Големия котарак стрелна с поглед плъха, който с писукане се скри в дупката си, но не помръдна от мястото си, веейки опашка като махало, докато разсеяно ближеше лапата си и правеше котешката си баня. А нека ви опиша и самия котарак. Това беше една едра, дългокосместа черна котка с менящ се цвят на очите. Толкова пухкава, че едвам можеш да се спреш да не прокараш пръсти през тази черна феерия и да почешеш гореспоменатият любимец зад ухото.
Стъпките на магьосниците отекваха в стълбището преди да влетят в залата и да срещнат погледа на котката.
-Къде е, Дженинкс, къде е Алекзадър Холмс?-попита единия, но явно не получи уместен отговор.
-Господа, господа, мисля че това което търсите е тук.
Мъжете панически се заоглеждаха, преди отново да спрат погледи върху котаракът, който преспокойно ги гледаше от масата върху която лежеше. Котаракът лениво се изправи, преди да замахне с опашката си и да изрече смъртоносни заклинания и към двамата.
След като възвърна човешкия си облик, Алекзандър Холмс замахна с пръчката си още веднъж, след което тихо промълви:
-Инсендио.
След това група деца видяха мъж с качулка бързо да се отдалечава от горящата сграда.
***

-Пациент запись 304, 2009 с подписью и печатью Волшебное КГБ-
Имя и отчество :Нет. он называл себя "Солембум"
Лет:19
Диагноз: Галлюцинации. Пациент утверждал, что он слышал голоса в своей голове, и он видит разные образы.
Примечания: пациент требует постоянного контроля. Он освоил черную магию. Утверждается, что голоса в голове заставили его убить и что он слушал их. Планируемые обзоры пациенту каждые шесть месяцев.
Уровень безопасности: самый высокий возможно. Это опасно больной и должен охранять как лучше.

***
Тик-так. Тик-так.
Часовника в тапицираната стая неуморно тиктакаше, при все че и той също беше тапициран.
Клепките му се отвориха, разкривайки мастилено сините му очи, а тъмнокосата му главица бавно се вдигна от вледенената възглавница. Той издиша, и поради ниската температура, дъхът му излезе на пара. Усмирителната му риза висеше на парчета от другия край на леглото, но на нея не и правеше впечатление. Отметна одеалото си спусна краката си извън леглото.
Пръстите на крачетата му достигнаха студения под и той потрепна. След това босите му ходила го понесоха към тоалетката. Той се огледа в заскреженото огледало, което бе така направено, че да не може да се счупи и отново въздъхна.
Върна се обратно и седна на леглото си, оглеждайки своеобразния си затвор.
Алекзандър...
Той живееше в този фризер вече години, така че вече нищо не му правеше впечатление. Да живееш в единственото студено място в Ада(така обитателите на Психиатрична клиника Безсонница наричаха дома си) беше странно, но не и невъзможно.
Крачетата му отново защъпуркаха по мраморния под, когато той се спря пред тапицирания гардероба и навлече някакви дрехи, колкото да не е напълно гол. Отново се намери пред тоалетката. Оглеждайки се в огледалото, той не можеше да се познае.
Приготви се.
Изкара изпод исполинското легло кутия за обувки и бавно напъха крачетата си в маратонките си. След това върна всичко на мястото му и се взря очаквателно във вратата.
-Господин Солембум? Време е да излезете вече от тук.-обади се стражар. Той кимна и покорно го последва навън от ледения си затвор. Вън от Карцера. Вън от Клиниката. Малко хора знаеха, че това беше началото на края. Началото на поредицата от убийства за зоомагът, който отдавна бе решил да се присъедини към Смъртожадните...
Тик-так. Тик-так.