Хюго, Хюго, никога ли нямаше да ти омръзне?
Пакостите бяха като въздуха, нужен му, за да диша. Като кислорода, танцуващ валс в белите му дробове, вдъхващ живот. Бяха сладки, повече дори от шоколад. И сладък беше всеки момент от организацията на забавата, най-вече, когато излизаше с чисти ръце. Рядко се случваше, но не защото нашето момче не умееше да се прикрива, а защото най-сладко беше огненият поглед на жертвата, с който го изпиваше. И той избухваше в смях, безумен и неконтролируем луд смях.
Синеокото момче стоеше в общата стая, отпуснал се удобно върху дървеният стол и говореше с едно от момчетата, намиращо се непосредствено до него. Обсъждаха поредния час по Отвари и подмятаха по някои и друг дебел коментар, в посока на досада. Почти беше забравил за щуротията, която беше сътворил днес, но не и гневната Емили.
Изваден неочаквано от разговора си, Хюго изпраща недоволния си поглед към нея. Сините ириси приклещват самодоволно нейните кафеви и вижда топката огън, погълнала ги. Впрочем – отива й. Блещукат на фона на бледата кожа, а това искрено го забавлява.
- Ето тук ни е разликата. Винаги съм си бил красавец, но не можем да кажем същото за теб.
Коментарът му веднага го изстрелва в черния й списък и това сякаш гали самочувствието му. С пръсти преминава от двете страни на тялото й, спазвайки десет сантиметрова дистанция и поклаща нахално глава. Плътните розови устни отдавна играят по лицето му, изпращайки усмивката и в очите му, придобили няколко по-топли нюанса.