Ekaterina Consuelo Velaskes
26 - годишна
Мъгълокръвна магьосница /от класа, ъф корс/
- Да. да... - унесено държеше чашата си, повтаряйки една и съща дума след всяка друга на някакъв странен господин до нея, който така и не я остави на мира цялата вечер. Започваше да се отчайва от това, че няма да открие приятна компания, с която да изпие едно обикновено мъгълско шампанско. Поради тия мисли, тя си въздъхна тежко и се обърна рязко към досадния господин, който и за минута не спря да говори. Погледна го с кафеникавите си, черно нюансови очи и се усмихна спокойна, след като преди това пое сравнително огромна глътка въздух. Аленочервените й устни оформиха приятната усмивка, която беше смразяващо убийствена. Погледът й гледаше така самоуверен в леко стреснатите очи на персоната пред нея.
- Добре ли сте, г-це? - прокашля се стреснато господинът, но Екатерина дори и не потрепна. Тъкмо, когато следващото научно изречение щеше да излезе от досадния мъж пред нея, тя веднага се намеси.
- Ох... - въздъхна, затваряйки очите си. Приближи се нежно до него, настъпвайки небрежно обувката му и най - нагло рязко издърпа вратовръзката му, говорейки му на ушенце. - Ако още веднъж кажеш някаква дума, свързана с кинези-нещо-си и физиковъздействащия механизъм, ще те размажа тук на кристалния под и няма да ми мигне окото да те стъпча милиони пъти, докато не остане нищичко от теб! И Дева Мария от Гуадалупе няма да ме спре да го направя, колкото и висшисти да има на това прецакано и забравено от Бога тържество! - усети се напрежението между тях. Дали се усети? Пф... направо изригваше. Сочните й червени устни хапеха бавно ухото му, но веднага след това рязко откопча едно копче от ризата му и го погледна в очите му усмихната. - Или... или.
И така, дами и господа... кой мъж би загърбил всякакви малоумни и простовати науки за истинската наука? Даа... може би се сещате какво след това се случи.
Едва ли...
Едва ли сте се замислили, че точно ТОВА ще се случи!
Неее... вие сериозно ли?!?!?! Ама вие сте големи перверзници!!!
Нима наистина си помислихте, че Екатерина Веласкес е подобен тип жени? Ох... само да ви чуе, само да разбере къде живеете /а тя ако иска, ще разбере/, мислете му... вие наистина ще спрете да съществувате. Опасни сте били вие, мале, мале....
Какво точно се случи...
Та, нали нашата Веласкес е супер - хипер - дупер палава, нямаше как да не предприеме някакво забавление, което щеше да й достави пари. Нали? Кой не би искал парички...
Русокосата дама с уникална тъмносиня рокля и няколко диаманта около малкото й, нежно вратленце, докосна също така нежно ръката на приказливия господин, тръгвайки към асансьорното пространство, което щеше да ги закара до някоя от стаите в хотела. Русата й коса беше добре вързана в кок, прибрана, с няколко кичура, които стърчаха пред лицето й. Токовете на обувките й можеха да заглушат всички и всичко около нея, тъй като вече беше на по - тиха среда. Докосна плавно, с добре лакирания в червено показалец на дясната й ръка, кръглото копченце, което щеше да доведе асансьора и да ги закара на още по - тихо местенце. През това време, мъжът въобще не се напрягаше, а послушно вървеше зад приказната дама.
И ей го асансьора... ей ги и отварящите се врати.
(Веласкес извади мъгълския си телефон и записа нещо в него, след което веднага го прибра на топло.)
Кат влезе бързо в асансьора, натискайки бутона за петия етаж. Гледаше доста притеснена да не бъде видяна от някого... в тоя момент, ръката на мъжа, който беше около тридесет годишен, докосна бавно ханша на жената, която рязко се обърна към него, докосвайки устните му с ръката си.
- Не. Поне изчакай... за интелигентен човек като теб, очаквах поне да си малко по - сдържан. - намръщи се Екатерина и присви черникавите си очи, но пей си Пенке, кой ли те слуша. Този път беше малко по - грубо от негова страна, затискайки я на едната стена на асансьора. Тя, естествено, веднага реагира и го избута, колкото можеше по - надалеч. - Казах. ЧАКАЙ! - Веласкес не обичаше нахалните хора, въпреки че тя самата понякога беше такава.
ФЛИИИт...... и вратите Сезамови се отвориха. Настроението на русокоската толкова бързо се смени, че беше време за ФлиииииРТ! Докосна ръката му и потегли. Почука съвсем случайно на една от вратите, но беше заключена. Знаеше, че нямаше шанс да покаже уменията си точно пред някакъв си научен господин, затова реши просто рязко да извади фибичката си от косата си, която беше единственото нещо, което придържаше кока, който вече не съществуваше. На негово място се появи бляскаво руса коса, стигаща до раменете й. Разтвори фибата, вкара я бързо в ключалката и на две, на три... Воала!
- Уау. - учуди се мъжът от случващото се. - Откъде си научила този номер, и аз искам да се науча.
Всъщност, Екатерина само го погледна усмихната и го завлече в стаята, която беше празна. Нямаше нито куфари, нито нищо на тоалетката, което значеше, че попринцип тази вечер никой нямаше да нощува тук.
И такаа... вечерта едва започваше!
Бясно блъскане върху леглото, което веднага прие формата на тялото на мъжа. Токчетата на жената огласяха стаята, но със сигурност не отиваше към леглото. Погледна през прозореца и нервно започна да блъска токчето си в земята.
- Сам ли да се събличам? - отговорът беше напълно, ама напълно искрен от вече припкащия мъж, който просто не можеше повече да чака и щеше да разкъса абсолютно всичко. Но следа от отговор към госпожицата така и не последва. Тя сякаш чакаше някой... междувременно, всякакви мисли й се завъртяха в главата. Дали майка й Гуаделин щеше да одобри това, което върши? Дали баща й Сантиаго някога щеше да й прости постъпката, която беше направила преди петнадесет години? Но никой не се опита да я спре... просто й посочиха вратата, поне баща й... и тя още е жива. Още... благодарение на... него. Погледът й стана мрачен, а по бузите й вече се стичаха първите сълзи от предателството, от това, че е толкова самотна, а всъщност, толкова обгърната от целия свят. Искаше й се толкова много да види отново майка си. Искаше да я прегърне поне веднъж след всичките тия години... да, ама не. Разстоянието си казваше думата. И не, не че няма шанса да отиде и да види майка си в Перу... просто е твърде трудно, още не е готова за това, което ще последва и точно затова трябваше още доста време, за да се отърси от всичко.
- Земята вика Веласкес! Госпожице сладка... - мъжът понечи да докосне крехките й рамене, но Екатерина рязко хвана ръката му, обърна се към него и я изви.
- Но... но.
- Не съм в настроение! - блъсна го с токчето си към изходната врата. - А сега вън! - по лицето й продължаваха да се стичат безспирни сълзи от това, което върши. Искаше да се върне и да прегърне майка си, каквото и да й струва това...
- Аз съм Камерън! И никой не ми говори по този начин!!! - мъжът тръгна към нея, затискайки я в прозореца. - Или... с добро. Или с лошо!!!
- Пусни ме, мизернико! - рязко се огледа, взирайки се в стъклена ваза, която право насочи към главата му. Не, че нещо го спря... той продължи. Кат вдигна крака си силно към някои мъжки части, което всъщност накара мъжът да се свие от болка. Жената извади отнякъде пръчка, размахвайки я, при което мъжът припадна, просвайки се на земята.
Екатерина веднага светна в стаята, а дъхът й беше доста учестен. Пулсът й с всяка секунда се ускоряваше, а времето напредваше...
Тръгна към мъжа и започна да тършува из джобовете му. Намери портфейла му, извади около 1000 британски лири и кредитни карти и ги намушка в чантичката си, която беше в тон с роклята. Притеснението личеше по лицето й, защото си представяше напълно различно нещо... /като например да го завърже за леглото и да му изземе парите, без да го зашеметява, но се наложи да използва онази дарба в себе си, която мразеше... и все пак, за всеки случай, нямаше как да не си носи в себе си и магическата пръчка. Но какво да се прави... ето... използва я... /
Изправи се. Направи две крачки и рязко се спря, ококорила очи към вратата, където преди секунда се почука настойчиво. Бравата потрепна и вратата се отвори, Екатерина притаи дъх и затвори очи.
Не дишаше. Не мърдаше... отвори бавно очите си и след това се усмихна.
- Ти? Дойде навреме... - усмивката й се превърна в двадесет и четири каратова такава...
- E... какво очакваш? Да пропусна купона? - радостта в очите на жената си личеше от километри. Тя не си е и помислила, че ще успее ТОЙ да достигне до нея толкова бързо, след като изпрати съобщение.
- Какво стана с дъртата чанта? - думите й излязоха доста бързо за случая, а погледът й беше небрежно усмихване от победа. Тръпчинката на лицето й се появи от успеха, който имаха двамата.
- Ето я... - блъсна в краката на Екатерина някаква стара женица. Точно в тоя момент не усещаше съжаление, защото си спомняше онези мигове в мъгълското училище, които я караха да мрази толкова много богаташките семейства. И макар Перу да беше бедна държава, все се намираха някои, които да оправдаят тези факти. Погледна старата жена, която беше окичена с всякакви изумрудени нещица и най - вече сапфири. Онези сини неща, по които всяка жена си пада... заради които, всяка жена би убила. Погледна след това и мъжа, който я довлече.
- Изцеди ли я? - подсмихна се едва доловимо, а мъжът кимна положително. - Е... - загледа старицата. - Като гледам... тези сапфири няма да ви трябват повече... - докосна ги и рязко ги откъсна от застарената шия на жената. - Ммм... сапфири... обожавам синьото! - от злодейската й усмивка, всеки би потръпнал, но не и нейния партньор. - Хайде... да потегляме, Маркус! - и вратата се затвори бавно след двете жертви, попаднали в лапите на обирачи.
И по коридора...
- Не очаквах да си падаш по бабички, скъпи ми Маркус! - засмя се на глас. - Но... ти си я прецени, може би си бил прав... колко грабна?
- 2000.
- Е, браво... аз 1000 и няколко кредитни. Ще си изкараме много добре за седмица на Бахамите, не мислиш ли, партньоре! - подаде ръката си, пляскайки я с тази на нейния приятел. - Само се надявам да не ме разпознаят, че това ще е голям проблем.
- О. Няма да те разпознаят, повярвай ми. - подсмихна се.
- Ъ? - учудена, Екатерина го загледа.
- Като си махнеш грима... никой няма да успее да те разпознае.
- ЕЙ! - възкликна. - Не нося толкова много грим! - заслужи си един силен удар в гърба.
- Мале, каква ръка имаш... а уж си жена.
- Прекали...
Какво се случи след това?
Остава да гадаем... /да, дори и аз/