Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.

Hogwarts School of Witchcraft and Wizard RPG forum BG
 
ИндексТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВходВлез като PR
Гласувайте за нас :)
BGtop
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Точки на домовете
- 320
- 1340
- 1280
- 780

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 7 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 7 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm
Statistics
Имаме 423 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Sandwich

Нашите потребители са написали 22434 мнения in 1533 subjects

Share | 
 

 I can save you. You need only ask.

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: I can save you. You need only ask.   Пет Ное 07, 2014 8:59 pm



Нощното небе бе придобило характерния си мастиленосин цвят. Звездите, който се брояха на пръстите на едната ръка, блещукаха едва-едва. Наподобяваха пълни със сълзи детски очи, лишени от детство, надежда. Трепкаха упорито и сякаш неуморно в  черния небосвод, докато накрая не угаснаха като пламък, борещ се да оцелее в бурен ураган. Дебела и непрогледна мъгла се разхождаше гордо по водната повърхност. Отежняваше въздуха и пречеше на някои същества да дишат. Замъгляваше зрението и си играеше с психиката им. Сиво чудовище, почти невидимо за очите, но като вериги на краката, се бе вкопчило в единствените живи същества, посмели да напуснат топлото пространство на безопасния дом. Като тъмни исполини, бродещи в нощта, крайбрежните скали се издигаха високо над обикновените. В далечината едва се виждаше приглушената светлина, идваща от палубата на нечии кораб.
Тъмнокосата сирена кротко стоеше върху едно от скалните образования, вдлъбнати в морето. Бе отправила пъстрия си поглед в посока на кораба, който бе по оживен от всякога. Много добре знаеше какво трябва да направи. Бе нещо като нейна професия. И защото бе най-малка от всички, тя слушаше посестримите си и изпълняваше своите длъжности. Затова, дочу плисъка на дървената повърхност във водата, девойката притвори устни и запя. Нежният и глас се разля като кадифен цвят из околията. Отекваше в тишината, ставайки все по омайващ и силен. Чертаеше невидими линии, които показваха пътя на моряците, посмели да навлязат в територията им. Като нежни майчини ръце се протягаха към пасажерите и неусетно ги придърпваха към собствената им гибел. 
Когато лодката се приближи достатъчно, сирената се гмурна под водата, оставайки незабелязана. Младежите, които бяха достатъчно глупави да последват гласа й, се огледаха наоколо. Един от тях започна да си тананика някаква мелодия с цел да привлече вниманието на съществото с омайния глас. Ария се показа над водната повърхност, намирайки се на няколко метра от лодката. Всички се струпаха на страната, на която бе тя. Гледаха я с изумление и една непреодолимо желание да се докоснат то мистиката й. Девойчето им се усмихна мило преди да се доближи още съвсем малко и отново да запее своята песен. Погледите им се замъглиха, превръщайки мъжете в подвластни пионки в ръцете сирената и нейните посестрими, които една след друга се показаха на повърхността. Приближиха се към плавателния съд и докоснаха сухите лица на моряците. Дариха ги с нежни ласки, ала в мига, в който хипнотичната песен спря, красивата гледка се превърна в страховито пиршество. Всяка девойка грабна по един моряк и побърза да го завлече към морските дълбини. Само Ария не го стори. Тя побърза да се отдалечи от 'шведската маса' и да се скрие някъде под водата, ала точно преди да се гмурне някой хвърли мрежа право към нея. Милата тя, се заплете в въжената примка и колкото да се опитваше да се измъкне, не успя. Съвсем скоро след това, някой я придърпа на малката и почти празна лодка. Виждайки толкова непознати, уродливи и изпълнени с омраза лица, Ария изсъска насреща им, в отчаян опит да ги сплаши. Ала се съмняваше, че безчувствени същества като сухоземците се плашеха от каквото и да било. Няколко от тях побързаха да обърнат лодката и да се върнат на кораба с новото си завоевание. Сирената отправи последен поглед към дома. Очите й се изпълниха със сълзи, а сърцето й със страх. Тогава, тя просто затвори очи.
Необятната морска шир изглеждаше по-празна от обикновено. Водните обитатели, които бяха единственото нещо, вдъхващo живот на това място, изглеждаха семпли, невидими дори. По морското дъно не се забелязваха характерните за него водорасли, корали и камъни. Пясъкът изглеждаше повече. Бе наситен и сякаш оформен в детайли. Покриваше къси и дълги бели предмети. Предмети всъщност не бе точната дума, която да опише ужасът криещ се под златистата покривка. Водата, която през повечето време бе кристално чиста, сега не позволяваше на на никому да погледне по-далеч от една педя разстояние. Само една малка част, сякаш отрязана от оконото, все още бе чиста като сълза. Образът в нея се виждаше идеално. Звукът от движещите се гребла на галеона подсилваха меланхолията нанесла се в  това прокълнато място. Движеха се в синхрон със сърцебиенето на една млада и изгубена душа.
Едно-две. Едно-две. Едно-две.
Времето не спираше да лети. А те, тежките дървени гребла, те отмерваха изтичащото време. Времето до смъртта й. Удариха на камък. Беше време. Капитанът се изправи. Вратата на каютата се отвори и той пристъпи напред. Същинската смърт - черна и студена. Кървавите й сълзи се стичаха по едва очертаното й лице. Многото й на брой ръце се спуснаха по палубата, търсейки поредната си жертва. Тя знаеше, че има нарушител. Усещаше го. Злокобна усмивка се прокрадна, последвана от оглушителен писък. Като орел, тя се спусна към своята плячка, която кротко и безмълвно чакаше съдбата си. Стоеше там, до стъкления ковчег. Гледаше собственото си отражение. Бе болезнено, ала и някак успокояващо. Бавно протегна ръка и притвори очи. Не я видя, но знаеше, че е тук. Усети как дланите й се плъзгат по топлата й кожа. Усети как жълтите й ириси я пронизват. Знаеше, че е тук. И тогава просто я целуна. Защото така правеше Смъртта. Отнемаше животи с нежна целувка. Грозна красота.

Събуди се.

Слънцето отдавна бе изгряло на небосвода. Крачеше гордо, разперило лъчи широко. Опитваше се да пробие през стъклото, ала не можеше. Не можеше да сподели топлината си с крехкото създание заключено в съда. Не можеше да му помогне. Гледаше я с една такава тъга, присъща за светилото единствено в облачните дни, когато вечните му врагове отнемаха блясъка, стоящ от него.
Митичното същество бе притворило плътните си устни съвсем леко. Бе допряло длани върху стъклото на капака на ковчега и се опитваше да го избута. Определено искаше да се махне от тук, но в момента по-важно бе да получи малко въздух, който бавно се изчерпваше от малкия сандък. Изгубила надежда, че ще успее да помръдне капака, сирената се потопи под оскъдното количество вода, опитвайки се да извлече и последната молекула кислород от водната си среда. После, отново започваше да се върти и упорито да натиска с длани по стъклените стени.
От време на време, когато за миг спираше да се върти и блъска по стъклото, пъстрите очи на брюнетката пробягваха по фигурите на моряците. Не бяха много на брой, но затова си имаше причина. Причината да бъде тук сега. Всички бяха толкова еднакви. Високи, с рошави коси и един чифт крака. Разхождаха се из палубата и понякога се спираха до ковчега. Вглеждаха се в красивата девойка с ирония. В очите им се четеше нечестивото желание да се възползват от нея. От силата й. Някои от тях смееха да потропат с върха на пръста си по капака, сякаш се опитваха да привлекат вниманието на някоя аквариумна рибка.
Ария гледаше на сухоземците, както тя ги наричаше, като на по-зли същества и от сирените. Те винаги търсеха изгода и бяха готови да убият всеки, стига да можеха да спасят собствената си кожа. Най-лошото бе, че някои от тях го правеха за удоволствие само защото се наслаждаваха на гледката как някой страда. Агонията изписана по лицата и, писъците - бяха музика за ушите им.
Ала сред тълпата от двойници едно същество също толкова различно, стоеше на перилото и се взираше в хоризонта. На пръв поглед изглеждаше сякаш се разбира с останалите, но ако някой се взреше за по-дълъг период от време в него, щеше да установи, че общо помежду им почти нямаше. В началото, сирената си мислеше, че е на равно с другите, но дори за краткия си престой на кораба, успя да установи, че бе повече помощник, от колкото съморяк. За разлика от останалия екипаж, съществото не идваше близо до ковчега. Рядко се и заглеждаше в него. Но днес, напук на всички и всичко, го стори. А Ария? Тя продължаваше да прави отчаяни опити да получи още малко количество кислород. Удряше с последни сили по стъклото, докато най-накрая не се отпусна във водата. А клепачите й бавно пристъпиха към своето затваряне.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Nell C=
Хафълпаф
Хафълпаф
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: I can save you. You need only ask.   Вто Дек 16, 2014 4:30 pm


Фавий
РП на тема : Боговете на Олимп


- Ако сте си рискували животите, за да я убиете по късно. Честито! Справяте се отлично.. - Измърморих, макар и не бях много сигурен дали някой вобще ме чул. Е, нищо ще им дам още способ да ме забележат. Притичах до ковчега в който затвориха русалката, което всъщност стана доста бързо. Не си представяте какво удоволствие е да не се правиш на човек и да ти се налага да си слагаш онази ужасна вещ, която те нарекоха "обувки". Как вобще можеха да ходят с тази гадост върху краката. Нямаше никога да го разбера, може-би защото моите бяха копита. И точно поради тази причина можех да прекося разстоянието поне два пъти по бързо от един човек.
А ето и идеалният пример за да ме забележат мен и нея. Макар, че ако не ни обърнат внимание би било още по добре. Изместих капака на ковчегаи се вгледах притеснено в момичето. Бях виждал русалки и преди, но не и до такава степен близо. Но и това ми стигаше за да мога уверенно да съобщя на всички, че тази русалка бе една от най-красивите. Как се е оставила да бъде хваната от тези... безмозъчни създания.
- Ей, как се казваш?
Заведох полу-бог до лагера, за щастие удачно. Полу-богиня всъщност, дъщеря на Хадес. Сега би трябвало да отида, като по-голямата част от фавните и да изпълнявам дълга на целият ни живот - да търся бог Пан. Но на последък има доста спорове по край въпроса дали изобщо е жив. За това и си хабих времето просто седейки в Лагера. О, не там е интересно. Да помагаш и да играеш с полу-боговете. Но честно да си кажа по едно време наистина омръзва. Ето как и се оказах тук - на кораба на сред моряците. Поне някакво разнообразие, макар и не толкова за дълго. Знаех, че ще ловят нещо но не знаех точно какво. А то всъщност се оказа не какво а кого.
Бедната русалка! Защо може да им е притрябвала? О, не! Докато аз съм на този кораб няма да им позволят да я наранят. Все ще измисля нещо, сякаш ще ми е за пръв път. Хеее! Хора... за какви се мислят?


П.п. извинявай, че е толкова късичко и за огрооомното закъснение ;x



Listen to your heart, when he's calling for you; Listen to your heart, there's nothing else you can do; I don't know where you're going and I don't know why; But listen to your heart before you tell him goodbye.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 

I can save you. You need only ask.

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard :: And some more ... :: Друго :: Никъде и някъде,навсякъде-