятност да ни изключат, но ние сме в Слидерин. Нормално е да сме малко по-непокорни от другите домове. Малко по-умни и малко по-..смели.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Elle
Префект на "Слидерин"
Префект на
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Нед Окт 20, 2013 3:17 pm

Ел не отговори веднага на въпроса й, въпреки че той прозвуча по-скоро като реторичен. Чуваше гласа на момичето по-далечен и нормално, тъй като бяха прекарали малко повече от половин час да надигат бутилка след бутилка "Ягодов хълм" или нещо по-евтино и противно. Пръстите на червенокосата се увиха около гърлото на поредното шише и го стиснаха. Но само толкова, засега.
- Предполагам, че има магия за всичко - отвърна простичко и не особено духовито, както в повечето случаи.
Въздъхна тежко и погледна Ксения. Русата й коса ясно се отличаваше въпреки дълбокия мрак, в който се намираха. Очите й бяха затворени и си припяваше някоя глупава песен. Стигна до извода, че най-добрата й приятелка се разкрасяваше все повече и повече с всеки изминал ден. Похвали я мислено и се усмихна. В следващия момент гласът на Ксения я накара да се осъзнае.
- Влизам, да. Не е толкова различно. Само дето всички искат да те стресират, защото ти е последна година.
В главата й изникна гласа на всичките й учители, бучащи за това как не учи. Е, какво толкова, тя вече имаше запазено място в редиците на леля си. Щеше да практикува черна магия до края на живота си, не бе толкова сложно.
- Какво ще бъде следващата година? Няма да можем да сме постоянно заедно. - погледна я Ел и зацъка с език. - Короната ще стане твоя.
И двете се изсмяха след последното. Да, може би не всички го знаеха и зачитаха, но Елвира беше кралица в собствения си свят, състоящ се от най-много петима човека. Само от толкова се интересуваше. Е, и ако броим момчетата, с които преспиваше. Четенето, пиенето, пушенето и сексът й бяха като хобита.

P.S. Извинявай, че се забавих. хохох
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Xenia.
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Нед Окт 20, 2013 5:54 pm

 Засмях се, макар и тя постоянно да ми го повтаряше. Позволявах й да се чувства принцеса може би просто защото не се разбирах с никой друг толкова добре. А не бях точно от онези аутсайдери, които не могат да кажат и думичка. Предпочитах да бъда социална личност. По принцип причините ни да се караме бяха защото и двете с Ел бяхме агресивни, импулсивни, жадни за власт и такива работи. А аз просто понякога не я слушах защото имах чувството, че съм й някаква марионетка.
-Трябва да възкресим Смъртожадните. –Казах най-накрая, засмивайки се. Имах чувството, че светът се върти около мен.. заради алкохола. Какво ли би било? Щяхме да бъдем много по-силни от преди. Черните магьосници в днешно време бяха много, но не всички закачаха нашият свят. Повечето ходиха из мъгълските градове. Знаех, че другата година нямаше да бъде тук и вероятно училището щеше да избухне, ако остана сама. Просто нямаше да има с кой да си споделям, с кой да бягам вечер. Точно за това смених темата. Не ми се мислеше как ще се справя. Но някак си човек винаги е готов да приеме бъдещето, независимо какво е. Аз съм по-силна отколкото изглеждам. Картината пред лицето ми се беше размазала. Вероятно очите ми бяха много присвити и едвам гледах. Ел започна да се слива с фона.
-Носиш много черно! –Направих й забележка аз и махнах с ръка, поради незнайно каква причина. Може би заради алкохола в организма ми. Нямах представа как ще се върнем към замъка. И двете бяхме толкова пияни, че не знам дали щяхме да успеем да намерим обратният път. Да не говорим за утре сутринта, когато щяхме да имаме махмурлук заради евтиният алкохол. На вкус го понасях, но след това се чувствах така, сякаш през мен е минал валяк. 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Том Бръкли
Черен магьосник
Черен магьосник
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Нед Юли 13, 2014 8:47 pm

Совата бе кацнала на клона и бухаше през равномерни интервали от време. Тъмнината в тази част на гората бе толкова гъста, че единствено очите на нощната птица се виждаха. Лек вятър вееше листата на старите дървета. 
"Бууу" 
Птицата се сепна. Прекъсна бухането си по средата и обърна глава. 
"ПУК"
Птицата отлетя, подплашена от черната сянка, появила се от нищото. Том дишаше тежко. Бе се спасил от аврорите на косъм. Наметалото му бе скъсано от едната страна, затова той го свали и го захвърли. Неволно прокара ръка по гърдите си.... и се сети какво е забравил. Наведе се и бръкна във вътрешния джоб на мантията си, вадейки от там стар лист хартия... не, снимка... а на снимката бе женско лице. Том я погледна за миг, след това ядосано нави снимката и я мушна в ръкава си. Знаеше защо е дошъл. Пъзелът трябваше да бъде нареден и той беше човекът, на когото се падаше това бреме. 
"Още само толкова малко..." 
Стисна пръчката си по-силно. 
-Лумос! 
Вдигна я пред себе си и освети поляната. Въпреки светлината, видимостта все пак беше лоша. Не виждаше на повече от няколко метра напред. 
"Време е всичко това да приключи..."
Закрачи напред. Вървеше бавно, но уверено. Знаеше какво трябва да направи. Знаеше какъв риск криеше всичко това. Знаеше също, че няма да е лесно. Но той бе способен. Той бе овладял сила, за която малко дори бяха чували. Притежаваше качествата да довърши тази задача. Стига толкова размотавания, стига толкова увъртания. Вече нямаше посредници, нямаше променливи, нямаше "ако". Тази вечер той бе тук, за да вземе пръстена на Фелис. 
Ускори крачка. Посоката вече му бе ясна. Тази вечер той щеше да разбие гробницата на Албус Дъмбълдор.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Вто Юли 15, 2014 1:36 pm

Анеля имаше чувството, че целият този кошмар няма край. Не беше някакъв ужас, но беше трудно и стресиращо за едно шестнадесет годишно момиче. Особено като се има предвид, че тя беше избягала и искаше от тук нататък само да спи и да яде шоколад, колкото се може повече. Никакви тревоги, никакви проблеми. Но нямаше такава възможност. Знаеше, че Том е избягал, не се беше отдалечила достатъчно, за да може да пропусне този факт. Знаеше също така, че Том иска един стар пръстен, който от години стоеше на студената ръка на Албус Дъмбълдор. Дъмбълдор, един велик директор на това училище, беше напуснал света на живите и от няколко години почиваше в красивата гробница в Хогуортс. 
Анеля не можеше да повярва колко лош човек е Том. Едно е да тормозиш някой жив, друго е да си толкова безрасъден и безсърдечен, че да си готов да разбиеш гробница и то на толкова достоен и добър човек. Не можеше ли просто да го остави намира? Мъртъв е и заслужава покой. Не е честно и след смъртта си да се сблъсква с тези чудовища, които са му пречили приживе. Е, Ан нямаше да го позволи. Досега се беше борила да го спре, не искаше накрая той да победи.
Успя да влезе в Хогуортс точно когато вечерята започваше. Беше без мантия и сто на сто щеше да привлече внимание, ако учениците тепърва не заемаха местата си и не беше успяла да се изгуби в тълпата. Озова се между две от масите и се чудеше къде да седне. Да, винаги седеше при Рейвънклоу, нейните хора, но днес не успя да зърне никой познат и приятел, което беше лошо. Огледа се още веднъж, надявайки се да зърне най-добрият й приятел, е, нещо повече, който беше от Рейвънклоу, но никъде го нямаше. Тропна ядно с крак и се обърна на другата страна. И тогава изкара късмет. Видя в другия край на масата на грифиндорците Рок Хауърд, едно момче, с което се беше запознала наскоро. И понеже нямаше много време, а и имаше някаква вероятност той да не я пренебрегне, избута няколко девойки от грифиндор, които си говореха весело, и бързо стигна до края на масата. Рок седеше до някакво момче от дома си и се канеше да започне вечерята. Ан потупа по рамото непознатото момче до него и с нервна усмивка попита:
-Извинявай, може ли да седна тук? Моля?
Момчето я изгледа изненадано и с вдигнати вежди, а Анеля само му се усмихна, като продължаваше да сочи мястото. Настоятелно вдигна вежди и наклони глава. Грифиндорецът накрая сви рамене, очевидно разбирайки, че няма да получи отговор защо една странна рейвънклоука иска да седне при тях, и се дръпна настрани. Анеля благодари и се намести между двамата.
-Здрасти, Рок. Какво става? - поздрави го тя и огледа масата.
Не можеше веднага да го помоли за помощ. Не и когато беше привлякла вниманието на толкова много хора от седящите наоколо. Щом погледът й падна върху вкусната вечеря осъзна, че е зверски гладна. Грабна филийка препечен хляб, издърпа една празна чиния и си сипа от чудните пикантни картофи. Започна някакъв неангажиращ разговор с Рок, докато си наливаше чаша сок. Около десет минути тя просто ядеше и говореше с момчето за най-обикновени ежедневни теми. Изяде картофите си и филийката и си взе от десерта- шоколадов пудинг. Започна да го яде разсеяно, като преценяваше ситуацията. Добре, вече никой не ги слушаше, всички бяха погълнати от вечерята. Хапна трета лъжица и после заряза пудинга и се обърна към Рок.
-Виж, Рок, имам нужда от помощ. Знам, че звучи налудничаво и объркващо, но нямам време да ти обясня сега. Моля те, ела в забранената гора след около половин час. И си носи магическата пръчка. Бъди готов. - Анеля се надигна и прескочи пейката. - Ще се видим там.
Усмихна му се и хукна към общата стая на Рейвънклоу, без да дава възможност на момчето да каже и попита каквото и да е било.
След около петнадесет минути отново се спусна надолу. Беше сменила старите дрехи с ученическата й мантия, беше се измила и освежила, успя да се зареди с малко енергия. Сега излезе от замъка с магическа пръчка в ръка и решителност в очите. След няколко минути ходене навлезе сама в забранената гора, без да знае дали ще получи по-късно помощ от Рок. Отиваше, за да спре Том. Нямаше да го остави да победи. Нямаше.


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рок Хауърд
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Вто Юли 15, 2014 11:57 pm

Беше  време за вечеря и Рок  се настаняваше на масата на Грифиндор в Общата зала. Тъкмо бе седнал до един четвъртокурсник, когато на мястото на последния изведнъж се настани Анеля Денвърли – също като него в шести курс, само че от Рейвънклоу, с която се беше запознал наскоро. Тя го поздрави и попита как е, а той й отвърна и в продължение на десет или петнадесет минути си говореха за общи неща докато ядяха. За вечеря имаше пикантни картофи. На него не му харесаха, сториха му се твърде люти за неговият вкус. И ги остави. За сметка на това изпи три чаши сок и засвидетелства уважение към  десерта – шоколадов пудинг. Съответно и към готварските способности на приготвилите го хогуортски домашни духчета. След изминалото време, когато вече никой не им обръщаше внимание, понеже всеки бе зает със собствената си чиния, а Рок се питаше, какво е станало, защото ако момиче изненадващо седне на масата на друг дом и то до момче или пък обратно за това обикновено има причина и в повечето случаи привлича внимание Анеля каза, така че да чуе само той        
- Виж, Рок, имам нужда от помощ. Знам, че звучи налудничаво и объркващо, но нямам време да ти обясня сега. Моля те, ела в забранената гора след около половин час. И си носи магическата пръчка. Бъди готов.
После стана и напусна залата.
“Изглежда е нещо сериозно и то доста” – помисли си грифиндорецът докато отпиваше глътка от третата си чаша сок. Не е нужно да ви казвам, че бе решил да й помогне. Поне доколкото е по възможностите му. Продължи и да яде от пудинга, обаче по – по малко. След около десет минути се оригна по културният начин – със затворена уста и стана от масата. Качи се до грифиндорската кула обаче най-напред се отби до едно от местата където всеки влиза сам, а именно тоалетната. В кулата не се бави много, а само замени обувките си с по-подходящи за гората и тръгна в тази посока. Щом пристигна бързо намери изпреварилата го рейвънклоука
- Сега ще ми кажеш ли какво става? - попита я Рок.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://vampires-werwolfsrpg.bulgarianforum.net/
Кристина Мейфайър
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Пет Юли 18, 2014 5:26 pm

Влязох и седнах на масата на Слидерин. За вечеря имаше една от любимите ми храни, но не можех да се храня.
 Мислих само за Том и как беше избягал. Притеснявах се за него. Ако извършеше някоя глупост и го хванеха отново... Не. Отворих първия учебник, който извадих от чантата си. Отвари.
-Не мисли за това - измъмрих си аз докато прелиствах странниците.
 Мина време и вечерята свърши. Понесох се към общата стая. Изрекох паролата, прекрачих прага и седнах на едно от креслата.
 Имаше слухове, че тази вечер щял да се опита да вземе пръстена от гробницата на Дъмбълдор. Не вярвах да е чак толкова глупав, но след около четвърт час прекаран в размисли излязох от стаята и тръгнах по коридора към вратите...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Том Бръкли
Черен магьосник
Черен магьосник
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Съб Юли 19, 2014 11:46 pm

Томас крачеше напред уверено. Не можеше да се ориентира в тъмното, но гробницата нямаше как да бъде пропусната. Със своите размери и бял мрамор, тя се забелязваше отдалеч. 
Мъжът се обръщаше при всяко шумолене на храстите около себе си. Беше нервен и това се забелязваше по начинът, по който пръчката му трепереше, щом я насочеше на някъде. И имаше защо. Тук той не бе в свои води. Знаеше, че покрай гробницата на белобрадия имаше поставени заклинания и бе само въпрос на време те да се задействат. Но Томас възнамеряваше това да е приключило тогава. Бе зарязал всички опасности зад себе си и бе устремен напред. 
Една сова прелетя до Том и той реагира моментално. Зеленото заклинание полетя и удари птицата, която се блъсна в дървото и се строполи на земятта.
"Мамка му!" - помисли си Бръкли. 
Трябваше да внимава. Не искаше да се разкрие. Трябваше да успее да завърши този пъзел. Имаше една трета от него, сега щеше да вземе и втората. За третата щеше да мисли след това.
За момент ума му се върна към имението му, където, в голямата семейна съкровищница, стоеше един на глед нищо и никакъв кристал. Томас обаче знаеше колко специален е той. Използван по правилния начин, той можеше да направи собственика си неуязвим. Буквално. Безсмъртен. Магьосници се бяха занимавали с решението на загадката с векове, започвайки още от древен Египет. Без успех. Семейство Бръкли обаче бяха пленени от тази загадка. Вярвайки повече, че това е само мит, те все пак се бяха посветили на него и бяха отдали живота си да я решат. И тогава, щом бащата на Том бе намерил кристала, всичко бе придобило смисъл. Сега бе ред на Том да довърши започнатото. Той бе отдал изминалите години да намери другите две реликви. А щом откри къде да ги търси, загадката придоби смисъл. Отговорът просто бе изникнал в главата му. Сега оставаше само да се добере до реликвите.
Изведнъж около него се чу силно пукане. Клони се чупеха от всички страни. Том се завъртя в кръг, оглеждайки периметъра. И тогава ги видя. Лица на хора, тела на коне. Кентаври. Бе обграден.
-Не си добре дошъл тук, магьоснико... - каза голям кентавър, стоящ срещу него. - Върви си, защото начинанието ти е обречено на неуспех. Звездите не са с теб.
Том не отговори. Нямаше как да се справи с цяло стадо кентаври. Но те нямаше да му попречат да продължи.
-Върви си ако не искаш злото да те сполети. - каза друг кентавър, стоящ близо до първия. Приличаха си, може би бяха братя.
- Това не е ваша работа, кентаври - отвърна Томас, като придаде увереност на гласа си. - Аз не съм дошъл тук, за да преча на вас, нито пък за да имам каквито и да било спречквния. Просто ще свърша работата си и се махам.
Кентаврите се спогледаха, след което леко започнаха да отстъпват назад.
-Правиш грешка, магьоснико... - каза отново първия, след което изчезнаха в гората.
Том отдъхна. Но само за момент. Нямаше време за почивка. Пред него се извисявше огромната бяла постройка.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Пон Юли 21, 2014 9:35 am

Най-зловещото в Забранената Гора бяха дърветата, сякаш надвиснали над младата Анеля, мъчейки се да я хванат с ноктите си. Звуците, които й принадлежаха, бяха за Ан добре дошли, защото повече от всичко щеше да я изплаши тишината, защото тя беше като затишие пред буря. А въпреки че това изглежда нелогично, в предвид, че момичето дойде в тъмната гора, за да спре опасен зъл магьосник, Анеля не искаше да настъпват бури. Бури, които отнасяха всичко със себе си или такива, които събаряха само едно дърво. Дали целият й живот ще си замине или само нейната решителност и смелост, не трябваше да се стига до там. Така или иначе в момента вървеше право към центъра на бурята, където се зараждаше тя, но нямаше друг избор. Всъщност имаше- можеше да каже на учител или направо на директора, но тогава нещата щяха да станат извънредни, известни и както следва от първите две- много по-сложни. Ако накрая вече наистина не можеше да се справи сама, то щеше да прати предупредително заклинание в небето и да се надява някой да откликне на знака и да се притече на помощ. Не на нея, а на гробницата, защото честно казано дори и да пострадаше, стига този алчен Том да бъде спрян, то нещата всичко щеше да е било успешно.
Ан бе навлязла навътре в гората, държеше вдигната магическата си пръчка и бе готова да се отбранява. Том Бръкли беше някъде тук. Не можеше да пропусне.
Внезапно чу стъпки. Приближаваха се. Подскочи стреснато, стисна пръчката си и се огледа. Беше тъмно и дърветата, пораснали близо едно до друго, й пречеха да види кой идва. Можеше само да чака и да се надява, че ако е опасен, ще може първа да запрати заклинание по него. Тъкмо вече бе на път да откачи от любопитство и страх, когато стъпките бяха на крачки от нея, но едно огромно дърво скриваше човека, когато до нея достигна глас.
-Сега ще ми кажеш ли какво става?
Анеля сякаш отново можеше да диша. Разбра, че бе затаила дъх и прехапала устни. Едно момче с мантия на Грифиндор се показа из зад дървото. Сенките още го покриваха, но Ан беше спокойна- това бе Рок Хауърд, който помоли за помощ. Не беше толкова глупава, че да влезе сама в гората, където дебне опасен магьосник. Е, всъщност беше, защото се домъкна тук без да знае дали Рок ще я последва. И да бе отказал веднага, тя идваше. Имаше работа за вършене.
Момичето се усмихна и се приготви да говори. Дължеше обяснение на грифиндореца, все пак искаше от него да се впусне в битка за нещо, в което не е намесен.
-Днес се запознах с Том Бръкли заради брат ми. Том е един от най-тъмните и опасни магьосници. Брат ми се беше намесил с него и аз не можех просто да го оставя. Нещата се развиха бързо, с много проклятия и уговорки, по-скоро лъжи. Накрая избягах, когато трима служители от министерството засякоха непростимите проклятия. Том искаше от брат ми, после от мен, да открадне пръстена на Албус Дъмбълдор. Понеже ние не изпълнихме задачата, той тази вечер е в Хогуортс и ще отиде при гробницата. Не можем да позволим това. Хайде.
Анеля закрачи напред, прескачайки преплетени корени и паднали клони. Внезапно чу шум и сграбчи ръката на Рок.
-Чакай, спри! - прошепна тя.
Двамата застинаха. Точно така. Освен шума на гората се чуваха и стъпки. Някой тихо и бързо се предвижваше някъде вдясно от тях. Ан погледна Рок свила устни тревожно.
Пусна бавно ръката на момчето и му направи знак да я последва. Съвсем тихо рейвънклоуката тръгна надясно, вдигнала пръчката в готовност. Приближи се доста и се скри зад едно дърво. Изчака малко притихнала, за да проследи движещия се. Продължаваше да върви без да ги чуе.
Анеля си наложи да е спокойна и мина последните две крачки бързо. Вкопчи се в едно голямо дърво и надникна иззад него внимателно. Малко напред с гръб към нея, право към Хогуортс, вървеше Том Бръкли с развята черна мантия.
Момичето усети гнева в цялото си тяло. Искаше веднага да запрати някое проклятие в гърба му, но не знаеше дали ще успее. Не оцелеше ли, и тя, и Рок, пръстена и всички усилия да го спре отиваха по дяволите. Не, не можеше да го позволи.
Обърна се към грифиндореца, който бе на няколко крачки от нея. Направи му знак и двамата тръгнаха. Така и не разбра кой е предизвикал последвалия звук. Не беше някакъв гърмеж, а пречупването на клонка. В този момент и тя и Рок крачеха и бяха прекалено заети да следят Том, за да осъзнаят. А и нямаше значение.Том го чу и Ан видя как потрепва, усетил звука. Анеля запуши устата си с ръка, опря гръб в близкото дърво и се снижи до земята. Сви се зад него и дръпна Рок за ръкава. Наведе се още повече към земята и остана така, скрита между дървото и един бодлив храст, който разкъсваше мантията й. Успя да се скрие за секунди, но от ъгъла, под който й се налагаше да лежи, за да не се вижда, не можеше да зърне Рок и да види къде се е скрил той.
Тишината за миг превзе гората. Тя сякаш замря. После пак се чу вятъра, през който до Анеля долитаха стъпки. Том отново вървеше. Само че момичето не можеше да прецени накъде.


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рок Хауърд
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Съб Юли 26, 2014 3:55 pm

Рейвънклоуката му разкри каква е причината поради която в този късен час се намираха в гората, а не в общите стаи на домовете си или по леглата. Опасен черен магьосник на име Том Бъркли се опитваше да проникне в гробницата на Албус Дъмбалдор и да открадне пръстена му. Естествено, че трябваше да бъде спрян. Двамата закрачиха, а междувременно грифиндорецът се запита защо му е на черния магьосник този пръстен. И на ум му дойдоха няколко отговора. Че онзи е решил да си направи хоркрус или че пръстенът има специфични магически свойства, които му трябват. А би могло да е и нещо друго. Каквато и да бе причината тяхната цел беше да му попречат. Или поне да опитат. А Рок реши да стигне и по - далеч и ако се наложи да унищожи пръстена.  Или, както казах, да опита.
 Гората беше зловеща. Може би по - зловеща от обикновено. Хауърд и преди бе навлизал в нея, обаче това ставаше предимно през деня. Изведнъж се чу шум от стъпки някъде встрани наблизо и  момичето му прошепна да спрат. Прикриха се зад стволовете на дърветата и след секунди край тях мина черния магьосник. Двамата шестокурсници тръгнаха подире му с извадени пръчки. И внезапно като отекващ гръм се чу шум от настъпена и счупена клонка. Само, че не те двамата го причиниха. Поне Рок беше напълно сигурен за себе си, че не е. Тогава? Вероятно наблизо имаше още някой. Но кой или какво е друг въпрос. В момента важното беше да се скрият. Рок клекна зад две съвсем близко израсли едно до друго дървета.  А мигове по-късно потискащата  тишина настъпила след счупената клонка отстъпи място на нощния вятър и крачките на черния магьосник.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://vampires-werwolfsrpg.bulgarianforum.net/
Том Бръкли
Черен магьосник
Черен магьосник
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Пет Авг 01, 2014 9:45 pm



Светлината пред Томас разкриваше белия мрамор, от който бе изградена гробницата. Тук дърветата бяха по-редки, а тревата - по ниска. Беше ясно, че мястото бе често посещавано. Около постройката имаше части отъпкана трева, приличаща на пътека. Едната ѝ част идваше от замъка, а другата - от вътрешността на гората. 
"Стой далеч от нея" - помисли си Бръкли и моментално отстъпи. Вече нямаше нужда от светлината, идваща от пръчката му, затова с едно бързо "Нокс" я изгаси. 
Започна да крачи около разчистеното място. Направи една пълна обиколка бавно, оглеждайки всеки детайл. Видя парче бяла козина на едно голямо дърво, близо до пътеката. 
"Вероятно от еднорог"
По-натам имаше парче плат, че дори и фас от цигара.
"Кой по дяволите пуши тук?? Мръсни мътнороди..."
След като огледа обстойно цялата гробница, вече бе време да действа. Тук трябваше да дойде едно момиче, слидеринка. Том искаше да я използва, за да вземе пръстена от Дъмбълдор в случай, че там имаше някакво заклинание. Тя обаче явно се бе изплашила и не бе дошла. Потомци на Слидерин... позор! Бръкли мразеше страхливците до дъното на душата си. Те бяха слаби, недостойни дори да носят дарбата "Магия". Светът трябваше да е пълен с хора като Томас. Такива, които следваха смело мечтите си и ги постигаха, независимо по какъв начин. За да владееш силата не трябва да проявяваш милост. Силните оставаха силни само тогава, когато премахваха всеки претендент още в зародиш. 
Отнесен в мислите си, Бръкли се бе приближил до големия мраморен купол. Нямаше как да се премахне, освен ако не бъде унищожен. Затова той не се замисли. Вдигна пръчката си и изрече думата, с която подпечатваше пътя си към безсмъртието.
-Бомбарда! 
Заклинанието подейства на момента. Белият камък се разцепи с оглушителен тътен. Огромно парче се откъсна и полетя назад, блъскайки се в едно по-малко дърво и събаряйки го. Друго полетя към магьосника, който отново замахна с пръчката си и го разби на по-малки парчета. Въздуха се изпълни с пепел, а шумящата досега гора, бе затихнала. 
Бръкли знаеше, че скоро ще дойдат. Знаеше, че са го чули и че щяха да се притекат на помощ на белобрадия си старец. Но това не го бъркаше. Той отдавна щеше да е изчезнал. 
Пристъпи крачка напред и погледна. Пред него, на бялата плоча, лежеше тяло. Тяло на човек, който все едно спи. Дългата му брада се спускаше грижливо подреддена, косата му се разстилаше до главата, а ръцете му стояха свити на гърдите. Между тях се намираше магическа пръчка, а на дясната ръка бляскаше малък скъпоценен камък. Пръстенът. Бръкли се пресегна, премести ръката на лежащия в гробницата Дъмбълдор, и свали пръстена. А щом вече го държеше в ръката си, той изкреща. Вик от щастие, който изпълни гората. Това бе викът на победата.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Вто Авг 12, 2014 10:39 pm

Бяха няколко дълги мига на страх и трепетно очакване. Сърцето й думкаше силно и заглушаваше мислите й. Само един въпрос бе достатъчно силен, за да вземе връх. Идваше ли Том Бръкли или само си губеха времето, криейки се?
Не можеха да си позволят да губят и минута. Ан изчака още малко и като прецени, че стъпките не са се приближи, се изправи. Измъкна се от скривалището, тупайки мантията си. Внезапно разбра, че за секунда стъпките бяха спрели. Черният магьосник не се движеше. Настъпи тишина. Това значеше... Анеля стисна силно пръчката си. Най-вероятно Том бе успял да се добере до гробницата, щом се бе отдалечил толкова.И сякаш за да потвърди думите й силен тътен разтърси гората и замъка. Момичето с ужасено изражение се залепи до дървото, обръщайки се по посока на звука. Видя на около тридесетина крачки от нея как някакво малко дърво пада. Не успя да сдържи изплашеното си възклицание.
-При гробницата е, Рок, Том ще вземе пръстена! - извика Ан и дръпна момчето за мантията.
Гладкият плат се плъзна между пръстите и и тя изпусна момчето. Може би щеше да е по-разумно да го изчака, но адреналинът, яростта и страхът й имаха значителна преднина пред разума. А след такъв ден тя можеше да се обзаложи, че такова нещо като разум и инстинкт за самосъхранение изобщо няма при нея. По-скоро притежаваше инстинкт за оцеляване в опасни ситуации, в които тя сама се хвърляше. Така и направи сега. Препъна се до дървото в един корен, прескочи го и хукна възможно най-бързо по посока на падналото дърво. Някъде след него беше гробницата. Анеля тичаше, прескачаше клони и броеше секундите, които минаваха наум. На тринайстата секунда, когато бе преполовила разстоянието, някъде от близо долетя вик. Доволен вик, победоносен. Вик, който я разтърси и я разгневи. Разви светкавична скорост и след по-малко от седем секунди прескочи падналия преди малко дънер и след като дърветата свършиха се закова на място. Все още беше в сянка и се мъчеше да не издава шум. До разбитата гробница на Дъмбълдор стоеше Том Бръкли, мъж, с когото тя не се разбираше много добре. Макар и да бе в гръб тя знаеше, че той се усмихва. Една зла щастлива усмивка. Защото на пръста му блестеше пръстенът на директора и скъпоценния камък улавяше всяка светлина. 
Анеля се възползва от еуфорията на Бръкли. Със съжаление си бе признала, че той е много умен и хитър, и знаеше, че няма да му трябва много, за да разбере, че една малка рейвънклоука, която със зъби и нокти се мъчеше да го прецака, стои зад гърба му. Бързо вдигна магическата си пръчка, насочи я право към гърба на Бръкли и направи две крачки напред.
- Държиш нещо, което не ти принадлежи, Бръкли. Не е хубаво да се краде. - успя да каже със спокоен и решителен глас Анеля.
Бе стигнала чак до тук. Стоеше сама до забранената гора, единствено в компанията на един опасен черен магьосник и знаеше, че няма връщане назад. Такова бе положението. Анеля Денвърли защитаваше доброто. А доброто никога не се предаваше.


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Кристина Мейфайър
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Пет Авг 15, 2014 11:52 am

Вече бях излязла и тичах с всички сили към гората. Изведнъж чух силен трясък, който ме накара да спра. Някакво дърво бе паднало. Поех си въздух и се затичах отново.
 Не беше добра идея да пристигна твърде рано. Можеше да има и някоя друга будала, който да ме изпорти на директора. Отправих се бавно към гората спрях в началото и. Едновременно исках и не исках да продължа. Знаех, че трябва да помогна на Том, но не исках да се въвличам в неприятности, защото съм му помогнала. Пък и ако имаше някой от Хогуортс, много променяше нещата.
 Погледнах към небето. Облаци бяха скрили луната и сега бе много по-тъмно от преди. Не посмях да се опитам да светя с пръчката си, защото щяха да ме видят по-лесно. Единствено я извадих от мантията си.
 Стоях така още около минута. Накрая изругах под носа си и продължих напред.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Том Бръкли
Черен магьосник
Черен магьосник
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Сря Авг 20, 2014 6:20 pm

Томас държеше пръстена в ръката си. Можеше да му се наслаждава така цял ден, но за съжаление нямаше толкова време за губене. Огледа го за последен път, след което го постави на средния пръст на дясната си ръка и я повдигна срещу светлината. Скъпоценният камък блестеше ярко на малкото светлина, идваща от луната. Бръкли си позволи един кратък миг на възхищение, когато зад него се чу глас.
- Държиш нещо, което не ти принадлежи, Бръкли. Не е хубаво да се краде.
Думите отекнаха в главата на Томас. Познаваше този глас. Нямаше нужда дори да се обръща, за да се сети кой е това. 
-Оо, Анеля. Значи все пак реши да дойдеш.
Бръкли направи няколко крачки назад, поглеждайки към чернокосото момиче. Стоеше на няколко краки от него, вдигнала пръчката си. Явно това момиче бе готово да се бори докрай. 
-Направи грешка, че не прие офертата ми, Анеля. Сега пръстенът можеше да го държиш ти и двамата да споделим неговата сила. Но не, ти се отказа. И за този си избор, ти ще съжаляваш, Анеля. 
Томас я гледаше втренчено, право в очите, без да сваля поглед от нея. Започна да крачи леко около гробницата. Трябваше да се върне обратно във вътрешността на гората, за да се магипортира. 
-Какво ли прави малкият Оливър сега? Горкичкият, понесе толкова много заклинания....дали е добре?
Томас се усмихна при спомена как използва брат ѝ за жив щит, подлагайки го на заклинанията на аврорите. Ръката му, държаща пръчката, потръпна от удоволствие.
-А малката му сестричка дори не се загрижи за него, оставяйки го да лежи там, сам, само, за да може да подгони малкият Томи.
Думите му явно имаха малък ефект, защото му се стори, че усеща някакво колебание в нея. Трябваше да побърза. Скоро тук щеше да е пълно с магьосници, а Томас не искаше да се бута между шамарите. Фактът, че бе успял да ги изненада и да отмъкне реликвата, му бе достатъчен.
-Отмести се сега, Анеля, и ме остави да си тръгна. Кажи и на приятелчето си, което явно се изплаши и не дойде. Видя на какво съм способен, нима искаш да се погубиш? Не искам да те убивам, Анеля, защото от теб би излязъл страхотен магьосник, точно като мен. 
Бръкли замълча за секунда, след това продължи бавно, но убедително.
-Отдръпни се от пътя и ще забравя, че си била тук. В противен случай ще се наложи да те отстраня.
Томас спря само на няколко метра от Анеля. Пръчката стоеше в готовност, а той нямаше търпение да запрати някое заклинание по нея. Никой нямаше да застане между него и безсмъртието. 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Нед Авг 31, 2014 10:31 pm

-Направи грешка, че не прие офертата ми, Анеля. Сега пръстенът можеше да го държиш ти и двамата да споделим неговата сила. Но не, ти се отказа. И за този си избор, ти ще съжаляваш, Анеля. - отвърна магьосникът.
Върви по дяволите, Том, помисли си момичето. Точно там ще си накрая, довърши тя наум и потрепна леко. Мисълта за отвъдния живот не беше най-подходяща и разведряваща, когато се мъчиш да запазиш живота, стоейки сама срещу силен черен магьосник.
-Сигурна съм само в едно нещо, Том. И то е, че определено не съм сгрешила.Злото не трябва да печели. Подпомогна ли победата му, то значи самата аз съм зла.
За сега беше много уверена и успяваше да запази спокойствие. Нуждаеше се от всичкото душевно равновесие на света, за да спре блъскащите се в неговата преграда паник атаки.
-Какво ли прави малкият Оливър сега? Горкичкият, понесе толкова много заклинания....дали е добре?А малката му сестричка дори не се загрижи за него, оставяйки го да лежи там, сам, само, за да може да подгони малкият Томи.
При тези думи Ан усети надигащия се гняв и щом отговори гласът й прозвуча като съскане. Презрително съскане към тази нечестна змия. Това сравнение бе обида за змиите.
-Той ще се оправи, Том. Все някакви последствия трябваше да понесе, след като сам се е забъркал в това. Не можех да ги накарам да изчезвам, но доста ги смекчих. Още е жив и не стой тук сам срещу теб, нали? Ако не ме беше грижа за него, изобщо нямаше да се появя в бара. Мисли малко какво пожертвах, за да може той да е в това доста по-благосклонно положение. Една гробница на велик магьосник бе разбита и съдбата на един силен пръстен зависи от ядосана тийнейджърка с магическа пръчка. Оливър има прекрасна сестра.
Пое си дълбоко въздух и вдигна по-високо пръчката. Следващите думи на Том я накараха да настръхне. Усети как дланта й, която държеше пръчката потрепери леко, после стисна устни и вдигна високо брадичка. Не. Оставете големият проблем за магьосническия свят, че този тъмен магьосник щеше да се сдобие с такава вещ и сила. Денвърли имаха гордост и достойнство, които трябваше да бъдат защитени. Това беше важното.
-Майната ти, Бръкли. Отстрани ме, ще се боря до край. Дай ми пръстена и аз ще забравя, че си идвал. Ще го оставя в гробницата и ще измисля история как аз съм я разбила. Ще ме изключат, окей. Важното е, че всъщност ще съм спасила пръстена. Обаче аз искам да спася честта на семейството ми, пък и знам, че ти няма да се съгласиш. Така че нека се бием. Може и мъгълски бой, но предпочитам магии. Хайде де. Дуел, тук, възможно най-бързо. Всичко е позволено, освен измами.
Анеля осъзнаваше смътно колко опасно е предложението й. Адреналинът, гневът и желанието да отмъсти за всичките тези проблеми и удари бушуваха в кръвтта й, а вената на челото й пулсираше от всички тези емоции. Момичето изви устни в ядосана и подигравателна усмивка и застана на по-малко от крачка от Бръкли. Усети как магическата пръчка на Бръкли се заби леко в ребрата й, а тя яростно даде своята нагоре и я допря до врата му, повдигайки брадичката му.
-Или те е страх? - прошепна тя и очите й срещнаха предизвикателно неговите.


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рок Хауърд
Грифиндор
Грифиндор
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Пон Сеп 01, 2014 8:52 pm

"Какво беше това?"
 Ясно какво. Двамата тъкмо щяха да продължат, когато силен взрив разцепи нощната, горска тишина. И идваше откъм гробницата. Изглежда бяха закъснели. Дано не много. Рок хукна след рейвънклоуката, когато след няколко крачки...Ами спъна се в един корен и падна. На всеки би могло да се случи, дори и на него.
- Мамицата му! **/*=.................**** През следващите няколко минути на звездната светлина, звездна защото луната се беше скрила зад облак грифиндорецът търсеше изпуснатата си при падането магическа пръчка, а през това време от устата му се изляха изрази, които от приличие няма да повторя, но ако държите да ги чуете позавъртете се край доковете на Темза например и може да имате късмет.
- Ето я! - месечината изгря и момчето грабна магическата си пръчка. Без да губи излишно време се затича към гробницата на Албус Дъмбалдор. Стигайки свари Анеля и..явно това бе Том Бъркли. Свари края на диалога им.
- Дуел. - Рок излезе зад дърветата. Добре, но и аз искам. Така, че - обърна се само към черният магьосник - ще трябва да избираш кой да е пръв. Освен ако и помощникът ти не дойде. - Е, не знаеше дали онзи наистина си има помощник, но помнеше, че бяха чули счупена клонка.- Или пръстенът, какво му е специалното? - попита продължавайки за държи пръчката си в готовност - не се  върне на мястото си. - Черния маг надали щеше да го върне, но добрите винаги първо опитват мирно.

/Извинявам се за забавянето /
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://vampires-werwolfsrpg.bulgarianforum.net/
Виктор Стоунхел
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Нед Яну 04, 2015 4:44 pm

Семейство.
Искаше ли им се, или не вече бяха такова. Може би за Николас се изискваше още време да осъзнае какво се е случило в този момент, но характера на Вик се беше обърнал срещу самия него и всичко това за него бе като нещо което се е случило отдавна, а не което го бе разбрал преди горе долу един час.
Прегръдката между двамата братя ги остави без дъх, за момент. След което Николас каза, че с удоволствие ще живее при него и заговори отново за онзи дневник. Искаше да го задържат. Виктор само като чуеше за тази стара книга настръхваше, пък камо ли да го вземе със себе си. Макар, че язовецът даде добра причина, за да го вземат – защото слидеринецът вървял по стъпките на майка си. Да, правилно. Виктор искаше да бъде черен магьосник, всичко в него го подтикваше натам, но никога нямаше да мрази децата си, ако има такива след време разбира се.
Разговорът се отклони към мястото където бяха намерили дневника – раклата. По някаква необяснима причина брат му знаеше за нея. От някакви момчета в сиропиталището, където вече няма да живее. Май на Николас се случваше да попада все на момчета, които искат да са към тъмната страна. Горкия. Въпреки, че изглеждаше оправен.
Не мина много време и старата книга отново стана тема за разговор. Настояваше да го вземат. Наистина имаше много добри оправдания да го задържат – защото може би е искала никой да не го намери, защото вътре ще се крие нещо. Всичко бе едно голямо може би. Накрая се довери напълно на хафълпафеца и се съгласи с него. Щеше да е в неговите ръце. През ума му мина, че сигурно ще го прочете. Какво пък ?!
Ник отиде да вземе дневника, където Виктор го беше захвърлил. През това време какви ли не мисли преминаха през главата му, но бяха прекъснати. Николас го извика и с бързи крачки отиде до него. За момент не се усети, че хафълпафеца му тикна метла в ръката. Искаше да не стоят в стаята. О, наистина по – добре да се махат. И да загазят вече нямаше смисъл от притеснения. Имаше много по – интересни неща, които да правят. А и ако ги накажат ще са двамата. Непобедими.
- С нормалните нямаш общо. – каза змията и се засмя. Не мина време и двамата се бяха възкачили на старите метли, които не даваха някаква надежда за сигурност. Не бяха на земята, вече. Бяха във въздуха. С кривите им усмивки. Едно „следвай ме” от шестокурника ги накара да излетят. За тези метли скоростта беше наистина добра. По коридорите нямаше жива душа. Докато не се пояиха те. От стаите излизаха професори, за да видят какво се случва. Наистина шумът, който предизвикваха беше голям.
„Спрете се, стойте мирно” се чуваше от всеки етаж от който бяха минали двамата братя. Бяха си навлякали доста наказания и отнемане на точки. Пукаше ли им? Не! Николас следваше пряко Виктор, дори след като излязоха от замъка. Змията бе решил да отидат в Забранената гора. Какво хубаво място за пакостници като тях? Вероятно нямаше.
Изминаха половината Хогуортс. Беше приятно. Пред тях се разкриваше гората, тъмна и мрачна. Както винаги. Любимо място. Като трети дом. Навлязоха по – навътре и още по – навътре. Никога до сега нито един от двамата не бе влизал чак до там. Там сигурно ги грозеше голяма опастност. Когато слязоха от метлите отидоха до едно дърво. Подряха летящите средства там и седнаха под него. След което се разсмяха и двамата. Огласиха гората.
- Вярно си бил забавен, Ник. Да живее Нужната стая. – правилно си беше. Не очакваше да е готов за такова приключение. Мислеше, че е от онези които ги е страх да не загубят една точка от скъпоценния си училищен дом. Хаха.
Внезапно нещо започна да се мърда в далечината. Не се виждаше, защото беше тъмно. Дори магията „Лумос” не помогна да се види. Двамата бяха готови за най – страховитото нещо. А можеше и да излезе нещо безобидно – заек например. Стояха неподвижно и с усмивки. По това също май си приличаха, че дори и пред смъртта ще са усмихнати и ще чакат..


Продължава от: http://hogwarts-magic-rpg.bulgarianforum.net/t97-topic


Последната промяна е направена от Виктор Стоунхел на Нед Яну 04, 2015 9:24 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Николас Ашбри
Бунтарят (Николас Ашбри)
Бунтарят (Николас Ашбри)
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Нед Яну 04, 2015 9:03 pm

Колко странно - сърцето на Забранената гора бе потънало в почти непрогледен мрак, сякаш когато си тук няма ден и нощ, а всичко е слято в един безкраен кръговрат, от който няма измъкване. Разбира се, това не хрумваше на красивите им глави, двамата си мислеха, че щом са заедно и могат да изпъчат гърди, значи няма страшно. Би било късмет някой преподавател да изскочи, предвид опасността, която ги грозеше.
Мъничките пламъчета на Лумос-ите им позволиха да видят приближаващата се фигура... ами, в същия момент, в която я и чуха. Едно гърлено и недоволно грачене?!
- Пресвети Мерлинови гащи. - Изрече си тихо под нос Ник, а от Вик чу преглъщането му.
- Това... грифон ли е? - Невярващо попита слидеринецът.
- На такова прилича.
Създанието, сякаш за да потвърди, се извърна и разкри цялото си величие на полуорловското, полу-лъвското си тяло. Беше огромен и стоеше на по-малко от десет метра от тях. И със сигурност не изглеждаше дружелюбен. О, не, беше раздразнен, макар че къде пишеше, че това е неговото място?! Тая гора си беше на всички, я да си ходеше в дупката, от която...
- Вцепени се! - Викна шестокурсникът и запрати един син лъч по напрегнатото създание.
- КАКВО ПРАВИШ, БЕ?! - Потресе се Николас и разшири очите си от ужас, когато създанието отби атаката с крилото си и се наежи свирепо.
- Защитавам ни?!
- Ама то не ни беше нападнало!
- Е, вече да.
Грифонът изкряска, вдигна се на задните си крака и се засили към тях. Ашбри нямаше време да извика, ами направо хукна през глава през дърветата. На Стоунхел не му остана избор освен да го последва. Съвсем бяха забравили за захвърлените до дървото метли и колко по-мъдро щеше да е, ако просто се качиха на тях.
- Какво прави грифон тук?!
- Нямам никаква представа, ама се държи все едно мястото му принадлежи. Какво значеш за грифоните?
- Ъъъъъ - Николас се разрови из усмтвения си багаж, докато Виктор мяташе през рамо наслуки магии - Помня само, че се храни със сурово месо и е много свиреп.
- О, страхотно. - Виктор се спъна в нещо и залитна. Извърна се и вдигна пръчката си към грифона, Ник направи същото. Явно щяха да си имат дуел с древногръцко същество. Нищо работа, к'во му е.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Виктор Стоунхел
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Вто Яну 06, 2015 2:28 pm

Грифон.
Какво по – хубаво от това създание в тъмна и мрачна гора в която не се виждаше почти нищо? О, какъв късмет днес! Прекрасен!  Наистина нямаше по – странен ден от този.. Разбрани истини, а сега странни животни. Виктор до сега не беше учил за него. Е, може и да е учил но едва ли си е направил някога труда да прочете точно за грифона. От къде да знае, че ще си има работа с такъв? А и Грижа за Магическите създания не му беше от любимите предмети.
След като Николас потвърди, че това е грифон, който стоеше на десет метра приблизително от тях и двамата замлъкнаха. За момент, разбира се. Слидеринецът не издържа и изпрати синьо-бяла струя магия, а именно заклинанието „Вцепени се” към чудовището. За тяхно огромно съжаление само с орловото си крило отби атаката. Не ги беше нападнало, но имаше шанс да го направи. За това змията направи първата крачка.
Внезапно „птицата” се извика. Уау, първо че това нещо имаше много писклив „глас”, второ че наистина беше много, много голямо. Може би няколко метра над тях.
Ашбри побягна, а Вик направи същото. Нямаше да стои и да чака грифона да го изяде. Шестокурсникът не знаеше нищо за грифоните, а брат му само че се хранят със сурово месо и че е свиреп. Личеше си. Гонеше ги с пълна скорост.
Не им оставаше друго. Извадиха пръчките си и ги насочиха към орела или лъва, каквото там беше. Пред него те изглеждаха като мравчици, мравка и човек. Смяна на местата.
- Риктусемпра! – извика се язовеца и от пръчката му излезе ясно червена светлина.
- Експелиармус! – от пръчката на Виктор, със скоростта на светлината излезе поредната магия, която се изпрати към грифона. Магията на Ник го порази съвсем леко, а тази на Виктор нямаше успех. Отново я отблъсна. Това нещо наистина лазеше по нервите им. А сега като заговорихме за него – беше още по – вбесено.
- Използвал ли си непростимо проклятие? – попита змията докато запращаше магия след магия
- Да мислиш, че съм ? – Николас правеше същото.
- За сега няма да ни потрябва. Серпенсортия! – изведнъж от върха на дървената пръчка се появи огромна черна змия. Наистина огромна. Средно колкото грифона. Един метър по – ниска, огъваща се, съскаща. От устата на Виктор бълваха не думи, а змииски говор. Той по някакъв начин я контролираше. Пълзящото животно нападна няколко успешни пъти, но след това бе изядена. Трябваше да използват нещо по – могъщо. Нещо по по. Досега Виктор бе практикувал черна магия, непростими проклятия (когато е убил баба си и дядо си). Обаче сега бяха в района на училището. Слидеринецът бутна хафълпафеца зад него. Бяха точно като истинско семейство, по – големият брат защитава по – малкия. Хубава картинка бяха в момента. Ако нямаше и грифон на нея.
- Империо! – изстреля магията право към животното, беше успешна. Сега то стоеше мирно. – Стани. Седни. – подчиняваше се. Това беше добре. – Сега отиди някъде много дълбоко в гората и не се връщай тук повече. – направи го. Виктор не мислеше, че ще му се получи. Беше накрая на силите си. Това да си имаш работа с митично създание не е лесна работа.
- И сега какво ? - попита също задъхан петокурсникът.
- Ами магията все ще се махне. Не съм опитен в тези проклятия. До ден два ще си е с неговия разум. А и не мисля, че ще може да каже нещо на някой професор. - засмяха се.
В този момент дали професорите още ги издирваха след летенето с метлите из училището. Пука ли им? Току що бяха надвили грифон..
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Николас Ашбри
Бунтарят (Николас Ашбри)
Бунтарят (Николас Ашбри)
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   Чет Яну 08, 2015 10:22 pm

През полунервен, полуразвеселен смях, двамата се съгласиха да се върнат, за да намерят метлите си и да си събират партакешите. Нямаше да е много умно да останат още време в тая страшна тъмница, а за връщане пеша - още по-малко. Така че забързаха усмихнато - как няма да се усмихваш, когато си оцелял след такова приключение? - към мястото, откъдето бяха тръгнали.
Полутха се. Бая. Защото в бяга си за спасението на задниците им изобщо не бяха обърнали внимание накъде хукнаха и бе достатъчно тъмно и еднакво в Забранената гора, за да се объркаш. Бяха на косъм да се изнервят и отчаят може би, когато откриха с помощта на мизерното си пламъче на пръчките, подпрените на едно дърво, училищни метли. И тамън ги яхнаха и напът да се оттласнат, една светлинка се показа измежду дърветата и двете момчета се заковаха в очакване.
Очакванията бяха с лош резултат. Една преподавателска фигура изникна и по изражението му се съдеше само може би една седмица без храна или три от класните стаи до общите стаи и нищо повече.
- Ах, вие, ГАМЕНИ!!!
- Га-кво?! - Опули се Виктор и язовецът също поклати глава в неразбиране.
- Какво си мислихте, бе?! Знаете ли, че застрашихте целостта на училището, застрашихте животите си с лекомислието си! ДУМИ нямам да опиша...
- Ох, хайде да се свършва, просто казвайте наказанието... - Отегчено въздъхна слидеринецът, а Ник само се подсмихна криво. Ама че работа. Сам не знаеше как да реагира след всичко случило се днес.
Преподавателят само измърмори възмутено, че отиваха право при директора и ги хвана за мантиите и задърпа към училището. Ами, какво да ви кажа - сплотено семейство грифон убива. Да си знайте.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content



Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Гъстите дебри на гората   

Върнете се в началото Go down
 

Гъстите дебри на гората

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard :: Хогуортс и неговите околности :: Околности :: Забранената гора-